Останете си гладни. Останете си неразумни
Горд съм да бъда с вас през днешния ден, на дипломирането ви от един от най-хубавите университети в света. Аз по този начин и не приключих. Истината е, че тук и в този момент е най-близкият ми досег с това събитие. Днес желая да ви опиша три истории от моя живот. Това е всичко. Нищо изключително. Просто три истории.
“Първата история е за връзките сред нещата ”
Отказах се от колежа Рийд след първите 6 месеца, само че останах като приходящ студент за още към 18 месеца, преди дефинитивно да го напусна. Но за какво взех решение да се откажа?
Всичко стартира още преди да се родя. Биологичната ми майка била млада и неомъжена вишистка и решила да ме остави за осиновяване. За нея било извънредно значимо да бъда осиновен от висшисти, по тази причина нещата били уредени по този начин, че незабавно след раждането си да стана наследник на юрист и неговата брачна половинка. С дребната детайлност, че когато съм се появил на бял свят, те решили в последния миг, че май в действителност желаят момиче. Така родителите ми, които били в листата на чакащите за осиновяване, получили позвъняване измежду нощ с въпроса: „ Случайно имаме едно свободно новородено момченце, желаете ли го? ” Те отвърнали: „ Разбира се. ” Биологичната ми майка по-късно схванала, че майка ми по този начин и не е приключила висшето си обучение, а татко ми - даже гимназиално. Тя отказала да подпише документите за завършване на осиновяването. Отстъпила няколко месеца по-късно едвам откакто родителите ми й дали обещание, че някой ден ще отида в лицей.
И седемнайсет години по-късно аз в действителност отидох в лицей. Но наивно избрах лицей, който бе съвсем толкоз безценен, колкото е Станфорд, и всичките спестявания на родителите ми бяха изхарчени за семестриалната такса. След шест месеца не виждах смисъл във всичко това. Нямах визия какво желая да върша с живота си и никаква концепция по какъв начин тъкмо колежът ще ми помогне да го схвана. А не щеш ли бях на път да похарча всички пари, които родителите ми бяха спестявали през целия си живот. Затова взех решение да се откажа и да допускам, че всичко ще се подреди както би трябвало. В оня миг това си беше много ужасно, само че поглеждайки обратно, виждам, че е било едно от най-хубавите решения, които съм взимал в живота си. Защото секундата, в която напуснах колежа и стопирах да влизам в наложителните часове, които не ме вълнуваха, аз започнах да навестявам тези, които фактически ми бяха забавни.
Не беше доста сантиментален интервал. Нямах стая в общежитието и по тази причина спях на пода в стая на собствен приятел; връщах бутилки от кола за по 5 $, с цел да си закупувам храна и трябваше да ходя по 7 благи през целия град всяка неделя вечер, с цел да вечерям добре най-малко един път в седмицата в ресторант " Харе Кришна ". Беше ужасно. И доста от това, което научих, следвайки любознанието и интуицията си, ми послужи скъпо по-нататък. Нека ви дам един образец: в колежа Рийд по това време се оферираше най-хубавото образование по краснопис в страната. Навсякъде из покрайнината всеки афиш, всяка табелка на всяко шкафче бяха красиво изписани на ръка. Тъй като бях напуснал специалността си и нямаше потребност да навестявам нормалните занимания, аз взех решение да навестявам часовете по краснопис, с цел да се науча да пиша по този начин. Научих за извивките на буквите, шрифтовете, за особеното количество празно място, което се оставя сред другите буквени комбинации, за всичко, което прави типографията страхотна. Беше красиво, историческо, артистично и изобретателно по метод, който не може да се изясни научно. Намирах го запленяващо.
Тогава нищо от това не намираше даже и зрънце практическо приложение в живота ми. Но 10 години по-късно, когато създавахме дизайна на първия Макинтош, си припомних всичко научено. И вплетохме всичко в Mac. Беше първият компютър с красива типография. Ако не бях влизал в този едничък курс в колежа, Mac нямаше да има многообразните шрифтове или пропорционалното разстояние сред буквите. И защото Windows изкопира Mac, най-вероятно нямаше да ги има на нито един личен компютър. Ако не се бях отказал, нямаше да влизам в часовете по краснопис и персоналните компютри нямаше да имат красивата типография, която имат през днешния ден. Разбира се, бе невероятно да направя връзката сред нещата, поглеждайки в бъдещето, до момента в който бях в колежа. Но я видях доста, доста ясно, когато погледнах обратно 10 години по-късно.
Отново ви споделям, не можете да видите връзките, като гледате напред; само ще ги видите, когато погледнете обратно. Затова би трябвало да вярвате, че в бъдещето всичко ще стане ясно. Трябва да вярвате в нещо: в инстинкта си, ориста, живота, кармата, каквото и да е. Този метод в никакъв случай не ме е предавал и изцяло промени живота ми.
“Втората история е за любовта и загубата ”
Бях късметлия – открих това, което обичам да върша в точния момент в живота си. Уоз и аз създадохме Apple в гаража на родителите ми, когато бях на 20 години. Работихме крепко и за 10 години Apple се трансформира от двама души в гараж в компания на стойност 2 милиарда с над 4000 чиновници. Току-що бяхме пуснали на пазара най-хубавия си артикул – компютъра Macintosh – единствено преди година, и аз преди малко бях навършил 30 години. И тогава ме уволниха. Как може да те уволнят от компанията, която самият ти си основал? Е, до момента в който Apple нарастваше, наехме човек, който смятах за задоволително надарен да ръководи дружно с мен, и първата година всичко вървеше добре. Но по-късно възгледите ни за бъдещето започнаха да се разминават и най-после се скарахме. Когато това стана, бордът на шефовете взе неговата страна. Така на 30 години бях вън. И то доста обществено. Това, което бе станало фокус на целия ми зрял живот, към този момент го нямаше и бях унищожен.
В продължение на няколко месеца в действителност не знаех какво да върша. Чувствах, че съм разочаровал предходните генерации бизнесмени – като че ли съм изпуснал щафетата, до момента в който са ми я подавали. Срещнах се с Дейвид Пакард и Боб Нойс и се пробвах да се извиня, че съм се издънил по този начин неприятно. Бях доста прочут човек и даже се замислях да напусна долината. Но нещо стартира постепенно да ми се прояснява: към момента обичах това, което правех. Развитието на нещата с Apple не бе трансформирало по никакъв метод това. Бях отритнат, само че към момента бях влюбен. И по този начин взех решение да стартира изначало.
Тогава не го знаех, само че се оказа, че да ме уволнят от Apple бе най-хубавото нещо, което можеше да ми се случи. Тежестта на това да бъда съумял бе сменена от лекотата на това да бъда още веднъж новак и по-несигурен. Това ме направи свободен да навляза в един от най-творческите интервали от живота си.
В идващите 5 години сътворих компания на име NeXT, друга компания на име Pixar и се влюбих в невероятна жена, която стана моя брачна половинка. Впоследствие Pixar сътвори първия в света филм с компютърна анимация, " Играта на играчките ", и все още е най-успешното студио за анимация в света. После в един незабравим поврат на събитията Apple купи NeXT и технологиите, които разработихме в NeXT, се трансфораха в сърцето на актуалното възобновление на Apple. А аз и Лорън имаме прелестно семейство.
Сигурен съм, че нищо от това не би се случило, в случай че не бях уволнен от Apple. Бе горчиво лекарство, само че очевидно този пациент се е нуждаел от него. Понякога животът ви удря в главата с тухла. Не губете религия. Убеден съм, че единственото нещо, което ме стимулираше да не преставам, бе фактът, че обичах това, което правя. Трябва да намерите нещото, което обичате. И това важи както за работата ви, по този начин и за обичаните ви. Работата ви ще заема голяма част от живота ви и единственият метод да бъдете изцяло задоволени е да вършите нещо, за което вярвате, че е необикновено.
А единственият метод да вършите нещо необикновено е да обичате това, което вършиме. Ако още не сте го разкрили, продължавайте да търсите. Не се примирявайте. Както с всички въпроси на сърцето, когато го откриете, ще разберете. И както с всяка красива връзка, то ще става все по-хубаво и по-хубаво с напредването на годините. Така че продължавайте да търсите, до момента в който го намерите. Не се примирявайте.
“Третата история е за гибелта ”
Когато бях на 17 години, прочетох откъс, който звучеше по този начин: „ Ако живеете всеки ден, като че ли ви е финален, един ден сигурно ще сте прави. ” Това ме впечатли и в идващите 33 години се поглеждах в огледалото всяка заран и се питах: „ Ако през днешния ден е последният ден от живота ми, щях ли да желая да върша това, което ще върша през днешния ден? ” И когато отговорът беше „ Не ” прекомерно доста дни под ред, знаех, че би трябвало да трансформира нещо.
