Силвия Аздреева: Гледахме се с Еверест, а аз плачех
"Гледахме се с Еверест, а аз плачех "
Това споделя Силвия Аздреева от Покрива на света, написа
15 май 2022 година
5,45 часа непалско време
Пред мен стоеше той - Еверест. Винаги съм си представяла, че като го зърна, надали не ще се затичам към него. А даже стопирах за миг, желаех да събера последните си сили. Стояхме един против различен и “се гледахме” - аз и Еверест. Сигурно на 50-ина метра, а аз нямам сили да стигна до него. Представяте ли си го? Там си, гледаш го и нямаш мощ да го достигнеш. Преди това е прикрит, не го виждаш. В мига, в който ми се разкри за първи път, мигновено заплаках. Сълзи от пръв взор. Поех въздух. Тръгнах. До върха съм ревала. 50 метра вървя и рева. Когато стъпих на него, смъкнах кислородната маска и очилата. Сълзите замръзваха на очите ми. Не можех да допускам. Аз съм на Покрива на света!
16 май 2022 година
9,30 часа непалско време
Пълно безсилие. На 5 метра под върха отново изтръпване - и там имаше мъртвец... Буквално би трябвало да го прескочиш, с цел да се качиш на Лхотце. Минаваш тъкмо до него. Всъщност дори не знаех, че това е върхът. Бях в режим на механично катерене и опити за дишане, не осъзнах по кое време съм стигнала. А самият връх на Лхотце е дребен и доста стръмен. Ако искаш да огледаш и да се снимаш, би трябвало да се държиш за въжетата. Развях още веднъж българския байрак и флага с герба на Петрич. Гледах Еверест, където бях през вчерашния ден. Неописуемо.”
Първият българин, покорил поредно Еверест и Лхотце - направил сполучливо конзола от най-високия до четвъртия най-голям връх на планетата. Втората българка, покорила Еверест. Първата българка и общо четвъртият българин, покорил Лхотце. 15-ият българин и една от общо към 700-те дами в целия свят, покорили Еверест. Това е Силвия Аздреева.
Силвия със знамето на родния Петрич на Лхотце. Зад нея е Еверест, който покори ден по-рано.
Стъпила на най-високата точка на света, към момента възстановяваща се в Непал, красивата петричанка, влюбена в планинарството, дава първото си извънредно изявление за “24 часа”, откакто името ѝ към този момент е измежду най-големите в българския алпинизъм.
Разказвам ѝ история. Даже приказка. Преди половин година едно момиче от Петрич е изкачвало единствено Мусала (2925 м). Влюбило се в мразовит “звяр” - недосегаем хималайски връх. Сложило си го на екрана на телефона. Решило да иде да го види от близко, единствено на трекинг, да му се полюбува. А го покорила. На 11 ноември 2021 година стъпило върху хималайския снежен “звяр” - а в действителност превъзходен изострен връх Ама Даблам. Вдигнало българско флагче на 6812 м. Ушили ѝ го непалци и ѝ го донесли, преди да тръгне да катери. Все отново момичето отишло единствено на трекинг. Все отново до тогава най-високо е било на 2925 метра...
Шест месеца по-късно същото момиче развява българския трикольор и знамето на Петрич на Покрива на света. На 8848 м. Слизайки от Еверест, непосредствено покорява и прилежащия исполин Лхотце. Знамената ѝ са и на четвъртата най-висока точка на света - 8516 м. Момичето към този момент е първата българска жена, стъпила там. Първият българин, направил поредните изкачвания Еверест - Лхотце. Името ѝ е Силвия.
“Не мога да допускам, че
всички тези неща съм аз”,
отронва с въздишка на благополучие тя.
“Чувствам се доста горда. Това е голямо достижение - първо за самата мен. Аз не го върша поради някой различен или поради нещо. Много хора към мен слагат върхове. При мен това просто е нещото, което най-вече обичам да върша. Въпреки че в никакъв случай не съм си мислила, че ще стигна до най-високата точка на планетата. Гордея се пред себе си. Горда съм поради фамилията си - поради това, което усещат най-близките ми хора. Изброените обстоятелства ще останат в историята на България. Това не е нещо, което се прави всеки ден и от всеки.
Такива изключителни персони са покорявали тези върхове - големи, потвърдени алпинисти, нечовеци. Не са малко и тези, изгубили живота си по тези планини. Да съумея да се кача на най-високата точка на света, а след часове - и на друга сходна височина, единствено с към 300 метра разлика, на прилежаща точка - това е нещо немислимо. Не съм си и помисляла, че това въобще е допустимо за мен. Когато съм чувала алпинисти да го вършат, беше, меко казано, респектиращо. Невъзможно. Но не щеш ли няма невъзможни неща. Ако си твърдоглав и най-много - набожен в себе си. Ако нямаш мощна душeвност, никой не може да ти помогне. Нито шерпи, нито никой. Освен че би трябвало да си физически устойчив, без мощна душeвност няма по какъв начин да стигнеш до тези върхове и да се върнеш. На това място душeвността ти е под непрекъсната офанзива. Чувствам се горда българка. Горда съм пред себе си.
Постигнах немислимото
Още не мога да осъзная какво в действителност съм направила. А то е доста голямо”, споделя Силвия Аздреева пред “24 часа”.
Връщам я още веднъж единствено половин година обратно - от най-високото на света до най-високото в България.
“И то Мусала я качих неотдавна, може би към месец преди да отпътува за Ама Даблам. Не бях качвала и Мусала. (Смее се.) Просто обичах планинарството и природата. Но постоянно съм знаела, че съм способна на доста, доста по-високи върхове. Едва ли мога да го обясня. Може би не съм имала и задоволително луда компания към мен. И откакто толкоз дълги години никой не ми се върза на акъла, в един миг взех решение да потегли сама. Немислимо е. Наистина като приказка. Нереална. Как да го повярват хората? Дори аз самата не мога да го допускам. Но ето - има доказателство, че няма невъзможни неща. Човешките благоприятни условия нямат граници. Това желая да кажа на хората.
“Няма нещо, което да не
може да бъде реализирано,
стига да имаш мощна воля”,
споделя тя.
Силвия има шанса да познава и да е другар с Нирмал Пурджа - непалеца от елитните специфични елементи на Британския кралски флот, който изкачи всички 14 осемхилядници за 190 дни и се трансформира в най-известния планинар в света. Какъв връх единствено - всички 14 осемхилядници, покорени за 6 месеца и 6 дни. Предишният връх бе 7 години и 10 месеца... С него и компанията му потегля за Ама Даблам. С него и компанията му реализира и новото немислимо - Еверест и Лхотце.
Как се реализира немислимото ли? Силвия го споделя пред “24 часа”:
“Реших да изкача Еверест. Типично в мой жанр, в началото въобще не ставаше въпрос за Лхотце. Знаех, че има тази опция в експедицията, само че аз отидох с настройката за едно - да се кача на най-високия връх. Тръгнах с такава сигурност, че ще кача Еверест, че нищо не можеше да ми попречи. Единствено някакво естествено злополучие можеше да ме спре, нищо друго. Не желая да звучи прекомерно или самоуверено. Не, не съм такава. Но се усещах толкоз уверена, че ще се оправя... Както преди, тръгвайки за Ама Даблам, по този начин и в този момент към този момент си представях себе си на върха. Как размахвам българския байрак, флага на Петрич. В мислите си от дълго време бях се изкачила на Еверест още преди да потегли за експедицията.
Когато към този момент дойдох за подготовката, стартира да ме човърка и другото. Започна да се заражда и концепцията за Лхотце. Може да звучи ненормално, само че си е самата истина. Казах на Нирмал: “Мисля си и за Лхотце. Може би когато съм там, в случай че съм добре, откакто изкача Еверест, мога да продължа и за Лхотце...”. Той ме гледаше, гледаше, слушаше какви ги приказвам и сподели: “Силвия, нещата не стават по този начин, както ти си ги мислиш. Ние би трябвало да знаем авансово дали ти ще опиташ да изкачиш и Лхотце, тъй като би трябвало да ти извадим позволение, а последният период е на следващия ден сутрин”.
Казах си, че би трябвало да го направя. Какъв е шансът да се върна? Какъв е шансът да кача единствено Лхотце? Никакъв. По-добре да имам разрешителното, а в случай че нещо стане, да не го употребявам, в сравнение с да имам късмет да го кача, само че да нямам позволение. Питах Нирмал дали е допустимо да го направя чисто физически. Но въпреки всичко приказваме за него, кой да е отговорът му с изключение на: “Естествено, че е възможно”. Но може би на нас, хората, ни трябват такива смели, уверени, вярващи образци, с цел да си имаме вяра повече и ние”, споделя Силвия.
"Нирмал Пурджа може би е най-голямото ми ентусиазъм, че в действителност няма невъзможни неща. С нечовешките му достижения и върхове го е потвърдил неведнъж и продължава да го прави. Вдъхновила съм се и аз. Не, че ще потегли да изкачвам всички 14 осемхилядници, само че съм повярвала, че човешките благоприятни условия са неограничени ", добавя тя.
Вярата в екипа на Нирмал също е основна. Разбира се, мнозина си мислят, че като си с шерп, той надали не те носи на тил до върха...
"Багажът, който ми е необходим денем - храна, термос с вода, спомагателни якета за преобличане, спомагателни ръкавици, очила и 5-килограмовата кислородна бутилка след избраната височина аз си ги нося от самото начало. Шерпът се движи на няколко метра пред теб или зад теб. Ти носиш багажа си. Шерпът те следи да не направиш неточност, когато сменяш осигуровката на въжетата - когато се откачаш и се закачаш на идващото въже. Наблюдава и твоето положение на комплицираните сектори - в случай че може, да ти помогне с думи и препоръки. Но той не те носи, не изкачва вместо теб, не стъпва вместо теб ", споделя Силвия.
Наред с това изрича голямата си благодарност пред всички шерпи. "Прекланям се пред всички тях - хора, които излагат живота си на риск във всяка секунда. Не единствено в моментите, когато оказват помощ за нанагорнище, само че и в рисковите задачи, когато фиксират въжета към върховете. Това са неповторими хора ", споделя тя.
На кафе с част от шерпите
ПЪТЯТ КЪМ ЕВЕРЕСТ
“Първо се прави 8-дневен трекинг за адаптация от Лукла до базовия лагер. Има хора, които идват единствено за това и това е събитието на живота им, само че за мен това е най-безинтересната част.
Силвия по време на 8-дневния трекинг към базовия лагер на Еверест. Снимка на фона на първата огромна хималайска обич - Ама Даблам, който сякаш отиде да види от близко през ноември 2021 година, а го покори.
Всичко стартира с подготвителен лагер за адаптация и възстановяване на катераческите умения. Не желая да пропущам и момент от подготовката. Но имах един ден, в който бях доста зле. Има и моменти, в които би трябвало да знаеш по кое време би трябвало да спреш. да си знаеш границите. Нищо не си заслужава повече от твоето здраве и твоя живот, нито Еверест, нито който и да е връх или каквото и да е на света. Та имах подобен миг. Единственият, в който взех решение да се прибера в базовия лагер. Няколко шерпи ме поздравиха за избора. Защото един алпинист или планинар постоянно би трябвало да си знае границата ", споделя Силвия.
На Ледопада Кумбу
"Подготовката е на Ледопада Кумбу. Долина от големи буци лед. Най-опасният сектор на Еверест. Заради световното стопляне ледът се топи доста по-бързо, в сравнение с би трябвало.
Постоянно има падащи
ледени блокове, големи
Тонове лед. Има закрепени въжета, парапети. Прилагаш всевъзможни типове катерене, с цел да преминеш през ледопада. Минава се през железни стълби, поставени, с цел да преминеш през ледените цепки. А те са извънредно доста. Някои са дълбоки по 50-100 метра.
Силвия минава по железна стълба на Ледопада Кумбу по време на тренировките за изкачването на Еверест.
Самият факт, че минаваш по железна стълба, сложена на лед, на който всеки момент може да му се случи неща, а ти си над сходна ледена цепка, може да те разбалансира. Има хоризонтални, има отвесни стълби, има три, захванати една за друга, а по-късно би трябвало да се захванеш за леда без стълба. А ледените блокове се движат непрекъснато. Случваше се покрай мен да падат големи буци. Ако си два метра наляво или надясно, може и да нямаш шанс. Има сектори, на които е неразрешено да спираш. Трябва да ги минеш по най-бързия метод. А ти не можеш да дишаш. Не може да ги изтичаш. На над 5500 метра си. Има отвесни ледове, катериш ги или се спускаш по тях. Физически не е допустимо да ги минеш бързо, само че знаеш, че би трябвало. Над теб са надвиснали големи ледени блокове. А настрана на Ледопада Кумбу има и висока заплаха от лавини”, споделя младата българка.
Подготовка на Ледопада Кумбу
След към две седмици потеглят да вършат ротация - една за 6 дни.
“Качваме се до първи лагер на 6100 м - след Ледопада Кумбу, който свършва малко преди него.
Там беше една от най-тежките нощи в живота ми. Не мигнах. Жестоко повръщане, цялостна загуба на вкус, дехидратиране. Момичето, което беше с мен в палатка, откри, че има проблем с бъбреците. Много хора ни питат по какъв начин в действителност вървим до тоалетна там. Пишкаш в бутилка - дали си мъж, или жена, няма значение. А защото би трябвало да пиеш доста вода, ти се случва и постоянно. Няма мощ, която да те накара да излезеш на минус 20, минус 25 градуса на открито през нощта. Лягаш си с оборудването, което още повече затруднява, изключително нас, дамите. На такива височини в планината,
в случай че не потиснеш напълно
най-много своето его,
няма по какъв начин да оцелееш
Няма по какъв начин да работиш в екип. Няма по какъв начин да се оправиш, в случай че имаш предубеждения или си свенлив. Забравяш за всичко. Във височинния алпинизъм не преодолееш ли всичко това, няма да оцелееш. Може да ядеш не просто от същата паница, а от ръката на някого.
По бутилките урина в действителност открихме нейния проблем с бъбреците. Когато дехидратираш, а от 8000 метра нагоре това е неизбежно, урината ти става кафява. Моята беше кристална, а нейната - кафява. А бяхме на 6000 м. Тъй като тя е здравно лице, незабавно предприехме ограничения. Сатурацията ѝ беше 50. Помислихме, че пулсоксиметърът може да е негоден, само че когато измерихме моята, беше 88. Веднага ѝ дадоха О2, само че това означаваше, че на идващия ден тя си отпътува за базовия лагер, ротацията за нея завършва и експедицията ѝ е под въпрос. Евала на Нирмал и хората му - в случай че има риск за здравето, не ги интересува дали ще ревеш, приключват, тъй като най-съществен за тях е твоят живот. След като спа с О2, ревизираха дали ще се възстановява и без, само че след един час сатурацията й отново падна на 50 и мигновено извикаха избавителен хеликоптер.
Случката ми повлия. Не бях добре, само че си споделих, че би трябвало да се стегна. Не, че зависи от мен, само че доколкото зависи. На идващия ден се изкачихме до втори лагер на 6400 м, където се аклиматизираме три дни. По пътя се минава през равно плато, като котловина. Заобиколен си от зоната на Еверест и още няколко седемхилядника. Минаваш сред тях. Там е безшумно, няма грам вятър. Но слънцето пече убийствено. Чувстваш, че все едно е 50 градуса. Иде ти да се съблечеш, само че няма по какъв начин, слънцето е доста близо, мигновено ще изгориш целият.
