Стихотворения от Гергана СЛАВОВА
ГЕРГАНА СЛАВОВА е доцент, доктор по стопанска система към Икономическия университет във Варна. Родена е през 1976 година в София, само че живее и твори в гр. Варна. Към сегашния миг има над 120 стопански изявления и 4 независими художествени книги: стихосбирките " Размисли на глас " (2015 г.), " Кодът е безконечност " (2020 г.), " В очите ти виждам, живот " (2023 г.) и есеистичната " Лекции по мотивация и родолюбие " (2021 г.). " Усещане за криле " (2026 г.) е нейната пета поетична книга. Тя има присъединяване в над 46 художествени литературни алманаха както с лирика, по този начин и с есета и разкази. Печелила е призови места от национални състезания за лирика. Член е на Съюза на българските учени и на Съюза на българските писатели. Нейни стихотворения са оповестени и превеждани на британски, съветски, румънски, гръцки и италиански език. Има написани и няколко литературни рецензии, взе участие в представянето на книги на български и задгранични създатели във Варна.
Отворено писмо до морето
Още за първи път щом те видях,
аз се влюбих в безкрайната простор.
Твоите къдрици от бели талази
стигнаха чак до душата ми чиста.
И в този свят за момент се роди
обич нова, жива, пречистена.
Всяка горест в мен ти разтопи
с хубостта своя - единствена.
С дъха ти почувствах звезди
по какъв начин слизат на ято при мене -
като че ли хаоса в мен подреди
и ми подари билет за безвремие.
Тази обич не е като другите.
Тя е доста, доста друга.
Вълните ти ми дават криле
и с порива им фантазиите ще стигна.
Морско момиче
Да, аз съм момичето,
което излиза от морските пръски
на пенливите, бели талази.
Прегърни ме, обвий ме с пръсти,
в топлия безоблачен скут ме вземи.
И не питай какъв брой дълго
за теб съм мечтала на сън.
Приседни, отдъхни си първо
и разкажи ми за всичко на открито.
Морето бурно е моя орис -
вързан е пулсът ми към вълните,
по тази причина е тази аритмия, само че... ти ела.
Двама с тебе ще покорим дълбините -
и в дълбокото има хубост,
освен на високото в планините.
Ти инстинктивно знаеш това
и по тази причина толкоз мощно горят очите ти.
На която и посока да ме отнесе,
животът още веднъж до мен те довежда:
до брега на немирното Черно море.
Виждал ли си?
Виждал ли си разгорещено море
по какъв начин безконечни приказки споделя?
Как се смее и плаче като дете,
а след това като феникс се преражда.
Чувал ли си - по какъв начин бучи,
по какъв начин ужасно все бушува?
Вълните му - живот са,
който в момент се разрушава
и след това от нищото
се ражда и щурмува.
Обичал ли си огнено море,
в което слънцето се къпе,
разплело плитки руси на дете,
което и в причестяване ще встъпи.
Животът ни е през днешния ден това море...
Годините и дните...
Долавям го от първите си часове...
От пяна единствено е основан този свят.
От пяна на талази, които се разрушават,
само че със своя мощен и гръмовен глас
морето вика ги и те не си отиват.
Прераждат се още веднъж те в сълза
солена, огнена, гореща,
в която цялата земя
своя момент с обич усеща!
Равносметка
На брега безмълвно заставам.
Не желая да допускам,
че всичко завърши...
Трябва да има вяра,
вероятно диря, че човек
тук е бил и тук се е учил.
Вълните построяват стена
и се блъскат в мислите ми
100 хиляди въпроса...
Аз нямам доверие, че всичко
стартира и свършва по този начин.
Важно е тирето сред
началната и крайната дата.
Дали то е просто линия
или приказва за взлом,
достигнал до мечтаната кота.
Въпроси
Защо се раждат и умират дните
съвсем като морските талази?
Разбиват пяната си ядосани,
докоснали брега на нашите души.
Защо морето е по този начин магично,
като животът ни скъп тук.
Усещам пулса му равномерен,
донесъл ехтене на космополитен тон.
Какъв е кодът на Земята?
Навярно има, има О2,
само че неосъществим той е без водата -
участник директен в човешкия живот.
Вълшебство
Всеки ден от живота е момент,
който отлита безследно.
Без следа, без героизъм популярен,
стопява се по този начин внезапно!
А какво остава след нас?
Спомени, деца, блян...
Животът - лишава ни всичко,
само че в кръвта, пулсира, тупти,
диша, живее - тя, ЛЮБОВТА!
Жива нестинарка, тя трепти
като вятър и вяра свята.
Не вярваш ли, чуй по какъв начин шепти.
За нея са всички песни на Земята.
Погледни в очите й - звезди.
Парещи, горещи въглени.
