Писателят Иво Милев: Цялата мъдрост на света се съдържа в дв...
“Граф Монте Кристо ” на Ал. Дюма приключва тъкмо с тези две думи, които избрах за заглавие на книгата си: тъй като цялата мъдрост на света се съдържа в две думи чакай и се надявай. Още когато ги прочетох бях покъртен от съчетанието на тези две думи. Търпението и вярата, вярата и отсорчката… Разбира се, тези думи могат и сигурно съдържат набожен, теологичен подтекст - упованието ни в Бог и една висша мощ или орис, споделя писателят Иво Милев.
Съветвам читателите - Да не чакат и да не се надяват, а да работят и да бъдат смели в решенията си . Да бъдат сигурни в съществуването на една по-висша от нас мощ, от чието снизхождение се нуждаем. Да бъдат смирени. Няма нищо по-лошо от античния хюбрис, добавя създателят.
Иво Милев ( р. 1971) е създател на документалния разказ „ КБ “ (2011), биографичните книги: „ Животът и гибелта на Людмила Живкова “ (2018, 2022), „ Тодор Цонев. Художникът в сянка “ (2018), „ Илия Бешков. Биография “ (2021), „ Владимир Димитров – Майстора. Биография “ (2022), „ Алеко Константинов. Das Wunderkind “ (2024) и други
- Г-н Милев, вие сте създател на документалния разказ „ КБ “, на поредност от биографични книги, което е много виновен род. Какво съответно ви притегля в документалистиката и биографиите?
- Животът на другите. Когато искаш да избягаш от личния си, те интересува живота на другите . Нещо като махленско клюкарство… Шегувам се, несъмнено, само че в общи линии не съм надалеч от истината. За страдание към този момент го няма остарялото радушно махленско клеветничество, трансформира се в клюка и завист. И към този момент по-сериозно: защото ми липсват лични ориентири интересувам се от това по какъв начин другите съумяват или не съумяват да живеят, да бъдат щастливи или нещастни, по какъв начин творят, по какъв начин умират… Обичайните неща. И се надявам на другите това да бъде също забавно. Има и нещо друго. Като бях по-млад непрекъснато се взирах в себе си, такова ми беше възпитанието и образованието - живот под личния вторачен взор или под дисекция. Това е изморително. Трудно преодолях този… минус и по някакъв метод го трансфорах в преимущество. Сега се занимавам, не по-малко изморително, да се заглеждам в живота на другите, от дълго време мъртви.
- Вашите биографични книги са за велики персони, за които сякаш всичко към този момент е казано. Какво още остава в сянка и изгрява под прожектора на вашето самоуверено перо?
- С течение на времето фокусът се сменя, променя се историческият небосвод и интерес. В този смисъл няма такова нещо като “всичко казано ”. Всяко време написа своята история, своето минало, несъмнено и своето бъдеще. Така всяко време, като от избрана позиция и позиция, следи своите исторически персони, значимите за него персони. Те не постоянно са едни и същи.
- Казвам „ самоуверено перо “, тъй като е много самоуверено някой да написа за живот изживян от другиго. Вие самоуверен човек ли сте? Смел създател ли сте?
- Много необичайно. Често са ми задавали сходен въпрос. Не, не се имам за самоуверен човек. Избягвам борби и спорове, избирам кръга на фамилията си и доста, доста тесния на приятелите си. На старите си другари. Дали съм “смел създател ”? Нямам сходно самочувствие. Аз не съм журналист. Мен ме интересува главно предишното. Отдавна изгорели пристрастености. Никога не съм одобрявал времето, в което пребивавам и овреме се насочих към предишното. Това може би е обвързвано с един детски спомен и призрачен сън: когато градът, в който живеех - един дребен, остарял и комфортен град - беше разришен, поради Дипломатическия корпус, каквото и да значи това… Това се случи през 80-те години на предишния век. Тогава взех решение, че не мога да се оправя с сегашното.
- Последната ви книга „ Чакай и се надявай “ (изд. Книгомания), е също смела с много заграбващо заглавие. Мен, персонално, ме сграбчи. Всеки чака и се надява на нещо. Защо избрахте това заглавие за творбата си?