Там получих най-тежките
изгаряния по лицето по
време на самото нанагорнище
Може би по права линия е два или три километра. Предполага се, че би трябвало да минеш дистанцията от първи до втори лагер за два часа. Минахме го за пет. Няма такова лазене. Толкова е горещо, че ти иде да се самоубиеш. Все едно времето е спряло и се е разтеглило. А и там има цепки, някъде би трябвало да се засилиш и да направиш скок. Невъобразимата жега го прави мегатрудно.
Ротацията приключва с допиране на трети лагер. А там те чака отвесна ледена стена. Всичко беше като стъкло - кристалночист лед. Трябва с всичка мощ да забиеш предната част на котките, с цел да може да се придвижваш нагоре.
Стигнах. 7100 м. Бях надминала досегашната си граница от 6812 м на Ама Даблам. Оттам нагоре към този момент започваха единствено отвесните положения на планината. Стъпалата ти непрекъснато са в свръхнатоварваща позиция, понасят цялата тежест на тялото. Жадувах да намеря най-малко едно местенце, където да стъпя обикновено и да се отпусна.
Уж си толкоз близо, а си толкоз надалеч. Дори не виждаш върха. Него го няма”, продължава невероятната си история тя.
ИЗКАЧВАНЕТО
Силвия в базовия лагер по време на Пуджа гала - отправяне на молебствия към боговете на планината, за дадопуснат искащите да я изкачат.
След няколкодневна отмора стартира същинската част. През ледопада.
"Имахме дата за прозореца ни за нанагорнище на върха. Преди това имаше тежки снеговалежи, само че ние уцелихме фантастично време. Докато почивахме от ротацията Ледопадът Кумбу е покрит от нов сняг и имаше свлачища. Бяха паднали доста лавини. Голяма част от парапетите бяха разрушени и трябваше да се оправят. Слава Богу, това съответства с нашата отмора. Ледопадът в действителност е доста рисков, само че на мен ми беше доста забавен. Поне качването. Но слизането - то беше призрачен сън ", разказва Аздреева.
“По пътя през горещото като в пещ равно плато очевидно бях получила нещо като безоблачен удар. Лазиш по стомах, слънцето се отразява в допълнение в снега... Втори лагер стигаш като парцал.
Трети лагер беше толкоз стръмен, че не можеш да излезеш от палатката без въже, непосредствено ще паднеш в пропастта. Пътят до четвърти лагер беше безпределно катерене. Отне ни 10 часа.
По пътя към четвърти лагер
Слънцето беше също толкоз безмилостно. Духаше и вятър. Дълъг, рисков, стръмен път нагоре. Ледове и отвесни скали. Когато стигнах четвърти лагер, когато видях часовника, измерващ височината, да демонстрира съвсем 8000, също беше прочувствен миг. Дори усилието да стигнеш до 8000 метра е нещо огромно.
В палатката на над 7900 метра - сполучливо стигнали на четвърти лагер. Опит за приемане на храна - след няколко часа стартира офанзивата на Еверест.
Имаш няколко часа, в които си като робот. Трепериш от неспокойствие и от боязън.”
АТАКАТА НА ВЪРХА
В нощта на щурмуването на Еверест. 14 май, 20,45 часа. Силвия на четвърти лагер - подготвена за офанзива
“Виждайки светлинките на тръгналите преди нас към върха се развълнувах - към този момент от голямо благополучие. След часове щях да съм на най-високото място на планетата. Тръгвайки, като че ли ми пристигна поток от сила. Не знам кой ми я прати. Ако преди нас бяха тръгнали 30-ина души, десетина бяха два часа по-рано, другите - час по-рано. Втората група от двайсетина души освен ги настигнах, само че и ги изпреварих всичките. Не знам какво се случи с мен, не съм бързала заникъде, това не е съревнование. Тези планини се катерят доста постепенно, не бързаш заникъде. Всяка крачица си е като да изкачиш десететажна постройка. Аз просто получих свръхенергия. Но катеренето си беше брутално тежко, все едно изкачих два пъти Ама Даблам. За благополучие, нямаше ураганни ветрове, времето беше доста хубаво. Беше към минус 20, въпреки всичко беше съвсем лято. Беше безпределно. Но нито плачех, нито се вцепенявах като на Ама Даблам. Бях се стегнала на най-много. А е пъклен комплицирано. Виждах светещите фенери над мен. Ако на Ама Даблам въпреки всичко имаше край, на Еверест край не се виждаше. Когато се съмна, бях до мястото на Стъпалото на Хилари. Гледката беше толкоз величествена. Мисълта, че върхът на планетата Земя е толкоз покрай мен...
Там ме хвана изгревът.
Такава хубост
не бях виждала
Точно тогава се очерта пирамидата на Еверест. Сянката на Еверест. Започнах да запитвам лидера ми: “Къде е върхът, къде е върхът?”. Редуваха се дребни хълмчета - качваш, слизаш, качваш, слизаш. А те са толкоз доста. Мислиш, че всяко последващо е върхът, а не е.
Знаех, че на Стъпката на Хилари има мъртво тяло, само че напълно бях изключила. Мозъкът ти не работи, не мислиш, правиш единствено базовите неща и катериш. И в един момент, когато видях натрупа, по този начин се стреснах... Макар и на лимита на силите си, бях разтърсена. Не можеш да останеш безсърдечен. Направих грешката да погледна. Беше потресаващо. Облечен със същите облекла и обувки като теб...
Въпросната канара е доста дълга. Теренът - сложен за секване. Тясно е. Трудно е да се задържиш с котките. Въжетата са оплетени. Има трафик от хора, някои към този момент слизаха. Катерил си 9 - 10 часа и внезапно... А трупът безусловно виси на същите въжета, които използваш и ти, на към метър под теб, безусловно минаваш над него.
И тъкмо тогава, тъкмо там - на гола канара без сняг, на която няма и пролука, с цел да се задържиш с котките, като ми се оплетоха краката, като се хлъзнах надолу... Пропаднах съвсем до него. Смразяващо. Сякаш ме теглеше натам. Какво изживях в тези към 5 минути... Шерпът ми нямаше какво да направи, няма по какъв начин да слезе към мен, надолу е единствено бездна. Най-накрая минах. Треперех цялата. Беше кошмарно. Ходиш още малко и внезапно до теб... различен мъртвец. За него не знаех, споделиха ми, че е от предходната година. Беше от другата страна. Бяха го поставили в една ледена цепка, с цел да не е на пътя. Беше в такава позиция, все едно е приклекнал и е подготвен да те стресне изненадващо. В първия момент мислиш, че е жив човек. След секунди - потрес. Направо щях да получа сърдечен удар. Буквално до теб е, с каска, с очила... Кошмар. Но просто се събираш и продължаваш.
Минаваш хълмче след хълмче. Изведнъж свършват. Последното нещо, което виждаш малко по-отдалече, са знамената. Пред мен стоеше той - Еверест...
... Аз съм на покрива на света! Магично. Искаше ми се да заставам часове там. Знаех, че не мога. Вече бях с О2, а и той се изчерпва. Постояхме половин час. Божествено чувство. За фотосите взех решение да си махна очилата и кислородната маска, с цел да се види лицето ми. Понеже плачех, сълзите незабавно започнаха да замръзват на очите ми - извънредно забавно чувство.
Гледката от Еверест не мога да опиша, тази панорама се вижда единствено с твоите очи. Стоиш и осъзнаваш - по-високо от мястото, на което си стъпил, няма. Виждаш хоризонта, виждаш извивката, виждаш, че Земята в действителност е кръгла. Около теб са единствено Хималаи, виждаш единствено планини. Но тази панорама не може да ти се побере в очите. Огледах се, поплаках си, извадих българския байрак, развях го наляво-надясно. Казах си:
“Хайде, България отново е
на върха на света!”