Сърцето й пламти, гори -
и ражда нови Вселени за влюбени!
Пред огледалото
Времето - този безмилостен каубой,
който с ласо поваля всяка минута
и притиска възела все по-близо,
по-близо и по-жестоко...
А в прерията на живота
конниците изчезват един след различен.
Стоп! Забързан каданс!
Научи се да живееш по-бавно. Имаш потребност.
Имаш потребност от повече въздух!
От повече на брой вдишвания!
Имаш потребност от същински другари!
От една прегръдка, светла и дълбока...
Остави небето!
Понякога е по-добре да е високо!
И не крий крилата си -
когато пристигна моментът, ще ти потрябват!
Светъл спомен за баща
Смокинята има растеж
три пъти по-висок от моя.
Спомняш ли си, баща?...
Засяхме я дружно в двора,
когато стигах до рамото ти.
А през днешния ден тя протяга клони,
тъкмо като ръце,
нагоре към небето
и се моли дружно с мен
да видиш през светлината
лицата ни...
Моето, обсипано със сълзи,
а нейното със смокини...
И двете те чакаме,
когато вечерта разтвори
в прегръдка своите длани
да слезеш на Земята
и да си откъснеш
от най-сладките смокини,
тези, които зася в душата ми.
За онази обич
За онази обич,
която не моли, не пита,
а като безоблачен вик
и като стихия връхлита.
За онази обич
мощна, безпощадна, жива,
неприличаща на лов,
а на танц на фея.
За онази обич,
която веднъж се ражда
и е твой благослов,
и е утринна жадност.
...За нея думите
са малко, малко, не стигат.
Преплитат душите
и в една ги издигат.
Вярата
Къде е ключът към вселената?...
Отворени длани са пространствата.
Недостижими са от време на време чудесата,
само че се събират и живеят във вярата.
Тя е топла и уютна като дреха.
Само с нея сме уверени и смели.
Тя е нежната ни любов и разтуха,
щом живее трайно в пулсиращи вени...
Тя сама да ни издигне може
измежду галактически галактики и прахуляк,
единствено с нея можем шеметно
да достигнем до отдалечен свят без боязън.
България
България е вълшебния звън на камбани.
Великият героизъм на всички герои.
Гласът на чанове и нишката на гайтани.
Кръвта и завета на предците твои.
Но тя е и духът, и дъха и на младите -
пръснати в големия свят, по чужбина
и надалеч зад рамките на границите й,
само че носещи в себе си свята Родина.
И през днешния ден България е там, където реката
до българска тирада с обич те води
надалеч, само че свети и топли в душата
„ Върви, народе “ със свята вяра!
И знам, и имам вяра със мощ незрима,
че България постоянно, постоянно ще я има!
На същинските ми другари
(Една шепа, само че ги има:)
Без думи, единствено с взор
се разбирам с хората,
които носят ентусиазъм
и невидими крила.
Душите им са
светлият ни спомен
от раждането на света!
Отворено писмо до морето
Още за първи път щом те видях,
аз се влюбих в безкрайната простор.
Твоите къдрици от бели талази
стигнаха чак до душата ми чиста.
И в този свят за момент се роди
обич нова, жива, пречистена.
Всяка горест в мен ти разтопи
с хубостта своя - единствена.
С дъха ти почувствах звезди
по какъв начин слизат на ято при мене -
като че ли хаоса в мен подреди
и ми подари билет за безвремие.
Тази обич не е като другите.
Тя е доста, доста друга.
Вълните ти ми дават криле
и с порива им фантазиите ще стигна.
Морско момиче
Да, аз съм момичето,
което излиза от морските пръски
на пенливите, бели талази.
Прегърни ме, обвий ме с пръсти,
в топлия безоблачен скут ме вземи.
И не питай какъв брой дълго
за теб съм мечтала на сън.
Приседни, отдъхни си първо
и разкажи ми за всичко на открито.
Морето бурно е моя орис -
вързан е пулсът ми към вълните,
по тази причина е тази аритмия, само че... ти ела.
Двама с тебе ще покорим дълбините -
и в дълбокото има хубост,
освен на високото в планините.
Ти инстинктивно знаеш това
и по тази причина толкоз мощно горят очите ти.
На която и посока да ме отнесе,
животът още веднъж до мен те довежда:
до брега на немирното Черно море.
Виждал ли си?
Виждал ли си разгорещено море
по какъв начин безконечни приказки споделя?
Как се смее и плаче като дете,
а след това като феникс се преражда.
Чувал ли си - по какъв начин бучи,
по какъв начин ужасно все бушува?
Вълните му - живот са,
който в момент се разрушава
и след това от нищото
се ражда и щурмува.
Обичал ли си огнено море,
в което слънцето се къпе,
разплело плитки руси на дете,
което и в причестяване ще встъпи.
