Годината е 2018-а. Броени дни преди Коледа. Софра, подредена в

Годината е 2018-а. Броени дни преди Коледа. Софра, подредена в балната зала на Националната художествена изложба за изложбата на Ода Жон, провокира скандал. Заради храната във формите на полегнали дами – голи тела, покрити с месо и зеленчуци. Някои нарекоха събитието вечеря-пърформанс, само че неприятният послевкус остана, макар всичките пояснения по-късно...

Четири години по-късно, още веднъж предколедно, един румънски актьор „ разпъва “ маса в едно от най-красивите фоайета на Народния спектакъл. „ Фиеста “ е театър без думи, в който храната липсва, само че за сметка на това храната за очите и зрелищността са в обилие – зрелищност от актьорски гений, забавни режисьорски решения и напълно премерена провокация към феновете.

Няма по какъв начин да се има вяра на 37-годишната режисьорка и хореограф Андреа Гаврилиу, че е била „ много луда “ единствено като „ доста по-млада “, по личните й думи. Защото въображението, с което сервира своята версия за ваучър, е на границата на лудостта. Лудост, която обгръща освен актьорите, само че и публиката – с лудо движение и под безмилостния диктат на тромпета. Инструмент, който като че ли е кадърен да разреже въздуха и от него да потекат капки кръв...

Асоциациите с „ ивента “ на Ода Жон не са инцидентни, за какво „ Фиеста “-та в Народния спектакъл е като някакъв негов психически прочит. Като закъсняла ремарка, изчезнало продължение или морална проверка – за какво не?... И за всичко това Гаврилиу надали си дава сметка, което прави работата й още по-интригуваща. И потвърждава, че всички пътища са неведоми, изключително в изкуството.

„ Фиеста “, с изключение на чисто физически пърформанс, е благороден пестник против скуката в театъра. И превратно доказателство, че гласът не е най-силното, на което един добър артист е кадърен. Гласът на Снежина Петрова – който нормално ни милва и беси по едно и също време, тук липсва, няма го! И тъкмо, когато си казваш, че най-малко тя би трябвало да каже нещо – даже единствено една дума, представлението към този момент е завършило. Без нейния глас, само че с чувството, че си минал през нея, през тялото й, през душата й, през цялата галактика на нейната банкетна „ героиня “, която е разказала живота си единствено с придвижване, единствено за 59 минути... И това, без изключение, може да се каже, че важи и за останалите седем артисти – Явор Вълканов, Пламен Димов, Надя Керанова, Йоана Титкова, Елена Иванова, Асен Данков и Кире Гьоревски.

Сценографията е на Андрееа Сандулеску, музиката – на Михай Добре, а хореографията – на Андреа Гаврилиу.



Андреа Гаврилиу – за абсурда във „ Фиеста “, един театър без глас, и за тромпета като глас, за универсалната просвета и отрицателните страсти от театъра, за желанието да подлудиш освен актьорите, само че и публиката. И още: Пластични ли са българските артисти и имат ли отношение към танца. Лесно ли е да попаднеш в националния спектакъл на Румъния. Познават ли се България и Румъния взаимно.

Иска ми се да стартираме нашия диалог с един леко „ политически “ въпрос. Имате ли чувството, че България и Румъния към момента не се познават една друга, и макар географската непосредственост, като че ли се намират на разнообразни континенти?...

- Аз бих се противопоставила на такова изказване. Смятам, че сме извънредно близки в доста връзки – културно, историческо, като обичаи. Толкова сме близко едни до други, че съдействието сред нас би трябвало да е непрекъснато...

В този смисъл, Вие по какъв начин попаднахте в Националния спектакъл на България?

- Нещата се случиха по доста забавен метод. Всичко стартира преди към година и половина, когато за първи път работих с плевенския спектакъл „ Иван Радоев “. Беше копродукция сред три театъра – от България, Румъния и Сърбия. Аз бях препоръчана за хореограф от страна на Румъния. Така стартира и моето другарство с плевенския спектакъл. Директорът Васил Василев към този момент е шеф и на Народния спектакъл, и оттук насетне е ясно...

А елементарно ли е румънски актьор да попадне в националния спектакъл, в Букурещ, в случай че не е на щат там?

- Мисля, че обстановката е сходна с тази в България. Имаме сходни системи на битие на театрите – като се стартира от университетската среда и се мине през опциите за ангажиране на хората в театрите.

Има хора, които съумяват да заемат пост в държавен спектакъл и други, които не съумяват. Те се пробват в самостоятелния спектакъл. Всичко е една борба. Постоянна борба и доста работа – изключително за хората, които нямат поддръжка – под поддръжка имам поради родители, връзки – тези хора би трябвало да се потвърждават от нулата.

Театър без думи постоянно ли значи повсеместен спектакъл, спектакъл, който всеки би схванал? Или, когато поставяте един театър, се преценявате с локалната просвета? Така ли беше и с „ Фиеста “?

- Винаги стъпвам на универсалната просвета. Макар че е прекомерно мощно казано универсална просвета, това е по-скоро западна просвета.



Опитах се да изразя несъмнено държание, което се среща по-често в Европа и Америка. Затова не бих дръзнала да го нарека универсална просвета. Макар че публиката в Африка или Азия също би схванала сходен театър, и би се разкрила в него.

Правилно ли е моето чувство, че тромпетът е „ гласът “ в този театър?

