Христо Монов: Когато превърнем човека в средство, идва насилието
Говори се за повишаване на насилието, на експанзията. А това, което се случва в нашето общество, е наклонност, която е почнала незабавно след края Втората международна война, когато се насажда християнска цивилизация.
Парадоксално е, само че излизайки от най-кървавия спор, който ние сами си причинихме, ние се вкарахме в друга, доста по-тежка, даже с риск да стане трагична, обстановка - неглижирахме съществена полезност на нашето християнско общество, а точно индивида, и поддръжката сред хората. Това изключително личи през последните 30-40 години, времето на така наречен неолиберализъм, който ни докара доста беди, тъй като индивидът беше трансфорат в средство, а не в цел на обществото ни.
Виждаме, че икономическият триумф се дължи на първо място на това да измамиш някого, не да произведеш нещо съответно. С цел по-бързи стопански резултати доста страни изнесоха съществени производства в други, в които човешкият труд е доста на ниска цена, и по този метод лишиха личното си население от правото на работа и себеизява. Неслучайно е това, което се случи примерно в Хамбург - на срещата на най-развитите страни. Това беше, съгласно мен, един обезверен опит хората да покажат, че с това неравноправие по света този свят не може да бъде сигурен. Не може 1% от хората по света да имат 98% от богатствата. Този подтекст, в който в действителност се развива нашата цивилизация, е страшното.
В страни като нашата, където също взаимоотношенията сред хората потеглиха обратно от това, което е било традиция и нормалност в съществуването ни, е обикновено да се появи принуждение. В случая обаче не трябва да се приказва за експанзия, има разлика сред експанзия и принуждение. Агресията е част от личностната характерност на всяко човешко създание, в случай че щете като инстинкт. Ние нямаше да съществуваме, като не беше експанзията. Благодарение на това, че сме били нападателни към средата, в която сме се появили, ние сме оживели. Страшното е друго - насилието, което се появи в нашето общество. Насилие на всяко едно равнище. Каква по-страшна форма на принуждение от това човешко създание да не може да задоволи базисните си потребности от храна, сигурност. Ясно е, че всяко такова създание ще реагира нападателно и ще демонстрира принуждение в обществото, в което живее.
Когато главната полезност в едно общество - индивидът, към този момент не е полезност, надлежно има деградация и на морала, и на ценностната му ориентировка. Когато не приемаш другия до себе си като създание, което има стойност, и посредством взаимоотношението с което ти можеш да постигнеш това, което си сложил като цели, ти надлежно не го и уважаваш. Например за подобен човек е обикновено да набие доктор или учителя на децата си.
Затова обществото би трябвало да взема ограничения - тогава, когато не работят нормите на морала, да работят нормите на правото. При това те да се ползват строго.
Като образец ще дам това, че през последните три години са регистрирани 100 набези над екипите на Спешна помощ. През същите тези три години са формирани единствено 11 досъдебни производства на нападателите, а наказаните са единствено 9. На какво разчитаме като общество, откакто моралът очевидно не може да бъде регулатор на естествени човешки взаимоотношения? Разчитаме на правото, като норма, която всяко едно общество основава, с цел да контролира публичните връзки. Важно е обаче тези правила да се ползват, по този начин, че да предотвратяват възможни случаи на принуждение. Ако би трябвало, да се промени законодателството, в случай че би трябвало да се сътвори нов потенциал на репресивната машина на страната. Но да накара тези, които нямат обикновен морал, да бъдат принудени да се преценяват с публичните правила. Онзи, който е принудител, да знае, че не може да бъде подобен, тъй като ще получи бързо и заслужено наказване.
Обсъждането на казуса е също положително решение на този цивилизационен проблем. Като човек, който се занимава с спешна психическа намеса, настоявам, че разискването на един проблем е най-важното. Обаче, очевидно сме проспали времето за разискване и нещата са се случили. Това става доста бързо изключително в този момент в онлайн цивилизацията. Затова разискването е добре, само че въпросът е че има трендове, които вършат сходни разисквания безплодни като резултати. Често се държи на някаква политическа уместност - никой не приказва, че тази рецесия на нашата цивилизация ни я докараха концепциите на неолиберализма. Никой не показва рупорите на тези хрумвания. Един-два пъти съм чул да се спомене примерно името на Сорос или на неговите аятоласи тук. Например, когато се приказва за един от проблемите на нашето общество - тази културна пропаст сред ромите и останалите етноси в българското общество, доста рядко се загатва думата „ роми ", приказва се за „ роми ". А когато не назоваваш нещата с същинските имена, ти не можеш да решиш казуса. Така всичко остава в границите на говорене.
Например, през вчерашния ден, узнавам от медиите, че в Народното събрание е имало разискване за това по какъв начин медиите, най-много с телевизионно предаване и със наличието, което излъчват, образуват нападателно държание в българските деца. Хубаво, че е имало такова разискване, само че не уважих нещо съответно - примерно какво прави Съвет за електронни медии? Може би законът в този му тип трансформира Съвет за електронни медии в един апендикс и аз настоявам, че е по този начин. Това е орган, който е лишен от всевъзможни регулаторни функционалности, тъй като се занимава единствено с една от огромните идеологеми на неолиберализма - свободата на словото.
