Българка разказва за водния кошмар в Германия: Хроника на един апокалипсис
Гледката беше опустошаваща, от близките къщи се подаваха единствено покривите, ябълките в дворовете бяха до върховете във вода
Българката Диляна Тинева живее в Германия и за жалост се оказва в епицентъра на водния апокалипсис, сполетял няколко провинции на 15.07.2021. Нейното градче, както и цялата местност е измежду засегнатите най-вече. „ Беше потресаващо... Нямах с какво да оказа помощ на хората, за благополучие, ние не пострадахме, само че най-малко можех да опиша това, което видях с очите си. Изпращам ви моя репортаж.” Това написа до „ Труд” Диляна. Ето от първо лице целият смут, който тя е претърпяла.
„ Като заваля дъжд, та цяла неделя “. Тук, в едно малко градче в Северен Рейн Вестфалия валя единствено 3 дни. На третия ден доста мощно. Докато бях на работа ходихме да ревизираме дали няма следи от течове по стените, такива работи, общоприети по време на дъжд. На прибиране излизането ми от огромния град бе извънредно постепенно, само че това не е вест за привикналите на тапи германци. По-късно ми се наложи да „ преплувам “ с колата ширнало се по средата на пътя езерце, за наслада тя се оправи почтено. През цялото време тръпнех от загатна за преживелиците ми с една алена Фиеста, която в сходни обстановки безотказно ме изоставяше. Настоящата ми кола обаче се оправи безотказно.
По пътя на връщане към у дома валя мощно и непрестанно. Пред входа се засякохме със съседа от първия етаж, поговорихме за дъжда. При него и при нас нямаше провали, всичко изглеждаше обикновено. Само задния двор с гаража за колела приличаше на басейн, само че водата беше единствено до кокалчетата, нищо притеснително.
Около 8 вечерта зави сирената. Ние сме ѝ привикнали, тъй като в градчето има полицейска школа и сирените непрестанно вият, в това число и нощем, алармират за учения на бъдещите служители на реда. Този път обаче звучеше друго ― по-дрезгава, по-протяжна, по-продължителна. Казах на децата, че нещо не е на ред, може би рекичката е преляла, да си стоим у дома. То така и така няма къде да вървим в този дъжд. Сирената утихна, само че whatsapp групата на дребната ми щерка стартира да бълва известия: „ помощ, идвайте с кофи, детската градина е наводнена “. Тъй като дребната ще е към този момент 5-и клас, а аз не съм доста наясно с имената на улиците, не можах да схвана за коя от 5-те детски градини в градчето приказват и си останах вкъщи. Легнах си рано, на другия ден трябваше да ставам към 5,30 ч.
Сутринта излязох към 6,15. Улицата беше гъмжило, а до момента в който измина 200 метра се разминах с 5 коли. Наистина доста хора работят на смени и потеглят рано за работа, само че толкоз народ и интензивен трафик рано заран в дребните улички на нашето 15-хилядно градче до момента не бях виждала. Какво им става на всички през днешния ден - помислих си. Отговорът пристигна след секунди - безмилостен и трогателен. Пътят, по който трябваше да мина, беше заграден от стена от хора. Зад нея се виждаше стена от вода. Път нямаше. Поточето ни беше надминало човешкото въображение, сътворявайки нескрито кадър от холивудски апокалиптичен филм. До хоризонта всичко беше под вода. За една нощ реката бе пораснала и станала езеро.
Обърнах колата и потеглих по обиколния път, там нямаше река. Тук-там преджапвайки локви с моя плувец на четири колела излязохме от градчето. Последните къщи даже не подозираха каква е ориста на събратята им до реката. Аз също не мислех за тях, тъй като не ги бях видяла. Нали по този начин е организиран човешкият мозък – обработва първо тази информация, която му подадат очите. А къщите не се виждаха. Че бяха там, само че под вода, осъзнах след известно време.
Излязох безпроблемно от градчето, отчитайки с учудване, че близките ниви – регионът към нас е аграрни, всяко парченце земя се обработва, по това време има главно жито – са станали езерца. След към километър обаче водата беше преляла по пътя, трансформирайки го в река. И този излаз беше отсечен. Обърнах дружно с още 10-ина коли. Вече беше кристално ясно за какво сутринта се бях разминала с толкоз коли ― всички се връщаха след несполучливи опити да стигнат до работата си.
Тъй като се бях запътила към фитнеса, а до тръгването ми за работа имаше още към час, взех решение да се поразходя до момента в който пристигна време да потегля. В интерес на хрониката го взех решение след трети опит да изляза от града, при който бях спряна от мъж с въпроса къде в действителност отивам. След като му отговорих, че желая да ида в прилежащия по-голям град той ме изгледа учудено и сподели: „ Откажете се. Градът е под вода. “ Аз продължавах да не разбирам и допуснах, че просто входните пътища са залети като при нас.
Оставих колата. Разходката ми разкри целия автентичен драматизъм на събитието. Главната улица на градчето ни, която децата пресичат, с цел да отидат на учебно заведение и която е на към 500 метра от вкъщи ни, беше напълно под вода. Водата не просто бе заляла всичко, тя течеше гневно и забързано, искаше да превземе колкото може повече от сушата, въпреки всичко за първи път й се падаше подобен случай, трябваше да го употребява до край. Почти бе съумяла. Петте, в случай че не и повече, километра от пътя ― от единия до другия вход на града ― бяха под вода. В непосредственост до коритото на реката тя течеше като луда, като че ли с цел да съобщи ясно и безкомпромисно на невярващите на очите си хора, че не те са господари на света.
