Главният въпрос на България днес е как да върне мнозинството

Главният въпрос на България през днешния ден е по какъв начин да върне болшинството на гласоподавателите до урните/машините и по какъв начин това да създаде устойчиво държавно управление. Мисля, че за задачата е необходим позитивен роман.

Страната ни няма посока. Избираме, само че липсва сериозна причина да го вършим. Да накажем омразния облик от тв приемника? Или с цел да ни дадат едни 100 лв.? Затова все по-малко хора си дават труд да гласоподават.

Остър е дефицитът на вероятност за бъдещето. Този, който успее да я даде на хората, може да стане опция на спешното статукво.

Защо роман? Защо не напряко нови избори? Или сглобка? Със същите артисти и в същия подтекст.

Защото да правиш осем пъти същото и да очакваш друг резултат, не е симптом на висок IQ.

Животът сподели, че цикълът избори-сглобка-избори не взема решение рецесията, а единствено понижава изборната интензивност и развъжда от една страна незаинтересованост, а от друга - екзотична фауна на протестен избор.

В отсъствието на безапелационен роман за себе си сглобките бързо губят повода да съществуват, а гласоподавателят - повода да гласоподава.

Всичко, което ни връхлита и което ни би трябвало през днешния ден, е производно на господстващия роман, т.е. на връзката.

1.

В нея са общият дневен ред, общият предмет на съзнанието. Без нея няма няма нито персона, нито народ, нито народност, нито нация, нито еднаквост.

Разказът (наративът по купешки) това сме ние. Изборите са избор сред разкази. Борбата за власт е битка сред разкази. Историята е поредност и екстракт от разкази.

Коалицията е роман за единодушие. Очевидно е, че не можем да го построим, в случай че цялата ни връзка се състои единствено от несъгласия.

2.

Точно това обаче се случва в седем поредни изборни акции. В тях бяха изгорени всички мостове. Ожесточено, безмилостно и неразумно беше разрушавано всичко, което ни прави общество и нация - споделените прекарвания и полезности, общият план.

Политиката и политиките бяха прокудени от обществените диспути. Тяхно място заеха преекспонирането на проблеми (каквито имаме в обилие, само че кой ли ги няма в Европа и по света?), алените линии, омразата, компрометирането на съперника, обещанията за отмъщение, които обликът “изчегъртване ” сполучливо обобщава.

В тези акции България деградира национално, трансформира се в общ брой от враждуващи племена. И няма признаци някой съществено да се пита: Кому е преференциално това?

3.

Сякаш и никой не се пита: Толкова неприятна ли е в действителност обективната картина? И имаме ли справедлива картина въобще? (Тя също е въпрос на разказ).

Експертите настояват, че стопанската система се развива добре след шоковете, породени от пандемията и войната в Украйна. Да, в случай че не беше към този момент четиригодишната държавна рецесия, евентуално в този момент растежът щеше да бъде по-висок с подтик от блокирания сега План за възобновяване и резистентност на стойност от безплатни близо 6 милиарда евро.

Въпреки това страната ни продължава да бъде измежду страните с най-стабилни обществени финанси в Европейския съюз. Финансовата дисциплинираност не пречи на приходите да порастват, въпреки и не с темпа, с който бихме желали.

Сред шестте страни, които се приготвят за присъединение към еврозоната, България извършва най-голяма част от критериите. Наполовина към този момент сме в Шенген, наподобява че до цялостното участие в зоната за пътешестване без граничен надзор в ЕС остават месеци.

България от дълго време не е и измежду страните членки на Европейски Съюз, които основават безпокойства измежду сътрудниците си, що се отнася до върховенството на закона. При цялата олелия към Висшия правосъден съвет и избора на основен прокурор, не се класираме в групата на Виктор Орбан, Роберт Фицо, Андрей Бабиш. Воплите за изборни фалшификации от мащабите на Русия и Венецуела все не стигат оттатък Калотина. И тук като че ли никой не (се) пита съществено: Защо ли?

Не, не съм извадил баданарката, с цел да полирам действителността. Тя е надалеч от идеална, само че е надалеч и от апокалипсиса, който постоянно ни рисува политическото говорене.

Политическата парализа блокира промени, които би трябвало да върнат на българина възприятието за правдивост, да покачат приходите и сигурността му, да модернизират стопанската система и страната, да го приближат най-малко до междинните европейски витални стандарти. Но, посочете ми една страна в Европа, където хората не желаят повече от ръководещите и където справедливостта не е хронично възпалена тематика.

Белгийците имаха парламентарни избори дружно с нас на 9 юни и още нямат държавно управление. Френското, формирано с родилни страдания, виси на косъм, който е в ръката на крайната десница и приготвя мъчително стягане на коланите. Германската ръководеща коалиция се разпадна, а стопанската система е в криза. В Нидерландия, Австрия, Италия крайнодесни победиха на изборите. Всичко това плод на благополучие и безупречно ръководство ли е?

4.

Допълнителен резултат на преобладаващо песимистичния и конфронтационен роман в България е, че той отваря необятно вратата за дезинформация. Тя процъфтява върху почвата култивирана от този роман - паника, боязън, яд и приспан разсъдък.

