Кикиктарукски истории
Гергана Даскалова е дишала при температура от минус 57 градуса, засаждала е върби на о. Кикиктарук в Северния ледовит океан и е виждала с очите си бели мечки и гренландски китове. В момента живее в къщата на баба си и дядо си и работи по теоретичен план за изоставените български села. Гергана е дете на света и дете на България по едно и също време и би трябвало доста, но доста да се гордеем с нея.Като дете живее в село Тюркмен, Пловдивска област, след това учи в Пловдив, по-късно приключва бакалавърска степен по екология в университета в Единбург (където се дипломира с най-голям триумф от целия випуск, а оценката на дипломната ѝ работа е една от най-високите въобще), работи като теоретичен помощник в Австралия и Шотландия. Във връзка с докторантурата, която записва, през три поредни години – от 2017 до 2019 година – взе участие в научни експедиции на дребния остров Кикиктарук в Северния ледовит океан, където учи въздействието на климатичните промени върху биоразнообразието. Последната й експедиция преди пандемията е финансирана от National Geographic Society – тя кандидатства в състезанието на сдружението за млад откривател.Когато стартират коронавирус рестриктивните мерки, Гери взема решение да се завърне вкъщи – в село Тюркмен, където живее и откъдето работи отдалечено към този момент три години. Ако влезете във превъзходно списвания ѝ български блог – www.gradinatanaslantseto.com, и в уеб страницата ѝ
www.gndaskalova.com, ще откриете всичко за нейния свят и нейната работа. Тя е извънредно занимателен повествовател – и в текстовете, и във фотографиите си. И макар че за 29-те си години е пътувала много, освен това и тук-там, които несъмнено не могат да бъдат наречени туристически дестинации, в нея няма и помен от каприз, поза или рекламация във връзка с България. При това без патриотарски напъни.
Тя е човек, който е роден тук, връща се тук и обича да е тук. Точно толкоз, колкото обича живота и работата си като дете на света. Сигурна съм, че един ден ще напише книга, а и тя си го знае. Аз пък занапред си знам, че ще я прочета.
Говорим си през Zoom. Тя е във към този момент ремонтираната къща на баба си и дядо си в Тюркмен, а някъде там – оттатък стените на къщата – я чака градината, за която се грижи. Междувременно работи върху нов теоретичен план, обвързван с изоставените български села, взе участие в научни конференции и преподава онлайн. Споделя, че през миналите две-три години са ѝ липсвали най-много живите контакти с сътрудниците от научните екипи, с които е работила, както и пътуванията. „ Всичко обаче стартира да се възвръща “ – споделя ми тя. Гергана, ти си на 29 години, обиколила си надали не целия свят, работила си и в Австралия, и под Северния полюс. Сега обаче си в село Тюркмен, България, освен това към този момент трета година и работиш отсам. Как се случи това? Получи се доста естествено. Заради пандемията бях затворена в един апартамент в Единбург, цялата ми стипендия отиваше за наема му. Пред това избрах да си пребивавам свободно на село. Още повече че по време на пандемията моят теоретичен свят онлайн изчезна, всичко мина онлайн и стана напълно допустимо да пребивавам и да работя отсам. Защо тъкмо в Тюркмен? И изобщо – по какъв начин се появи в теб този интерес към екологията? Около мен няма хора, които са се занимавали или да се занимават с просвета. Когато бях в шести клас, една моя другарка ми описа, че е видяла кълвач и синигер в нейния град Тополовград. В първите години от живота си аз съм живяла на село, в Тюркмен, селото на баба и дядо, след това, когато започнах учебно заведение, живеех към този момент с родителите си в Пловдив и връзката със село малко се прекъсна. Понеже нямах съответен спомен да съм виждала кълвач и синигер, хванах селския рейс, отидох в Тюркмен и заявих на дядо ми, че съм пристигнала да видя кълвач. Бях прочела в интернет, че маста притегля кълвачите, и тъй като дядо доста ми се връзваше на акъла, извади буркан мехлем от избата, намазахме с нея един орех и зачакахме кълвача, само че той по този начин и не пристигна. С дядо обикаляхме язовирите в България. В учебно заведение нито биологията, нито географията ми бяха чак толкоз забавни. Учех си, само че не са ми били пристрастеност. Помня, че в девети клас с мой другар преглеждахме описите със специалности, които човек би могъл да учи в университет, бяха подредени по азбучен ред. Спрях се на Е – екология, по-скоро, тъй като ми бе забавна природата, харесваше ми да съм на открито. Причината обаче да продължа да се занимавам с екология и с просвета е, че ми разрешава да групирам доста от ползите си в едно. Не е единствено работата на терен и времето на открито, само че ми харесва и общуването с хора, писането на научни публикации, снимането, шерването, правенето на презентации. Родителите ти не те ли посъветваха да се насочиш към нещо по-практично? Моите родители постоянно са ме оставяли сама да си върша изборите. Може би, тъй като те самите са имали по-малко благоприятни условия за избор. Когато аплайвах, сама си избрах компетентност, университет, сама изследвах какви документи са нужни и сама ги изпратих. Помня единствено, че минах около тяхната стая и им споделих, че съм си подала документите в университет, а татко ми ме попита: „ Така ли, и кой си избра? “. Така че постоянно е било каквото аз си реша. Затова пък, когато се дипломирах, и двамата пристигнаха на формалната гала, дружно с брат ми и сестра ми, и я преживяхме дружно. Що се отнася до реакция на някой от околните ми, постоянно ми е доста смешно, като се сетя какво направи баба ми, когато преди третата експедиция ѝ заявих, че още веднъж отпътувам за оня отдалечен остров на север. Тя се приближи до мен и безшумно ми прошепна: „ Ако някой те кара принудително да вървиш, кажи ми “.
