Д-р Цветеслава Гълъбова, директор на държавната психиатрична болница „Свети Иван Рилски“, пред „Труд“: Пазете се от кварталния психопат!
Голяма част от българския народ живее в чутовна бедност, а мизерията води до оскотяване и трансформира естествени хора в психопати – като този, който устрои кървава баня в Нови Искър точно на новогодишните празници. Така счита доктор Цветеслава Гълъбова , а на нея може да й се има вяра. Тя е измежду най-изтъкнатите експерти по душевни болести, управлява най-голямата психиатрична болница у нас. Освен това познава персонално една от жертвите на петорния палач, чиято свирепост потресе страната.
– Доктор Гълъбова, петорният палач от Нови Искър е към момента незнаен, само че първото, което си помислихме за него, когато научихме за действието му, беше: леле, някой отново е изтрещял! Вие като психиатър по какъв начин мислите – лудна ли българинът, или по този начин ни се коства?
– Ние българите несъмнено имаме проблеми в общуването. Очевидно е, че от ден на ден хора в България все по-трудно понасят ежедневните житейски натоварвания. Затова първата мисъл, която ни идва мислено, като научим за такова грубо закононарушение, е, че не го е направил естествен човек. Само някой с тежка психопатия и личностнова патология би могъл да отнеме живота на толкоз доста хора и то толкоз невъзмутимо и с такава аптекарска акуратност – по един патрон за всеки. Няма значение дали го е направил за обир или с друго желание.
– Какво демонстрира статистиката за психологичното здраве на българската нация? Предполагам, че има такава.
– Има някаква такава статистика. Но не е точна. Знаем единствено какъв брой психологично заболели са лежали в клиниките и лечебните заведения и какъв брой са потърсили при психиатър помощ. Но не знаем нищо повече – кой какъв брой пъти е лежал, какви са страданията му и прочие. Има обаче един отчет на Евростат, който е индикативен. В него се правят оценка грижите за хората с ментални увреждания в Европейски Съюз по 18 критерия, като да вземем за пример: периодичност на настаняване в лечебни заведения, достъп до работа и извънболнични грижи и други. Според този отчет нашата страна, за жалост, е на последно място – и сложно, и по всеки обособен аршин. Германия е преди всичко с оценка 80, 5. А нашата оценка е 25,5. Оказва се, че сме зле. Много зле! И няма изгледи за смяна, съгласно мен. Защото е видно, че психологичното здраве не е измежду целите на нашите управници.
– Учудва ме тази статистика. Аз да вземем за пример си мислех, че в шумните многомилионни градове като Париж, Рим и Лондон има повече душевно заболели. В съпоставяне с тях София е спокоен и спокоен град. Всички сме братовчеди у нас, мъчителна алиенация няма. А и нали „ Стабилност “ е другото име на България?
– Шегувате се, допускам. Аз мога да ви кажа, че неврозите, депресиите, паническите и другите психотични разстройства се усилват във всички страни по разнообразни аргументи, свързани с виталната среда. При шизофренията, биполярното и другите непсихотични разстройства повишение няма – те нямат връзка с бита. В България, колкото и да разправяме, че сме постоянни и надграждаме, обстановката е доста тежка. Голяма част от българския народ живее в чутовна за 21-ви век бедност. А нечовешката бедност се отразява на душeвността, естествено и води до оскотяване и безнравственост – това е прочут факт. И отново мизерията – крайната беднотия – е в основата на тревожни разстройства и депресиии. От своя страна психологичните заболявания водят до тежка десоциализация, нашите пациенти постоянно остават без работа – на едни мизерни инвалидни пенсии…
– А има ли задоволително психиатримчни лечебни заведения у нас?
– Има премного психиатрични кревати – към 10% от леглата за всички типове болести. Легла има. Само че не се употребяват дейно. Много от тях са заети от трайно настанени пациенти – това са заболели хора с тежки обществени проблеми, които живеят в лечебните заведения, тъй като са бездомни и безнадзорни.
– От друга страна ми се коства, че във всеки блок и във всеки квартал у нас има по някой психологично болен, който плаши здравите хора. И който нито е диспансеризиран, нито се лекува. Преувеличавам ли?
– Не. Така е.
– Въпросът е за какво е по този начин?