- Така приключва “Граф Монте Кристо ” на Ал. Дюма: тъй като цялата мъдрост на света се съдържа в две думи чакай и се надявай. Още когато ги прочетох бях покъртен от съчетанието на тези две думи. Търпението и вярата, вярата и отсорчката… Разбира се, тези думи могат и сигурно съдържат набожен, теологичен подтекст - упованието ни в Бог и една висша мощ или орис. Истината е, че този текст, роден от 1988 година, носи скромното название “Спомени ”. Издателството не се съгласи с сходно заглавие. Спомени колкото щеш… И ме помолиха да измисля нещо друго… Принос към сегашното заглавие има Йордан Ефтимов, който сподели, че то би трябвало да е от сказуеми. Въртеше ми с мозъка и “Помни и мъчли ” - последната фраза от “Спомени на един буржоа ” на Мараи… Но Дюма завоюва. Всъщност, фразата подхожда сносно на текста на тази остаряла книга.
- Сюжетът се движи сред опциите на едно разтрогнато и още веднъж открито другарство, една несподелена и друга разрушена обич. Нещо, което всеки от нас е претърпял. Как се оправя героинята ви с тези житейски алтернативи?
- Героинята се оправя чудесно за разлика от героя. И май това е нормалната обстановка. Героят назовава героинята “ житейски учен ”, въпреки тя да е надали не невръстно момиче. Жените са доста по-мъдри и опитни от мъжете, с един присъщ опит. Това постоянно ме е възхищавало. Да се родиш жена е някаква привилегия.
- Действието се развива в къс откъслек сред февруари и юли 1988 година Година преди прехода. Година, която е била преломна освен за България и света, само че и за вас. С какво тъкмо този интервал бе повратен за вас?
- Тогава бях в 10 клас на гимназията. В един недодялан град. Наскоро опустошен (без война) и още веднъж построен град, само че друг и някак празен. Всичко тогава като че ли ми беше задоволително и в това време чаках нещо. Това, което се случи единствено година по-късно съвършено олицетворевя обстановката и го усетих в точния момент. В този смисъл нашето потомство - 18-годишните през 1989 година - сме превилигеровани, а не изгубено потомство.
- Мемоари, дневник, мемоари или документ на времето е „ Чакай и се надявай “?
- Те са стартирани като опит за записки, спомените на едно 16 -17 годишно момче. Нелепо, нали? То е обладано от някаква архиварска пристрастеност, да документира и събира дните си, да се учи да си спомня, за него това е изкуство. Така че, беше същинско попадение илюстрацията на корицата, която е на паметната художничка от 70-те и 80-те години Текла Алексиева, авторката на кориците на библиотека “Галактика ”, само че освен.… Благодаря й доста, че се съгласи тази нейна рисунка да бъде върху корицата на книгата.
- Къде се крие разковничето на дълбокия бунар от усеща в романа, което без подозрение ще грабне читателя?
- Идиосинкразия. Идиосинкразията на детството - свръхчувствителната реакция, която от горната страна на това е амбивалента - може да бъде приемане и внезапно да премине в също толкоз мощно отменяне. Но това не е своенравие. Тази оголена сензитивност на детството ние започваме да губим с възрастта, загрубяваме един тип. Така тази книга ще е увещание за тогавашната ни сензитивност, когато сме били по-свежи, девствени, любопитни и знаещи по необикновен, незнаещ метод. Това е едно пътешестване към място, което всеки има като свое и едно завръщане, което всеки може и би трябвало да направи.
- Как вие бихте определил тези „ бележки в чекмедже “?
- “Възпитание на възприятията ”, историята на израстването, на превръщането на момчето в мъж и на момичето в жена или по-скоро невъзможността на тази промяна. Детето единствено се покрива от прахта на времето, само че постоянно остава в нас като наша същина.
- Текстът е бил като част от документалния разказ „ КБ “ (2011). Защо решихте да го издадете още веднъж „ преоблечен “?
