Константин Петканов: „Милостивият човек трудно живее на тоя свят“
Господи Исусе Христе, Сине Божий, елементарни ме и не ме наказвай за беззаконията ми! Коленопреклонно те апелирам за топла стряха и залък самун, тъй като стрехата си Ти, а и хлябът е Твой!
Тази невероятна молитва открих в една дребна брошура „ Бележник на писателя “ от Константин Петканов, изд. “Прозорец ”, съставител доктор Мария Огойска, където са събрани доста персонални, интимни мисли, които силно вълнуват и непроменяемо провокират интерес към самия създател. След една Великденска литургия в църквата Св. София, в чието настоятелство е, той отбелязва: „ Тук са моите другари, които ме чакат. Нито усмивката, нито сладкият залък, нито пък сърдечното здрависване, не ни е сближавало така както светлините в храма, любвеобилността на словото Божие и въздухът, който е задържал молитвите ни над нас като дребни бели облачета. “...
В този свой „ Бележник “ Петканов е излял думите, за които нито е имало място, нито им е пристигнало времето. Такава орис има и самият публицист, откакто през 1913-та цялото му семейство, сходно на всички българи от региона, е насила да напусне дома си, той към този момент не ще припознава като свои никое място и никое време. Но действието в романите му ще се развива най-вече в вечно изгубената Равнина от щастливото му детство в Беломорска Тракия.
За мен персонално последва среднощно поръчване на книгите на К. Петканов: " Без деца " ; " Морава звезда кървава " ; " Детски години " и така нататък до привършване на бюджета, тъй като Петканов е писал, та писал, а антикварните цени са леле, мале, но човек получава опция да „ влезе във притежание “ на истинските книги с отпадналите букви ѣ, ѫ . Същите тези букви, против отпадането на които той се е борил. Стилът му на писане е напълно актуален, активен, съвсем кинематографичен, оставаш с чувството за филм, а не за литература.
Жизненият „ филм “ на Кодо, по този начин са го наричали като дребен, стартира на 12 декември 1891 г. След три дъщери, в фамилията на Поп Никола най-сетне се ражда момче, братът на Кодо, хубав, мил и любознателен, подобен се оказва неговият с шест години по-голям „ бачо “ Димитър, най-важният човек в живота му. Димитър е неосъществим образец за по-палавия и избухлив предстоящ публицист, само че и безконечна негова опора. Костадин-Кодо е последното дете в фамилията на поп Никола, духовник в огромното тракийско село Каваклия (от кавак-топола), в този момент към този момент квартал на турския град Лозенград. Каваклия била фамозна с огромната си черква и с още по-голямата камбанария, издигнати персонално от поп Никола с помощта, труда и парите на съселяните.
Петканови били високи, мощни хора, преселници от Средна гора, потомство след потомство умножавали парцели и добитък в плодородната низина. Поп Никола казвал: „ В света няма бедняци – има сакати, малоумни, мързеливи или неприятни хора. Здравият, умният, работливият, положителният и честният не може да остане бедняк! “. Заради това непоклатимо разбиране алената цензура по-късно ще преследва сина му, писателя Петканов, който просто отхвърля чорбаджиите в книгите му да са негативни герои, даже в противен случай, постоянно са почтени стопани или ятаци, без които не могат борците за националното дело.
Като дребен Кодо изпитвал същински боязън, когато всяка вечер трябвало да отговори на бащиния въпрос: " Какво научи през днешния ден и какво положително и потребно дело свърши!? ". Какво да каже детето, което през целия ден се скита да изпълни душата си с гледки, мигове и облици, които ще бъдат базата за цялото му бъдещо творчество. А когато татко му се разболява, протестът на момчето се показва в беля след беля и бягство от учебно заведение. Намесата на Димитър и рандеву при болния „ отец “ го избавят от неуспеха. Двамата братя наследяват от татко си устойчивост в труда и неизменност. В църквата Поп Никола всякога служел като за Великден, а в случай че се случело някой да претупва службата, той го скастрял: „ Какво като няма хора, нали на Господа пеем, и на ангелите!? “
Когато след Илинденско-Преображенското въстание всички хора под паника почнали да се изнасят към вътрешността на България, поп Никола отказал да напусне храма: „ Вие вървете, в случай че аз нещо съм прегрешил пред Господа, ще ме накаже, в случай че не съм, ще има благосклонност към мене да ме резервира! “. Наистина по чудодеен метод турските палежи и безчинства подминали селото, вероятно тъй като градът въпреки всичко разчитал на каваклийските стопанства да го изхранват.
Но през 1913-а, когато турската войска в оттегляне, която по-принцип е доста по-страшна от редовата армия, наближила селото, един шеф на близката гара доверил на Поп Никола незабавно да събере селото и да бягат. Оказва се, че администрацията изтегля всичките си чиновници, само че не казвали на популацията, с цел да запазят българското наличие в региона. А турците готвели страшна сеч, тъй като разбрали, че селяните били погребали заклани турци със свинете. Така началник-гарата Стефан Бабаков, да споменем името на достойния човек, избавя освен себе си, а живота на село от 3500 индивида.
По това време Константин Петканов прекъсва следването си, с цел да отиде доброволец на фронта. Сбогувал се с родното село, без да знае, че в никакъв случай повече няма да го види.
В груба последователност фактите на Петкановото житие са следните:
приключва гимназия в Одрин, следва славянска лингвистика до 1915-а в Софийския университет, доброволец в Македоно-Одринското опълчение и Балканската война. В Скопие приключва школата за подпоручици, взе участие в Първата международна война, учителства в Малко Търново, Лозенградско, Созопол, а от 1920-а заживява в Бургас. След 10 години се реалокира в София, където на 12 февруари 1952 г. умира.
Факти, зад които не можем да открием нито по кое време тъкмо се е научил да свири на цигулка, нито по какъв начин на фронта по щастлива случайност доктор Станишев му избавя ръката от ампутация, нито на какъв брой къщи Петканов е провел градежа за тракийските преселници, с цел да го изберат за заместник-кмет в Бургас, нито на какъв брой хора е оказал помощ, до момента в който самичък е бил в потребност, нито по какъв начин е имал гений да основава мощни другарства и е бил „ Човек-Планина “ съгласно думите на Ст. Сивриев. И най-много не можем да открием по кое време тъкмо е избрал да се посвети на писателското си предопределение на нравствен лидер, да написа смели публикации, разкази, повести и романи, изпълнявайки задача, на която се е обрекъл, макар гневните от време на време офанзиви, вялото утвърждение, или равнодушие. Извънредно огромна известност придобива една негова книга.