– Ние психиатрите си вършим работата – убеждавам ви, въпреки че прогресивно понижаваме. Колегите напущат страната и отиват да практикуват в други страни, тъй като там получават най-малко 10 пъти по-високи заплати – към 5000 евро минимум. И имат опция да се развиват, също така. Там има курсове, конгреси и семинари, а тук се специализацията се заплаща…Тъй или инак, и тук има чудесни лекарства, както и там, ние българските психиатри ги познаваме, работим с тях. Друг въпрос е, че наложителната диспенсеризация още преди двайсетина години отпадна. Не е неволя, че психичноболните се разхождат измежду нас – те са хора, като мен и като вас. Бедата е, че те са в този тип, който плаши другите. Че не са обект на обществени грижи. Има цялостно недоумение от всички цветове ръководещи, че психологичното здраве е част от здравето на нацията и психологичните заболявания заслужават внимание, колкото и всички останали. За тях не се отделят пари, негрижират се.
– Психичноболните се неглижират обичайно в България. Още от времето на Тато ги криехме зад решетки в клиники отвън обитаеми места.
– Така е. Нашата система за психично-здравна помощ си остана и до през днешния ден там някъде – в 60-те години на предишния век.
– Неотдавна, откакто умопобъркан умъртви командос в Люсковец, задържиха кварталните служители на реда да наблюдават дали лудите в техния регион си вземат медикаментите.
– Това е една голяма нелепост! Едно, че не може полицията да се занимава с хора, които не са направили закононарушение и друго – че служителите на реда не са медицински способени. Тук става дума не за нарушители, а за заболели, за пациенти. Грижата за тях е обвързване на службите по обществени грижи, а не на Министерство на вътрешните работи.
– Дайте ни един съвет: по какъв начин да познаем да вземем за пример по кое време кроткият квартален вманиачен ще побеснее и ще почне да убива?
– Кроткият квартален вманиачен не е толкоз заплашителен. На него му се случва доста рядко да избеснее и да направи огромна пакост. По-голям проблем е кварталният умопобъркан. Той не е душевен болен човек, само че може да избеснее по малък мотив с непредвидими последици. Трудно е да се каже по кое време може да стане това. При психичноболните по-лесно се познава. Като забележите, че се утежнява външният тип на някой от тях, че стопира да поддържа хигиена, че се кара с околните си, че търси пари за алкохол – бъдете нащрек. Този човек би трябвало да бъде подсетен да посети доктор. Кварталният умопобъркан е по-непредвидим и рисков.
– Как да го разпознаем?
– Той подвига скандал, когато реши, че сте паркирали на неговото място. Може и да ви набие дори. Той е „ популярен “, с голямо самочувствие, податлив е да се кара с всички за всичко и постоянно да е прав. Той може да ви удари пестник, в случай че реши, че сте го засекли на светофар. Той е завързак, по-нисък е от джипа си, само че е спрял като исполин – по този начин, че да запуши пътя и никой да не може да мине. Той ви сочи междинен пръст и праща сексуален поздрав на остарялата ви майка, в случай че нещо възразите…Тия хора, уви, се множат в житейските компликации. Те не са клиенти на психиатрията, а на полицията. Важно е за всяка тяхна демонстрация да сигнализираме на телефон 112. Пазете се от тях. Не ги подценявайте. Има ги по доста във всеки квартал. Знайте, че подлежат на превъзпитаване – със социално-педагогически и полицейски ограничения, в това число с ограничение на свободата им.
– Един от убитите в Нови Искър – Георги, работел като санитар във вашата болница?
– Да, почнал беше работа при нас неотдавна. Двайсетгодишно момче. Интелигентно. Казваше, че учи за ваятел.
– Какво може да накара един образован юноша с ползи в изкуството да се грижи за луди?
– Не и заплащането, несъмнено. Не и признанието, тъй като такова няма. Аз не виждам причина, по която един млад и образован човек да изиска да работи в психиатрия. Подтискаща е ситуацията при нас – с човешките нещастия, с материалната мизерия. Санитарите са на минимална работна заплата, медицинските сестри вземат към 750 лв., а началниците на отделението – към 1100. Георги беше краткотрайно при нас, споделяше „ едвам ми текат застраховки… “ Оказа се, че задтраховките не му потрябваха…Съдба.