- Една от сюжетните линии в “КБ ” е търсенето на този от дълго време изкубен текст и опит за неговото пресътворяване. “КБ ” върху доста страници варира и се движи към и в този текст. Накрая на романа той е още веднъж открит. Така той е самобитна негова квинтесенция, само че има и независимо битие, тъй като е писан независимо и съставлява обособена обвързвана история или по-скоро няколко обособени свързани истории.
- Посвещавате книгата „ Чакай и се надявай “ на вашия другар „ КБ “. Кой е „ КБ “!? Ще разкриете ли тайната?
- Не знам дали ми е разрешено. КБ е моят другар, най-старият и най-хубавият мой другар. Остава подобен и до в този момент, въпреки превратностите на времето - това факсимиле е безусловно уместно в тази ситуация - да ни разделиха, имам вяра - краткотрайно. В прочут смисъл той е орис за мен - всеки би трябвало да има своя КБ или най-малко по този начин би трябвало да бъде. Не знам дали имам право да разгадавам кой е той, само че действителният КБ е фетиш и легенда.
- Споделяте, че опцията на другите „ кодове “ за прочит, които времето наслагва и трансформира към този момент написаното, ви е предиздвикало да го публикувате като независимо издание. Какви са „ кодовете “? Къде да търси читателят тези кодове?
- Всеки текст съдържа разнообразни равнища и разнообразни “кодове ” или ключове за прочит. За мен по-добрият текст съдържа повече и по-богати такива благоприятни условия. Но тук става въпрос за нещо друго - по какъв начин времето трансформира текста. По-горе приказвах за това по какъв начин времето трансформира историята - персонална или социална. Това се случва и с текста. Когато го препрочитах преди издаването и когато изобщо взех решение за това, аз открих равнища, които преди са ми убягвали или най-малко са били вън от желанието ми. Така текстът може да бъде четен като подигравателен и самоироничен или като пародиен. Той пародира стилове - стилове на изложение и държание. Но не е нужно аз да давам инструкции за четенето, дори е противопоказно.
- И на финала на нашия диалог, какво ще пожелаете на читателите на най-новата ви книга „ Чакай и се надявай “?
- Да не чакат и да не се надяват, а да работят и да бъдат смели в решенията си . Такива, каквито аз в никакъв случай не съм бил и надали ще бъда. Но и да бъдат сигурни в съществуването на една по-висша от нас мощ, от чието снизхождение се нуждаем. С една дума, да бъдат смирени. Няма нищо по-лошо от античния хюбрис.
Съветвам читателите - Да не чакат и да не се надяват, а да работят и да бъдат смели в решенията си . Да бъдат сигурни в съществуването на една по-висша от нас мощ, от чието снизхождение се нуждаем. Да бъдат смирени. Няма нищо по-лошо от античния хюбрис, добавя създателят.
Иво Милев ( р. 1971) е създател на документалния разказ „ КБ “ (2011), биографичните книги: „ Животът и гибелта на Людмила Живкова “ (2018, 2022), „ Тодор Цонев. Художникът в сянка “ (2018), „ Илия Бешков. Биография “ (2021), „ Владимир Димитров – Майстора. Биография “ (2022), „ Алеко Константинов. Das Wunderkind “ (2024) и други
- Г-н Милев, вие сте създател на документалния разказ „ КБ “, на поредност от биографични книги, което е много виновен род. Какво съответно ви притегля в документалистиката и биографиите?
- Животът на другите. Когато искаш да избягаш от личния си, те интересува живота на другите . Нещо като махленско клюкарство… Шегувам се, несъмнено, само че в общи линии не съм надалеч от истината. За страдание към този момент го няма остарялото радушно махленско клеветничество, трансформира се в клюка и завист. И към този момент по-сериозно: защото ми липсват лични ориентири интересувам се от това по какъв начин другите съумяват или не съумяват да живеят, да бъдат щастливи или нещастни, по какъв начин творят, по какъв начин умират… Обичайните неща. И се надявам на другите това да бъде също забавно. Има и нещо друго. Като бях по-млад непрекъснато се взирах в себе си, такова ми беше възпитанието и образованието - живот под личния вторачен взор или под дисекция. Това е изморително. Трудно преодолях този… минус и по някакъв метод го трансфорах в преимущество. Сега се занимавам, не по-малко изморително, да се заглеждам в живота на другите, от дълго време мъртви.