В скандалната за това време „ Морава звезда кървава “ даже запетайките „ крещят “ против войната, което провокирало кървави закани на офицерите към създателя. Много интелектуалци се сплотяват в негова отбрана, стига се до такава степен, че самият митрополит Стефан заплашва с анатема кръвожадните запасняци и написа писмо до Цар Борис в негова отбрана. Макар писмото да не започвало с неуважителното „ Борисе “!, както прословутото му писмо до Царя осем години по-късно в отбрана на евреите, то въпреки всичко има резултат. Митрополитът се среща с Царя и молбата е чута, животът на Петканов е отвън заплаха, въпреки че е уволнен, заставен е да се откаже от медалите си за смелост, книгата е конфискувана и е заставен да върне общинската годишна премия за литература за 1935 година. Заради тези репресии и въпреки всичко поради голямото му творчество, след 9-ти септември. Петканов става учен, само че си остава еднообразно неуместен за властта и преди, и след промяната на режима.
Изгряла ѝ звезда ливада, ливада даже кървава, греяла е три дни и нощи, измори стадо гоено – от триста, три са останали… с тази страшна национална ария стартира романът, в който войната е доста по-страшна: апетит, безпорядък, спорни, безсмислени заповеди на фронта. Писателят е пределно явен: войната e безспорното зло, без значение от привидността на благородните и обективни цели, поради които е оповестена. И тъй като книгата е написана от директен участник в три войни, резултатът от нея е помитащ. Литературните му врагове (несъзнато спечелени), стартират яростна акция против романа посредством цензурата, критикът Бадев декларира, че всяка страница от „ Морава звезда кървава “ е по-опасна от три вагона болшевишки книги и влияе като отрова, по-силна от цианкалия. Книгата е написана като че ли на един мирис и постоянно в изреченията му проблясват находки като бисери:
На завърналия се от фронта селяндур, преди войната копнял да работи на равнищата, в този момент му се коства, че „ Небето е като мръсен парцал, а земята като шепа тор “… в тила животът на жена му е още по-труден: „ Велика се усещаше като пшеничено зърно хвърлено в земята, само че затиснато от камък “… откакто тя изпраща още веднъж на фронта неузнаваемо, променения си мъж: „ Сянката ѝ се проточи като оголено дърво и всеки момент застрашаваше да покрие целия път до селото “…, а главният лайтмотив в романа е един: „ Милостивият човек мъчно живее на тоя свят “…
Героите на Петканов най-вече работят, с дейности доста по-силни от всевъзможни думи. Докато за „ неприятните “ му е задоволителен един жест или реакция, то обичаните си герои той безмилостно подлага на извънредно тежки тествания, както споделя самият създател: “въртя ги на ръжен “. „ Велики “ са страданията на Велика, героинята на романа. Целият ѝ свят се разпада на части, доста народ от селото, включително сестра ѝ тръгват по неприятен път, мъжът ѝ също се предава на порока, само Велика устоява, само че Петканов е безсърдечен и към нея, положителното е осъдено: най-после тя се разболява и умира от нелечима болест.
Съществува поверие сред писателите, че каквото напише създателят ще се случи в действителния му живот.
И тъй като тестванията на Петкановите герои са безбройни, като че ли житейските премеждия не прескачат и самия него. Вярващият Петканов недолюбва суеверията, нищо че необясними феномени овреме участват в живота му: като предсказанието на неукия им аргатин на село, че ще стане писар (професията публицист няма по какъв начин да му е известна), а на неговото другарче предсказва къс живот, по този начин и става, момчето умира още в гимназията. В университета на Константин Петканов му излиза прякор „ шейтан “, прикачен поради радостния, закачлив темперамент, като „ шейтан-ефенди “ е подписвал и някои студентски материали, нещо, което не е на хубаво, „ щом е на книга е голем сакатлък “ съгласно една още по-неука бургаска циганка.
„ Сакътлъка “ влиза прекомерно рано в младото семейство на Константин и Станислава Новакович. Щастливите, безоблачни дни не траяли дълго: Саша пее и е солистка, той свири и управлява хора, работи, написа, излиза първият му разказ. Обичат се, градят дом и среда със сърбо-унгарската „ военно-трофейна вражеска “ младоженка, както се майтапят приятелите с тях. Бедата стартира първо със загубата на второто им дете Елена, след това брачната половинка Саша се разболява, скоро тя също умира, оставяйки двете им дъщери Сълза и Поляна сирачета. Цялата драма може да се наблюдава в писмата сред двамата братя: лечебни заведения, интервенции, вяра и провал. Сякаш „ сакътлъка “, приклекнал край пътя му, единствено чака комфортен момент да го препъне, да обезмисли труда му, да го откаже от призванието. Коста устоява като канара, дали поради природата си на роден водач, или поради мощната си религия, той всекидневно прави своя избор с всяка написана от него дума, мисъл или деяние. Словото му, както живота му, ден след ден, в действителност е непрекъснат диалог с Бога.
След гибелта на Саша, писателят изпраща децата да се съвземат за известно време в фамилията на брат си. Димитър остава духовник в Бургас до края на живота си, само че точно той е настоял Константин Петканов да реалокира фамилията си в София, с цел да е по-близо до литературния свят. Но София, макар триумфа на първия му разказ „ Без Деца “, не е изключително гостоприемна към него. Градът малко се интересува от литература, всеки от писателите е ангажиран със себе си, а когато неуморният Петканов се декларира мощно в „ селската “ тематика, доста демонстрират и ревнивост, преписвайки правото върху „ селото “ на приетите към този момент класици. Само че
Петкановото село е доста по-различно от леко сантименталното на Йовков и трезво-практичното на Елин Пелин.