Развях и знамето на Петрич. Чувствах се доста горда.
Всъщност в оня момент след цялото безсилие нямаш доста време за радване. Скоро осъзнаваш, че те чака същият път на слизане. А то е пъклен рисково. Тъй като бях от първите на върха за този прозорец, слизайки, хванах целия трафик за нагоре, което доста ни забави. Стана доста студено. Впоследствие се оказа, че съм получила frostbite - измръзване на крайниците поради доста ниски температури. Това може да докара и до премахване на пръсти, само че популярност богу, при мен няма да се наложи. Но палецът на единия ми крайник е с тежко измръзване. Понеже горе кръвта ти е като болна, единственото, върху което се концентрира, е да резервира сърцето живо. Затова не отива толкоз в крайниците. Нямаш надзор върху това. Не съм чувствала, че ми е студено, само че в действителност казусът идва от кръвта, която не оросява пръстите на крайниците.
На връщане отново имаше смразяваща панорама не поради студа - на Балкона имаше различен мъртвец, който в тъмното на качване не бях видяла.
Слизайки в четвърти лагер, ме посрещнаха с поздрави, а аз ги гледах несъответстващо. Едва долазих до палатката. Трябваше да хапвам, да пия вода и в случай че мога, мигновено да заспя. На 8000 метра организмът мъчно може да се възвръща, само че най-малко малко. Започнаха и въпроси: “Ще вървиш ли на Лхотце?”. А аз: “Ами да, за какво, нали натам сме тръгнали тази вечер?”. Допреди малко си бил все едно преди малко блъснат с камион, премрял си и в този миг ти оферират да качиш незабавно още един 8-хилядник”, връща се към оня момент Силвия.
Лицето на Силвия споделя всичко - минути след слизането от Еверест в четвърти лагер и часове преди офанзивата на Лхотце.
ЛХОТЦЕ
“Аз бях спала единствено към два часа. Не усещах тялото си, мислех, че ще откаже всеки миг. Не усещах краката си, когато ме разсъниха и ме питаха за кой ли път: “Силвия, ще качваш ли Лхотце?”. Искаха да са сигурни, че аз съм сигурна, че желая и мога да го направя. Втори 8-хилядник подред. Това не е като да качиш Черни връх”, добавя петричанката.
"Идва и Нирмал. Въпросът му е същият: "Силвия ще върви ли на Лхотце? " А в нейната глава: "Защо всички ме питат? ". "Защото всички се отхвърлят ", дава отговор Нирмал. Седем-осем души от експедицията са се записали и за Лхотце. Но нямат сили. Силвия сграбчва бутилката с О2 и долазва до най-близката палатка. Намира трима мъже, които е трябвало да катерят, и стартира да ги навива. Смазани от Еверест, дават отговор: "Абсурд ". В друга палатка момиче гледа в една точка, само че най-малко не споделя "не ". На следващият въпрос Силвия даже ядосано споделя: "Да, ходя на Лхотце! " "После съм заспала като мъртвец. Но след два часа шерпът ме разсъни - най-тежкото пробуждане в живота ми. В пагубно положение. С неописуема болежка в тялото. Душата ме болеше. Отделно душeвността ти е смачкана. Отделно неналичието на О2, поради която не си на себе си. И отново оня въпрос. За последно: "Силвия, сигурна ли си, ще качваме ли Лхотце? ", споделя още смелата българка.
Един след различен записаните за Лхотце, които са се върнали от Еверест, се отхвърлят. Силвия - не. По пътя схваща, че е тръгнала единствено още една жена. Жената от палатката е размислила. А още един човек ще изкачва с Нирмал Пурджа. Трима смелчаци запалянковци.
“С кански страдания се измъкнах от палатката. Не можех да си повдигна крайници. Можех единствено да пълзя, само че не и да вървя. В този миг нахлуват мисли, че е по-лесно да се откажеш. Не знам по какъв начин се насилих. Тръгнах с бебешки стъпки. Всичко с Еверест беше доста мъчно, само че да се накарам в това положение да потегля за Лхотце, си беше напряко свръхчовешко за мен. Не знам жива ли съм, мъртва ли съм - единствено знам, че съм тръгнала за Лхотце. А беше брутално - спускания по 90-градусови стени. И единствено ние с шерпа ми - никой различен пред нас, никой и зад нас. По-късно се причислиха другите двама. Останалите единствено за Лхотце бяха изкачвали предходния ден, когато ние сме били на Еверест”, споделя тя.
От четвърти лагер на Еверест стига четвърти лагер на Лхотце. Шерпът ѝ има работа в лагера. Казва ѝ: “Тръгвай постепенно нагоре.” Сама!
АТАКА НА ЛХОТЦЕ
Снимка от изкачването на Лхотце
“Адски стръмна планина, по-стръмна и от Еверест. А аз не можех да си управлявам тялото. Правех крачка напред, две-три обратно. Там за първи път обмислих разновидността да се откажа. Беше битка със себе си. Нито с въжето, нито с планината, беше битка с мен самата. Краката ми бяха изтръпнали, цялостен блокаж. А нагоре - неопределеност и боязън. В този миг ми се струваше невероятно.
Реших, че няма да чувам мислите си. Че ще направя още една крачка, още една. Знаех, че във всеки миг мога да се върна, само че това е най-лесното. Върнеш ли се един път,
откажеш ли се
един път, това
ще ти стане табиет
и в живота
Като си тръгнал занякъде, не би трябвало да се отказваш. Ще започнеш и за други неща в живота. Мисълта, че може да се върна, просто изчезна. Убедих себе си, не знам по какъв начин съумях. Психиката ми надви над физиката.
Моят шерп ме настигна. По едно време видях и други светлинки, разпознах момичето от нашата група. Тя даже ме задмина, което не беше добър знак. След още време се появиха други светлини. Беше Нирмал. Може би още се успокоих: “Вече няма късмет да се откажа”.
По пътя към върха
Минахме през каменопад, през ледопад. Но пък имахме най-красивата панорама. От лявата ми страна виждах Еверест, беше пълнолуние”, разказва Силвия.
Идва шокът от четвърти мъртвец за два дни. А единствено след 5 метра е на Лхотце. И в историята.
Силвия Аздреева с именития Нирмал Пурджа на връхЛхотце. А зад тях е Покрива на света - Еверест.
“На слизане от Еверест се стърпях, само че на слизане от Лхотце толкоз доста съм плакала. Вече бях на лимита на всички мои благоприятни условия. Не знаех по какъв начин ще сляза”, споделя Силвия.
"Мислех, че от Лхотце би трябвало да слезем до трети лагер, а се оказа, че би трябвало да се върнем до втори. Знаейки какъв е теренът, това ме разреваваше в допълнение. Безпомощност и отпадналост. Още 10 часа надолу. Лазех. А е мега стръмно. На всеки възел би трябвало да си прехвърлиш осигурителя. На доста места въжетата са супер обтегнати - би трябвало да се наведеш и съвсем да легнеш на земята, с цел да прехвърлиш осигуровката. А би трябвало да се застопориш. Може да се изпързаляш елементарно надолу ", споделя Аздреева.
В лагера е. Но няма сили да се зарадва. На идната заран я чака Ледопадът Кумбу - безусловно трансформирал се в ледени реки. През тях към базовия лагер...
Какво ли би трябвало, с цел да преодолееш себе си, границите си, да покориш “невъзможното”? И по какъв начин ли човек би обобщил драматизма и героизма си в три фрази?
Не желая хората да останат с усещане, че ние надали не сме видели гибелта, изкачвайки тези върхове. Ние също сме се наслаждавали на този развой. Хем страдалчество, хем приятност!”
Силвия Аздреева, едно българско момиче на Покрива на света
Това споделя Силвия Аздреева от Покрива на света, написа
15 май 2022 година
5,45 часа непалско време
Пред мен стоеше той - Еверест. Винаги съм си представяла, че като го зърна, надали не ще се затичам към него. А даже стопирах за миг, желаех да събера последните си сили. Стояхме един против различен и “се гледахме” - аз и Еверест. Сигурно на 50-ина метра, а аз нямам сили да стигна до него. Представяте ли си го? Там си, гледаш го и нямаш мощ да го достигнеш. Преди това е прикрит, не го виждаш. В мига, в който ми се разкри за първи път, мигновено заплаках. Сълзи от пръв взор. Поех въздух. Тръгнах. До върха съм ревала. 50 метра вървя и рева. Когато стъпих на него, смъкнах кислородната маска и очилата. Сълзите замръзваха на очите ми. Не можех да допускам. Аз съм на Покрива на света!
16 май 2022 година
9,30 часа непалско време
Пълно безсилие. На 5 метра под върха отново изтръпване - и там имаше мъртвец... Буквално би трябвало да го прескочиш, с цел да се качиш на Лхотце. Минаваш тъкмо до него. Всъщност дори не знаех, че това е върхът. Бях в режим на механично катерене и опити за дишане, не осъзнах по кое време съм стигнала. А самият връх на Лхотце е дребен и доста стръмен. Ако искаш да огледаш и да се снимаш, би трябвало да се държиш за въжетата. Развях още веднъж българския байрак и флага с герба на Петрич. Гледах Еверест, където бях през вчерашния ден. Неописуемо.”
Първият българин, покорил поредно Еверест и Лхотце - направил сполучливо конзола от най-високия до четвъртия най-голям връх на планетата. Втората българка, покорила Еверест. Първата българка и общо четвъртият българин, покорил Лхотце. 15-ият българин и една от общо към 700-те дами в целия свят, покорили Еверест. Това е Силвия Аздреева.
Силвия със знамето на родния Петрич на Лхотце. Зад нея е Еверест, който покори ден по-рано.
Стъпила на най-високата точка на света, към момента възстановяваща се в Непал, красивата петричанка, влюбена в планинарството, дава първото си извънредно изявление за “24 часа”, откакто името ѝ към този момент е измежду най-големите в българския алпинизъм.
Разказвам ѝ история. Даже приказка. Преди половин година едно момиче от Петрич е изкачвало единствено Мусала (2925 м). Влюбило се в мразовит “звяр” - недосегаем хималайски връх. Сложило си го на екрана на телефона. Решило да иде да го види от близко, единствено на трекинг, да му се полюбува. А го покорила. На 11 ноември 2021 година стъпило върху хималайския снежен “звяр” - а в действителност превъзходен изострен връх Ама Даблам. Вдигнало българско флагче на 6812 м. Ушили ѝ го непалци и ѝ го донесли, преди да тръгне да катери. Все отново момичето отишло единствено на трекинг. Все отново до тогава най-високо е било на 2925 метра...
Шест месеца по-късно същото момиче развява българския трикольор и знамето на Петрич на Покрива на света. На 8848 м. Слизайки от Еверест, непосредствено покорява и прилежащия исполин Лхотце. Знамената ѝ са и на четвъртата най-висока точка на света - 8516 м. Момичето към този момент е първата българска жена, стъпила там. Първият българин, направил поредните изкачвания Еверест - Лхотце. Името ѝ е Силвия.
“Не мога да допускам, че
всички тези неща съм аз”,
отронва с въздишка на благополучие тя.
“Чувствам се доста горда. Това е голямо достижение - първо за самата мен. Аз не го върша поради някой различен или поради нещо. Много хора към мен слагат върхове. При мен това просто е нещото, което най-вече обичам да върша. Въпреки че в никакъв случай не съм си мислила, че ще стигна до най-високата точка на планетата. Гордея се пред себе си. Горда съм поради фамилията си - поради това, което усещат най-близките ми хора. Изброените обстоятелства ще останат в историята на България. Това не е нещо, което се прави всеки ден и от всеки.
Такива изключителни персони са покорявали тези върхове - големи, потвърдени алпинисти, нечовеци. Не са малко и тези, изгубили живота си по тези планини. Да съумея да се кача на най-високата точка на света, а след часове - и на друга сходна височина, единствено с към 300 метра разлика, на прилежаща точка - това е нещо немислимо. Не съм си и помисляла, че това въобще е допустимо за мен. Когато съм чувала алпинисти да го вършат, беше, меко казано, респектиращо. Невъзможно. Но не щеш ли няма невъзможни неща. Ако си твърдоглав и най-много - набожен в себе си. Ако нямаш мощна душeвност, никой не може да ти помогне. Нито шерпи, нито никой. Освен че би трябвало да си физически устойчив, без мощна душeвност няма по какъв начин да стигнеш до тези върхове и да се върнеш. На това място душeвността ти е под непрекъсната офанзива. Чувствам се горда българка. Горда съм пред себе си.
Постигнах немислимото
Още не мога да осъзная какво в действителност съм направила. А то е доста голямо”, споделя Силвия Аздреева пред “24 часа”.
Връщам я още веднъж единствено половин година обратно - от най-високото на света до най-високото в България.
“И то Мусала я качих неотдавна, може би към месец преди да отпътува за Ама Даблам. Не бях качвала и Мусала. (Смее се.) Просто обичах планинарството и природата. Но постоянно съм знаела, че съм способна на доста, доста по-високи върхове. Едва ли мога да го обясня. Може би не съм имала и задоволително луда компания към мен. И откакто толкоз дълги години никой не ми се върза на акъла, в един миг взех решение да потегли сама. Немислимо е. Наистина като приказка. Нереална. Как да го повярват хората? Дори аз самата не мога да го допускам. Но ето - има доказателство, че няма невъзможни неща. Човешките благоприятни условия нямат граници. Това желая да кажа на хората.
“Няма нещо, което да не
може да бъде реализирано,
стига да имаш мощна воля”,
споделя тя.
Силвия има шанса да познава и да е другар с Нирмал Пурджа - непалеца от елитните специфични елементи на Британския кралски флот, който изкачи всички 14 осемхилядници за 190 дни и се трансформира в най-известния планинар в света. Какъв връх единствено - всички 14 осемхилядници, покорени за 6 месеца и 6 дни. Предишният връх бе 7 години и 10 месеца... С него и компанията му потегля за Ама Даблам. С него и компанията му реализира и новото немислимо - Еверест и Лхотце.
Как се реализира немислимото ли? Силвия го споделя пред “24 часа”:
“Реших да изкача Еверест. Типично в мой жанр, в началото въобще не ставаше въпрос за Лхотце. Знаех, че има тази опция в експедицията, само че аз отидох с настройката за едно - да се кача на най-високия връх. Тръгнах с такава сигурност, че ще кача Еверест, че нищо не можеше да ми попречи. Единствено някакво естествено злополучие можеше да ме спре, нищо друго. Не желая да звучи прекомерно или самоуверено. Не, не съм такава. Но се усещах толкоз уверена, че ще се оправя... Както преди, тръгвайки за Ама Даблам, по този начин и в този момент към този момент си представях себе си на върха. Как размахвам българския байрак, флага на Петрич. В мислите си от дълго време бях се изкачила на Еверест още преди да потегли за експедицията.
Когато към този момент дойдох за подготовката, стартира да ме човърка и другото. Започна да се заражда и концепцията за Лхотце. Може да звучи ненормално, само че си е самата истина. Казах на Нирмал: “Мисля си и за Лхотце. Може би когато съм там, в случай че съм добре, откакто изкача Еверест, мога да продължа и за Лхотце...”. Той ме гледаше, гледаше, слушаше какви ги приказвам и сподели: “Силвия, нещата не стават по този начин, както ти си ги мислиш. Ние би трябвало да знаем авансово дали ти ще опиташ да изкачиш и Лхотце, тъй като би трябвало да ти извадим позволение, а последният период е на следващия ден сутрин”.
Казах си, че би трябвало да го направя. Какъв е шансът да се върна? Какъв е шансът да кача единствено Лхотце? Никакъв. По-добре да имам разрешителното, а в случай че нещо стане, да не го употребявам, в сравнение с да имам късмет да го кача, само че да нямам позволение. Питах Нирмал дали е допустимо да го направя чисто физически. Но въпреки всичко приказваме за него, кой да е отговорът му с изключение на: “Естествено, че е възможно”. Но може би на нас, хората, ни трябват такива смели, уверени, вярващи образци, с цел да си имаме вяра повече и ние”, споделя Силвия.
"Нирмал Пурджа може би е най-голямото ми ентусиазъм, че в действителност няма невъзможни неща. С нечовешките му достижения и върхове го е потвърдил неведнъж и продължава да го прави. Вдъхновила съм се и аз. Не, че ще потегли да изкачвам всички 14 осемхилядници, само че съм повярвала, че човешките благоприятни условия са неограничени ", добавя тя.
Вярата в екипа на Нирмал също е основна. Разбира се, мнозина си мислят, че като си с шерп, той надали не те носи на тил до върха...
"Багажът, който ми е необходим денем - храна, термос с вода, спомагателни якета за преобличане, спомагателни ръкавици, очила и 5-килограмовата кислородна бутилка след избраната височина аз си ги нося от самото начало. Шерпът се движи на няколко метра пред теб или зад теб. Ти носиш багажа си. Шерпът те следи да не направиш неточност, когато сменяш осигуровката на въжетата - когато се откачаш и се закачаш на идващото въже. Наблюдава и твоето положение на комплицираните сектори - в случай че може, да ти помогне с думи и препоръки. Но той не те носи, не изкачва вместо теб, не стъпва вместо теб ", споделя Силвия.
Наред с това изрича голямата си благодарност пред всички шерпи. "Прекланям се пред всички тях - хора, които излагат живота си на риск във всяка секунда. Не единствено в моментите, когато оказват помощ за нанагорнище, само че и в рисковите задачи, когато фиксират въжета към върховете. Това са неповторими хора ", споделя тя.
На кафе с част от шерпите
ПЪТЯТ КЪМ ЕВЕРЕСТ
“Първо се прави 8-дневен трекинг за адаптация от Лукла до базовия лагер. Има хора, които идват единствено за това и това е събитието на живота им, само че за мен това е най-безинтересната част.
Силвия по време на 8-дневния трекинг към базовия лагер на Еверест. Снимка на фона на първата огромна хималайска обич - Ама Даблам, който сякаш отиде да види от близко през ноември 2021 година, а го покори.
Всичко стартира с подготвителен лагер за адаптация и възстановяване на катераческите умения. Не желая да пропущам и момент от подготовката. Но имах един ден, в който бях доста зле. Има и моменти, в които би трябвало да знаеш по кое време би трябвало да спреш. да си знаеш границите. Нищо не си заслужава повече от твоето здраве и твоя живот, нито Еверест, нито който и да е връх или каквото и да е на света. Та имах подобен миг. Единственият, в който взех решение да се прибера в базовия лагер. Няколко шерпи ме поздравиха за избора. Защото един алпинист или планинар постоянно би трябвало да си знае границата ", споделя Силвия.
На Ледопада Кумбу
"Подготовката е на Ледопада Кумбу. Долина от големи буци лед. Най-опасният сектор на Еверест. Заради световното стопляне ледът се топи доста по-бързо, в сравнение с би трябвало.
Постоянно има падащи
ледени блокове, големи
Тонове лед. Има закрепени въжета, парапети. Прилагаш всевъзможни типове катерене, с цел да преминеш през ледопада. Минава се през железни стълби, поставени, с цел да преминеш през ледените цепки. А те са извънредно доста. Някои са дълбоки по 50-100 метра.
Силвия минава по железна стълба на Ледопада Кумбу по време на тренировките за изкачването на Еверест.
Самият факт, че минаваш по железна стълба, сложена на лед, на който всеки момент може да му се случи неща, а ти си над сходна ледена цепка, може да те разбалансира. Има хоризонтални, има отвесни стълби, има три, захванати една за друга, а по-късно би трябвало да се захванеш за леда без стълба. А ледените блокове се движат непрекъснато. Случваше се покрай мен да падат големи буци. Ако си два метра наляво или надясно, може и да нямаш шанс. Има сектори, на които е неразрешено да спираш. Трябва да ги минеш по най-бързия метод. А ти не можеш да дишаш. Не може да ги изтичаш. На над 5500 метра си. Има отвесни ледове, катериш ги или се спускаш по тях. Физически не е допустимо да ги минеш бързо, само че знаеш, че би трябвало. Над теб са надвиснали големи ледени блокове. А настрана на Ледопада Кумбу има и висока заплаха от лавини”, споделя младата българка.
Подготовка на Ледопада Кумбу
След към две седмици потеглят да вършат ротация - една за 6 дни.
“Качваме се до първи лагер на 6100 м - след Ледопада Кумбу, който свършва малко преди него.
Там беше една от най-тежките нощи в живота ми. Не мигнах. Жестоко повръщане, цялостна загуба на вкус, дехидратиране. Момичето, което беше с мен в палатка, откри, че има проблем с бъбреците. Много хора ни питат по какъв начин в действителност вървим до тоалетна там. Пишкаш в бутилка - дали си мъж, или жена, няма значение. А защото би трябвало да пиеш доста вода, ти се случва и постоянно. Няма мощ, която да те накара да излезеш на минус 20, минус 25 градуса на открито през нощта. Лягаш си с оборудването, което още повече затруднява, изключително нас, дамите. На такива височини в планината,
в случай че не потиснеш напълно
най-много своето его,
няма по какъв начин да оцелееш
Няма по какъв начин да работиш в екип. Няма по какъв начин да се оправиш, в случай че имаш предубеждения или си свенлив. Забравяш за всичко. Във височинния алпинизъм не преодолееш ли всичко това, няма да оцелееш. Може да ядеш не просто от същата паница, а от ръката на някого.
По бутилките урина в действителност открихме нейния проблем с бъбреците. Когато дехидратираш, а от 8000 метра нагоре това е неизбежно, урината ти става кафява. Моята беше кристална, а нейната - кафява. А бяхме на 6000 м. Тъй като тя е здравно лице, незабавно предприехме ограничения. Сатурацията ѝ беше 50. Помислихме, че пулсоксиметърът може да е негоден, само че когато измерихме моята, беше 88. Веднага ѝ дадоха О2, само че това означаваше, че на идващия ден тя си отпътува за базовия лагер, ротацията за нея завършва и експедицията ѝ е под въпрос. Евала на Нирмал и хората му - в случай че има риск за здравето, не ги интересува дали ще ревеш, приключват, тъй като най-съществен за тях е твоят живот. След като спа с О2, ревизираха дали ще се възстановява и без, само че след един час сатурацията й отново падна на 50 и мигновено извикаха избавителен хеликоптер.
Случката ми повлия. Не бях добре, само че си споделих, че би трябвало да се стегна. Не, че зависи от мен, само че доколкото зависи. На идващия ден се изкачихме до втори лагер на 6400 м, където се аклиматизираме три дни. По пътя се минава през равно плато, като котловина. Заобиколен си от зоната на Еверест и още няколко седемхилядника. Минаваш сред тях. Там е безшумно, няма грам вятър. Но слънцето пече убийствено. Чувстваш, че все едно е 50 градуса. Иде ти да се съблечеш, само че няма по какъв начин, слънцето е доста близо, мигновено ще изгориш целият.
Там получих най-тежките
изгаряния по лицето по
време на самото нанагорнище
Може би по права линия е два или три километра. Предполага се, че би трябвало да минеш дистанцията от първи до втори лагер за два часа. Минахме го за пет. Няма такова лазене. Толкова е горещо, че ти иде да се самоубиеш. Все едно времето е спряло и се е разтеглило. А и там има цепки, някъде би трябвало да се засилиш и да направиш скок. Невъобразимата жега го прави мегатрудно.
Ротацията приключва с допиране на трети лагер. А там те чака отвесна ледена стена. Всичко беше като стъкло - кристалночист лед. Трябва с всичка мощ да забиеш предната част на котките, с цел да може да се придвижваш нагоре.
Стигнах. 7100 м. Бях надминала досегашната си граница от 6812 м на Ама Даблам. Оттам нагоре към този момент започваха единствено отвесните положения на планината. Стъпалата ти непрекъснато са в свръхнатоварваща позиция, понасят цялата тежест на тялото. Жадувах да намеря най-малко едно местенце, където да стъпя обикновено и да се отпусна.
Уж си толкоз близо, а си толкоз надалеч. Дори не виждаш върха. Него го няма”, продължава невероятната си история тя.
ИЗКАЧВАНЕТО
Силвия в базовия лагер по време на Пуджа гала - отправяне на молебствия към боговете на планината, за дадопуснат искащите да я изкачат.
След няколкодневна отмора стартира същинската част. През ледопада.
"Имахме дата за прозореца ни за нанагорнище на върха. Преди това имаше тежки снеговалежи, само че ние уцелихме фантастично време. Докато почивахме от ротацията Ледопадът Кумбу е покрит от нов сняг и имаше свлачища. Бяха паднали доста лавини. Голяма част от парапетите бяха разрушени и трябваше да се оправят. Слава Богу, това съответства с нашата отмора. Ледопадът в действителност е доста рисков, само че на мен ми беше доста забавен. Поне качването. Но слизането - то беше призрачен сън ", разказва Аздреева.
“По пътя през горещото като в пещ равно плато очевидно бях получила нещо като безоблачен удар. Лазиш по стомах, слънцето се отразява в допълнение в снега... Втори лагер стигаш като парцал.
Трети лагер беше толкоз стръмен, че не можеш да излезеш от палатката без въже, непосредствено ще паднеш в пропастта. Пътят до четвърти лагер беше безпределно катерене. Отне ни 10 часа.
По пътя към четвърти лагер
Слънцето беше също толкоз безмилостно. Духаше и вятър. Дълъг, рисков, стръмен път нагоре. Ледове и отвесни скали. Когато стигнах четвърти лагер, когато видях часовника, измерващ височината, да демонстрира съвсем 8000, също беше прочувствен миг. Дори усилието да стигнеш до 8000 метра е нещо огромно.
В палатката на над 7900 метра - сполучливо стигнали на четвърти лагер. Опит за приемане на храна - след няколко часа стартира офанзивата на Еверест.
Имаш няколко часа, в които си като робот. Трепериш от неспокойствие и от боязън.”
АТАКАТА НА ВЪРХА
В нощта на щурмуването на Еверест. 14 май, 20,45 часа. Силвия на четвърти лагер - подготвена за офанзива
“Виждайки светлинките на тръгналите преди нас към върха се развълнувах - към този момент от голямо благополучие. След часове щях да съм на най-високото място на планетата. Тръгвайки, като че ли ми пристигна поток от сила. Не знам кой ми я прати. Ако преди нас бяха тръгнали 30-ина души, десетина бяха два часа по-рано, другите - час по-рано. Втората група от двайсетина души освен ги настигнах, само че и ги изпреварих всичките. Не знам какво се случи с мен, не съм бързала заникъде, това не е съревнование. Тези планини се катерят доста постепенно, не бързаш заникъде. Всяка крачица си е като да изкачиш десететажна постройка. Аз просто получих свръхенергия. Но катеренето си беше брутално тежко, все едно изкачих два пъти Ама Даблам. За благополучие, нямаше ураганни ветрове, времето беше доста хубаво. Беше към минус 20, въпреки всичко беше съвсем лято. Беше безпределно. Но нито плачех, нито се вцепенявах като на Ама Даблам. Бях се стегнала на най-много. А е пъклен комплицирано. Виждах светещите фенери над мен. Ако на Ама Даблам въпреки всичко имаше край, на Еверест край не се виждаше. Когато се съмна, бях до мястото на Стъпалото на Хилари. Гледката беше толкоз величествена. Мисълта, че върхът на планетата Земя е толкоз покрай мен...
Там ме хвана изгревът.
Такава хубост
не бях виждала
Точно тогава се очерта пирамидата на Еверест. Сянката на Еверест. Започнах да запитвам лидера ми: “Къде е върхът, къде е върхът?”. Редуваха се дребни хълмчета - качваш, слизаш, качваш, слизаш. А те са толкоз доста. Мислиш, че всяко последващо е върхът, а не е.
Знаех, че на Стъпката на Хилари има мъртво тяло, само че напълно бях изключила. Мозъкът ти не работи, не мислиш, правиш единствено базовите неща и катериш. И в един момент, когато видях натрупа, по този начин се стреснах... Макар и на лимита на силите си, бях разтърсена. Не можеш да останеш безсърдечен. Направих грешката да погледна. Беше потресаващо. Облечен със същите облекла и обувки като теб...
Въпросната канара е доста дълга. Теренът - сложен за секване. Тясно е. Трудно е да се задържиш с котките. Въжетата са оплетени. Има трафик от хора, някои към този момент слизаха. Катерил си 9 - 10 часа и внезапно... А трупът безусловно виси на същите въжета, които използваш и ти, на към метър под теб, безусловно минаваш над него.
И тъкмо тогава, тъкмо там - на гола канара без сняг, на която няма и пролука, с цел да се задържиш с котките, като ми се оплетоха краката, като се хлъзнах надолу... Пропаднах съвсем до него. Смразяващо. Сякаш ме теглеше натам. Какво изживях в тези към 5 минути... Шерпът ми нямаше какво да направи, няма по какъв начин да слезе към мен, надолу е единствено бездна. Най-накрая минах. Треперех цялата. Беше кошмарно. Ходиш още малко и внезапно до теб... различен мъртвец. За него не знаех, споделиха ми, че е от предходната година. Беше от другата страна. Бяха го поставили в една ледена цепка, с цел да не е на пътя. Беше в такава позиция, все едно е приклекнал и е подготвен да те стресне изненадващо. В първия момент мислиш, че е жив човек. След секунди - потрес. Направо щях да получа сърдечен удар. Буквално до теб е, с каска, с очила... Кошмар. Но просто се събираш и продължаваш.
Минаваш хълмче след хълмче. Изведнъж свършват. Последното нещо, което виждаш малко по-отдалече, са знамената. Пред мен стоеше той - Еверест...
... Аз съм на покрива на света! Магично. Искаше ми се да заставам часове там. Знаех, че не мога. Вече бях с О2, а и той се изчерпва. Постояхме половин час. Божествено чувство. За фотосите взех решение да си махна очилата и кислородната маска, с цел да се види лицето ми. Понеже плачех, сълзите незабавно започнаха да замръзват на очите ми - извънредно забавно чувство.
Гледката от Еверест не мога да опиша, тази панорама се вижда единствено с твоите очи. Стоиш и осъзнаваш - по-високо от мястото, на което си стъпил, няма. Виждаш хоризонта, виждаш извивката, виждаш, че Земята в действителност е кръгла. Около теб са единствено Хималаи, виждаш единствено планини. Но тази панорама не може да ти се побере в очите. Огледах се, поплаках си, извадих българския байрак, развях го наляво-надясно. Казах си:
“Хайде, България отново е
на върха на света!”
Развях и знамето на Петрич. Чувствах се доста горда.
Всъщност в оня момент след цялото безсилие нямаш доста време за радване. Скоро осъзнаваш, че те чака същият път на слизане. А то е пъклен рисково. Тъй като бях от първите на върха за този прозорец, слизайки, хванах целия трафик за нагоре, което доста ни забави. Стана доста студено. Впоследствие се оказа, че съм получила frostbite - измръзване на крайниците поради доста ниски температури. Това може да докара и до премахване на пръсти, само че популярност богу, при мен няма да се наложи. Но палецът на единия ми крайник е с тежко измръзване. Понеже горе кръвта ти е като болна, единственото, върху което се концентрира, е да резервира сърцето живо. Затова не отива толкоз в крайниците. Нямаш надзор върху това. Не съм чувствала, че ми е студено, само че в действителност казусът идва от кръвта, която не оросява пръстите на крайниците.
На връщане отново имаше смразяваща панорама не поради студа - на Балкона имаше различен мъртвец, който в тъмното на качване не бях видяла.
Слизайки в четвърти лагер, ме посрещнаха с поздрави, а аз ги гледах несъответстващо. Едва долазих до палатката. Трябваше да хапвам, да пия вода и в случай че мога, мигновено да заспя. На 8000 метра организмът мъчно може да се възвръща, само че най-малко малко. Започнаха и въпроси: “Ще вървиш ли на Лхотце?”. А аз: “Ами да, за какво, нали натам сме тръгнали тази вечер?”. Допреди малко си бил все едно преди малко блъснат с камион, премрял си и в този миг ти оферират да качиш незабавно още един 8-хилядник”, връща се към оня момент Силвия.
Лицето на Силвия споделя всичко - минути след слизането от Еверест в четвърти лагер и часове преди офанзивата на Лхотце.
ЛХОТЦЕ
“Аз бях спала единствено към два часа. Не усещах тялото си, мислех, че ще откаже всеки миг. Не усещах краката си, когато ме разсъниха и ме питаха за кой ли път: “Силвия, ще качваш ли Лхотце?”. Искаха да са сигурни, че аз съм сигурна, че желая и мога да го направя. Втори 8-хилядник подред. Това не е като да качиш Черни връх”, добавя петричанката.
"Идва и Нирмал. Въпросът му е същият: "Силвия ще върви ли на Лхотце? " А в нейната глава: "Защо всички ме питат? ". "Защото всички се отхвърлят ", дава отговор Нирмал. Седем-осем души от експедицията са се записали и за Лхотце. Но нямат сили. Силвия сграбчва бутилката с О2 и долазва до най-близката палатка. Намира трима мъже, които е трябвало да катерят, и стартира да ги навива. Смазани от Еверест, дават отговор: "Абсурд ". В друга палатка момиче гледа в една точка, само че най-малко не споделя "не ". На следващият въпрос Силвия даже ядосано споделя: "Да, ходя на Лхотце! " "После съм заспала като мъртвец. Но след два часа шерпът ме разсъни - най-тежкото пробуждане в живота ми. В пагубно положение. С неописуема болежка в тялото. Душата ме болеше. Отделно душeвността ти е смачкана. Отделно неналичието на О2, поради която не си на себе си. И отново оня въпрос. За последно: "Силвия, сигурна ли си, ще качваме ли Лхотце? ", споделя още смелата българка.
Един след различен записаните за Лхотце, които са се върнали от Еверест, се отхвърлят. Силвия - не. По пътя схваща, че е тръгнала единствено още една жена. Жената от палатката е размислила. А още един човек ще изкачва с Нирмал Пурджа. Трима смелчаци запалянковци.
“С кански страдания се измъкнах от палатката. Не можех да си повдигна крайници. Можех единствено да пълзя, само че не и да вървя. В този миг нахлуват мисли, че е по-лесно да се откажеш. Не знам по какъв начин се насилих. Тръгнах с бебешки стъпки. Всичко с Еверест беше доста мъчно, само че да се накарам в това положение да потегля за Лхотце, си беше напряко свръхчовешко за мен. Не знам жива ли съм, мъртва ли съм - единствено знам, че съм тръгнала за Лхотце. А беше брутално - спускания по 90-градусови стени. И единствено ние с шерпа ми - никой различен пред нас, никой и зад нас. По-късно се причислиха другите двама. Останалите единствено за Лхотце бяха изкачвали предходния ден, когато ние сме били на Еверест”, споделя тя.
От четвърти лагер на Еверест стига четвърти лагер на Лхотце. Шерпът ѝ има работа в лагера. Казва ѝ: “Тръгвай постепенно нагоре.” Сама!
АТАКА НА ЛХОТЦЕ
Снимка от изкачването на Лхотце
“Адски стръмна планина, по-стръмна и от Еверест. А аз не можех да си управлявам тялото. Правех крачка напред, две-три обратно. Там за първи път обмислих разновидността да се откажа. Беше битка със себе си. Нито с въжето, нито с планината, беше битка с мен самата. Краката ми бяха изтръпнали, цялостен блокаж. А нагоре - неопределеност и боязън. В този миг ми се струваше невероятно.
Реших, че няма да чувам мислите си. Че ще направя още една крачка, още една. Знаех, че във всеки миг мога да се върна, само че това е най-лесното. Върнеш ли се един път,
откажеш ли се
един път, това
ще ти стане табиет
и в живота
Като си тръгнал занякъде, не би трябвало да се отказваш. Ще започнеш и за други неща в живота. Мисълта, че може да се върна, просто изчезна. Убедих себе си, не знам по какъв начин съумях. Психиката ми надви над физиката.
Моят шерп ме настигна. По едно време видях и други светлинки, разпознах момичето от нашата група. Тя даже ме задмина, което не беше добър знак. След още време се появиха други светлини. Беше Нирмал. Може би още се успокоих: “Вече няма късмет да се откажа”.
По пътя към върха
Минахме през каменопад, през ледопад. Но пък имахме най-красивата панорама. От лявата ми страна виждах Еверест, беше пълнолуние”, разказва Силвия.
Идва шокът от четвърти мъртвец за два дни. А единствено след 5 метра е на Лхотце. И в историята.
Силвия Аздреева с именития Нирмал Пурджа на връхЛхотце. А зад тях е Покрива на света - Еверест.
“На слизане от Еверест се стърпях, само че на слизане от Лхотце толкоз доста съм плакала. Вече бях на лимита на всички мои благоприятни условия. Не знаех по какъв начин ще сляза”, споделя Силвия.
"Мислех, че от Лхотце би трябвало да слезем до трети лагер, а се оказа, че би трябвало да се върнем до втори. Знаейки какъв е теренът, това ме разреваваше в допълнение. Безпомощност и отпадналост. Още 10 часа надолу. Лазех. А е мега стръмно. На всеки възел би трябвало да си прехвърлиш осигурителя. На доста места въжетата са супер обтегнати - би трябвало да се наведеш и съвсем да легнеш на земята, с цел да прехвърлиш осигуровката. А би трябвало да се застопориш. Може да се изпързаляш елементарно надолу ", споделя Аздреева.
В лагера е. Но няма сили да се зарадва. На идната заран я чака Ледопадът Кумбу - безусловно трансформирал се в ледени реки. През тях към базовия лагер...
Какво ли би трябвало, с цел да преодолееш себе си, границите си, да покориш “невъзможното”? И по какъв начин ли човек би обобщил драматизма и героизма си в три фрази?
Не желая хората да останат с усещане, че ние надали не сме видели гибелта, изкачвайки тези върхове. Ние също сме се наслаждавали на този развой. Хем страдалчество, хем приятност!”
Силвия Аздреева, едно българско момиче на Покрива на света
Източник: dunavmost.com
КОМЕНТАРИ