Вече одобряваме като новото обикновено, в това число в народен ефир да се носят разказите на съветската агитация. Например за Европейски Съюз и за НАТО (безспорни до наскоро национални приоритети) да се приказва, в това число и от най-високо равнище, като за непознати сили, които са несъвместими с културата, традициите и ползите на българина и които го свеждат до унизителното състояние на колониален гражданин.

Уплашените, разтревожените и гневните хора отхвърлят да мислят и да търсят доказателства, те стартират да имат вяра на този, който им каже каквото желаят да чуят. Затова един от методите да манипулираш обществото е да го доведеш до нервност.

Разделянето и истеризирането са станали бизнес, от който се хранят хиляди хора у нас - от обособени политици и партии, синдикати, неправителствени организации, лобисти, мозъчни центрове, медии, в това число до държавни институции.

Колкото повече нервност (да касираме изборите е последният крясък), толкоз повече бизнес, чийто главен артикул е още нервност. Схемата е истерия-комуникация-истерия прим. От тази конкуренция към дъното интерес има единствено този, който не мисли положително на България.

Ако човек наблюдава новините на главните малките екрани у нас, не може да не забележи, че те се състоят основно от престъпни сюжети, бедствия и повреди и политически кавги.

Ако съдим по тях, България е страна, където мъжете режат дамите или приятелките си с макетни ножчета, където учениците са необразовани и дишат божествен газ, където е народен спорт да се надрусаш или да се напиеш и да тръгнеш да газиш хора по улиците, където политиката е сведена до пазаруване на гласоподаватели, където нищо не става без рушвет.

Да, всичко това го има. Но единствено това ли е България? Отново въпрос на роман.

Стандартната защитна теза на медиите в такава обстановка е: Новините са такива, какъвто е животът. Истината обаче не е толкоз елементарна и комфортна.

Дезинформацията и хибридната агитация експлоатират една всеобща настройка у комерсиалната публицистика от самото ѝ възникване в свободния свят - че положителната вест нормално не е вест. Че положителното е обикновено и предстоящо, а отклоненията от него са само продаваеми.

Има задоволително опровержения на такова поверие - научно изобретение (например имунизациите против COVID-19), международен или олимпийски връх, по-добър от упования финансов резултат и прочие Но настройката продължава да работи, изключително в най-масовите, т.е. известните и жълтите медии, които се хранят от тревогата, страха, гнева и усета към сензация на своите аудитории.

От същото се хранят антисистемните и популистките партии, които са основните проводници на подправени вести и антидемократична и антиевропейска агитация в днешна Европа. Симбиозата сред популизъм и жълти медии е медицински факт.

Едно от позитивните развития в България през последните години е образуването на мрежа и одобряването на постоянна процедура за инспекция на обстоятелства - в медиите, в профилирани уеб сайтове и в неправителствения бранш. Ефектът ѝ е забележим, само че не е задоволителен, тъй като е стеснен в границите на реактивен, отбранителен метод.

На мястото на опроверганата неистина идва нова, на мястото на изчерпаната тематика се появява нова (купените избори), на мястото на компрометирания източник цъфва нов.

Ограничаването до опровергаването на дезинформацията ни води към известното още от Джонатан Суифт куцане на истината след летящата пред нея неистина. За да бъде тя победена, не стига да бъде опровергана. Трябва да бъде изместена от общественото пространство.

Оптимистичният роман не се изчерпва единствено с позитивни образци, които, както видяхме по-напред, не липсват - стига да желаеме да ги забележим. Той значи и позитивно целеполагане, способно да активизира и насочи социална сила.

Каква България желаеме на следващия ден? Можем ли да я създадем? В предизборните студия този въпрос участва единствено в частта си: Към България без кого се стремим. Кого да пенсионираме, да запрем, или да изолираме, с цел да “се оправим ”? (Да не приказваме, че нито една такава концепция до момента не е осъществена).

Положителното целеполагане у нас липсва след постигането на историческите цели да станем част от НАТО и Европейски Съюз. Накъде вървим оттук насетне? Към еврозоната и Шенген? Добре, а след това? Проектите ни за бъдещето единствено с участия тук и там ли ще се лимитират? Броят на организациите, към които можем да се присъединим, е краен.

Липсата на политическо въображение е част от рецесията на българския роман. Както споделя Соломон Паси, “няма попътен вятър за транспортен съд без посока ”.

5.

В търсенето на нов позитивен роман има два метода. Единият е известният, потребителският на днешната ни политическа класа - по какъв начин да оползотворим оптимално участието си в Европейски Съюз и в НАТО, с цел да живеем по-богато и по-сигурно. Т.е. по какъв начин да вземем повече от тези, с които сме.

Това е законен, рационален и реален, само че и нечестолюбив роман. С него постоянно ще бъдем външна страна и обект, само че в никакъв случай ядро и индивид.

Има и различен, който през днешния ден наподобява доста по-непопулярен (точно както през 1990 година изглеждаше участието ни в НАТО), само че може да донесе извънредно по-големи дълготрайни изгоди - можем ли да предложим повече на Европа и НАТО, тъй че да преминем в по-висока категория на съдружник и сътрудник. Задоволява ли ни позицията на чист адресат, на подпомаган и закрилян, въпреки и все по-щедро член?

Отново въпрос на роман. Търси се създател. Спешно.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.