Решителността ѝ изглеждаше необуздаема. Гледката беше опустошаваща. От близките къщи се подаваха единствено покривите. Ябълките в дворовете бяха до върховете във вода. В центъра на езерото, в реалност на осовата линия на пътя, се бяха застопорили няколко коли като причудливи и неуместни шамандури. Едната я познавах, всяка заран в 6 часа идваше при 97-годишната бабичка, живееща против нас ―медицинско обслужване по домовете. Интересно, за какво въобще се е пробвала да мине измежду цялата тази вода. Или просто към 5,30 ч. евентуално е имало единствено няколко локви, след това внезапно водата е придошла и я е запратила по средата на пътя. Така споделиха следобеда няколко дами от потърпевшите къщи на прилежащата до нас улица ― водата е придошла с изумителна експедитивност. Интересно дали здравната сестра е съумяла да обслужи пациентите си тази заран?
Първоначалното ми желание да се разходя до горната част на града явно нямаше да се извърши. Реката го бе разделила на две елементи и не бе оставила никакъв мост, път, брод или какъвто и да е метод да преминеш оттатък. Като берлинска стена от другата страна на Германия. Направена от вода.
Реших да обиколя и да потърся обходен маршрут през прилежащото кварталче. Не бях готова за гледката, въпреки че се бях разминала с към 20 индивида с ужасени очи. Улицата, по която се движеха всички рейсове, която водеше към автомагистралата, на която беше пощата, 3-те аптеки, двете сладкарници, сладоледения салон ― обичано място на децата, не съществуваше. Нямаше я. Сърцето на градчето бе удавено. Върху целия център умерено и без никакви скрупули се лееше вода. Тук тя към този момент не бързаше. Беше превзела всичко. Цветните покриви на колите изпъстряха монотонното ѝ жълто-кафяво завладяване, само че не успяваха да го разведрят. Ако притежателите на удавените къщи желаеха, можеха да минат по тях, по покривите на личните си удавени коли, с цел да излязат на открито. Сякаш целият град бе на открито, всеки говореше приглушено. Бе закрил устни с ръка, несъмнено тъй като всички бяхме не запомнили за маските и короната.
Ступорът по лицата на хората приличаше на ступора на зайците и пъдпъдъците, скупчени неподвижно по остатъците ненаводнена земя от другата страна на града, измежду превърнатите в басейни ниви. Животните не се движеха, просто стояха и гледаха като хипнотизирани. Ужасени и неразбиращи. Също като хората. Помислих си по какъв начин до крайречната алея, която несъмнено мозъкът ми чертаеше към този момент единствено по спомен, младите листа на царевицата от наводнената равнища стърчаха като зелени ръце, молещи за помощ. Като самотно протегнатия факел на статуята на свободата от „ След утрешния ден “. Беше злокобно.
Нямах време да се поддавам на съкрушението, трябваше да потеглям за работа. 4 от петте изхода на града бяха изцяло отрязани. Е, можеше да се мине, само че единствено с лодка. Както прочее правеха неизброимите избавителни екипи ― кръстосваха с лодки опустошените улици, с цел да не позволен опустошени животи. Бяха доста. Помагаха безмълвно.
Петият излаз, надлезът над автомагистралата, бе на високо и беше наличен, без никакви провали. Реших да потегли по него незабавно, въпреки да бе още единствено 7,30 и да имаше час и половина до началото на работния ми ден. Очаквах пътуването да бъде проблематично. Докато стигна до колата осведомих невярващите физиономии по съвсем всички прозорци, че да, всички изходи, с изключения на надлеза, са под вода. Някой отнякъде добави, че през днешния ден никой няма да може да отиде на работа. Е, аз щях да опитам. Запалих колата и потеглих. Тя бе войник, към този момент го бе потвърдила, щеше да се оправи с малко вода по пътя.
Първото, което ме впечатли, бе големия брой камиони, които задръстваха всички пътища. Какво правеха из селата, за Бога? В идващите няколко минути стана ясно: всички пътища в радиус от към 15 км бяха под вода. Имаше по някой различен изсъхнал сектор, по който камиони и коли се лутаха като шугави овце в опит да се измъкнат от водния капан. Мисията бе невъзможна. Нямаше потребност даже да се пробва – по платното бяха разхвърляни като ужасяващи предизвестия изоставените коли на първите неуспели смелчаци. Коли имаше на всички места. По средата на платното, напречно по шосето, увиснали върху перилата на мостовете, върху мантинелите, по завоите, пред вратите на домовете. С отворени багажници, разрушени порти, от радиаторите им стърчаха мокри треви и плява като зъби на чужд тип динозавър. Някои са едни върху други. Други са се подпрели една о друга, като че ли търсят опора за съкрушените си ориси. А ориста на всички е ясна ― платформа и автоморга. Разхвърляни безобразно неподредено, като че ли не принадлежаха на спретнатите германци, а на пришълци от някаква водна земя от филмите.
Бедствието бе потресаващо. Мащабът немислим. Щетите опустошителни.
На другия щях да видя красивите, подредени, кокетни немски градчета да наподобяват по този начин, като че ли преди малко са излезли от война. Или върху им е паднал астероид. Водата се оттегляше, отнасяйки със себе си асфалта и оставяйки улиците като оглозгани кокали. Кал и стърчащи камъни. Лунен пейзаж. Някъде по пътя имаше бензиностанция, до предходния ден е била чиста и лъскава. Сега изглеждаше като излязла от оня печален филм на Вим Вандерс „ Париж, Тексас “. Потънала в тиня, с изпочупени прозорци и изкривени като старешки пръсти револвери за зареждане.
