Да бъдеш предаден от собствената си държава
Георги Димитров
Още от сутринта нещо ми прищракваше в главата. Когато по-късно чух по тв приемника един от новите публични герои от така наречен Джен зи да споделя, че главен проблем в страната са " наследниците на Българска комунистическа партия и Държавна сигурност ", в главата ми се заформи отчетливо пращене. След малко получих прояснение - от датата е било всичко, 14 декември.
Не желая да върша връзка с настоящите събития и утринния епизод, само че въпреки всичко ще споделя част от написаното преди към този момент 15 години. Може пък младите участници в днешното политическо реалити да проявят интерес. За някои от тях, които мислят да свържат битието си с дипломацията, би могло да се окаже потребно моето писание. Колегите ми, у които ще събудя противен спомен за горчивия път, който проходихме дружно, имам вяра няма да изпитат скука.
Споменът е за една безотговорна в политическо отношение и извънредно гнусна от човешка гледна точка
акция против хора, работили съзнателно в полза на България
Една акция с чисто политическа мотивация, преследваща вътрешнополитически цели и водена по всички правила на политическата принуда, само че прикривана с причини от честен темперамент, демократични лозунги, външнополитически дълбокомислия и всевъзможни измислици.
И по този начин, самоцитирам се със съкращения: „ На 14 декември 2010 година пламна абсурдът с досиетата на българските посланици, раздухан, колкото и да е парадоксално, от самия министър на външните работи, който оглуши обществената мрежа с вопъла „ Нямам думи! “ (преди някой да го е питал) и даде израз на неустрашим „ яд и увереност “. Гибелният яд на Ахила Младенов беше нещо ново и ненадейно. Дотогава той омайваше разнообразни аудитории по света с ефектни лекторски клишета, заучени в известни „ отворени “ лаборатории, а през това време ведомството му изпадаше постепенно, само че несъмнено в административен, финансов и мотивационен колапс. Независимо от шумно рекламирания „ стратегически обзор “ на външната политика, от несекващите обещания за „ рационализация “, „ оптимизация “, „ приоритизация “ и прочие купешки заклинания, пристигна време, когато
министърът не знаеше дали ще може да даде заплати на чиновниците си
и да заплати тока и водата на посолствата. Някой трябваше да е отговорен за цялостната му административна и политическа отпадналост, по тази причина и следващата порция самун за народа, подадена от Комисията по мръсно долни дрехи „ Костадинов “ му пристигна като манна небесна. Впрочем, в случай че с изключение на досиета беше чел и Евангелието щеше да знае, че „ положителният овчар поставя душата си за своите овце “. Вместо това той постави върху им клеймото на обществения срам, с което даде мощна поръчка за дотъкмяване на нетленното дело на политическите си гурута Стоян Ганев и Надежда Михайлова.
„ Хората - сподели дребният принц - се пъхат в бързите влакове, само че към този момент не знаят какво търсят. И по тази причина стартират да се движат, само че се въртят в кръг... “ Какво търси господин Младенов ще стане ясно скоро - в следминистерския му интервал.
Не бе изключително изненадваща реакцията - истерично-настъпателна отдясно и гузно-оправдателна отляво - на политическия хайлайф, който за следващ път се опита да извлече за себе си дивиденти от проблем, обвързван в същината си с българската държавност. За хората, които най-после ще платят сметката - нарочените „ сътрудници “ и техните фамилии - от дълго време знаем, че партийците не ги е грижа. Нека им се вземат главите, щом е за доброто на България, в случай че би трябвало да перефразираме Буров! По-жалкото е, че никой от тези политици не можа или не пожела да се обърне с лице към корена на казуса - порочния и в зачатието си, и в рождението си, и в битието си
Закон за досиетата и несменяемата и безмандатна комисия
които от време на време и вероятно още дълго време ще подклаждат низки пристрастености и ненавист в обществото.