Да помня, че скоро ще умра, е най-ценният инструмент, благодарение на който съм взимал огромните решения в живота си. Защото съвсем всичко – всички упования в живота, цялата горделивост, страхът от пречките или неуспехът – тези неща просто избледняваха в лицето на гибелта и оставаше единствено същински значимото. Да помниш, че си смъртен, е най-хубавият метод да избегнеш грешката да си мислиш, че имаш нещо за губене. В реалност си гол. И няма причина да не следваш сърцето си.
Преди към година ми бе сложена диагноза рак. Направиха ми скенер към 7.30 сутринта и на него ясно се виждаше израстък на панкреаса ми. Дори не знаех какво е панкреас. Лекарите ми споделиха, че това съвсем несъмнено е тип рак, който е нелечим и да не чакам да пребивавам повече от 3 до 6 месеца. Моят доктор ме посъветва да отида у дома и да уредя делата си, което е докторският метод да ти кажат да се приготвиш да умреш. Означава да кажеш на децата си всичко, което си считал да им кажеш през идващите 10 години, само че да го направиш за няколко месеца. Означава да се увериш, че всичко е подсигурено по този начин, че да бъде оптимално елементарно за фамилията ти. Означава да се сбогуваш.
Живях с мисълта за тази диагноза през целия ден. По-късно същата вечер ми направиха биопсия – вкараха ендоскопска тръбичка в гърлото ми, през стомаха ми до червата, забиха игла в панкреаса ми и взеха за тестване кафези от тумора. Бях замаян, само че жена ми, която присъстваше, ми сподели, че когато разгледали туморните кафези под микроскоп, лекарите се разплакали, тъй като се оказало, че е доста необичаен тип рак на панкреаса, който е оперативно лечим. Оперираха ме и в този момент съм добре.
Това е най-близката ми среща със гибелта и се надявам да е последна за още няколко десетилетия. След като претърпях това, мога да ви кажа с повече сигурност, че макар че гибелта е потребен инструмент интелектуално, никой не желае да почине в действителност. Дори хората, които желаят да отидат в парадайса, не желаят да умрат, с цел да стигнат там. И въпреки всичко гибелта е нашата обща дестинация. Никой не е избягал от нея. И по този начин и би трябвало да бъде, тъй като Смъртта е може би най-уникалното откритие на Живота. Тя е нещото, което трансформира Живота. Прочиства старите, с цел да направи място за младите. Сега младите сте вие, само че някой ден, не доста надалеч в бъдещето, последователно ще станете старите и ще бъдете прочистени. Съжалявам за трагичното звучене, само че е правилно.
Времето ви е лимитирано, тъй че не го губете, живеейки непознат живот. Не се оплитайте в канони – не живейте с резултатите от мисленето на други хора. Не оставяйте шума от мненията на всички други да заглуши личния ви интуиция. И най-много: имайте смелостта да следвате сърцето и интуицията си. Те като че ли някак си към този момент знаят какви желаете да станете. И всичко друго е второстепенно.
Когато бях млад, имаше едно необикновено издание на име Kaталог на цялата земя, което бе една от библиите на моето потомство. Беше основано от човек на име Стюарт Бранд, близо до тук, в Менло Парк, и той му вдъхна живот с поетичното си допиране. Това бе в края на 60-те, преди персоналните компютри и предпечатната компютърна подготовка и списанието се създаваше с машинописни машини, ножици и полароидни фотоапарати. Беше като Гугъл в хартиена форма, 35 години преди Гугъл да се появи: бе идеалистично и преливащо от страхотни хрумвания и понятия. Стюарт и неговият екип издадоха няколко броя на Kaталог на цялата земя и когато се изчерпаха, пуснаха едно последно издание. Беше в средата на 70-те и бях на вашата възраст. На задната корица имаше фотография на селски път рано сутринта, подобен, на който бихте попаднали, в случай че сте авантюристичен настроени и пътувате на стоп. Отдолу стояха думите: „ Останете си гладни. Останете си неразумни. ” Това бе тяхното обръщение за довиждане, преди да излязат от бизнеса. Останете си гладни. Останете си неразумни. И аз постоянно си го пожелавах. А в този момент, в деня на вашето дипломиране и ново начало, ще го пожелая и на вас.
“Останете си гладни. Останете си неразумни.
Благодаря на всички ви от сърце. ”
“Първата история е за връзките сред нещата ”
Отказах се от колежа Рийд след първите 6 месеца, само че останах като приходящ студент за още към 18 месеца, преди дефинитивно да го напусна. Но за какво взех решение да се откажа?
Всичко стартира още преди да се родя. Биологичната ми майка била млада и неомъжена вишистка и решила да ме остави за осиновяване. За нея било извънредно значимо да бъда осиновен от висшисти, по тази причина нещата били уредени по този начин, че незабавно след раждането си да стана наследник на юрист и неговата брачна половинка. С дребната детайлност, че когато съм се появил на бял свят, те решили в последния миг, че май в действителност желаят момиче. Така родителите ми, които били в листата на чакащите за осиновяване, получили позвъняване измежду нощ с въпроса: „ Случайно имаме едно свободно новородено момченце, желаете ли го? ” Те отвърнали: „ Разбира се. ” Биологичната ми майка по-късно схванала, че майка ми по този начин и не е приключила висшето си обучение, а татко ми - даже гимназиално. Тя отказала да подпише документите за завършване на осиновяването. Отстъпила няколко месеца по-късно едвам откакто родителите ми й дали обещание, че някой ден ще отида в лицей.
И седемнайсет години по-късно аз в действителност отидох в лицей. Но наивно избрах лицей, който бе съвсем толкоз безценен, колкото е Станфорд, и всичките спестявания на родителите ми бяха изхарчени за семестриалната такса. След шест месеца не виждах смисъл във всичко това. Нямах визия какво желая да върша с живота си и никаква концепция по какъв начин тъкмо колежът ще ми помогне да го схвана. А не щеш ли бях на път да похарча всички пари, които родителите ми бяха спестявали през целия си живот. Затова взех решение да се откажа и да допускам, че всичко ще се подреди както би трябвало. В оня миг това си беше много ужасно, само че поглеждайки обратно, виждам, че е било едно от най-хубавите решения, които съм взимал в живота си. Защото секундата, в която напуснах колежа и стопирах да влизам в наложителните часове, които не ме вълнуваха, аз започнах да навестявам тези, които фактически ми бяха забавни.
Не беше доста сантиментален интервал. Нямах стая в общежитието и по тази причина спях на пода в стая на собствен приятел; връщах бутилки от кола за по 5 $, с цел да си закупувам храна и трябваше да ходя по 7 благи през целия град всяка неделя вечер, с цел да вечерям добре най-малко един път в седмицата в ресторант " Харе Кришна ". Беше ужасно. И доста от това, което научих, следвайки любознанието и интуицията си, ми послужи скъпо по-нататък. Нека ви дам един образец: в колежа Рийд по това време се оферираше най-хубавото образование по краснопис в страната. Навсякъде из покрайнината всеки афиш, всяка табелка на всяко шкафче бяха красиво изписани на ръка. Тъй като бях напуснал специалността си и нямаше потребност да навестявам нормалните занимания, аз взех решение да навестявам часовете по краснопис, с цел да се науча да пиша по този начин. Научих за извивките на буквите, шрифтовете, за особеното количество празно място, което се оставя сред другите буквени комбинации, за всичко, което прави типографията страхотна. Беше красиво, историческо, артистично и изобретателно по метод, който не може да се изясни научно. Намирах го запленяващо.
Тогава нищо от това не намираше даже и зрънце практическо приложение в живота ми. Но 10 години по-късно, когато създавахме дизайна на първия Макинтош, си припомних всичко научено. И вплетохме всичко в Mac. Беше първият компютър с красива типография. Ако не бях влизал в този едничък курс в колежа, Mac нямаше да има многообразните шрифтове или пропорционалното разстояние сред буквите. И защото Windows изкопира Mac, най-вероятно нямаше да ги има на нито един личен компютър. Ако не се бях отказал, нямаше да влизам в часовете по краснопис и персоналните компютри нямаше да имат красивата типография, която имат през днешния ден. Разбира се, бе невероятно да направя връзката сред нещата, поглеждайки в бъдещето, до момента в който бях в колежа. Но я видях доста, доста ясно, когато погледнах обратно 10 години по-късно.