Искала е да те избави. А в миналото мечтала ли си за Арктика? Не, въобще. Нито като дребна, нито по-нататък в гимназията или в университета, до момента в който карах бакалавърска степен. Едва когато започнах докторантурата си в Единбург под управлението на доктор Айла Майер Смит, чиято научна работа е главно на север, се възпламених и аз. Когато отпътувах за първата си експедиция на остров Кикиктарук в Северна Канада през 2017 година, нямах съответни упования. Всички ми споделяха по какъв начин ще бъде супер друго и супер необичайно, само че в действителност помня, че когато дойдох на острова, видях, че доста от нещата изглеждаха не като на друга планета, а тъкмо противоположното – малко като на село, тук, в България. Например, когато дойдох, ми обясниха доста съществено по какъв начин ще би трябвало да привиквам, тъй като тоалетната е външна. Казах им: оооо, но аз с външна тоалетна съм израснала, не можете да ме изплашите! И самият метод на живот – по-малката общественост, шерването на храната – бяха сходни на живота, който имах на село. Ако ти се скапе лодката, рейнджърите ще ти я оправят. Ако на някой му свършат бисквитите, различен ще му даде против спагети. Какво беше първото ти усещане от Кикиктарук, когато стъпи там? Честно казано, в първия миг си помислих: какво направих, къде пристигнах! Но не поради самото място, а по-скоро тъй като бях на 23-24 години и дойдох на толкоз отдалечен остров, на който имаше единствено група учени и локалните рейнджъри. Общо към 25 души, от които през първия месец от престоя ми аз бях единствената жена. А там, като пристигнеш, самолетът те оставя и си отпътува. Ще пристигна да те вземе чак след два или три месеца, когато ти свършва експедицията. Няма алтернатива - извинете, желая да си презаверя билета и да се върна. Така че имаше дребен миг на потрес, само че мина бързо, срещнах се с хората, започнах да привиквам. Спомням си, че когато дойдох, имаше доста, доста лед, който плуваше в залива на острова. И имаше доста хубав залез. Беше красиво и друго. По принцип на тези експедиции се отива при започване на лятото и се остава през летните месеци. Така че, до момента в който сме там, виждаме по какъв начин ледовете се отдръпват, отиват си. Проблемът е, че когато идната година отидох по същото време, ледът към този момент беше по-малко. 
Преди да ми доразкажеш за острова и живота там, ще те попитам – какво е твоето мнение за климатичните промени. Не е ли правилно, че интервали на световно стопляне и световно захлаждане нашата планета е преживявала и преди индивидът да е съществувал. До каква степен човешката активност способства за сегашните климатични промени и до каква – става въпрос за естествени цикли? Климатът постоянно се е променял, това, което е нетипично, е скоростта, с която се случват измененията в този момент. Когато изследваме климата, не означаваме единствено това, че да вземем за пример смяната е единствено с 1 градус нагоре, а за какъв брой време се случва тази смяна. В момента въглеродните излъчвания и други човешки дейности просто са тласнали планетата по нов път. Промените се случват доста бързо и изключително бързо – на север. Там, където бях аз, в Арктика, климатичните промени се случват 4 пъти по-бързо, в сравнение с в останалия свят, и не е единствено въпрос на промени в температурата, само че и във преваляванията. В България става все по-сухо. Ето, постанова се да обливам градината тук, на село, от ден на ден и повече. В момента е невероятно да имаш градина, в случай че не я поливаш, до момента в който преди хората са садили неща по полето, където растенията са били поливани единствено от дъжда. Тоест в научния свят няма никакво подозрение в това, че индивидът най-малкото форсира с активността си тези процеси? Да. Това е тематика, по която сега има цялостно научно единодушие и научните старания са съсредоточени върху това да се разбере какви ще са следствията. Вече никой академик не се чуди истина ли е, или не е.