Опитах се да се обадя в офиса, че е невероятно да отида. Дотогава не бях забелязала, че няма телефони. Че няма интернет бях схванала още като се разсъниха сутринта ― за пръв път виждах модемът да свети в алено. После бях пробвала да споделя фотография от потопеното ни градче във ФБ, само че от 6,30 до съвсем 8,30 статусът беше в развой на обработка и не бе помръднал. Нямахме никакви връзки. Все отново някъде, до момента в който чаках в следващото запушване на дребна селска уличка, се появиха две чертички, които ми дадоха опция да телефонирам. Върнах се и разсъниха децата. Трябваше да видят това, уповавам се в никакъв случай повече да нямат сходна опция.
Сега за страната и хората ѝ, за които съм си разрешавала до момента да споделям неприятни думи, от позицията на самовлюбено-патриотичния си български нихилизъм. През цялото време у дома, до момента в който чаках децата да станат и се приготвят за излизане, се чуваше непрестанно бръмчене. Ужасен постоянен тон, скучен и провокиращ. Мислих, че несъмнено мазето на някоя прилежаща къща е наводнено, въпреки на нашата улица да нямаше никакви вреди, и хората са пуснали помпа.
Оказа се хеликоптер. Хеликоптери, 3. Децата споделиха, че са ги чували през цялата нощ, аз не ги бях усетила до тогава. Кръжаха над градчето, понякога спираха някъде, пускаха въжета, по които се катереха хора. Ние снимахме като папараци ― такова нещо бяхме виждали единствено по филмите. После, когато хеликоптерът кацна пред нас и от него излезе залитащ от отмалялост водач, с цел да се смени с аварийния, а една жена се изсипа на открито хлипайки, продължихме да документираме ужаса и отдадеността с целия почит и удивление, на които сме способни. После, когато по-надолу на градското ларго, стъргалото, мястото, на чиито жители сме завиждали три години подред поради чудесната панорама и прелестните къщи, видяхме по какъв начин хеликоптерът просто стопира над нещо червенеещо се над водата, разбрахме същинския мащаб на злополуката.
Под вода бяха всички къщи към реката, детската градина от известията по whatsapp (очевидно на това място), уличките и мостовете. Реката се беше разляла като древноегипетски Нил, просвайки жълтото си туловище през няколко улици. Около 500 метра от двете ѝ страни бяха изцяло погълнати. Половината град бедстваше. Хеликоптерите спасяваха хора. Навсякъде се чуваха и сирените на пожарните.
Видяхме пожарникари, нагазили до кръста във вода, които носеха на ръце дребни деца. Зад тях се препъваха родителите, несъмнено задавени от сълзи. Видяхме пожарникари, които спяха по лодките и оглушително хъркаха. Други бяха заспали напряко на асфалта, поставили глави на бордюра. Трети бяха насядали на тротоара и пиеха кока-кола. Май никой не искаше да види вода. Били на пост от 8 часа предходната вечер. Моят часовник отчиташе, че това значи 16 часа битка за живота на непознати. После чухме по радиото, че двама от 43-те починали са пожарникари, които са се опитвали да избавят. Тези хора даже не бяха от градчето. Дори не бяха от прилежащия огромен град. Но бяха тук. Някой ги бе изпратил незабавно след жалния писък на сирената и те бяха пристигнали. Цялата страна беше тук. Градчето гъмжеше от втрещени от нерешителност хора; капнали от отмалялост, само че помагащи пожарникари; служители на реда с премрежени от недоспиване очи; всякаква избавителна техника, багери, фадроми, големи камиони с неразбираемо за мен предопределение, оборудвани със всевъзможни ролки, шлангове, маркучи, грамадни и спасяващи.
После разбрахме, че хората от потопените къщи са евакуирани в учебното заведение на високия хълм. Чухме, че по радиото се обаждат други хора, с цел да оферират мебели и помощ. Ние самите попитахме по какъв начин да помогнем, само че страната се бе погрижила за всичко. Нямаше потребност от нашия подвиг и човечност. Тя беше се отзовала неотложно. Никой не се вайкаше, не кършеше пръсти по малкия екран, не обясняваше по какъв начин това не е в неговите пълномощия. Някой умен човек бе съставил проект доста преди тази съответна злополука, бе разписал стъпките и бе обучил хората. С тези, подготвителните сирени, за които ви споделих първоначално. И те бяха там. В градчето ни с 15 000 поданици имаше към 15 пожарни, близо 10 полицейски рейса, 5 лодки и неизвестно количество тежка техника. На всеки метър изтощени чиновници на народа не спираха да оказват помощ.
До вечерта провалите към този момент не се виждаха. Когато излязохме към 17 ч. да разберем по какъв начин вървят нещата не можахме да повярваме на очите си. Центърът беше отводнен. Водата се беше отдръпнала, т.е. бяха я върнали назад към рекичката и единствено околните до нея улички още приличаха на притоци. Вечерта по към този момент проходимите улици кръстосваха пожарни, спираха до всяка потърпевша къща и питаха кой има потребност от помощ. Тази заран вода към този момент нямаше на никое място по улиците, единствено дворовете на къщите и потопените ниви напомняха за потопа. Някой се бе погрижил за хората, за града им, за живота и естественото им битие. Някой беше подготвен да оказва помощ постоянно и до дъно. Беше подготвен за това.
Къщите обаче продължаваха да изцеждат последните си сълзи. Потъмнелите им стени с безпощадна изразителност отчитаха до каква степен е стигала водата. Поне половин, в случай че не и един метър. Изпотрошените стъкла на магазините, калта пред нормално отзивчивите им входове, разрухата и хаоса продължаваха да описват апокалипсиса. Кални до покривите коли, разперили щърбави порти с изпотрошени стъкла, задаваха въпрос след въпрос. Напорът на водата ли ги бе изпотрошил или обезверени хора в опит да се спасят?…
Някъде плачеше жена. Плакала била цяла заран, през целия ден. Имала плантация и животни ― крави, кокошки, свине. Сигурно са имали и имена ― кравата Берта, кокошката Ула, прасето Ханс. От всичките животни ѝ останали единствено три свине. Другите, десетки глави добитък, били издавени. Имената им не са измежду имената на 43-те жертви. Те са измежду неизброимите опустошения и вреди.
Върху една огряна от късото слънце стена се полюшваха детски дрешки. Поли е пристигнала на този свят преди месец, тежала 3000 гр., 52 см висока. Щастливите родители са окачили балони, ританки и други пъстри свидетелства за насладата си под прозорците на къщата. Германците обичат да споделят щастливите си моменти с близките, нищо, че ние ги мислим за хладни и безчувствени. Дрешките в този момент са мокри, мръсни и тъжни. На няколко сантиметра под тях водата безстрастно е оставила тъмния си маркер. Дано Поли е в сигурност, все някой чичко-спасител я е качил по въжето на несъмнено място в хеликоптера.
Голямата ми щерка мълчи до мен в колата. В един миг не устоя и просто затваря очи. „ Не желая да виждам повече “, споделя. И на мен ми се плаче. Защо ли въобще тръгнахме, сякаш да идем до фитнеса в прилежащия град, само че в действителност да забележим същинския размер на ужаса.
Свидетели на опустошението описват историите си безмълвно по улиците. Нахвърляни са пред всяка къща. Тъжни, мръсни и раздрани дивани, които допреди ден са били ярки, красиви и отзивчиво са подлагали тил под скачащи детски крачета. Може и да са били чисто нови, като този на една жена от нашето градче. Строшени маси, по които е имало халби с бира и чинии с колбас, през дъждовни сълзи описват за дни на смях и наслада. Облегнати изтощено върху мокрите стени матраци са разтворили безмълвна паст като някакви непознати митични чудовища. Зловещо разхвърляни по средата на уличните платна обувки, тенджери, вилици.
Изпочупените прозорци и разхвърляни по земята флакони в аптеката. Сладоледения салон, затрупан с тиня и с преобърнати маси и столове. Магазинът за дарове и балони, който ни посреща със затворени от тъга очи и купчина тиня и отпадъци пред входа. Навсякъде висят ръчно изписани бележки. Няма да работят. Някои са паднали в калта, в действителност никой няма потребност от тях.
На места гротескно-отблъскващи картини наобърнати химически тоалетни, които даже и не желая да си помисля какво са изсипали на земята. Хората през вчерашния ден обаче запрятаха крачоли и газеха без съмнение в мътилката. Мъже и дами. Там някъде са домовете им. Целият им живот.
Навсякъде в близост е по този начин. Бедствието е удивително. Тежко наранени са две провинции, най-голямата – Северен Рейн Вестфалия и прилежащата, Рейнланд Пфалц. Над 50 000 индивида са без ток. Водната буря безусловно е отнесла елементи от най-натоварената автомагистрала на провинцията и една от най-натоварените в Германия. Зеят пропасти от по към 3 метра. Няколко от най-големите язовири могат всеки миг да скъсат бентове. Технически екипи са непрекъснато на пост. Всички се молим да устоят. По предварителни данни вредите са за към милиард евро. По мое мнение може и да са за повече. Жертвите са 43. Засега. Неизвестен брой изчезнали хора.
Съобщиха, че множеството от жертвите са от близкия до нас окръг, града с огромните и хубави магазини, в който нормално пазарим, когато желаеме да се поглезим. Може би сме виждали очите на починалите, разминавали сме се с някои от тях по улиците. Не знаем имената им. Новинарите също не ги знаят. А в града, в чийто хипермаркет подреждах гондолите, когато пристигнах в Германия, доста хубав град, на към 40 км от нас, с лъкатушеща през него лазурна река, стръмни улички и бели варовикови скали, по чиито скатове отглеждат дребно грозде и вършат от него кисело вино, потопът е отнесъл и къщи. Ей по този начин, просто ги е сграбчил и ги е завлякъл нанякъде – с покривите, с картините по стените, килимите по пода и лампите по тавана. Казват, че хората им ги няма. Никой не знае какъв брой са, не могат и да ги търсят. Казват още: “Не идвайте тук. Страшно е. "
Никой не плаче. Вода има задоволително.
По радиото един мъж задъхано изяснява по какъв начин цялата техника е отвън строя, а цялата му кухня е в руини. Имал дребни деца. Нямал към този момент печка. Сигурно приказва бързо, с цел да не хлипа. Повтаря след всяка дума " ще забележим ". Водещите повтарят " трагично ", " злополука ", " опустошаване ". Вече зная всички немски думи, описващи потоп: " наводнен ", " придошъл ", " залят "... Но зная още една, библейска.