Вестникарските полета и ефира се задръстиха от позабравени „ дипломати “ - гастрольори от близкото минало, дежурни коментатори-всичколози, ченгета (ама истински), изявяващи се като политици, както и всякакви евъргрийни на родната народна власт и елементарни „ отворковци “. А злобният лай на тази глутница и окуражаващото приблейване или овчедушно безмълвие на околното стадо още веднъж потвърждават, че 20 години са не всеки път задоволителни за създаване на либерален нрав.
Самотен против тази компания, президентът (Георги Първанов - бел. ред.) води неравна борба и за държавността, и за обособения субект...
Да забележим въпреки всичко какво става в дипломацията - нормален политически виновник и обичан публичен отдушник в разнообразни интервали от новата ни история, само че изключително постоянно през последните 20 години. Загубени ли са тези години за българската външна политика (под управлението на ДС), както настойчиво се пробват да ни внушат?
След 14 декември 2010 година евентуално се очакваше всички „ осветени “ посланици да окачат костюмите си на закачалката, да сложат джинсите и пуловерите и да прекратят срещите си, тъй като се е оказало, че всичко, което са правили до момента, е неприятно, а това, което биха могли да създадат - нездравословно за страната. Всеки един от тях би трябвало да е схванал, че
алтернативата е нова работа или мемоари
Само дето приемащите страни, сътрудниците от Европейски Съюз и НАТО, някак си не са разбрали това и дипломатическият живот продължава по прежнему. Защото те познават „ компрометираните “ български дипломати по-отдавна и по-добре от личния им министър. И в случай че имат въпросителни, то те не са тези, внушавани от постановчиците на бездарния роден водевил. Те опират до парадокса да бъдеш предаден от личната си страна и отсам - до въпроса нужна ли е такава страна на Европейски Съюз и НАТО и има ли въобще страна в тази ситуация. Ако използваме патетичния жанр на господин Младенов, от тази дата България не е същата в очите на външния свят. Вярно е, само че в напълно противоположен на влагания от него смисъл.
Непрекъснато се повтаря, че посланиците с досиета подронвали престижа на България и тяхното премахване щяло да усъвършенства имиджа на страната в Европа и доверието на нашите сътрудници и съдружници. И защото не можем да допуснем, че в устата на високопоставени държавни люде това може да бъде плод на неведение, очевидно става дума за комфортна амнезия. Затова е редно да напомним някои обстоятелства. По силата на обективното професионално развиване в дипломатическта работа и ситуацията си в нея през последните 20 години, точно набедените в този момент дипломати (и доста други техни сътрудници, схваща се) бяха тези, на които се падна
да пазят престижа и ползите на България
в новите геополитически и стопански условия. Точно те убеждаваха приятелите ни в чужбина да окажат филантропично подпомагане на българските деца и инвалиди в първите тежки години на прехода.Те пледираха пред Европа и света, че на България заслужава да й бъде помогнато в построяването на демократични институции и основаването на гражданско общество. Същите те водеха договаряния за присъединение към разнообразни многостранни режими и интернационалните организации и помогнаха да се редуцира пътят на България до клубовете на демократичните страни. Пак те, омаскарените в този момент посланици, се бориха за обезщетения за загубите от югоембаргото и удобства и преференции за България от страна на интернационалните финансови институции, за отпадане на визите за българските жители, за освобождение на медиците ни в Либия, за привличане на непознати вложения и разкриване на нови благоприятни условия за българския бизнес и туризъм. Не бяха ли още веднъж те, които решаваха ежедневните проблеми на българите зад граница, които проведоха изложения, концерти и представления за проявление на достоверния облик на нашата страна?
За непредубедените отговорът е явен. На оплювателите ще кажем: „ Виждал съм ужаса... ужаса, който и ти си виждал. Но ти нямаш право да ме наричаш „ палач “. Можеш да ме убиеш... само че нямаш право да ме преценяваш “ („ Апокалипсис в този момент “. Изповедта на полковник Курц) ".
Не би било зле това към този момент да спре, изключително в духа на настоящите манифести, не мислите ли?
А аз отново упорствам мракобесният закон да бъде анулиран, а паразитната комисия - закрита.