Ще го кажа доста ясно - медиите към този момент не са четвъртата власт. Те са доста повече с появяването на тоталното осведомително общество - интернет и обществените медии, медиите към този момент са нещо доста по-важно от властта. При това те са решителен фактор, те са микросредата за образуване на онлайн поколението, което към този момент пораства. Те са по-важни от родителите, тъй като действителността е такава - доста по-често детето от неговото раждане, през първите интервали от неговото развиване, те са повече под въздействието на медиите, в сравнение с родителите. Това е интервалът, когато се образува и нравственото схващане. Затова отговорността на медиите е голяма за бъдещето на цивилизацията ни. Ако това не бъде осъзнато от всички нас като общество, само че най-много от работещите в медиите, ще продължим като християнска цивилизация да вървим в посока на самоунищожението. Ще дам и образец - тероризмът постоянно е бил оръжието на слабите. Колкото и да е необичайно - първото похищение на транспортно средство за решение на политическа задача е български патент - Христо Ботев и корабът „ Радецки ".
Но какво стана напоследък - посредством това неглижиране на индивида, недоумение протеста на дребния, на слабия, в действителност ние като цивилизация си вкарахме автоимунно заболяване. Хора, които сякаш сме привлекли да живеят в нашия по-добър, по-хубав свят, само че сме ги оставили там в гетото без никаква грижа дали те се интегрират в полезностите на нашето общество, потеглиха против нашето общество.
Виждаме, че последните терористични актове в Германия, във Франция, във Англия бяха осъществени от хора, които са родени там и са второ - трето потомство.Това резултат на това, че индивидът се неглижира и се трансформира просто в работна ръка, оставен да си живее в гетото, да прави каквото желае. Само че се оказа, че от време на време има несъответственост на културите. Повечето от бойците на ИД са хора, родени в тези гета на мигрантитеот 60-те и 70-те години.
Така че има върху какво да помислим. Това, което се случва в България в последните месеци - нападенията против лекари, против учители, е нахлуване против ценностната система на обществото. Защото точно учителят и лекарят са в основата на ценностната ни система паралелно с родителя. Да не приказваме за случаите на набези сред роми и българи, при които потърпевшите са постоянно българи. Това приказва, че казусът, който претърпяват по-напредналите от нас страни, чука и на нашата врата. И освен чука, той е тук.
Психологът Христо Монов е специалист по спешна психическа намеса.
Източник: Поглед инфо
Парадоксално е, само че излизайки от най-кървавия спор, който ние сами си причинихме, ние се вкарахме в друга, доста по-тежка, даже с риск да стане трагична, обстановка - неглижирахме съществена полезност на нашето християнско общество, а точно индивида, и поддръжката сред хората. Това изключително личи през последните 30-40 години, времето на така наречен неолиберализъм, който ни докара доста беди, тъй като индивидът беше трансфорат в средство, а не в цел на обществото ни.
Виждаме, че икономическият триумф се дължи на първо място на това да измамиш някого, не да произведеш нещо съответно. С цел по-бързи стопански резултати доста страни изнесоха съществени производства в други, в които човешкият труд е доста на ниска цена, и по този метод лишиха личното си население от правото на работа и себеизява. Неслучайно е това, което се случи примерно в Хамбург - на срещата на най-развитите страни. Това беше, съгласно мен, един обезверен опит хората да покажат, че с това неравноправие по света този свят не може да бъде сигурен. Не може 1% от хората по света да имат 98% от богатствата. Този подтекст, в който в действителност се развива нашата цивилизация, е страшното.
В страни като нашата, където също взаимоотношенията сред хората потеглиха обратно от това, което е било традиция и нормалност в съществуването ни, е обикновено да се появи принуждение. В случая обаче не трябва да се приказва за експанзия, има разлика сред експанзия и принуждение. Агресията е част от личностната характерност на всяко човешко създание, в случай че щете като инстинкт. Ние нямаше да съществуваме, като не беше експанзията. Благодарение на това, че сме били нападателни към средата, в която сме се появили, ние сме оживели. Страшното е друго - насилието, което се появи в нашето общество. Насилие на всяко едно равнище. Каква по-страшна форма на принуждение от това човешко създание да не може да задоволи базисните си потребности от храна, сигурност. Ясно е, че всяко такова създание ще реагира нападателно и ще демонстрира принуждение в обществото, в което живее.
Когато главната полезност в едно общество - индивидът, към този момент не е полезност, надлежно има деградация и на морала, и на ценностната му ориентировка. Когато не приемаш другия до себе си като създание, което има стойност, и посредством взаимоотношението с което ти можеш да постигнеш това, което си сложил като цели, ти надлежно не го и уважаваш. Например за подобен човек е обикновено да набие доктор или учителя на децата си.
Затова обществото би трябвало да взема ограничения - тогава, когато не работят нормите на морала, да работят нормите на правото. При това те да се ползват строго.