Отново ви споделям, не можете да видите връзките, като гледате напред; само ще ги видите, когато погледнете обратно. Затова би трябвало да вярвате, че в бъдещето всичко ще стане ясно. Трябва да вярвате в нещо: в инстинкта си, ориста, живота, кармата, каквото и да е. Този метод в никакъв случай не ме е предавал и изцяло промени живота ми.
“Втората история е за любовта и загубата ”
Бях късметлия – открих това, което обичам да върша в точния момент в живота си. Уоз и аз създадохме Apple в гаража на родителите ми, когато бях на 20 години. Работихме крепко и за 10 години Apple се трансформира от двама души в гараж в компания на стойност 2 милиарда с над 4000 чиновници. Току-що бяхме пуснали на пазара най-хубавия си артикул – компютъра Macintosh – единствено преди година, и аз преди малко бях навършил 30 години. И тогава ме уволниха. Как може да те уволнят от компанията, която самият ти си основал? Е, до момента в който Apple нарастваше, наехме човек, който смятах за задоволително надарен да ръководи дружно с мен, и първата година всичко вървеше добре. Но по-късно възгледите ни за бъдещето започнаха да се разминават и най-после се скарахме. Когато това стана, бордът на шефовете взе неговата страна. Така на 30 години бях вън. И то доста обществено. Това, което бе станало фокус на целия ми зрял живот, към този момент го нямаше и бях унищожен.
В продължение на няколко месеца в действителност не знаех какво да върша. Чувствах, че съм разочаровал предходните генерации бизнесмени – като че ли съм изпуснал щафетата, до момента в който са ми я подавали. Срещнах се с Дейвид Пакард и Боб Нойс и се пробвах да се извиня, че съм се издънил по този начин неприятно. Бях доста прочут човек и даже се замислях да напусна долината. Но нещо стартира постепенно да ми се прояснява: към момента обичах това, което правех. Развитието на нещата с Apple не бе трансформирало по никакъв метод това. Бях отритнат, само че към момента бях влюбен. И по този начин взех решение да стартира изначало.
Тогава не го знаех, само че се оказа, че да ме уволнят от Apple бе най-хубавото нещо, което можеше да ми се случи. Тежестта на това да бъда съумял бе сменена от лекотата на това да бъда още веднъж новак и по-несигурен. Това ме направи свободен да навляза в един от най-творческите интервали от живота си.
В идващите 5 години сътворих компания на име NeXT, друга компания на име Pixar и се влюбих в невероятна жена, която стана моя брачна половинка. Впоследствие Pixar сътвори първия в света филм с компютърна анимация, " Играта на играчките ", и все още е най-успешното студио за анимация в света. После в един незабравим поврат на събитията Apple купи NeXT и технологиите, които разработихме в NeXT, се трансфораха в сърцето на актуалното възобновление на Apple. А аз и Лорън имаме прелестно семейство.
Сигурен съм, че нищо от това не би се случило, в случай че не бях уволнен от Apple. Бе горчиво лекарство, само че очевидно този пациент се е нуждаел от него. Понякога животът ви удря в главата с тухла. Не губете религия. Убеден съм, че единственото нещо, което ме стимулираше да не преставам, бе фактът, че обичах това, което правя. Трябва да намерите нещото, което обичате. И това важи както за работата ви, по този начин и за обичаните ви. Работата ви ще заема голяма част от живота ви и единственият метод да бъдете изцяло задоволени е да вършите нещо, за което вярвате, че е необикновено.
А единственият метод да вършите нещо необикновено е да обичате това, което вършиме. Ако още не сте го разкрили, продължавайте да търсите. Не се примирявайте. Както с всички въпроси на сърцето, когато го откриете, ще разберете. И както с всяка красива връзка, то ще става все по-хубаво и по-хубаво с напредването на годините. Така че продължавайте да търсите, до момента в който го намерите. Не се примирявайте.
“Третата история е за гибелта ”
Когато бях на 17 години, прочетох откъс, който звучеше по този начин: „ Ако живеете всеки ден, като че ли ви е финален, един ден сигурно ще сте прави. ” Това ме впечатли и в идващите 33 години се поглеждах в огледалото всяка заран и се питах: „ Ако през днешния ден е последният ден от живота ми, щях ли да желая да върша това, което ще върша през днешния ден? ” И когато отговорът беше „ Не ” прекомерно доста дни под ред, знаех, че би трябвало да трансформира нещо.