Нашият посетител
Д-р Цветеслава Гълъбова е родена на 13 септември 1966 година в София. Завършила е медицина в Софийския медицински университет и безнесадминистрация в УНСС (2006). Започва работа в Първа градска болница. От 1994 година практикува в профилираната болница по психиатрия „ Св. Иван Рилски ”, чийто шеф е от 2009 година
– Доктор Гълъбова, петорният палач от Нови Искър е към момента незнаен, само че първото, което си помислихме за него, когато научихме за действието му, беше: леле, някой отново е изтрещял! Вие като психиатър по какъв начин мислите – лудна ли българинът, или по този начин ни се коства?
– Ние българите несъмнено имаме проблеми в общуването. Очевидно е, че от ден на ден хора в България все по-трудно понасят ежедневните житейски натоварвания. Затова първата мисъл, която ни идва мислено, като научим за такова грубо закононарушение, е, че не го е направил естествен човек. Само някой с тежка психопатия и личностнова патология би могъл да отнеме живота на толкоз доста хора и то толкоз невъзмутимо и с такава аптекарска акуратност – по един патрон за всеки. Няма значение дали го е направил за обир или с друго желание.
– Какво демонстрира статистиката за психологичното здраве на българската нация? Предполагам, че има такава.
– Има някаква такава статистика. Но не е точна. Знаем единствено какъв брой психологично заболели са лежали в клиниките и лечебните заведения и какъв брой са потърсили при психиатър помощ. Но не знаем нищо повече – кой какъв брой пъти е лежал, какви са страданията му и прочие. Има обаче един отчет на Евростат, който е индикативен. В него се правят оценка грижите за хората с ментални увреждания в Европейски Съюз по 18 критерия, като да вземем за пример: периодичност на настаняване в лечебни заведения, достъп до работа и извънболнични грижи и други. Според този отчет нашата страна, за жалост, е на последно място – и сложно, и по всеки обособен аршин. Германия е преди всичко с оценка 80, 5. А нашата оценка е 25,5. Оказва се, че сме зле. Много зле! И няма изгледи за смяна, съгласно мен. Защото е видно, че психологичното здраве не е измежду целите на нашите управници.
– Учудва ме тази статистика. Аз да вземем за пример си мислех, че в шумните многомилионни градове като Париж, Рим и Лондон има повече душевно заболели. В съпоставяне с тях София е спокоен и спокоен град. Всички сме братовчеди у нас, мъчителна алиенация няма. А и нали „ Стабилност “ е другото име на България?
– Шегувате се, допускам. Аз мога да ви кажа, че неврозите, депресиите, паническите и другите психотични разстройства се усилват във всички страни по разнообразни аргументи, свързани с виталната среда. При шизофренията, биполярното и другите непсихотични разстройства повишение няма – те нямат връзка с бита. В България, колкото и да разправяме, че сме постоянни и надграждаме, обстановката е доста тежка. Голяма част от българския народ живее в чутовна за 21-ви век бедност. А нечовешката бедност се отразява на душeвността, естествено и води до оскотяване и безнравственост – това е прочут факт. И отново мизерията – крайната беднотия – е в основата на тревожни разстройства и депресиии. От своя страна психологичните заболявания водят до тежка десоциализация, нашите пациенти постоянно остават без работа – на едни мизерни инвалидни пенсии…
– А има ли задоволително психиатримчни лечебни заведения у нас?
– Има премного психиатрични кревати – към 10% от леглата за всички типове болести. Легла има. Само че не се употребяват дейно. Много от тях са заети от трайно настанени пациенти – това са заболели хора с тежки обществени проблеми, които живеят в лечебните заведения, тъй като са бездомни и безнадзорни.
– От друга страна ми се коства, че във всеки блок и във всеки квартал у нас има по някой психологично болен, който плаши здравите хора. И който нито е диспансеризиран, нито се лекува. Преувеличавам ли?
– Не. Така е.
– Въпросът е за какво е по този начин?