- Вашите биографични книги са за велики персони, за които сякаш всичко към този момент е казано. Какво още остава в сянка и изгрява под прожектора на вашето самоуверено перо?
- С течение на времето фокусът се сменя, променя се историческият небосвод и интерес. В този смисъл няма такова нещо като “всичко казано ”. Всяко време написа своята история, своето минало, несъмнено и своето бъдеще. Така всяко време, като от избрана позиция и позиция, следи своите исторически персони, значимите за него персони. Те не постоянно са едни и същи.
- Казвам „ самоуверено перо “, тъй като е много самоуверено някой да написа за живот изживян от другиго. Вие самоуверен човек ли сте? Смел създател ли сте?
- Много необичайно. Често са ми задавали сходен въпрос. Не, не се имам за самоуверен човек. Избягвам борби и спорове, избирам кръга на фамилията си и доста, доста тесния на приятелите си. На старите си другари. Дали съм “смел създател ”? Нямам сходно самочувствие. Аз не съм журналист. Мен ме интересува главно предишното. Отдавна изгорели пристрастености. Никога не съм одобрявал времето, в което пребивавам и овреме се насочих към предишното. Това може би е обвързвано с един детски спомен и призрачен сън: когато градът, в който живеех - един дребен, остарял и комфортен град - беше разришен, поради Дипломатическия корпус, каквото и да значи това… Това се случи през 80-те години на предишния век. Тогава взех решение, че не мога да се оправя с сегашното.
- Последната ви книга „ Чакай и се надявай “ (изд. Книгомания), е също смела с много заграбващо заглавие. Мен, персонално, ме сграбчи. Всеки чака и се надява на нещо. Защо избрахте това заглавие за творбата си?
- Така приключва “Граф Монте Кристо ” на Ал. Дюма: тъй като цялата мъдрост на света се съдържа в две думи чакай и се надявай. Още когато ги прочетох бях покъртен от съчетанието на тези две думи. Търпението и вярата, вярата и отсорчката… Разбира се, тези думи могат и сигурно съдържат набожен, теологичен подтекст - упованието ни в Бог и една висша мощ или орис. Истината е, че този текст, роден от 1988 година, носи скромното название “Спомени ”. Издателството не се съгласи с сходно заглавие. Спомени колкото щеш… И ме помолиха да измисля нещо друго… Принос към сегашното заглавие има Йордан Ефтимов, който сподели, че то би трябвало да е от сказуеми. Въртеше ми с мозъка и “Помни и мъчли ” - последната фраза от “Спомени на един буржоа ” на Мараи… Но Дюма завоюва. Всъщност, фразата подхожда сносно на текста на тази остаряла книга.
- Сюжетът се движи сред опциите на едно разтрогнато и още веднъж открито другарство, една несподелена и друга разрушена обич. Нещо, което всеки от нас е претърпял. Как се оправя героинята ви с тези житейски алтернативи?
- Героинята се оправя чудесно за разлика от героя. И май това е нормалната обстановка. Героят назовава героинята “ житейски учен ”, въпреки тя да е надали не невръстно момиче. Жените са доста по-мъдри и опитни от мъжете, с един присъщ опит. Това постоянно ме е възхищавало. Да се родиш жена е някаква привилегия.
- Действието се развива в къс откъслек сред февруари и юли 1988 година Година преди прехода. Година, която е била преломна освен за България и света, само че и за вас. С какво тъкмо този интервал бе повратен за вас?
- Тогава бях в 10 клас на гимназията. В един недодялан град. Наскоро опустошен (без война) и още веднъж построен град, само че друг и някак празен. Всичко тогава като че ли ми беше задоволително и в това време чаках нещо. Това, което се случи единствено година по-късно съвършено олицетворевя обстановката и го усетих в точния момент. В този смисъл нашето потомство - 18-годишните през 1989 година - сме превилигеровани, а не изгубено потомство.
- Мемоари, дневник, мемоари или документ на времето е „ Чакай и се надявай “?