Апокалипсис.
Българката Диляна Тинева живее в Германия и за жалост се оказва в епицентъра на водния апокалипсис, сполетял няколко провинции на 15.07.2021. Нейното градче, както и цялата местност е измежду засегнатите най-вече. „ Беше потресаващо... Нямах с какво да оказа помощ на хората, за благополучие, ние не пострадахме, само че най-малко можех да опиша това, което видях с очите си. Изпращам ви моя репортаж.” Това написа до „ Труд” Диляна. Ето от първо лице целият смут, който тя е претърпяла.
„ Като заваля дъжд, та цяла неделя “. Тук, в едно малко градче в Северен Рейн Вестфалия валя единствено 3 дни. На третия ден доста мощно. Докато бях на работа ходихме да ревизираме дали няма следи от течове по стените, такива работи, общоприети по време на дъжд. На прибиране излизането ми от огромния град бе извънредно постепенно, само че това не е вест за привикналите на тапи германци. По-късно ми се наложи да „ преплувам “ с колата ширнало се по средата на пътя езерце, за наслада тя се оправи почтено. През цялото време тръпнех от загатна за преживелиците ми с една алена Фиеста, която в сходни обстановки безотказно ме изоставяше. Настоящата ми кола обаче се оправи безотказно.
По пътя на връщане към у дома валя мощно и непрестанно. Пред входа се засякохме със съседа от първия етаж, поговорихме за дъжда. При него и при нас нямаше провали, всичко изглеждаше обикновено. Само задния двор с гаража за колела приличаше на басейн, само че водата беше единствено до кокалчетата, нищо притеснително.
Около 8 вечерта зави сирената. Ние сме ѝ привикнали, тъй като в градчето има полицейска школа и сирените непрестанно вият, в това число и нощем, алармират за учения на бъдещите служители на реда. Този път обаче звучеше друго ― по-дрезгава, по-протяжна, по-продължителна. Казах на децата, че нещо не е на ред, може би рекичката е преляла, да си стоим у дома. То така и така няма къде да вървим в този дъжд. Сирената утихна, само че whatsapp групата на дребната ми щерка стартира да бълва известия: „ помощ, идвайте с кофи, детската градина е наводнена “. Тъй като дребната ще е към този момент 5-и клас, а аз не съм доста наясно с имената на улиците, не можах да схвана за коя от 5-те детски градини в градчето приказват и си останах вкъщи. Легнах си рано, на другия ден трябваше да ставам към 5,30 ч.
Сутринта излязох към 6,15. Улицата беше гъмжило, а до момента в който измина 200 метра се разминах с 5 коли. Наистина доста хора работят на смени и потеглят рано за работа, само че толкоз народ и интензивен трафик рано заран в дребните улички на нашето 15-хилядно градче до момента не бях виждала. Какво им става на всички през днешния ден - помислих си. Отговорът пристигна след секунди - безмилостен и трогателен. Пътят, по който трябваше да мина, беше заграден от стена от хора. Зад нея се виждаше стена от вода. Път нямаше. Поточето ни беше надминало човешкото въображение, сътворявайки нескрито кадър от холивудски апокалиптичен филм. До хоризонта всичко беше под вода. За една нощ реката бе пораснала и станала езеро.
Обърнах колата и потеглих по обиколния път, там нямаше река. Тук-там преджапвайки локви с моя плувец на четири колела излязохме от градчето. Последните къщи даже не подозираха каква е ориста на събратята им до реката. Аз също не мислех за тях, тъй като не ги бях видяла. Нали по този начин е организиран човешкият мозък – обработва първо тази информация, която му подадат очите. А къщите не се виждаха. Че бяха там, само че под вода, осъзнах след известно време.
Излязох безпроблемно от градчето, отчитайки с учудване, че близките ниви – регионът към нас е аграрни, всяко парченце земя се обработва, по това време има главно жито – са станали езерца. След към километър обаче водата беше преляла по пътя, трансформирайки го в река. И този излаз беше отсечен. Обърнах дружно с още 10-ина коли. Вече беше кристално ясно за какво сутринта се бях разминала с толкоз коли ― всички се връщаха след несполучливи опити да стигнат до работата си.
Тъй като се бях запътила към фитнеса, а до тръгването ми за работа имаше още към час, взех решение да се поразходя до момента в който пристигна време да потегля. В интерес на хрониката го взех решение след трети опит да изляза от града, при който бях спряна от мъж с въпроса къде в действителност отивам. След като му отговорих, че желая да ида в прилежащия по-голям град той ме изгледа учудено и сподели: „ Откажете се. Градът е под вода. “ Аз продължавах да не разбирам и допуснах, че просто входните пътища са залети като при нас.
Оставих колата. Разходката ми разкри целия автентичен драматизъм на събитието. Главната улица на градчето ни, която децата пресичат, с цел да отидат на учебно заведение и която е на към 500 метра от вкъщи ни, беше напълно под вода. Водата не просто бе заляла всичко, тя течеше гневно и забързано, искаше да превземе колкото може повече от сушата, въпреки всичко за първи път й се падаше подобен случай, трябваше да го употребява до край. Почти бе съумяла. Петте, в случай че не и повече, километра от пътя ― от единия до другия вход на града ― бяха под вода. В непосредственост до коритото на реката тя течеше като луда, като че ли с цел да съобщи ясно и безкомпромисно на невярващите на очите си хора, че не те са господари на света.
Решителността ѝ изглеждаше необуздаема. Гледката беше опустошаваща. От близките къщи се подаваха единствено покривите. Ябълките в дворовете бяха до върховете във вода. В центъра на езерото, в реалност на осовата линия на пътя, се бяха застопорили няколко коли като причудливи и неуместни шамандури. Едната я познавах, всяка заран в 6 часа идваше при 97-годишната бабичка, живееща против нас ―медицинско обслужване по домовете. Интересно, за какво въобще се е пробвала да мине измежду цялата тази вода. Или просто към 5,30 ч. евентуално е имало единствено няколко локви, след това внезапно водата е придошла и я е запратила по средата на пътя. Така споделиха следобеда няколко дами от потърпевшите къщи на прилежащата до нас улица ― водата е придошла с изумителна експедитивност. Интересно дали здравната сестра е съумяла да обслужи пациентите си тази заран?
Първоначалното ми желание да се разходя до горната част на града явно нямаше да се извърши. Реката го бе разделила на две елементи и не бе оставила никакъв мост, път, брод или какъвто и да е метод да преминеш оттатък. Като берлинска стена от другата страна на Германия. Направена от вода.
Реших да обиколя и да потърся обходен маршрут през прилежащото кварталче. Не бях готова за гледката, въпреки че се бях разминала с към 20 индивида с ужасени очи. Улицата, по която се движеха всички рейсове, която водеше към автомагистралата, на която беше пощата, 3-те аптеки, двете сладкарници, сладоледения салон ― обичано място на децата, не съществуваше. Нямаше я. Сърцето на градчето бе удавено. Върху целия център умерено и без никакви скрупули се лееше вода. Тук тя към този момент не бързаше. Беше превзела всичко. Цветните покриви на колите изпъстряха монотонното ѝ жълто-кафяво завладяване, само че не успяваха да го разведрят. Ако притежателите на удавените къщи желаеха, можеха да минат по тях, по покривите на личните си удавени коли, с цел да излязат на открито. Сякаш целият град бе на открито, всеки говореше приглушено. Бе закрил устни с ръка, несъмнено тъй като всички бяхме не запомнили за маските и короната.
Ступорът по лицата на хората приличаше на ступора на зайците и пъдпъдъците, скупчени неподвижно по остатъците ненаводнена земя от другата страна на града, измежду превърнатите в басейни ниви. Животните не се движеха, просто стояха и гледаха като хипнотизирани. Ужасени и неразбиращи. Също като хората. Помислих си по какъв начин до крайречната алея, която несъмнено мозъкът ми чертаеше към този момент единствено по спомен, младите листа на царевицата от наводнената равнища стърчаха като зелени ръце, молещи за помощ. Като самотно протегнатия факел на статуята на свободата от „ След утрешния ден “. Беше злокобно.
Нямах време да се поддавам на съкрушението, трябваше да потеглям за работа. 4 от петте изхода на града бяха изцяло отрязани. Е, можеше да се мине, само че единствено с лодка. Както прочее правеха неизброимите избавителни екипи ― кръстосваха с лодки опустошените улици, с цел да не позволен опустошени животи. Бяха доста. Помагаха безмълвно.
Петият излаз, надлезът над автомагистралата, бе на високо и беше наличен, без никакви провали. Реших да потегли по него незабавно, въпреки да бе още единствено 7,30 и да имаше час и половина до началото на работния ми ден. Очаквах пътуването да бъде проблематично. Докато стигна до колата осведомих невярващите физиономии по съвсем всички прозорци, че да, всички изходи, с изключения на надлеза, са под вода. Някой отнякъде добави, че през днешния ден никой няма да може да отиде на работа. Е, аз щях да опитам. Запалих колата и потеглих. Тя бе войник, към този момент го бе потвърдила, щеше да се оправи с малко вода по пътя.
Първото, което ме впечатли, бе големия брой камиони, които задръстваха всички пътища. Какво правеха из селата, за Бога? В идващите няколко минути стана ясно: всички пътища в радиус от към 15 км бяха под вода. Имаше по някой различен изсъхнал сектор, по който камиони и коли се лутаха като шугави овце в опит да се измъкнат от водния капан. Мисията бе невъзможна. Нямаше потребност даже да се пробва – по платното бяха разхвърляни като ужасяващи предизвестия изоставените коли на първите неуспели смелчаци. Коли имаше на всички места. По средата на платното, напречно по шосето, увиснали върху перилата на мостовете, върху мантинелите, по завоите, пред вратите на домовете. С отворени багажници, разрушени порти, от радиаторите им стърчаха мокри треви и плява като зъби на чужд тип динозавър. Някои са едни върху други. Други са се подпрели една о друга, като че ли търсят опора за съкрушените си ориси. А ориста на всички е ясна ― платформа и автоморга. Разхвърляни безобразно неподредено, като че ли не принадлежаха на спретнатите германци, а на пришълци от някаква водна земя от филмите.
Бедствието бе потресаващо. Мащабът немислим. Щетите опустошителни.
На другия щях да видя красивите, подредени, кокетни немски градчета да наподобяват по този начин, като че ли преди малко са излезли от война. Или върху им е паднал астероид. Водата се оттегляше, отнасяйки със себе си асфалта и оставяйки улиците като оглозгани кокали. Кал и стърчащи камъни. Лунен пейзаж. Някъде по пътя имаше бензиностанция, до предходния ден е била чиста и лъскава. Сега изглеждаше като излязла от оня печален филм на Вим Вандерс „ Париж, Тексас “. Потънала в тиня, с изпочупени прозорци и изкривени като старешки пръсти револвери за зареждане.