В Петкановото село има древногръцки конфликт на характери, там хората или живеят, или не живеят по Бога, който е единственият техен коректив и го почитат само посредством труда си. Парите са нещо зло, което скапва индивида, а най-голямото зло е войната. Езикът му е сладостен, звънък… само че окончателно изгубен: „ той зашепи вода “; „ нивите вретениха “; „ дните се залюляха на златни люлки “; „ класовете като жътварите се издуха от мощ и младост " ; „ като паун с разперена опашка слънцето се разхождаше из неговия двор “; “денят склопи очи “…
Интелектуалците от кръга " Стрелец% изрично не одобряват Петканов поради пристрастеността му към селото: „ той е спрял и застинал при тези втръснали цървули и навуща “… Естествено е „ стрелците “ от Мюнхенската група на Фани и Чавдар Мутафови органично да не понасят идеализирания селски бит. Мисията им е да „ поевропейчат “ българската среда, да са проводници на „ пронемското въздействие “, а Чавдар Мутафов като проектант, безусловно и физически трансформира градската среда със своите сгради в съвременен жанр. Но „ ботушът “ на Историята е безсърдечен освен към Петканов, скоро ще премаже и техните ориси, след 9-ти доста са оповестени за профашистки сътрудници.
Петканов има и своите огромни последователи още с първия си разказ " Без деца ". И типично по български пресата придава доста по-голямо значение на триумфа му зад граница: на романа е присъдена Специалната премия на литературния институт към ОН за 1927 година Нобелистът Анри Бергсон препоръчва книгата на
Айнщайн, който може би поради сръбската си връзка е „ отворен “ към балканската просвета, декларира, че „ Без деца “ е най-хубавата книга, която е чел за Балканите.
Интересно по какъв начин е преведено на френски „ Кой пояс да ти извадя? “ или „ тя се хвана на хорото да играе от наслада и плаче от благосклонност “. Но както и да е преведено, не би могло да се загуби музикално-ритмичният принцип, по който е написан романа. А, в случай че във въображението си сменяем гайдите с пиано да речем, или поясите с вратовръзки, макар „ етнографията “, отново ще остане потресаващата покруса на жертвоприношението на жената, която не може да има деца, безусловно принудена да се убие от общността. От превода не би се изгубила и сдържаната страст на суровите думи: „ На другия ден погребаха детето. После всичко потегли по своя път. Не се помрачиха дните, не увехнаха цветята, нито пък спре работата в полето. Проехтя камбаната с печален звън и се изгуби в пъргавия смях на слънцето. Толкова необятен беше светът, че сълзите на хората се губеха по него като капчици роса “.
Трудно излиза от огромната си тъга Петканов, само че въпреки всичко се съвзема за живот поради децата. Помага му и срещата с поетесата Магда по мъж Минева, Смарайди по баба-гъркиня и „ македонстваща “ по татко. Приятели посредничат поради общите им ползи, изключително по „ бежанския въпрос “. Тя е разведена с една щерка Зоя. Скоро се трансформира в същинска майка и за трите девойки, също в негов нравствен и книжовен съидейник. Най-известното ѝ стихотворение е: „ Ако зажалиш нявга “, в песента е “някой ден “. През 1932 година самият отец Димитър венчава „ второженците “, като все по този начин ще поддържа брат си, от време на време и финансово. Остават близки и със сестрите, чиито мъже са освен някогашни четници и войводи, само че като самия Димитър пишат стихове и са литературни ценители. Може би благодарение на шурей си, войводата Яни Попов, Петканов си намира работа в " Хранизнос ", където издават списание, чийто организатор става той. Това ги избавя в доста сложните години след излизането на " Морава звезда кървава ", когато безусловно са го кълнели да почине от апетит, той, жена му и децата му да умрат от апетит.
„ Изобщо бил ли е в миналото създателят спокоен, обезпечен, тачен и свободен да споделя истината…Преследвачите на художественото слово са най-жестоките палачи, те не са създатели, а неуморни червеи, които пресушават корените на живота и го трансформират в пустиня, в която не не са нищо друго, с изключение на ялов пясък… “
След години отново в дневника си написа: „ Посредствените хора вършат всичко допустимо, откакто не могат да творят, да направляват създателя. Те са толкоз увлечени в тази си насилническа задача, че и мислено не им дохожда да надникнат в културната история на човечеството, в която всичко е създателят: стихотворец, влъхва, изобретател, строител, светец и…истински човек “.
За да има опция да написа, Петканов работи като преподавател, библиотекар, секретар на Тракийската организация, редактор на списания, в Дирекция на Обновата, след 1944 г. е шеф на националната просвета в Министерството на пропагандата, през 1945-а става учен, през 1947-а министерството е закрито, последните пет години живее в неустановеност, но това малко визира интензивния му вътрешен живот. В писмата до брат си той се регистрира какъв брой е написал, какво е замислил, какво ще напише, а краткотрайните неблагополучия и офанзивите против него, политическите катаклизми, война, евакуация са от света на „ шейтана “, те са някак маловажни за най-главното - Словото, на което е проводник. Може би с цел да не тревожи брат си, а може би и с вярата, че като не приказваш за злото го обезсилваш, с цел да стане дребно и несъществено. Ето го самичък със себе си по време на евакуация: „ Майка ми умря на 16 юни 1929 година в Бургас. Петнайсет години по-късно аз съм евакуиран във Велико Търново. Децата ми са огромни и войната ни е разделила, само че аз и в този момент се усещам като цялостен сирак. - Мила мамо, не ме оставяй! Бди над децата ми. Толкова грубо е времето, че самичък мъчително ще мога да ги опазя…Виждаш ли побелелите ми коси и насълзените ми очи?…Кажи, мамо, дълго ли ще страдаме, или в живота няма нищо друго с изключение на страдалчество и смут? “
Точно като татко си, който е работил от мрачно до мрачно, Петканов ще написа всекидневно, неуморно, по проект, с ентусиазъм или с умеене, само че ще написа. Държи изключително на мнението на първите си читатели, Магда и Димитър. Посещава постоянно сладкарницата " Цар избавител ", с цел да е в обществото на писателите, даже и измежду тях да са безконечните му отрицатели и критици. Най-близкият човек по генезис, гений и артистичност е Илия Бешков. Като Лаурел и Харди двамата били постоянно дружно: Планината Коста от Тракия до тънкия, постоянно зиморничав Илия от Мизия. Да бъдеш в тяхната компания означавало другарство с висок интелектуален заряд, блестящи разговори, музикални импровизации, танци, същинско съревнование по духовитост.
