Годината е 1876, денят е 20 април. На тази дата

Репортажите на Макгахан за зверствата по време на Априлското въстание

Годината е 1876, денят е 20 април. На тази дата българският народ се подвига в името на свободата против една цяла империя. Априлското въстание е едно от най-паметните събития в българската история. Героизмът, който въстаниците демонстрират в оня ден, е извънреден, само че единствено за нас, българите. През тези години, в епохата на империализма от XIX век, по целия свят се случват какви ли не събития, свързани с войни, борби и въстания. Тогава на Балканите се гледа като на една размирна зона, в която християни непрекъснато водят борби с османските си поробители. За жителите на Англия, Франция и останалия европейски свят това не е нещо впечатляващо, написа bulgarianhistory.org.

В зората на ерата на връзките, когато за пръв път необятно стартира да се употребява телеграфът, а презокеанският кабел се трансформира в действителност, хората от ден на ден стартират да се интересуват от протичащото се по света. Така се появяват и военните репортери, които постоянно са в центъра на събитията и предават буквално „ тътена на оръдията “ в своите вестници. Въпреки това обществеността не демонстрира особена заинтригуваност към протичащото се на Балканите, за разлика от един американски публицист на вестник „ Дейли Нюз “ – Джанюариъс Алойшиъс Макгахан.

Новините за ужасяващите зверства, които се правят в турските провинции на Балканите, доближават до Европа. В отбрана на българите стартират да се провеждат шествия. Всички тези безредици са видяни от Макгахан, който напролет на 1876 година следи с огромен интерес все по-смрачаващия се небосвод на изток. Постоянните известия за експлоадиране на въстания в земите на юг от Дунав притеглят вниманието на военния сътрудник. Малкото информация в английските медии за протичащото се в някои селища на Балканите от ден на ден провокира Макгахан да предприеме пътешестване към югоизточната част на Европа, с цел да наблюдава от близко ставащото. Тогава той убеждава притежателите на вестник „ Дейли Нюз “, че би трябвало да замине за България като сътрудник на изданието.

Междувременно ситуацията на Балканите става извънредно враждебна. В цяла България селяните са докарани до такова състояние, че мъчно могат да се прехранват, като обработват дребното земя, дадена им от империята, а налозите и такси се оказват непостижими. В планинските селища почвата пък е бедна и камениста и най-често селяните се изхранват с направа на аба, декоративни ширити гайтани и други занаяти. Всички това, дружно с корумпираното турско ръководство и неговата феодална система, крепяща се на десятъци и лихварство, принуждава българския народ да грабне оръжието и да стартира битка за независимост.

Така се дава началото на организацията на въстание, което е обречено още през цялото време. Липсва съгласуваност сред обособените селища, не всички села и публични пластове поддържат или са подготвени за въоръжена битка, няма задоволително средства и оръжия. Подготовката е много слаба и непрофесионална – оръдията са направени от черешови стволове и са много обикновени, пушките са извънредно остарели, барутът е в дребни количества.

На всичкото от горната страна османците схващат за готвеното въстание от състоятелен господар от Татар Пазарджик и ръководството подхваща дейности за смазване на бунтовниците с цялостна мощ. Така на 26 април 1876 година тайфа разбойници, наети от турците, нахлуват в град Клисура и съсичат стотици мъже, дами и деца. Същият ден нахлуват и в Перущица. На 30 април башибозуци и други елементи нередовна турска войска, под командването на Ахмед ага, атакуват планинското населено място Батак. На жителите е дадено, че в случай че се предадат ще бъдат пощадени, само че откакто предават оръжията си, турците влизат в планинското населено място и стартират безсистемно да убиват жителите му.

След тези зверства новините от балканската страна стартират една по една да излизат към Западна Европа. Коментарите в началото са най-различни. Английската позиция следва политиката за мощна Османска империя, която да стопира съветските и френските упоритости за Близкия изток. Според британците Турция би трябвало да бъде подкрепяна, тъй като по този начин ще се резервира свободата на Европа и ще се обезпечи английската позиция в Индия. Българските интелектуалци обаче не стопират да подават непрекъсната информация за жертвите и зверствата при потушаването на въстанието. В пресата за пръв път се появяват данни, съгласно които сред 18 000 и 30 000 души намират гибелта си под ятагана на башибозуците и десетки селища са сринати до основи, а зверствата не стопират.

Всички тези новини карат Макгахан в края на 1876 година да замине като боен сътрудник за Константинопол, с цел да проверява и опише протичащото се. Той се надява да даде изясненост на останалия свят дали на Балканите в действителност се правят зверства или информацията е пресилена. След идването си журналистът стартира да се рови из документи и дописки, с цел да разбере тъкмо какво се е случило и да съобщи цялата информация на вестник „ Дейли Нюз “. Макгахан подхваща пътешестване до Филипополис (днешен Пловдив), откъдето пуска първата си депеша, посредством която показва своите гневни усеща и усещания:

„ Боя се, че не съм към този момент неутрален, и с категоричност не мога да остана безразличен. Съществуват неща, които не могат да бъдат разследвани с студен разум. … Зверствата, признавани навсякъде от хора, доближени на турците, както и от самите турци, са задоволителни и повече от задоволителни. Не искам да прибавям от ден на ден и повече числа към тази скръбна статистика. Когато в самото начало на следствието се сблъскаш с признанието, че 60-70 села са били опожарени и че към 15 000 души, огромна част от които дами и деца, са били посечени, започваш да чувстваш, че е безсмислено да продължаваш. Когато, в допълнение, научиш ужасяващите детайлности за най-безпомощните дечица, разсичани на части и набучвани на щиковете; и когато всичките тези детайлности ти се повтарят от стотици – не българи, а и от другите консули във Филипополис, от немските чиновници по железницата, както и от гърци, арменци, свещеници, мисионери и даже от самите турци, започваш да чувстваш, че по-нататъшните следствия са безусловно непотребни. “