www.gndaskalova.com, ще откриете всичко за нейния свят и нейната работа. Тя е извънредно занимателен повествовател – и в текстовете, и във фотографиите си. И макар че за 29-те си години е пътувала много, освен това и тук-там, които несъмнено не могат да бъдат наречени туристически дестинации, в нея няма и помен от каприз, поза или рекламация във връзка с България. При това без патриотарски напъни.
Тя е човек, който е роден тук, връща се тук и обича да е тук. Точно толкоз, колкото обича живота и работата си като дете на света. Сигурна съм, че един ден ще напише книга, а и тя си го знае. Аз пък занапред си знам, че ще я прочета. Говорим си през Zoom. Тя е във към този момент ремонтираната къща на баба си и дядо си в Тюркмен, а някъде там – оттатък стените на къщата – я чака градината, за която се грижи. Междувременно работи върху нов теоретичен план, обвързван с изоставените български села, взе участие в научни конференции и преподава онлайн. Споделя, че през миналите две-три години са ѝ липсвали най-много живите контакти с сътрудниците от научните екипи, с които е работила, както и пътуванията. „ Всичко обаче стартира да се възвръща “ – споделя ми тя. Гергана, ти си на 29 години, обиколила си надали не целия свят, работила си и в Австралия, и под Северния полюс. Сега обаче си в село Тюркмен, България, освен това към този момент трета година и работиш отсам. Как се случи това? Получи се доста естествено. Заради пандемията бях затворена в един апартамент в Единбург, цялата ми стипендия отиваше за наема му. Пред това избрах да си пребивавам свободно на село. Още повече че по време на пандемията моят теоретичен свят онлайн изчезна, всичко мина онлайн и стана напълно допустимо да пребивавам и да работя отсам. Защо тъкмо в Тюркмен? И изобщо – по какъв начин се появи в теб този интерес към екологията? Около мен няма хора, които са се занимавали или да се занимават с просвета. Когато бях в шести клас, една моя другарка ми описа, че е видяла кълвач и синигер в нейния град Тополовград. В първите години от живота си аз съм живяла на село, в Тюркмен, селото на баба и дядо, след това, когато започнах учебно заведение, живеех към този момент с родителите си в Пловдив и връзката със село малко се прекъсна. Понеже нямах съответен спомен да съм виждала кълвач и синигер, хванах селския рейс, отидох в Тюркмен и заявих на дядо ми, че съм пристигнала да видя кълвач. Бях прочела в интернет, че маста притегля кълвачите, и тъй като дядо доста ми се връзваше на акъла, извади буркан мехлем от избата, намазахме с нея един орех и зачакахме кълвача, само че той по този начин и не пристигна. С дядо обикаляхме язовирите в България. В учебно заведение нито биологията, нито географията ми бяха чак толкоз забавни. Учех си, само че не са ми били пристрастеност. Помня, че в девети клас с мой другар преглеждахме описите със специалности, които човек би могъл да учи в университет, бяха подредени по азбучен ред. Спрях се на Е – екология, по-скоро, тъй като ми бе забавна природата, харесваше ми да съм на открито. Причината обаче да продължа да се занимавам с екология и с просвета е, че ми разрешава да групирам доста от ползите си в едно. Не е единствено работата на терен и времето на открито, само че ми харесва и общуването с хора, писането на научни публикации, снимането, шерването, правенето на презентации. Родителите ти не те ли посъветваха да се насочиш към нещо по-практично? Моите родители постоянно са ме оставяли сама да си върша изборите. Може би, тъй като те самите са имали по-малко благоприятни условия за избор. Когато аплайвах, сама си избрах компетентност, университет, сама изследвах какви документи са нужни и сама ги изпратих. Помня единствено, че минах около тяхната стая и им споделих, че съм си подала документите в университет, а татко ми ме попита: „ Така ли, и кой си избра? “. Така че постоянно е било каквото аз си реша. Затова пък, когато се дипломирах, и двамата пристигнаха на формалната гала, дружно с брат ми и сестра ми, и я преживяхме дружно. Що се отнася до реакция на някой от околните ми, постоянно ми е доста смешно, като се сетя какво направи баба ми, когато преди третата експедиция ѝ заявих, че още веднъж отпътувам за оня отдалечен остров на север. Тя се приближи до мен и безшумно ми прошепна: „ Ако някой те кара принудително да вървиш, кажи ми “.
Искала е да те избави. А в миналото мечтала ли си за Арктика? Не, въобще. Нито като дребна, нито по-нататък в гимназията или в университета, до момента в който карах бакалавърска степен. Едва когато започнах докторантурата си в Единбург под управлението на доктор Айла Майер Смит, чиято научна работа е главно на север, се възпламених и аз. Когато отпътувах за първата си експедиция на остров Кикиктарук в Северна Канада през 2017 година, нямах съответни упования. Всички ми споделяха по какъв начин ще бъде супер друго и супер необичайно, само че в действителност помня, че когато дойдох на острова, видях, че доста от нещата изглеждаха не като на друга планета, а тъкмо противоположното – малко като на село, тук, в България. Например, когато дойдох, ми обясниха доста съществено по какъв начин ще би трябвало да привиквам, тъй като тоалетната е външна. Казах им: оооо, но аз с външна тоалетна съм израснала, не можете да ме изплашите! И самият метод на живот – по-малката общественост, шерването на храната – бяха сходни на живота, който имах на село. Ако ти се скапе лодката, рейнджърите ще ти я оправят. Ако на някой му свършат бисквитите, различен ще му даде против спагети. Какво беше първото ти усещане от Кикиктарук, когато стъпи там? Честно казано, в първия миг си помислих: какво направих, къде пристигнах! Но не поради самото място, а по-скоро тъй като бях на 23-24 години и дойдох на толкоз отдалечен остров, на който имаше единствено група учени и локалните рейнджъри. Общо към 25 души, от които през първия месец от престоя ми аз бях единствената жена. А там, като пристигнеш, самолетът те оставя и си отпътува. Ще пристигна да те вземе чак след два или три месеца, когато ти свършва експедицията. Няма алтернатива - извинете, желая да си презаверя билета и да се върна. Така че имаше дребен миг на потрес, само че мина бързо, срещнах се с хората, започнах да привиквам. Спомням си, че когато дойдох, имаше доста, доста лед, който плуваше в залива на острова. И имаше доста хубав залез. Беше красиво и друго. По принцип на тези експедиции се отива при започване на лятото и се остава през летните месеци. Така че, до момента в който сме там, виждаме по какъв начин ледовете се отдръпват, отиват си. Проблемът е, че когато идната година отидох по същото време, ледът към този момент беше по-малко. Преди да ми доразкажеш за острова и живота там, ще те попитам – какво е твоето мнение за климатичните промени. Не е ли правилно, че интервали на световно стопляне и световно захлаждане нашата планета е преживявала и преди индивидът да е съществувал. До каква степен човешката активност способства за сегашните климатични промени и до каква – става въпрос за естествени цикли? Климатът постоянно се е променял, това, което е нетипично, е скоростта, с която се случват измененията в този момент. Когато изследваме климата, не означаваме единствено това, че да вземем за пример смяната е единствено с 1 градус нагоре, а за какъв брой време се случва тази смяна. В момента въглеродните излъчвания и други човешки дейности просто са тласнали планетата по нов път. Промените се случват доста бързо и изключително бързо – на север. Там, където бях аз, в Арктика, климатичните промени се случват 4 пъти по-бързо, в сравнение с в останалия свят, и не е единствено въпрос на промени в температурата, само че и във преваляванията. В България става все по-сухо. Ето, постанова се да обливам градината тук, на село, от ден на ден и повече. В момента е невероятно да имаш градина, в случай че не я поливаш, до момента в който преди хората са садили неща по полето, където растенията са били поливани единствено от дъжда. Тоест в научния свят няма никакво подозрение в това, че индивидът най-малкото форсира с активността си тези процеси? Да. Това е тематика, по която сега има цялостно научно единодушие и научните старания са съсредоточени върху това да се разбере какви ще са следствията. Вече никой академик не се чуди истина ли е, или не е. Източник: eva.bg
КОМЕНТАРИ