Като образец ще дам това, че през последните три години са регистрирани 100 набези над екипите на Спешна помощ. През същите тези три години са формирани единствено 11 досъдебни производства на нападателите, а наказаните са единствено 9. На какво разчитаме като общество, откакто моралът очевидно не може да бъде регулатор на естествени човешки взаимоотношения? Разчитаме на правото, като норма, която всяко едно общество основава, с цел да контролира публичните връзки. Важно е обаче тези правила да се ползват, по този начин, че да предотвратяват възможни случаи на принуждение. Ако би трябвало, да се промени законодателството, в случай че би трябвало да се сътвори нов потенциал на репресивната машина на страната. Но да накара тези, които нямат обикновен морал, да бъдат принудени да се преценяват с публичните правила. Онзи, който е принудител, да знае, че не може да бъде подобен, тъй като ще получи бързо и заслужено наказване.
Обсъждането на казуса е също положително решение на този цивилизационен проблем. Като човек, който се занимава с спешна психическа намеса, настоявам, че разискването на един проблем е най-важното. Обаче, очевидно сме проспали времето за разискване и нещата са се случили. Това става доста бързо изключително в този момент в онлайн цивилизацията. Затова разискването е добре, само че въпросът е че има трендове, които вършат сходни разисквания безплодни като резултати. Често се държи на някаква политическа уместност - никой не приказва, че тази рецесия на нашата цивилизация ни я докараха концепциите на неолиберализма. Никой не показва рупорите на тези хрумвания. Един-два пъти съм чул да се спомене примерно името на Сорос или на неговите аятоласи тук. Например, когато се приказва за един от проблемите на нашето общество - тази културна пропаст сред ромите и останалите етноси в българското общество, доста рядко се загатва думата „ роми ", приказва се за „ роми ". А когато не назоваваш нещата с същинските имена, ти не можеш да решиш казуса. Така всичко остава в границите на говорене.
Например, през вчерашния ден, узнавам от медиите, че в Народното събрание е имало разискване за това по какъв начин медиите, най-много с телевизионно предаване и със наличието, което излъчват, образуват нападателно държание в българските деца. Хубаво, че е имало такова разискване, само че не уважих нещо съответно - примерно какво прави Съвет за електронни медии? Може би законът в този му тип трансформира Съвет за електронни медии в един апендикс и аз настоявам, че е по този начин. Това е орган, който е лишен от всевъзможни регулаторни функционалности, тъй като се занимава единствено с една от огромните идеологеми на неолиберализма - свободата на словото.
Ще го кажа доста ясно - медиите към този момент не са четвъртата власт. Те са доста повече с появяването на тоталното осведомително общество - интернет и обществените медии, медиите към този момент са нещо доста по-важно от властта. При това те са решителен фактор, те са микросредата за образуване на онлайн поколението, което към този момент пораства. Те са по-важни от родителите, тъй като действителността е такава - доста по-често детето от неговото раждане, през първите интервали от неговото развиване, те са повече под въздействието на медиите, в сравнение с родителите. Това е интервалът, когато се образува и нравственото схващане. Затова отговорността на медиите е голяма за бъдещето на цивилизацията ни. Ако това не бъде осъзнато от всички нас като общество, само че най-много от работещите в медиите, ще продължим като християнска цивилизация да вървим в посока на самоунищожението. Ще дам и образец - тероризмът постоянно е бил оръжието на слабите. Колкото и да е необичайно - първото похищение на транспортно средство за решение на политическа задача е български патент - Христо Ботев и корабът „ Радецки ".
Но какво стана напоследък - посредством това неглижиране на индивида, недоумение протеста на дребния, на слабия, в действителност ние като цивилизация си вкарахме автоимунно заболяване. Хора, които сякаш сме привлекли да живеят в нашия по-добър, по-хубав свят, само че сме ги оставили там в гетото без никаква грижа дали те се интегрират в полезностите на нашето общество, потеглиха против нашето общество.
Виждаме, че последните терористични актове в Германия, във Франция, във Англия бяха осъществени от хора, които са родени там и са второ - трето потомство.Това резултат на това, че индивидът се неглижира и се трансформира просто в работна ръка, оставен да си живее в гетото, да прави каквото желае. Само че се оказа, че от време на време има несъответственост на културите. Повечето от бойците на ИД са хора, родени в тези гета на мигрантитеот 60-те и 70-те години.
Така че има върху какво да помислим. Това, което се случва в България в последните месеци - нападенията против лекари, против учители, е нахлуване против ценностната система на обществото. Защото точно учителят и лекарят са в основата на ценностната ни система паралелно с родителя. Да не приказваме за случаите на набези сред роми и българи, при които потърпевшите са постоянно българи. Това приказва, че казусът, който претърпяват по-напредналите от нас страни, чука и на нашата врата. И освен чука, той е тук.
Психологът Христо Монов е специалист по спешна психическа намеса.
Източник: Поглед инфо
Източник: cross.bg
КОМЕНТАРИ