- Да. Много положително наблюдаване. Това е водещата линия в спектакъла. На процедура, тромпетът предлага една по-чиста драматургия. Ако беше останала единствено електронната музика и дейностите на актьорите, може би също щеше да се разбере, само че тромпетът в действителност разказва най-чисто какво се случва на сцената. И мисля, че това доста оказва помощ на спектакъла.

Имахте ли съмнения за различен водещ инструмент?

- Когато желаех музиката от композитора, най-голямото предизвикателство за него беше кулминационната точка на спектакъла. Исках в тази част да има тон, който да подлуди освен актьорите, само че и публиката (Смее се – бел. а.). Много се чудехме какъв да бъде този тон. И защото се спряхме на латински уклон в ритъма, си дадохме сметка, че имаме потребност от инструмент, който да бъде част от тази музикална галактика, която обкръжава спектакъла.



Чудех се кой инструмент може да бъде съразмерен и хубав, само че да има и силата да те подлуди – по този начин стигнахме до тромпета...

Не е ли малко рисково да поставяш театър със съзнанието, че искаш да подлудиш публиката?

- Рисковано е, в случай че би трябвало да съм напълно почтена. Но ми се коства, че сега, в който вярваш в един театър, и го откриваш, би трябвало да поемеш подобен риск. Аз не одобрявам „ умните “ неща. В театъра е цялостно с такива мъдри, внимателни, умни и подредени неща.

„ Поводът е без значение, значимото е персоналното прекарване на всеки обособен фен “, казвате Вие? Очаквате ли прекарване с отрицателен знак?

- Да, несъмнено. Да... Не мога да удовлетворя целия свят. Знаете, че театралното прекарване единствено по себе си е доста субективно. На мен ми се е случвало да отида на спектакъл и той да има отрицателно въздействие върху мен. Просто, тъй като в този миг аз не съм била подготвена или в нужното положение – да мога да оценя и да възприема това, което ми се сервира...

Аз върша спектакли от доста години. Така че съм имала и такива реакции от публиката...

Пластични ли са българските артисти? Имат ли отношение към танца?

- Много съм признателна за това, което те направиха по време на нашата работа. Работих с едни доста отворени артисти. Те имаха голямо доверие в мен, което е изключително значимо. Направих всичко по силите си, с цел да ги убедя да вървят по моята пътека.

И това не беше мъчно...

- Не бих споделила, че беше мъчно. Те усетиха, че съм подготвена, и знам какво желая. Аз не съм ги насилвала изобщо, не се е стигало до такава степен... Започнахме леко и имахме задоволително време, с цел да реализира това, което желая от тях.

Коя е най-голямата изненада, която Ви сервираха българските актьори?

- Техният професионализъм. Например, по време на подготовките доста от тях имаха оферти за снимане на реклами и сериали, само че те отхвърлиха – с цел да може да продължим работата по спектакъла. Тоест, те отхвърлиха опция да завоюват пари, с цел да останат на подготовки.

Казвате професионализъм. Очаквахте ли да срещнете непрофесионализъм? Все отново това е Народният спектакъл...

- Не... Не смятах, че ще се натъкна на такова нещо – още от работата ми в Плевен, където театърът е доста по-малък от този в София. Факт е, че българските артисти са доста добре готови и са работяги. Знаех, че няма да имам проблеми с тях.



През лятото направих един уъркшоп, който беше вид кастинг. Тогава видях най-малко 30-има артисти и имах опцията да избера екип, с който да работя.

Този екип промени ли се във времето?

- Не.

Има ли скандал във „ Фиеста “?

- Няма нищо скандално в този театър. Гледала съм доста шокиращи спектакли през живота си. В съпоставяне с това, което съм виждала, „ Фиеста “ е доста надалеч от абсурда.

Как наподобява една житейска фиеста в очите на индивида Андреа Гаврилиу?

- (Замисля се – бел. а.) Ако приказваме за някакво празненство, на което бих отишла, нещата са много комплицирани в това отношение, за жалост (Смее се – бел. а.). Много рядко отивам на купони. Не съм била на клуб от доста дълго време... Това е, тъй като работя доста и сега, в който имам свободно време, избирам да си почивам.

Признавам, че когато бях по-млада, доста по-млада, бях много луда. Знам, че не съм доста остаряла... (Смее се, Андреа Гаврилиу е родена на 2 септември 1985 година – бел. а.). Когато не работя, пътувам, виждам филми, чувам музика. За мен даже една среща с другари – на бира, да се посмеем и да си вършим смешки – е повече от задоволително...

Аз, да вземем за пример, в никакъв случай не съм бил в Букурещ. Какво бихте ми предложила да видя там? Какво е Вашето чувство за този град? Кои са нещата, които харесвате в него?

- Има доста театри, като всеки от тях е с друг репертоар. Има и доста самостоятелни театри. Има няколко центъра – три, профилирани единствено за танц. Там могат да се видят спектакли като „ Фиеста “.



„ Атене “ (Най-престижната концертна зала в Букурещ – бел. а.) е една доста красива постройка в Букурещ, като и тази на националния спектакъл. Паркът „ Херастрау “ (Намира се в северната част на Букурещ – бел. а.) също не трябва да се пропуща.

Как бихте траяла изречението „ Аз съм човек, който обича.. “?

- Аз съм човек, който обича придвижването, музиката и всичко, което провокира страст в мен. Обичам уважението. И доста обичам своята работа.