Животът ни е през днешния ден това море...
Годините и дните...
Долавям го от първите си часове...
От пяна единствено е основан този свят.
От пяна на талази, които се разрушават,
само че със своя мощен и гръмовен глас
морето вика ги и те не си отиват.
Прераждат се още веднъж те в сълза
солена, огнена, гореща,
в която цялата земя
своя момент с обич усеща!
Равносметка
На брега безмълвно заставам.
Не желая да допускам,
че всичко завърши...
Трябва да има вяра,
вероятно диря, че човек
тук е бил и тук се е учил.
Вълните построяват стена
и се блъскат в мислите ми
100 хиляди въпроса...
Аз нямам доверие, че всичко
стартира и свършва по този начин.
Важно е тирето сред
началната и крайната дата.
Дали то е просто линия
или приказва за взлом,
достигнал до мечтаната кота.
Въпроси
Защо се раждат и умират дните
съвсем като морските талази?
Разбиват пяната си ядосани,
докоснали брега на нашите души.
Защо морето е по този начин магично,
като животът ни скъп тук.
Усещам пулса му равномерен,
донесъл ехтене на космополитен тон.
Какъв е кодът на Земята?
Навярно има, има О2,
само че неосъществим той е без водата -
участник директен в човешкия живот.
Вълшебство
Всеки ден от живота е момент,
който отлита безследно.
Без следа, без героизъм популярен,
стопява се по този начин внезапно!
А какво остава след нас?
Спомени, деца, блян...
Животът - лишава ни всичко,
само че в кръвта, пулсира, тупти,
диша, живее - тя, ЛЮБОВТА!
Жива нестинарка, тя трепти
като вятър и вяра свята.
Не вярваш ли, чуй по какъв начин шепти.
За нея са всички песни на Земята.
Погледни в очите й - звезди.
Парещи, горещи въглени.
Сърцето й пламти, гори -
и ражда нови Вселени за влюбени!
Пред огледалото
Времето - този безмилостен каубой,
който с ласо поваля всяка минута
и притиска възела все по-близо,
по-близо и по-жестоко...
А в прерията на живота
конниците изчезват един след различен.
Стоп! Забързан каданс!
Научи се да живееш по-бавно. Имаш потребност.
Имаш потребност от повече въздух!
От повече на брой вдишвания!
Имаш потребност от същински другари!
От една прегръдка, светла и дълбока...
Остави небето!
Понякога е по-добре да е високо!
И не крий крилата си -
когато пристигна моментът, ще ти потрябват!
Светъл спомен за баща
Смокинята има растеж
три пъти по-висок от моя.
Спомняш ли си, баща?...
Засяхме я дружно в двора,
когато стигах до рамото ти.
А през днешния ден тя протяга клони,
тъкмо като ръце,
нагоре към небето
и се моли дружно с мен
да видиш през светлината
лицата ни...
Моето, обсипано със сълзи,
а нейното със смокини...
И двете те чакаме,
когато вечерта разтвори
в прегръдка своите длани
да слезеш на Земята
и да си откъснеш
от най-сладките смокини,
тези, които зася в душата ми.
За онази обич
За онази обич,
която не моли, не пита,
а като безоблачен вик
и като стихия връхлита.
За онази обич
мощна, безпощадна, жива,
неприличаща на лов,
а на танц на фея.
За онази обич,
която веднъж се ражда
и е твой благослов,
и е утринна жадност.
...За нея думите
са малко, малко, не стигат.
Преплитат душите
и в една ги издигат.
Вярата
Къде е ключът към вселената?...
Отворени длани са пространствата.
Недостижими са от време на време чудесата,
само че се събират и живеят във вярата.
Тя е топла и уютна като дреха.
Само с нея сме уверени и смели.
Тя е нежната ни любов и разтуха,
щом живее трайно в пулсиращи вени...
Тя сама да ни издигне може
измежду галактически галактики и прахуляк,
единствено с нея можем шеметно
да достигнем до отдалечен свят без боязън.
България
България е вълшебния звън на камбани.
Великият героизъм на всички герои.
Гласът на чанове и нишката на гайтани.
Кръвта и завета на предците твои.
Но тя е и духът, и дъха и на младите -
пръснати в големия свят, по чужбина
и надалеч зад рамките на границите й,
само че носещи в себе си свята Родина.
И през днешния ден България е там, където реката
до българска тирада с обич те води
надалеч, само че свети и топли в душата
„ Върви, народе “ със свята вяра!
И знам, и имам вяра със мощ незрима,
че България постоянно, постоянно ще я има!
На същинските ми другари
(Една шепа, само че ги има:)
Без думи, единствено с взор
се разбирам с хората,
които носят ентусиазъм
и невидими крила.
Душите им са
светлият ни спомен
от раждането на света!
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