Да се радваме ли, че е имало толкоз доста ченгета, най-много след 1944-а, които са оставили писмени сведения за двамата, и от доносници постоянно са се превръщали в фенове, даже обожатели, изключително на Бешков. Пламен Дойнов в книгата си „ Линия на разполовяване “ цитира неизвестен шпионин, траял на процедура досието на Петканов отпреди 1944-а. Докато преди е бил зорко наблюдаван поради антифашистките и антивоенните си позиции, още през 1945-а четем за него: „ Петканов е прочут като оратор, уредник и огромен идеолог. Обича да спори, като в разногласията си е доста жесток. Той е неверотърпим до най-висша степен. Успял е да притегли за собствен другар Илия Бешков, да му повлияе със своята богобоязливост дотолкоз, че в този момент и двамата вървят най-редовно - всяка неделя на черква и вършат метани до земята ".
Мдам, Академик, който е в църковното настоятелство в " Св. София ", който е мощно набожен и настоящ християнин. Е по какъв начин е допустимо във време, когато се затварят църкви и се преследват свещеници!?
Обръчът около Петканов се стяга.
Той е приветствал 9-ти септември, очаквайки най-накрая свободата, приветствал е мирното време, в което най-накрая писателят ще стане самостоятелен, със свободен глас. Но ентусиазмът му скоро се разсипва в печал. Могъл е да си заема синекурна служба безшумно и добродушно, както доста свои сътрудници, могъл е, само че не и Петканов. Петканов буйно ще се бори против опростачването на езика, угодливо изменен съгласно „ руските стандарти “:
„ Реакционно е да изнасилваш езика, с цел да го пригодиш към усета на неграмотните… “
Шумно отхвърля отпадането на буквите, още по-шумно се противопоставя на изземването на земята, на все по-засилващия се гнет по руски модел, на задушаването на всяко инакомислие, на скандирането все в името на народа, пледира за благосклонност, а не за възмездие. Злото към този момент го гледа от близко: колкото да съумява да избави щерка си Зоя от интерниране, братът на Илия Бешков е убит от националния съд като министър на земеделието в едно от последните държавни управления, а Илия става очевидец по какъв начин някогашен партизанин се изнася от жилището на брат му, неудовлетворен от тесния килер: пити, пити би трябвало да се натрупат тука…
Насаме със себе си Петканов написва: „ Зойка е към този момент майка на две хубави момченца, а Поляна – майка на едно благо момиченце. И трите към този момент чуруликат: „ Дядо, дядо, дядо “! Ето посредством тая велика наслада аз отивам умерено към смъртта… Радвам се на внуците и желая да ги науча на една песен… само че кой пее през днешния ден, та и аз да запея… какъв брой е мъчно през днешния ден да пееш песни на дребните деца!... “
Обичайният кръг от другари оредява, той на никого не се сърди, вероятно всички са потънали в своите си грижи. И още веднъж в сложен миг за него е значимо да резервира милостта и нежността в душата си:
„ Дъщеря ми Поляна къпе щерка си, едногодишната Емануилка. Детска розова плът се плиска в коритото и аз не смъквам очи от радостното лице на първото си внуче. Минава ми през мозъка странната мисъл – не е ли детското телце въплътена светлина? Детето е толкоз напълно, че стои над всички наши бурни мисли и усеща, и то е, което извърша мъничкия свят на обременения човек с наслада, благотворителност и безкрайност. “
Безименните доноси към този момент ще се трансфорат в открити нападки към „ реакционера “ Петканов в заглавните страници на вестниците. В скандиращи публикации намерено го афишират за подведен звенар, последва затваряне на цялото министерство, с цел да го преобразуват в Комитет за просвета, той към този момент няма достъп до пресата, а неиздадените му книги са изтеглени от щемпел. Петканов от дълго време към този момент е разпознал лицето на злото: „ Деца мои, внимавайте!...Не давайте ухо на сатаната. Ще го познаете по неговия облик: езикът му е неистина, очите-измама, мислите-клевета, ръцете-насилие, сърцето-жестокост, и духът му-зловоние “…
Човек, в случай че има шанса да попадне на надарена книга, музика или картина, има възприятието, че Бог се провижда оттова, даже създателят да е на светлинни години от всякаква богобоязливост. Петканов е рядкото щастливо комбиниране на Вяра и Талант. Абсолютно некадърен на увъртане, общувал е с хората толкоз намерено и почтено, че постоянно е бил неуместен, само че това просто не го интересувало, както не го е интересувало дали ще се чуят неговите проповеди. Проповядва и има вяра в смирения, почтен живот по Божиите закони на любовта и никакви кънтящи лозунги не могли да го отместят от твърдото му схващане за Добро и зло. Имал е задача и за него тя е била допустима.
На 12 февруари 1952 г. над къщата на улица " Герлово " 13 минава тъмна сянка. Коста Петканов умира в съня си като праведник и тъкмо като праведник е предчувствал гибелта си преди две години: „ Това, което иде е…краят. А за какво да е край? Кое в мене е остаряло и желае да почине? Мисълта ми ли е увехнала, или възприятието ми се е изтощило? Не, в този момент те са доста по-чисти, почтени, по-дълбоки и всеобхватни. Може ли нещо, което си отива, да е толкоз свежо, бездънно и прелестно? ".
Покрусеният Илия Бешков, който след шест години ще се самоубие с апетит, неговият непосредствен другар Илия, не може да се помири, че гибелта на Петканов е естествена. На 13-ти януари двамата са били на академично тържество, след което Петканов се е почувствал зле, боледувал трийсет дни и ненадейно умрял. Според удостоверение на Магда последните нощи били доста тежки, той е пристигнал в схващане и споделил: „ Боря се със сатаната “ и това траяло доста дълго, призори се успокоява и споделя, че всичко към този момент е минало и че нечистите сили се разотишли.
Тя го попитала: " Коста, да извикам ли отец Пантейлемон? Искаш ли? ". Той с цялостен с благополучие взор споделил: " Искам! ". Извикала по телефона съветския духовник и след причастието той умрял благополучен. " Този взор в никакъв случай няма да го не помни ", написа тя. Дано да не забравим и ние Константин Николов Петканов.
Следвайте " Гласове " в
03 Март 2023128702 Март 2023253001 Март 2023425128 Фев 2023609927 Фев 2023348226 Фев 20232272Коментари " навсъде едни ченгета " 04 Март 2023 11:14ч.
Благодарим за тоя елегантен текст!
Напиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати Напиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати ЧетениКоментирани04 Март 202317428 Фев 202386904 Март 20239003 Март 20231386
Ние и нашите сътрудници използваме технологии като за персонализиране на наличието и рекламите, които виждате, както и с цел да проучваме трафика на уеб страницата. Изберете “Приемам ”, с цел да приемете потреблението на тези технологии. За повече информация, апелирам запознайте се с обновените и на Гласове.ком ЕООД
Тази невероятна молитва открих в една дребна брошура „ Бележник на писателя “ от Константин Петканов, изд. “Прозорец ”, съставител доктор Мария Огойска, където са събрани доста персонални, интимни мисли, които силно вълнуват и непроменяемо провокират интерес към самия създател. След една Великденска литургия в църквата Св. София, в чието настоятелство е, той отбелязва: „ Тук са моите другари, които ме чакат. Нито усмивката, нито сладкият залък, нито пък сърдечното здрависване, не ни е сближавало така както светлините в храма, любвеобилността на словото Божие и въздухът, който е задържал молитвите ни над нас като дребни бели облачета. “...
В този свой „ Бележник “ Петканов е излял думите, за които нито е имало място, нито им е пристигнало времето. Такава орис има и самият публицист, откакто през 1913-та цялото му семейство, сходно на всички българи от региона, е насила да напусне дома си, той към този момент не ще припознава като свои никое място и никое време. Но действието в романите му ще се развива най-вече в вечно изгубената Равнина от щастливото му детство в Беломорска Тракия.
За мен персонално последва среднощно поръчване на книгите на К. Петканов: " Без деца " ; " Морава звезда кървава " ; " Детски години " и така нататък до привършване на бюджета, тъй като Петканов е писал, та писал, а антикварните цени са леле, мале, но човек получава опция да „ влезе във притежание “ на истинските книги с отпадналите букви ѣ, ѫ . Същите тези букви, против отпадането на които той се е борил. Стилът му на писане е напълно актуален, активен, съвсем кинематографичен, оставаш с чувството за филм, а не за литература.
Жизненият „ филм “ на Кодо, по този начин са го наричали като дребен, стартира на 12 декември 1891 г. След три дъщери, в фамилията на Поп Никола най-сетне се ражда момче, братът на Кодо, хубав, мил и любознателен, подобен се оказва неговият с шест години по-голям „ бачо “ Димитър, най-важният човек в живота му. Димитър е неосъществим образец за по-палавия и избухлив предстоящ публицист, само че и безконечна негова опора. Костадин-Кодо е последното дете в фамилията на поп Никола, духовник в огромното тракийско село Каваклия (от кавак-топола), в този момент към този момент квартал на турския град Лозенград. Каваклия била фамозна с огромната си черква и с още по-голямата камбанария, издигнати персонално от поп Никола с помощта, труда и парите на съселяните.
Петканови били високи, мощни хора, преселници от Средна гора, потомство след потомство умножавали парцели и добитък в плодородната низина. Поп Никола казвал: „ В света няма бедняци – има сакати, малоумни, мързеливи или неприятни хора. Здравият, умният, работливият, положителният и честният не може да остане бедняк! “. Заради това непоклатимо разбиране алената цензура по-късно ще преследва сина му, писателя Петканов, който просто отхвърля чорбаджиите в книгите му да са негативни герои, даже в противен случай, постоянно са почтени стопани или ятаци, без които не могат борците за националното дело.
Като дребен Кодо изпитвал същински боязън, когато всяка вечер трябвало да отговори на бащиния въпрос: " Какво научи през днешния ден и какво положително и потребно дело свърши!? ". Какво да каже детето, което през целия ден се скита да изпълни душата си с гледки, мигове и облици, които ще бъдат базата за цялото му бъдещо творчество. А когато татко му се разболява, протестът на момчето се показва в беля след беля и бягство от учебно заведение. Намесата на Димитър и рандеву при болния „ отец “ го избавят от неуспеха. Двамата братя наследяват от татко си устойчивост в труда и неизменност. В църквата Поп Никола всякога служел като за Великден, а в случай че се случело някой да претупва службата, той го скастрял: „ Какво като няма хора, нали на Господа пеем, и на ангелите!? “
Когато след Илинденско-Преображенското въстание всички хора под паника почнали да се изнасят към вътрешността на България, поп Никола отказал да напусне храма: „ Вие вървете, в случай че аз нещо съм прегрешил пред Господа, ще ме накаже, в случай че не съм, ще има благосклонност към мене да ме резервира! “. Наистина по чудодеен метод турските палежи и безчинства подминали селото, вероятно тъй като градът въпреки всичко разчитал на каваклийските стопанства да го изхранват.
Но през 1913-а, когато турската войска в оттегляне, която по-принцип е доста по-страшна от редовата армия, наближила селото, един шеф на близката гара доверил на Поп Никола незабавно да събере селото и да бягат. Оказва се, че администрацията изтегля всичките си чиновници, само че не казвали на популацията, с цел да запазят българското наличие в региона. А турците готвели страшна сеч, тъй като разбрали, че селяните били погребали заклани турци със свинете. Така началник-гарата Стефан Бабаков, да споменем името на достойния човек, избавя освен себе си, а живота на село от 3500 индивида.
По това време Константин Петканов прекъсва следването си, с цел да отиде доброволец на фронта. Сбогувал се с родното село, без да знае, че в никакъв случай повече няма да го види.
В груба последователност фактите на Петкановото житие са следните:
приключва гимназия в Одрин, следва славянска лингвистика до 1915-а в Софийския университет, доброволец в Македоно-Одринското опълчение и Балканската война. В Скопие приключва школата за подпоручици, взе участие в Първата международна война, учителства в Малко Търново, Лозенградско, Созопол, а от 1920-а заживява в Бургас. След 10 години се реалокира в София, където на 12 февруари 1952 г. умира.
Факти, зад които не можем да открием нито по кое време тъкмо се е научил да свири на цигулка, нито по какъв начин на фронта по щастлива случайност доктор Станишев му избавя ръката от ампутация, нито на какъв брой къщи Петканов е провел градежа за тракийските преселници, с цел да го изберат за заместник-кмет в Бургас, нито на какъв брой хора е оказал помощ, до момента в който самичък е бил в потребност, нито по какъв начин е имал гений да основава мощни другарства и е бил „ Човек-Планина “ съгласно думите на Ст. Сивриев. И най-много не можем да открием по кое време тъкмо е избрал да се посвети на писателското си предопределение на нравствен лидер, да написа смели публикации, разкази, повести и романи, изпълнявайки задача, на която се е обрекъл, макар гневните от време на време офанзиви, вялото утвърждение, или равнодушие. Извънредно огромна известност придобива една негова книга.