- Те са стартирани като опит за записки, спомените на едно 16 -17 годишно момче. Нелепо, нали? То е обладано от някаква архиварска пристрастеност, да документира и събира дните си, да се учи да си спомня, за него това е изкуство. Така че, беше същинско попадение илюстрацията на корицата, която е на паметната художничка от 70-те и 80-те години Текла Алексиева, авторката на кориците на библиотека “Галактика ”, само че освен.… Благодаря й доста, че се съгласи тази нейна рисунка да бъде върху корицата на книгата.
- Къде се крие разковничето на дълбокия бунар от усеща в романа, което без подозрение ще грабне читателя?
- Идиосинкразия. Идиосинкразията на детството - свръхчувствителната реакция, която от горната страна на това е амбивалента - може да бъде приемане и внезапно да премине в също толкоз мощно отменяне. Но това не е своенравие. Тази оголена сензитивност на детството ние започваме да губим с възрастта, загрубяваме един тип. Така тази книга ще е увещание за тогавашната ни сензитивност, когато сме били по-свежи, девствени, любопитни и знаещи по необикновен, незнаещ метод. Това е едно пътешестване към място, което всеки има като свое и едно завръщане, което всеки може и би трябвало да направи.
- Как вие бихте определил тези „ бележки в чекмедже “?
- “Възпитание на възприятията ”, историята на израстването, на превръщането на момчето в мъж и на момичето в жена или по-скоро невъзможността на тази промяна. Детето единствено се покрива от прахта на времето, само че постоянно остава в нас като наша същина.
- Текстът е бил като част от документалния разказ „ КБ “ (2011). Защо решихте да го издадете още веднъж „ преоблечен “?
- Една от сюжетните линии в “КБ ” е търсенето на този от дълго време изкубен текст и опит за неговото пресътворяване. “КБ ” върху доста страници варира и се движи към и в този текст. Накрая на романа той е още веднъж открит. Така той е самобитна негова квинтесенция, само че има и независимо битие, тъй като е писан независимо и съставлява обособена обвързвана история или по-скоро няколко обособени свързани истории.
- Посвещавате книгата „ Чакай и се надявай “ на вашия другар „ КБ “. Кой е „ КБ “!? Ще разкриете ли тайната?
- Не знам дали ми е разрешено. КБ е моят другар, най-старият и най-хубавият мой другар. Остава подобен и до в този момент, въпреки превратностите на времето - това факсимиле е безусловно уместно в тази ситуация - да ни разделиха, имам вяра - краткотрайно. В прочут смисъл той е орис за мен - всеки би трябвало да има своя КБ или най-малко по този начин би трябвало да бъде. Не знам дали имам право да разгадавам кой е той, само че действителният КБ е фетиш и легенда.
- Споделяте, че опцията на другите „ кодове “ за прочит, които времето наслагва и трансформира към този момент написаното, ви е предиздвикало да го публикувате като независимо издание. Какви са „ кодовете “? Къде да търси читателят тези кодове?
- Всеки текст съдържа разнообразни равнища и разнообразни “кодове ” или ключове за прочит. За мен по-добрият текст съдържа повече и по-богати такива благоприятни условия. Но тук става въпрос за нещо друго - по какъв начин времето трансформира текста. По-горе приказвах за това по какъв начин времето трансформира историята - персонална или социална. Това се случва и с текста. Когато го препрочитах преди издаването и когато изобщо взех решение за това, аз открих равнища, които преди са ми убягвали или най-малко са били вън от желанието ми. Така текстът може да бъде четен като подигравателен и самоироничен или като пародиен. Той пародира стилове - стилове на изложение и държание. Но не е нужно аз да давам инструкции за четенето, дори е противопоказно.
- И на финала на нашия диалог, какво ще пожелаете на читателите на най-новата ви книга „ Чакай и се надявай “?
- Да не чакат и да не се надяват, а да работят и да бъдат смели в решенията си . Такива, каквито аз в никакъв случай не съм бил и надали ще бъда. Но и да бъдат сигурни в съществуването на една по-висша от нас мощ, от чието снизхождение се нуждаем. С една дума, да бъдат смирени. Няма нищо по-лошо от античния хюбрис.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