Да помня, че скоро ще умра, е най-ценният инструмент, благодарение на който съм взимал огромните решения в живота си. Защото съвсем всичко – всички упования в живота, цялата горделивост, страхът от пречките или неуспехът – тези неща просто избледняваха в лицето на гибелта и оставаше единствено същински значимото. Да помниш, че си смъртен, е най-хубавият метод да избегнеш грешката да си мислиш, че имаш нещо за губене. В реалност си гол. И няма причина да не следваш сърцето си.
Преди към година ми бе сложена диагноза рак. Направиха ми скенер към 7.30 сутринта и на него ясно се виждаше израстък на панкреаса ми. Дори не знаех какво е панкреас. Лекарите ми споделиха, че това съвсем несъмнено е тип рак, който е нелечим и да не чакам да пребивавам повече от 3 до 6 месеца. Моят доктор ме посъветва да отида у дома и да уредя делата си, което е докторският метод да ти кажат да се приготвиш да умреш. Означава да кажеш на децата си всичко, което си считал да им кажеш през идващите 10 години, само че да го направиш за няколко месеца. Означава да се увериш, че всичко е подсигурено по този начин, че да бъде оптимално елементарно за фамилията ти. Означава да се сбогуваш.
Живях с мисълта за тази диагноза през целия ден. По-късно същата вечер ми направиха биопсия – вкараха ендоскопска тръбичка в гърлото ми, през стомаха ми до червата, забиха игла в панкреаса ми и взеха за тестване кафези от тумора. Бях замаян, само че жена ми, която присъстваше, ми сподели, че когато разгледали туморните кафези под микроскоп, лекарите се разплакали, тъй като се оказало, че е доста необичаен тип рак на панкреаса, който е оперативно лечим. Оперираха ме и в този момент съм добре.
Това е най-близката ми среща със гибелта и се надявам да е последна за още няколко десетилетия. След като претърпях това, мога да ви кажа с повече сигурност, че макар че гибелта е потребен инструмент интелектуално, никой не желае да почине в действителност. Дори хората, които желаят да отидат в парадайса, не желаят да умрат, с цел да стигнат там. И въпреки всичко гибелта е нашата обща дестинация. Никой не е избягал от нея. И по този начин и би трябвало да бъде, тъй като Смъртта е може би най-уникалното откритие на Живота. Тя е нещото, което трансформира Живота. Прочиства старите, с цел да направи място за младите. Сега младите сте вие, само че някой ден, не доста надалеч в бъдещето, последователно ще станете старите и ще бъдете прочистени. Съжалявам за трагичното звучене, само че е правилно.
Времето ви е лимитирано, тъй че не го губете, живеейки непознат живот. Не се оплитайте в канони – не живейте с резултатите от мисленето на други хора. Не оставяйте шума от мненията на всички други да заглуши личния ви интуиция. И най-много: имайте смелостта да следвате сърцето и интуицията си. Те като че ли някак си към този момент знаят какви желаете да станете. И всичко друго е второстепенно.
Когато бях млад, имаше едно необикновено издание на име Kaталог на цялата земя, което бе една от библиите на моето потомство. Беше основано от човек на име Стюарт Бранд, близо до тук, в Менло Парк, и той му вдъхна живот с поетичното си допиране. Това бе в края на 60-те, преди персоналните компютри и предпечатната компютърна подготовка и списанието се създаваше с машинописни машини, ножици и полароидни фотоапарати. Беше като Гугъл в хартиена форма, 35 години преди Гугъл да се появи: бе идеалистично и преливащо от страхотни хрумвания и понятия. Стюарт и неговият екип издадоха няколко броя на Kaталог на цялата земя и когато се изчерпаха, пуснаха едно последно издание. Беше в средата на 70-те и бях на вашата възраст. На задната корица имаше фотография на селски път рано сутринта, подобен, на който бихте попаднали, в случай че сте авантюристичен настроени и пътувате на стоп. Отдолу стояха думите: „ Останете си гладни. Останете си неразумни. ” Това бе тяхното обръщение за довиждане, преди да излязат от бизнеса. Останете си гладни. Останете си неразумни. И аз постоянно си го пожелавах. А в този момент, в деня на вашето дипломиране и ново начало, ще го пожелая и на вас.
“Останете си гладни. Останете си неразумни.
Благодаря на всички ви от сърце. ”
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