В скандалната за това време „ Морава звезда кървава “ даже запетайките „ крещят “ против войната, което провокирало кървави закани на офицерите към създателя. Много интелектуалци се сплотяват в негова отбрана, стига се до такава степен, че самият митрополит Стефан заплашва с анатема кръвожадните запасняци и написа писмо до Цар Борис в негова отбрана. Макар писмото да не започвало с неуважителното „ Борисе “!, както прословутото му писмо до Царя осем години по-късно в отбрана на евреите, то въпреки всичко има резултат. Митрополитът се среща с Царя и молбата е чута, животът на Петканов е отвън заплаха, въпреки че е уволнен, заставен е да се откаже от медалите си за смелост, книгата е конфискувана и е заставен да върне общинската годишна премия за литература за 1935 година. Заради тези репресии и въпреки всичко поради голямото му творчество, след 9-ти септември. Петканов става учен, само че си остава еднообразно неуместен за властта и преди, и след промяната на режима.
Изгряла ѝ звезда ливада, ливада даже кървава, греяла е три дни и нощи, измори стадо гоено – от триста, три са останали… с тази страшна национална ария стартира романът, в който войната е доста по-страшна: апетит, безпорядък, спорни, безсмислени заповеди на фронта. Писателят е пределно явен: войната e безспорното зло, без значение от привидността на благородните и обективни цели, поради които е оповестена. И тъй като книгата е написана от директен участник в три войни, резултатът от нея е помитащ. Литературните му врагове (несъзнато спечелени), стартират яростна акция против романа посредством цензурата, критикът Бадев декларира, че всяка страница от „ Морава звезда кървава “ е по-опасна от три вагона болшевишки книги и влияе като отрова, по-силна от цианкалия. Книгата е написана като че ли на един мирис и постоянно в изреченията му проблясват находки като бисери:
На завърналия се от фронта селяндур, преди войната копнял да работи на равнищата, в този момент му се коства, че „ Небето е като мръсен парцал, а земята като шепа тор “… в тила животът на жена му е още по-труден: „ Велика се усещаше като пшеничено зърно хвърлено в земята, само че затиснато от камък “… откакто тя изпраща още веднъж на фронта неузнаваемо, променения си мъж: „ Сянката ѝ се проточи като оголено дърво и всеки момент застрашаваше да покрие целия път до селото “…, а главният лайтмотив в романа е един: „ Милостивият човек мъчно живее на тоя свят “…
Героите на Петканов най-вече работят, с дейности доста по-силни от всевъзможни думи. Докато за „ неприятните “ му е задоволителен един жест или реакция, то обичаните си герои той безмилостно подлага на извънредно тежки тествания, както споделя самият създател: “въртя ги на ръжен “. „ Велики “ са страданията на Велика, героинята на романа. Целият ѝ свят се разпада на части, доста народ от селото, включително сестра ѝ тръгват по неприятен път, мъжът ѝ също се предава на порока, само Велика устоява, само че Петканов е безсърдечен и към нея, положителното е осъдено: най-после тя се разболява и умира от нелечима болест.
Съществува поверие сред писателите, че каквото напише създателят ще се случи в действителния му живот.
И тъй като тестванията на Петкановите герои са безбройни, като че ли житейските премеждия не прескачат и самия него. Вярващият Петканов недолюбва суеверията, нищо че необясними феномени овреме участват в живота му: като предсказанието на неукия им аргатин на село, че ще стане писар (професията публицист няма по какъв начин да му е известна), а на неговото другарче предсказва къс живот, по този начин и става, момчето умира още в гимназията. В университета на Константин Петканов му излиза прякор „ шейтан “, прикачен поради радостния, закачлив темперамент, като „ шейтан-ефенди “ е подписвал и някои студентски материали, нещо, което не е на хубаво, „ щом е на книга е голем сакатлък “ съгласно една още по-неука бургаска циганка.
„ Сакътлъка “ влиза прекомерно рано в младото семейство на Константин и Станислава Новакович. Щастливите, безоблачни дни не траяли дълго: Саша пее и е солистка, той свири и управлява хора, работи, написа, излиза първият му разказ. Обичат се, градят дом и среда със сърбо-унгарската „ военно-трофейна вражеска “ младоженка, както се майтапят приятелите с тях. Бедата стартира първо със загубата на второто им дете Елена, след това брачната половинка Саша се разболява, скоро тя също умира, оставяйки двете им дъщери Сълза и Поляна сирачета. Цялата драма може да се наблюдава в писмата сред двамата братя: лечебни заведения, интервенции, вяра и провал. Сякаш „ сакътлъка “, приклекнал край пътя му, единствено чака комфортен момент да го препъне, да обезмисли труда му, да го откаже от призванието. Коста устоява като канара, дали поради природата си на роден водач, или поради мощната си религия, той всекидневно прави своя избор с всяка написана от него дума, мисъл или деяние. Словото му, както живота му, ден след ден, в действителност е непрекъснат диалог с Бога.
След гибелта на Саша, писателят изпраща децата да се съвземат за известно време в фамилията на брат си. Димитър остава духовник в Бургас до края на живота си, само че точно той е настоял Константин Петканов да реалокира фамилията си в София, с цел да е по-близо до литературния свят. Но София, макар триумфа на първия му разказ „ Без Деца “, не е изключително гостоприемна към него. Градът малко се интересува от литература, всеки от писателите е ангажиран със себе си, а когато неуморният Петканов се декларира мощно в „ селската “ тематика, доста демонстрират и ревнивост, преписвайки правото върху „ селото “ на приетите към този момент класици. Само че
Петкановото село е доста по-различно от леко сантименталното на Йовков и трезво-практичното на Елин Пелин.
В Петкановото село има древногръцки конфликт на характери, там хората или живеят, или не живеят по Бога, който е единственият техен коректив и го почитат само посредством труда си. Парите са нещо зло, което скапва индивида, а най-голямото зло е войната. Езикът му е сладостен, звънък… само че окончателно изгубен: „ той зашепи вода “; „ нивите вретениха “; „ дните се залюляха на златни люлки “; „ класовете като жътварите се издуха от мощ и младост " ; „ като паун с разперена опашка слънцето се разхождаше из неговия двор “; “денят склопи очи “…
Интелектуалците от кръга " Стрелец% изрично не одобряват Петканов поради пристрастеността му към селото: „ той е спрял и застинал при тези втръснали цървули и навуща “… Естествено е „ стрелците “ от Мюнхенската група на Фани и Чавдар Мутафови органично да не понасят идеализирания селски бит. Мисията им е да „ поевропейчат “ българската среда, да са проводници на „ пронемското въздействие “, а Чавдар Мутафов като проектант, безусловно и физически трансформира градската среда със своите сгради в съвременен жанр. Но „ ботушът “ на Историята е безсърдечен освен към Петканов, скоро ще премаже и техните ориси, след 9-ти доста са оповестени за профашистки сътрудници.
Петканов има и своите огромни последователи още с първия си разказ " Без деца ". И типично по български пресата придава доста по-голямо значение на триумфа му зад граница: на романа е присъдена Специалната премия на литературния институт към ОН за 1927 година Нобелистът Анри Бергсон препоръчва книгата на
Айнщайн, който може би поради сръбската си връзка е „ отворен “ към балканската просвета, декларира, че „ Без деца “ е най-хубавата книга, която е чел за Балканите.
Интересно по какъв начин е преведено на френски „ Кой пояс да ти извадя? “ или „ тя се хвана на хорото да играе от наслада и плаче от благосклонност “. Но както и да е преведено, не би могло да се загуби музикално-ритмичният принцип, по който е написан романа. А, в случай че във въображението си сменяем гайдите с пиано да речем, или поясите с вратовръзки, макар „ етнографията “, отново ще остане потресаващата покруса на жертвоприношението на жената, която не може да има деца, безусловно принудена да се убие от общността. От превода не би се изгубила и сдържаната страст на суровите думи: „ На другия ден погребаха детето. После всичко потегли по своя път. Не се помрачиха дните, не увехнаха цветята, нито пък спре работата в полето. Проехтя камбаната с печален звън и се изгуби в пъргавия смях на слънцето. Толкова необятен беше светът, че сълзите на хората се губеха по него като капчици роса “.
Трудно излиза от огромната си тъга Петканов, само че въпреки всичко се съвзема за живот поради децата. Помага му и срещата с поетесата Магда по мъж Минева, Смарайди по баба-гъркиня и „ македонстваща “ по татко. Приятели посредничат поради общите им ползи, изключително по „ бежанския въпрос “. Тя е разведена с една щерка Зоя. Скоро се трансформира в същинска майка и за трите девойки, също в негов нравствен и книжовен съидейник. Най-известното ѝ стихотворение е: „ Ако зажалиш нявга “, в песента е “някой ден “. През 1932 година самият отец Димитър венчава „ второженците “, като все по този начин ще поддържа брат си, от време на време и финансово. Остават близки и със сестрите, чиито мъже са освен някогашни четници и войводи, само че като самия Димитър пишат стихове и са литературни ценители. Може би благодарение на шурей си, войводата Яни Попов, Петканов си намира работа в " Хранизнос ", където издават списание, чийто организатор става той. Това ги избавя в доста сложните години след излизането на " Морава звезда кървава ", когато безусловно са го кълнели да почине от апетит, той, жена му и децата му да умрат от апетит.
„ Изобщо бил ли е в миналото създателят спокоен, обезпечен, тачен и свободен да споделя истината…Преследвачите на художественото слово са най-жестоките палачи, те не са създатели, а неуморни червеи, които пресушават корените на живота и го трансформират в пустиня, в която не не са нищо друго, с изключение на ялов пясък… “
След години отново в дневника си написа: „ Посредствените хора вършат всичко допустимо, откакто не могат да творят, да направляват създателя. Те са толкоз увлечени в тази си насилническа задача, че и мислено не им дохожда да надникнат в културната история на човечеството, в която всичко е създателят: стихотворец, влъхва, изобретател, строител, светец и…истински човек “.
За да има опция да написа, Петканов работи като преподавател, библиотекар, секретар на Тракийската организация, редактор на списания, в Дирекция на Обновата, след 1944 г. е шеф на националната просвета в Министерството на пропагандата, през 1945-а става учен, през 1947-а министерството е закрито, последните пет години живее в неустановеност, но това малко визира интензивния му вътрешен живот. В писмата до брат си той се регистрира какъв брой е написал, какво е замислил, какво ще напише, а краткотрайните неблагополучия и офанзивите против него, политическите катаклизми, война, евакуация са от света на „ шейтана “, те са някак маловажни за най-главното - Словото, на което е проводник. Може би с цел да не тревожи брат си, а може би и с вярата, че като не приказваш за злото го обезсилваш, с цел да стане дребно и несъществено. Ето го самичък със себе си по време на евакуация: „ Майка ми умря на 16 юни 1929 година в Бургас. Петнайсет години по-късно аз съм евакуиран във Велико Търново. Децата ми са огромни и войната ни е разделила, само че аз и в този момент се усещам като цялостен сирак. - Мила мамо, не ме оставяй! Бди над децата ми. Толкова грубо е времето, че самичък мъчително ще мога да ги опазя…Виждаш ли побелелите ми коси и насълзените ми очи?…Кажи, мамо, дълго ли ще страдаме, или в живота няма нищо друго с изключение на страдалчество и смут? “
Точно като татко си, който е работил от мрачно до мрачно, Петканов ще написа всекидневно, неуморно, по проект, с ентусиазъм или с умеене, само че ще написа. Държи изключително на мнението на първите си читатели, Магда и Димитър. Посещава постоянно сладкарницата " Цар избавител ", с цел да е в обществото на писателите, даже и измежду тях да са безконечните му отрицатели и критици. Най-близкият човек по генезис, гений и артистичност е Илия Бешков. Като Лаурел и Харди двамата били постоянно дружно: Планината Коста от Тракия до тънкия, постоянно зиморничав Илия от Мизия. Да бъдеш в тяхната компания означавало другарство с висок интелектуален заряд, блестящи разговори, музикални импровизации, танци, същинско съревнование по духовитост.
Да се радваме ли, че е имало толкоз доста ченгета, най-много след 1944-а, които са оставили писмени сведения за двамата, и от доносници постоянно са се превръщали в фенове, даже обожатели, изключително на Бешков. Пламен Дойнов в книгата си „ Линия на разполовяване “ цитира неизвестен шпионин, траял на процедура досието на Петканов отпреди 1944-а. Докато преди е бил зорко наблюдаван поради антифашистките и антивоенните си позиции, още през 1945-а четем за него: „ Петканов е прочут като оратор, уредник и огромен идеолог. Обича да спори, като в разногласията си е доста жесток. Той е неверотърпим до най-висша степен. Успял е да притегли за собствен другар Илия Бешков, да му повлияе със своята богобоязливост дотолкоз, че в този момент и двамата вървят най-редовно - всяка неделя на черква и вършат метани до земята ".
Мдам, Академик, който е в църковното настоятелство в " Св. София ", който е мощно набожен и настоящ християнин. Е по какъв начин е допустимо във време, когато се затварят църкви и се преследват свещеници!?
Обръчът около Петканов се стяга.
Той е приветствал 9-ти септември, очаквайки най-накрая свободата, приветствал е мирното време, в което най-накрая писателят ще стане самостоятелен, със свободен глас. Но ентусиазмът му скоро се разсипва в печал. Могъл е да си заема синекурна служба безшумно и добродушно, както доста свои сътрудници, могъл е, само че не и Петканов. Петканов буйно ще се бори против опростачването на езика, угодливо изменен съгласно „ руските стандарти “:
„ Реакционно е да изнасилваш езика, с цел да го пригодиш към усета на неграмотните… “
Шумно отхвърля отпадането на буквите, още по-шумно се противопоставя на изземването на земята, на все по-засилващия се гнет по руски модел, на задушаването на всяко инакомислие, на скандирането все в името на народа, пледира за благосклонност, а не за възмездие. Злото към този момент го гледа от близко: колкото да съумява да избави щерка си Зоя от интерниране, братът на Илия Бешков е убит от националния съд като министър на земеделието в едно от последните държавни управления, а Илия става очевидец по какъв начин някогашен партизанин се изнася от жилището на брат му, неудовлетворен от тесния килер: пити, пити би трябвало да се натрупат тука…
Насаме със себе си Петканов написва: „ Зойка е към този момент майка на две хубави момченца, а Поляна – майка на едно благо момиченце. И трите към този момент чуруликат: „ Дядо, дядо, дядо “! Ето посредством тая велика наслада аз отивам умерено към смъртта… Радвам се на внуците и желая да ги науча на една песен… само че кой пее през днешния ден, та и аз да запея… какъв брой е мъчно през днешния ден да пееш песни на дребните деца!... “
Обичайният кръг от другари оредява, той на никого не се сърди, вероятно всички са потънали в своите си грижи. И още веднъж в сложен миг за него е значимо да резервира милостта и нежността в душата си:
„ Дъщеря ми Поляна къпе щерка си, едногодишната Емануилка. Детска розова плът се плиска в коритото и аз не смъквам очи от радостното лице на първото си внуче. Минава ми през мозъка странната мисъл – не е ли детското телце въплътена светлина? Детето е толкоз напълно, че стои над всички наши бурни мисли и усеща, и то е, което извърша мъничкия свят на обременения човек с наслада, благотворителност и безкрайност. “
Безименните доноси към този момент ще се трансфорат в открити нападки към „ реакционера “ Петканов в заглавните страници на вестниците. В скандиращи публикации намерено го афишират за подведен звенар, последва затваряне на цялото министерство, с цел да го преобразуват в Комитет за просвета, той към този момент няма достъп до пресата, а неиздадените му книги са изтеглени от щемпел. Петканов от дълго време към този момент е разпознал лицето на злото: „ Деца мои, внимавайте!...Не давайте ухо на сатаната. Ще го познаете по неговия облик: езикът му е неистина, очите-измама, мислите-клевета, ръцете-насилие, сърцето-жестокост, и духът му-зловоние “…
Човек, в случай че има шанса да попадне на надарена книга, музика или картина, има възприятието, че Бог се провижда оттова, даже създателят да е на светлинни години от всякаква богобоязливост. Петканов е рядкото щастливо комбиниране на Вяра и Талант. Абсолютно некадърен на увъртане, общувал е с хората толкоз намерено и почтено, че постоянно е бил неуместен, само че това просто не го интересувало, както не го е интересувало дали ще се чуят неговите проповеди. Проповядва и има вяра в смирения, почтен живот по Божиите закони на любовта и никакви кънтящи лозунги не могли да го отместят от твърдото му схващане за Добро и зло. Имал е задача и за него тя е била допустима.
На 12 февруари 1952 г. над къщата на улица " Герлово " 13 минава тъмна сянка. Коста Петканов умира в съня си като праведник и тъкмо като праведник е предчувствал гибелта си преди две години: „ Това, което иде е…краят. А за какво да е край? Кое в мене е остаряло и желае да почине? Мисълта ми ли е увехнала, или възприятието ми се е изтощило? Не, в този момент те са доста по-чисти, почтени, по-дълбоки и всеобхватни. Може ли нещо, което си отива, да е толкоз свежо, бездънно и прелестно? ".
Покрусеният Илия Бешков, който след шест години ще се самоубие с апетит, неговият непосредствен другар Илия, не може да се помири, че гибелта на Петканов е естествена. На 13-ти януари двамата са били на академично тържество, след което Петканов се е почувствал зле, боледувал трийсет дни и ненадейно умрял. Според удостоверение на Магда последните нощи били доста тежки, той е пристигнал в схващане и споделил: „ Боря се със сатаната “ и това траяло доста дълго, призори се успокоява и споделя, че всичко към този момент е минало и че нечистите сили се разотишли.
Тя го попитала: " Коста, да извикам ли отец Пантейлемон? Искаш ли? ". Той с цялостен с благополучие взор споделил: " Искам! ". Извикала по телефона съветския духовник и след причастието той умрял благополучен. " Този взор в никакъв случай няма да го не помни ", написа тя. Дано да не забравим и ние Константин Николов Петканов.
Следвайте " Гласове " в
03 Март 2023128702 Март 2023253001 Март 2023425128 Фев 2023609927 Фев 2023348226 Фев 20232272Коментари " навсъде едни ченгета " 04 Март 2023 11:14ч.
Благодарим за тоя елегантен текст!
Напиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати Напиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати ЧетениКоментирани04 Март 202317428 Фев 202386904 Март 20239003 Март 20231386
Ние и нашите сътрудници използваме технологии като за персонализиране на наличието и рекламите, които виждате, както и с цел да проучваме трафика на уеб страницата. Изберете “Приемам ”, с цел да приемете потреблението на тези технологии. За повече информация, апелирам запознайте се с обновените и на Гласове.ком ЕООД
Източник: glasove.com
КОМЕНТАРИ