Опитах се да се обадя в офиса, че е невероятно да отида. Дотогава не бях забелязала, че няма телефони. Че няма интернет бях схванала още като се разсъниха сутринта ― за пръв път виждах модемът да свети в алено. После бях пробвала да споделя фотография от потопеното ни градче във ФБ, само че от 6,30 до съвсем 8,30 статусът беше в развой на обработка и не бе помръднал. Нямахме никакви връзки. Все отново някъде, до момента в който чаках в следващото запушване на дребна селска уличка, се появиха две чертички, които ми дадоха опция да телефонирам. Върнах се и разсъниха децата. Трябваше да видят това, уповавам се в никакъв случай повече да нямат сходна опция.
Сега за страната и хората ѝ, за които съм си разрешавала до момента да споделям неприятни думи, от позицията на самовлюбено-патриотичния си български нихилизъм. През цялото време у дома, до момента в който чаках децата да станат и се приготвят за излизане, се чуваше непрестанно бръмчене. Ужасен постоянен тон, скучен и провокиращ. Мислих, че несъмнено мазето на някоя прилежаща къща е наводнено, въпреки на нашата улица да нямаше никакви вреди, и хората са пуснали помпа.
Оказа се хеликоптер. Хеликоптери, 3. Децата споделиха, че са ги чували през цялата нощ, аз не ги бях усетила до тогава. Кръжаха над градчето, понякога спираха някъде, пускаха въжета, по които се катереха хора. Ние снимахме като папараци ― такова нещо бяхме виждали единствено по филмите. После, когато хеликоптерът кацна пред нас и от него излезе залитащ от отмалялост водач, с цел да се смени с аварийния, а една жена се изсипа на открито хлипайки, продължихме да документираме ужаса и отдадеността с целия почит и удивление, на които сме способни. После, когато по-надолу на градското ларго, стъргалото, мястото, на чиито жители сме завиждали три години подред поради чудесната панорама и прелестните къщи, видяхме по какъв начин хеликоптерът просто стопира над нещо червенеещо се над водата, разбрахме същинския мащаб на злополуката.
Под вода бяха всички къщи към реката, детската градина от известията по whatsapp (очевидно на това място), уличките и мостовете. Реката се беше разляла като древноегипетски Нил, просвайки жълтото си туловище през няколко улици. Около 500 метра от двете ѝ страни бяха изцяло погълнати. Половината град бедстваше. Хеликоптерите спасяваха хора. Навсякъде се чуваха и сирените на пожарните.
Видяхме пожарникари, нагазили до кръста във вода, които носеха на ръце дребни деца. Зад тях се препъваха родителите, несъмнено задавени от сълзи. Видяхме пожарникари, които спяха по лодките и оглушително хъркаха. Други бяха заспали напряко на асфалта, поставили глави на бордюра. Трети бяха насядали на тротоара и пиеха кока-кола. Май никой не искаше да види вода. Били на пост от 8 часа предходната вечер. Моят часовник отчиташе, че това значи 16 часа битка за живота на непознати. После чухме по радиото, че двама от 43-те починали са пожарникари, които са се опитвали да избавят. Тези хора даже не бяха от градчето. Дори не бяха от прилежащия огромен град. Но бяха тук. Някой ги бе изпратил незабавно след жалния писък на сирената и те бяха пристигнали. Цялата страна беше тук. Градчето гъмжеше от втрещени от нерешителност хора; капнали от отмалялост, само че помагащи пожарникари; служители на реда с премрежени от недоспиване очи; всякаква избавителна техника, багери, фадроми, големи камиони с неразбираемо за мен предопределение, оборудвани със всевъзможни ролки, шлангове, маркучи, грамадни и спасяващи.
После разбрахме, че хората от потопените къщи са евакуирани в учебното заведение на високия хълм. Чухме, че по радиото се обаждат други хора, с цел да оферират мебели и помощ. Ние самите попитахме по какъв начин да помогнем, само че страната се бе погрижила за всичко. Нямаше потребност от нашия подвиг и човечност. Тя беше се отзовала неотложно. Никой не се вайкаше, не кършеше пръсти по малкия екран, не обясняваше по какъв начин това не е в неговите пълномощия. Някой умен човек бе съставил проект доста преди тази съответна злополука, бе разписал стъпките и бе обучил хората. С тези, подготвителните сирени, за които ви споделих първоначално. И те бяха там. В градчето ни с 15 000 поданици имаше към 15 пожарни, близо 10 полицейски рейса, 5 лодки и неизвестно количество тежка техника. На всеки метър изтощени чиновници на народа не спираха да оказват помощ.
До вечерта провалите към този момент не се виждаха. Когато излязохме към 17 ч. да разберем по какъв начин вървят нещата не можахме да повярваме на очите си. Центърът беше отводнен. Водата се беше отдръпнала, т.е. бяха я върнали назад към рекичката и единствено околните до нея улички още приличаха на притоци. Вечерта по към този момент проходимите улици кръстосваха пожарни, спираха до всяка потърпевша къща и питаха кой има потребност от помощ. Тази заран вода към този момент нямаше на никое място по улиците, единствено дворовете на къщите и потопените ниви напомняха за потопа. Някой се бе погрижил за хората, за града им, за живота и естественото им битие. Някой беше подготвен да оказва помощ постоянно и до дъно. Беше подготвен за това.