*Авторът е посланик, външнополитически специалист, бил е секретар на Министерство на външните работи и дипломат в Сърбия
Facebook
Още от сутринта нещо ми прищракваше в главата. Когато по-късно чух по тв приемника един от новите публични герои от така наречен Джен зи да споделя, че главен проблем в страната са " наследниците на Българска комунистическа партия и Държавна сигурност ", в главата ми се заформи отчетливо пращене. След малко получих прояснение - от датата е било всичко, 14 декември.
Не желая да върша връзка с настоящите събития и утринния епизод, само че въпреки всичко ще споделя част от написаното преди към този момент 15 години. Може пък младите участници в днешното политическо реалити да проявят интерес. За някои от тях, които мислят да свържат битието си с дипломацията, би могло да се окаже потребно моето писание. Колегите ми, у които ще събудя противен спомен за горчивия път, който проходихме дружно, имам вяра няма да изпитат скука.
Споменът е за една безотговорна в политическо отношение и извънредно гнусна от човешка гледна точка
акция против хора, работили съзнателно в полза на България
Една акция с чисто политическа мотивация, преследваща вътрешнополитически цели и водена по всички правила на политическата принуда, само че прикривана с причини от честен темперамент, демократични лозунги, външнополитически дълбокомислия и всевъзможни измислици.
И по този начин, самоцитирам се със съкращения: „ На 14 декември 2010 година пламна абсурдът с досиетата на българските посланици, раздухан, колкото и да е парадоксално, от самия министър на външните работи, който оглуши обществената мрежа с вопъла „ Нямам думи! “ (преди някой да го е питал) и даде израз на неустрашим „ яд и увереност “. Гибелният яд на Ахила Младенов беше нещо ново и ненадейно. Дотогава той омайваше разнообразни аудитории по света с ефектни лекторски клишета, заучени в известни „ отворени “ лаборатории, а през това време ведомството му изпадаше постепенно, само че несъмнено в административен, финансов и мотивационен колапс. Независимо от шумно рекламирания „ стратегически обзор “ на външната политика, от несекващите обещания за „ рационализация “, „ оптимизация “, „ приоритизация “ и прочие купешки заклинания, пристигна време, когато
министърът не знаеше дали ще може да даде заплати на чиновниците си
и да заплати тока и водата на посолствата. Някой трябваше да е отговорен за цялостната му административна и политическа отпадналост, по тази причина и следващата порция самун за народа, подадена от Комисията по мръсно долни дрехи „ Костадинов “ му пристигна като манна небесна. Впрочем, в случай че с изключение на досиета беше чел и Евангелието щеше да знае, че „ положителният овчар поставя душата си за своите овце “. Вместо това той постави върху им клеймото на обществения срам, с което даде мощна поръчка за дотъкмяване на нетленното дело на политическите си гурута Стоян Ганев и Надежда Михайлова.
„ Хората - сподели дребният принц - се пъхат в бързите влакове, само че към този момент не знаят какво търсят. И по тази причина стартират да се движат, само че се въртят в кръг... “ Какво търси господин Младенов ще стане ясно скоро - в следминистерския му интервал.
Не бе изключително изненадваща реакцията - истерично-настъпателна отдясно и гузно-оправдателна отляво - на политическия хайлайф, който за следващ път се опита да извлече за себе си дивиденти от проблем, обвързван в същината си с българската държавност. За хората, които най-после ще платят сметката - нарочените „ сътрудници “ и техните фамилии - от дълго време знаем, че партийците не ги е грижа. Нека им се вземат главите, щом е за доброто на България, в случай че би трябвало да перефразираме Буров! По-жалкото е, че никой от тези политици не можа или не пожела да се обърне с лице към корена на казуса - порочния и в зачатието си, и в рождението си, и в битието си
Закон за досиетата и несменяемата и безмандатна комисия
които от време на време и вероятно още дълго време ще подклаждат низки пристрастености и ненавист в обществото.