– Ние психиатрите си вършим работата – убеждавам ви, въпреки че прогресивно понижаваме. Колегите напущат страната и отиват да практикуват в други страни, тъй като там получават най-малко 10 пъти по-високи заплати – към 5000 евро минимум. И имат опция да се развиват, също така. Там има курсове, конгреси и семинари, а тук се специализацията се заплаща…Тъй или инак, и тук има чудесни лекарства, както и там, ние българските психиатри ги познаваме, работим с тях. Друг въпрос е, че наложителната диспенсеризация още преди двайсетина години отпадна. Не е неволя, че психичноболните се разхождат измежду нас – те са хора, като мен и като вас. Бедата е, че те са в този тип, който плаши другите. Че не са обект на обществени грижи. Има цялостно недоумение от всички цветове ръководещи, че психологичното здраве е част от здравето на нацията и психологичните заболявания заслужават внимание, колкото и всички останали. За тях не се отделят пари, негрижират се.
– Психичноболните се неглижират обичайно в България. Още от времето на Тато ги криехме зад решетки в клиники отвън обитаеми места.
– Така е. Нашата система за психично-здравна помощ си остана и до през днешния ден там някъде – в 60-те години на предишния век.
– Неотдавна, откакто умопобъркан умъртви командос в Люсковец, задържиха кварталните служители на реда да наблюдават дали лудите в техния регион си вземат медикаментите.
– Това е една голяма нелепост! Едно, че не може полицията да се занимава с хора, които не са направили закононарушение и друго – че служителите на реда не са медицински способени. Тук става дума не за нарушители, а за заболели, за пациенти. Грижата за тях е обвързване на службите по обществени грижи, а не на Министерство на вътрешните работи.
– Дайте ни един съвет: по какъв начин да познаем да вземем за пример по кое време кроткият квартален вманиачен ще побеснее и ще почне да убива?
– Кроткият квартален вманиачен не е толкоз заплашителен. На него му се случва доста рядко да избеснее и да направи огромна пакост. По-голям проблем е кварталният умопобъркан. Той не е душевен болен човек, само че може да избеснее по малък мотив с непредвидими последици. Трудно е да се каже по кое време може да стане това. При психичноболните по-лесно се познава. Като забележите, че се утежнява външният тип на някой от тях, че стопира да поддържа хигиена, че се кара с околните си, че търси пари за алкохол – бъдете нащрек. Този човек би трябвало да бъде подсетен да посети доктор. Кварталният умопобъркан е по-непредвидим и рисков.
– Как да го разпознаем?
– Той подвига скандал, когато реши, че сте паркирали на неговото място. Може и да ви набие дори. Той е „ популярен “, с голямо самочувствие, податлив е да се кара с всички за всичко и постоянно да е прав. Той може да ви удари пестник, в случай че реши, че сте го засекли на светофар. Той е завързак, по-нисък е от джипа си, само че е спрял като исполин – по този начин, че да запуши пътя и никой да не може да мине. Той ви сочи междинен пръст и праща сексуален поздрав на остарялата ви майка, в случай че нещо възразите…Тия хора, уви, се множат в житейските компликации. Те не са клиенти на психиатрията, а на полицията. Важно е за всяка тяхна демонстрация да сигнализираме на телефон 112. Пазете се от тях. Не ги подценявайте. Има ги по доста във всеки квартал. Знайте, че подлежат на превъзпитаване – със социално-педагогически и полицейски ограничения, в това число с ограничение на свободата им.
– Един от убитите в Нови Искър – Георги, работел като санитар във вашата болница?
– Да, почнал беше работа при нас неотдавна. Двайсетгодишно момче. Интелигентно. Казваше, че учи за ваятел.
– Какво може да накара един образован юноша с ползи в изкуството да се грижи за луди?
– Не и заплащането, несъмнено. Не и признанието, тъй като такова няма. Аз не виждам причина, по която един млад и образован човек да изиска да работи в психиатрия. Подтискаща е ситуацията при нас – с човешките нещастия, с материалната мизерия. Санитарите са на минимална работна заплата, медицинските сестри вземат към 750 лв., а началниците на отделението – към 1100. Георги беше краткотрайно при нас, споделяше „ едвам ми текат застраховки… “ Оказа се, че задтраховките не му потрябваха…Съдба.
Нашият посетител
Д-р Цветеслава Гълъбова е родена на 13 септември 1966 година в София. Завършила е медицина в Софийския медицински университет и безнесадминистрация в УНСС (2006). Започва работа в Първа градска болница. От 1994 година практикува в профилираната болница по психиатрия „ Св. Иван Рилски ”, чийто шеф е от 2009 година
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