Къщите обаче продължаваха да изцеждат последните си сълзи. Потъмнелите им стени с безпощадна изразителност отчитаха до каква степен е стигала водата. Поне половин, в случай че не и един метър. Изпотрошените стъкла на магазините, калта пред нормално отзивчивите им входове, разрухата и хаоса продължаваха да описват апокалипсиса. Кални до покривите коли, разперили щърбави порти с изпотрошени стъкла, задаваха въпрос след въпрос. Напорът на водата ли ги бе изпотрошил или обезверени хора в опит да се спасят?…
Някъде плачеше жена. Плакала била цяла заран, през целия ден. Имала плантация и животни ― крави, кокошки, свине. Сигурно са имали и имена ― кравата Берта, кокошката Ула, прасето Ханс. От всичките животни ѝ останали единствено три свине. Другите, десетки глави добитък, били издавени. Имената им не са измежду имената на 43-те жертви. Те са измежду неизброимите опустошения и вреди.
Върху една огряна от късото слънце стена се полюшваха детски дрешки. Поли е пристигнала на този свят преди месец, тежала 3000 гр., 52 см висока. Щастливите родители са окачили балони, ританки и други пъстри свидетелства за насладата си под прозорците на къщата. Германците обичат да споделят щастливите си моменти с близките, нищо, че ние ги мислим за хладни и безчувствени. Дрешките в този момент са мокри, мръсни и тъжни. На няколко сантиметра под тях водата безстрастно е оставила тъмния си маркер. Дано Поли е в сигурност, все някой чичко-спасител я е качил по въжето на несъмнено място в хеликоптера.
Голямата ми щерка мълчи до мен в колата. В един миг не устоя и просто затваря очи. „ Не желая да виждам повече “, споделя. И на мен ми се плаче. Защо ли въобще тръгнахме, сякаш да идем до фитнеса в прилежащия град, само че в действителност да забележим същинския размер на ужаса.
Свидетели на опустошението описват историите си безмълвно по улиците. Нахвърляни са пред всяка къща. Тъжни, мръсни и раздрани дивани, които допреди ден са били ярки, красиви и отзивчиво са подлагали тил под скачащи детски крачета. Може и да са били чисто нови, като този на една жена от нашето градче. Строшени маси, по които е имало халби с бира и чинии с колбас, през дъждовни сълзи описват за дни на смях и наслада. Облегнати изтощено върху мокрите стени матраци са разтворили безмълвна паст като някакви непознати митични чудовища. Зловещо разхвърляни по средата на уличните платна обувки, тенджери, вилици.
Изпочупените прозорци и разхвърляни по земята флакони в аптеката. Сладоледения салон, затрупан с тиня и с преобърнати маси и столове. Магазинът за дарове и балони, който ни посреща със затворени от тъга очи и купчина тиня и отпадъци пред входа. Навсякъде висят ръчно изписани бележки. Няма да работят. Някои са паднали в калта, в действителност никой няма потребност от тях.
На места гротескно-отблъскващи картини наобърнати химически тоалетни, които даже и не желая да си помисля какво са изсипали на земята. Хората през вчерашния ден обаче запрятаха крачоли и газеха без съмнение в мътилката. Мъже и дами. Там някъде са домовете им. Целият им живот.
Навсякъде в близост е по този начин. Бедствието е удивително. Тежко наранени са две провинции, най-голямата – Северен Рейн Вестфалия и прилежащата, Рейнланд Пфалц. Над 50 000 индивида са без ток. Водната буря безусловно е отнесла елементи от най-натоварената автомагистрала на провинцията и една от най-натоварените в Германия. Зеят пропасти от по към 3 метра. Няколко от най-големите язовири могат всеки миг да скъсат бентове. Технически екипи са непрекъснато на пост. Всички се молим да устоят. По предварителни данни вредите са за към милиард евро. По мое мнение може и да са за повече. Жертвите са 43. Засега. Неизвестен брой изчезнали хора.
Съобщиха, че множеството от жертвите са от близкия до нас окръг, града с огромните и хубави магазини, в който нормално пазарим, когато желаеме да се поглезим. Може би сме виждали очите на починалите, разминавали сме се с някои от тях по улиците. Не знаем имената им. Новинарите също не ги знаят. А в града, в чийто хипермаркет подреждах гондолите, когато пристигнах в Германия, доста хубав град, на към 40 км от нас, с лъкатушеща през него лазурна река, стръмни улички и бели варовикови скали, по чиито скатове отглеждат дребно грозде и вършат от него кисело вино, потопът е отнесъл и къщи. Ей по този начин, просто ги е сграбчил и ги е завлякъл нанякъде – с покривите, с картините по стените, килимите по пода и лампите по тавана. Казват, че хората им ги няма. Никой не знае какъв брой са, не могат и да ги търсят. Казват още: “Не идвайте тук. Страшно е. "
Никой не плаче. Вода има задоволително.
По радиото един мъж задъхано изяснява по какъв начин цялата техника е отвън строя, а цялата му кухня е в руини. Имал дребни деца. Нямал към този момент печка. Сигурно приказва бързо, с цел да не хлипа. Повтаря след всяка дума " ще забележим ". Водещите повтарят " трагично ", " злополука ", " опустошаване ". Вече зная всички немски думи, описващи потоп: " наводнен ", " придошъл ", " залят "... Но зная още една, библейска.
Апокалипсис.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