Вестникарските полета и ефира се задръстиха от позабравени „ дипломати “ - гастрольори от близкото минало, дежурни коментатори-всичколози, ченгета (ама истински), изявяващи се като политици, както и всякакви евъргрийни на родната народна власт и елементарни „ отворковци “. А злобният лай на тази глутница и окуражаващото приблейване или овчедушно безмълвие на околното стадо още веднъж потвърждават, че 20 години са не всеки път задоволителни за създаване на либерален нрав.
Самотен против тази компания, президентът (Георги Първанов - бел. ред.) води неравна борба и за държавността, и за обособения субект...
Да забележим въпреки всичко какво става в дипломацията - нормален политически виновник и обичан публичен отдушник в разнообразни интервали от новата ни история, само че изключително постоянно през последните 20 години. Загубени ли са тези години за българската външна политика (под управлението на ДС), както настойчиво се пробват да ни внушат?
След 14 декември 2010 година евентуално се очакваше всички „ осветени “ посланици да окачат костюмите си на закачалката, да сложат джинсите и пуловерите и да прекратят срещите си, тъй като се е оказало, че всичко, което са правили до момента, е неприятно, а това, което биха могли да създадат - нездравословно за страната. Всеки един от тях би трябвало да е схванал, че
алтернативата е нова работа или мемоари
Само дето приемащите страни, сътрудниците от Европейски Съюз и НАТО, някак си не са разбрали това и дипломатическият живот продължава по прежнему. Защото те познават „ компрометираните “ български дипломати по-отдавна и по-добре от личния им министър. И в случай че имат въпросителни, то те не са тези, внушавани от постановчиците на бездарния роден водевил. Те опират до парадокса да бъдеш предаден от личната си страна и отсам - до въпроса нужна ли е такава страна на Европейски Съюз и НАТО и има ли въобще страна в тази ситуация. Ако използваме патетичния жанр на господин Младенов, от тази дата България не е същата в очите на външния свят. Вярно е, само че в напълно противоположен на влагания от него смисъл.
Непрекъснато се повтаря, че посланиците с досиета подронвали престижа на България и тяхното премахване щяло да усъвършенства имиджа на страната в Европа и доверието на нашите сътрудници и съдружници. И защото не можем да допуснем, че в устата на високопоставени държавни люде това може да бъде плод на неведение, очевидно става дума за комфортна амнезия. Затова е редно да напомним някои обстоятелства. По силата на обективното професионално развиване в дипломатическта работа и ситуацията си в нея през последните 20 години, точно набедените в този момент дипломати (и доста други техни сътрудници, схваща се) бяха тези, на които се падна
да пазят престижа и ползите на България
в новите геополитически и стопански условия. Точно те убеждаваха приятелите ни в чужбина да окажат филантропично подпомагане на българските деца и инвалиди в първите тежки години на прехода.Те пледираха пред Европа и света, че на България заслужава да й бъде помогнато в построяването на демократични институции и основаването на гражданско общество. Същите те водеха договаряния за присъединение към разнообразни многостранни режими и интернационалните организации и помогнаха да се редуцира пътят на България до клубовете на демократичните страни. Пак те, омаскарените в този момент посланици, се бориха за обезщетения за загубите от югоембаргото и удобства и преференции за България от страна на интернационалните финансови институции, за отпадане на визите за българските жители, за освобождение на медиците ни в Либия, за привличане на непознати вложения и разкриване на нови благоприятни условия за българския бизнес и туризъм. Не бяха ли още веднъж те, които решаваха ежедневните проблеми на българите зад граница, които проведоха изложения, концерти и представления за проявление на достоверния облик на нашата страна?
За непредубедените отговорът е явен. На оплювателите ще кажем: „ Виждал съм ужаса... ужаса, който и ти си виждал. Но ти нямаш право да ме наричаш „ палач “. Можеш да ме убиеш... само че нямаш право да ме преценяваш “ („ Апокалипсис в този момент “. Изповедта на полковник Курц) ".
Не би било зле това към този момент да спре, изключително в духа на настоящите манифести, не мислите ли?
А аз отново упорствам мракобесният закон да бъде анулиран, а паразитната комисия - закрита.
*Авторът е посланик, външнополитически специалист, бил е секретар на Министерство на външните работи и дипломат в Сърбия
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