Следващите репортажи на кореспондента минават през страстите, мрачното прогнозиране, русофилските настроения, намерено подстрекателство към война и обществена кавга с отговорните. Всички тези трудове се оказват опияняващи за читателите на вестник „ Дейли нюз “, в случай че може да се съди по зашеметяващите тиражи на вестника от Англия от края на 1876 година. От село на село журналистът събира и проверява турските зверства. Точно когато Макгахан счита, че видените неща няма по какъв начин да бъдат по-жестоки, стига Пазарджишката област с концепцията да посети град Батак, за който чува много истории. Там открива, че даже най-големите му показа за безчовечен действия могат да бъдат надминати.

Чужденецът отсяда в Пещера, където турската администрация му предлага да бъде придружаван от формален турски представител, само че поканата е отхвърлена. Властите, гневни от този факт, не разрешават на българите да дават коне на кореспондента за прехода към Батак. Местните обаче се опълчват на това и на идващия ден на американеца е обезпечен кон и по този начин Макгахан потегля. За идването на чужденеца се разчува в цялата околия. Десетки батакчани съумяват да го намерят и да му опишат какво са претърпели и какво тъкмо се е случило. Макгахан записва безусловно всичко.

Тогава журналистът научава и за близостта на българския език с съветския, който знае, и елементарно схваща разказите. Скоро след дългия преход през планината, пред чужденеца се разкрива ужасяваща панорама – окървавеният Батак. Стотици трупове и кости, разхвърляни из целия регион. Той намира град, представляващ купчина отломки и парчета, съборени довари, разрушени стени, срутени покриви, изтърбушени къщи и на места някой човек, избавил се някак от зверствата на турците.

Много от оживелите стартират да се причисляват към групата от Пещера, оформяйки върволица от няколкостотин души. Макгахан написа, че на всички места, където огледа, земята била покрита с кости, черепи и елементи от тела. Чужденецът отива и до баташката черква, цялостна с трупове – както в двора, по този начин и в църковното помещение.

Журналистът записва всичко това, което му е разказано. Веднага, откакто се прибира в Татар Пазарджик, написа дълга и извънредно прочувствена дописка до „ Дейли нюз “. Телеграма, писана с доста яд, мощна болежка и страдалчество, думи, написани с насъбран смут и даже жадност за компенсация. Всичко това е оповестено в страниците на един от най-тиражираните вестници във Англия. Дописката съдържала изложение на картината, на която се натъква Макгахан, и част от разказите на локалните хора. Не липсва и рецензията против държавната политика на Англия и против премиера Дизраели, съгласно който всичко е пресилено.

След всички репортажи на Макгахан и изразеното неодобрение към Дизраели, обществеността е покрусена от зверствата, а съперниците на държавното управление във Англия стават от ден на ден. Журналистът обаче схваща, че в случай че в Западна Европа дописките ще бъдат изразени в „ християнски яд и човечен инстинкт да се обезпечи помощ за българския селяндур “, то Русия ще вземе нещата в свои ръце и ще накаже заслужено турците.

Последната преписка за вестник „ Дейли нюз “ Макгахан написа в хотел „ Брофорт “ – Букурещ. В нея кореспондентът непосредствено упреква Дизраели и британския дипломат в Константинопол сър Хенри Елиът, че умишлено заблуждават публичното мнение по отношение на сериозността на ситуацията в България. Заради всички репортажи цяла Западна Европа застава твърдо зад българите, а към държавната политика на Англия за поддръжка на Османската империя са отправени остри рецензии.

Юджийн Скайлер, който е американски посланик, се заема да направи комисия, която да следи за възможни нови закононарушения от страна на османците и да пази българското население, да построи отначало опустошените селища, да възмезди оживелите за техните загуби за сметка на Високата врата и да екзекутира виновниците за всички незаконни действия. В края на своята последна дописка Макгахан показва своето мнение, че много от нещата няма да бъдат действително направени, тъй като старите оядени господа, които държат Европа в ръцете си, не се интересуват от закланите мъже, дами и деца и тяхната орис.

Въпреки това съгласно кореспондента отплатата ще пристигна с идването на съветските войски. Точно това неведнъж споделя и при напускането на родопските селища на локални поданици: „ След по-малко от година войските на царя ще бъдат тук “. Точно това се случва и година по-късно с оповестяването на Руско-турската война, която военният сътрудник също следи на място, движейки се с съветската войска.

Джанюариъс Макгахан е много неразпознаваемо име в международната историята. Днес единствено един стеснен експерт може би знае името му и блясъка на неговите писания. И двата огромни вестника, чийто представител е бил, от дълго време са мъртви. Книгите, които е писал сред войните, мъчно могат да се намерят в американските библиотеки, само че в една страна това име ще се помни и тачи постоянно – България. Макгахан е популярен човек, тъй като когато се сблъсква с антихуманните дейности на едно държавно управление, той не си затваря очите, както множеството. Американският сътрудник се трансформира в покровител, вместо да остане невъзмутимият неутрален наблюдаващ. Точно и по тази причина през днешния ден в земеделския щат Охайо се издига надгробен камък, носещ красноречиво надписа: