Ренета Венева, детски психолог: От наказано дете се очаква в...
- Г-жо Венева, какво се случва с децата, преди някой да се сбие в учебно заведение и да напръска със спрей, преди да наръгат някого в мола?
- Много постоянно имаме обстановка, която поражда въпроси. Те са поставяни доста години и решение няма. Всеки път се чудим каква спешна мярка да предприемем. Бяга дете от детската градина - усилваме райберите. Отива с нож на учебно заведение - слагаме детектор. Измисляме последваща мярка, която да взема решение дребен пай от огромния въпрос за какво се случва това. Отговорите ги знаем. Причините си ги изброяваме при всеки случай. И всеки път търсим отговорния, а не огромната причина. Искаме да го намерим и да го надигнем пред малкия екран. А грешките са предсказани от метода, по който не действа поддръжката към младежите.
- Къде бъркат фамилията, учебното заведение, обществото?
- Грешим всички дружно. В учебното заведение има тормоз и за това приказваме 20 години. Няма стратегии за предварителна защита. Знаем, че би трябвало да се учат доста неща, само че няма време да се работи за прочувствена просветеност, за решение на спорове.
Знаем, че това е казусът, само че нямаме консенсус за решенията.
Знаем какво е в фамилията - прекалено заети родители, тормоз и домашно принуждение, неглижирани потребности. С дете на 13-17 година възрастните към този момент не са директно ангажирани, както с по-малките. Но това като че ли ги освобождава и от уговорката да поддържат и познават младежа, да поддържат връзка съгласно неговите потребности. Той към този момент има друга среда, други ползи и фамилията има сложна задача да влезе в този свят от ежедневни грижи, наслади, решения. Той е самичък.
Да се науча да се оправям с гнева! В обстановки, когато сме на разнообразни отзиви. Как се случва разбирателството, когато съм афектиран и не желая да поддържам връзка, само че ти ме принуждаваш? Как да отвръщам? Какви са другите възможности? Хем да защитя себе си, хем да устоя на напън.
Кой да научи децата на това и по кое време? А би трябвало от детската градина.
Имат отношение фамилията и учебното заведение, само че решаващата роля е на политиките и на органите, които ги осъществят. За младежа сред 13 и 18 година няма визия по какъв начин се задоволяват неговите ползи. Има ли къде да спортува? Има ли сред блоковете, като се съберат десетина младежи, какво да вършат? Нито в дребните селища, нито в огромните градове има място за тях, а има за строителство и паркиране.
Като излязат от къщи, къде да отидат? Отиват в мола. Виждам ги на площадки за деца сред 3. и 6 година Мълчейки, с телефоните, най-малко са дружно.
Неподкрепени са ползите на младите, които в тази възраст имат потребност от правене на освен това от всеки път. През деяние да се заявят, през другарство с връстници. За младежа групата е мястото, където той претърпява. Тази група се събира към някакъв интерес. Чудесно е да бъде спортът, само че има и културни ползи, правене на нещо за другите. Кой размишлява за тези потребности като предварителна защита - какво да създадем в дълготраен проект, с цел да не сме постоянно в спешна намеса?
-Кои може да са инструментите?
- Единият взор какво да вършат децата би било добре да идва като политики и послания към общините през Закона за младежта. Не работи. Има го към този момент 12-13 година Не че някой юноша знае, че има закон за младежта. Страхувам се, че и общините не знаят.
Законът е с хубави послания, само че няма принадлежности и практическо приложение.
Не стимулира общините и локалните общности да сложат потребностите на младите във фокуса.
Какво да вършат те? Искат да са дейни. Освен спорта и културата, могат да се заявят през филантропия. Младите са най-активните в щедрост. Но това е такова изключение в живота на общностите…
Там разбирането е, че би трябвало да учим доста. Че през учебници би трябвало да учим дори добродетелите. В час да ни преподават какво е положително. Не! Добродетелите не се преподават, те се практикуват.
Те са модели, които младите виждат от нас. Когато имат въодушевяващ модел и пространство, те стават дейни.
- Какви модели виждат в обществото? Момичета с специалност инфлуенсър и корекции, които желаят да си обезпечат живота посредством състоятелен мъж, и мъже с бизнес и бицепси, за които значима е единствено външността?
- Инфлуенсър стана всеки, който може да въздейства на затворени групи, каквито са младежите, когато седнат на детската площадка за 3-годишни с телефоните. Там им предлагат бързи решения за илюзорно благополучие.
А тези модели основават полезности и тласкат към държание. Ако си намериш богат сътрудник, няма да работиш. Ако инвестираш в корекции, ще станеш видим. Малко се прави оценка и поддържа в обществото държание, при което си забeлежим, когато правиш нещо свястно, човеколюбиво и потребно.
Младият човек може да е деен в учебно заведение през заявяване на полезности, само че не в часа по добродетели. А след часовете. С стратегии, които дават опция на младите да вършат нещо и тяхното присъединяване да има артикул. Те желаят да виждат резултат. Ние да го видим, уважим, приветстваме. Да покажем, че този развой има смисъл.
Другото поле е в дребната общественост в квартала, в младежкия център - само че не един за цялостен Пловдив. И не който работи до 17 ч., тъй като младежите тогава излизат.
- Училището вини фамилията за липса на образование. Семейството не може да се оправи и чака учебното заведение да забрани телефоните. С взаимни обвинявания се върви към промени в закона - санкции за родители, санкции за възпитаници, в това число премахване до 3 дни, прекъсване на стипендия, изключване от извънкласни действия. Какво ще реализира това?
- Всяко учебно заведение единствено ще взема решение кое е недопустимо държание, с цел да приложи тези наказания. Но това кой проблем ще реши? Само ще го задълбочи. При липса на съответна предварителна защита и дълготрайни подкрепящи политики нищо друго не ни остава, с изключение на да забраняваме и наказваме. Точно противоположен би трябвало да е фокусът.
- Какво ще стане с едно осъдено дете?
- Ако имаше резултат от наказванията, нямаше да има задълбочаване на проблемите. Едно осъдено в учебно заведение дете към този момент доста пъти е наказвано у дома.
Безсилието вкъщи става изтощение в учебно заведение. Наказанието, унижението, гневът порастват.
Системно наказваното дете е отговорно дете. Чувството за виновност е пагубно. То поражда недостатъци във връзка с самовъзприемането, на гнева към себе си и другите. От това осъдено дете можем да чакаме всичко, само че не и смяна. То има проблем със оправянето с възприятията и има потребност от поддръжка на родителите. Преди да ги глобяваме, би трябвало да помислим по какъв начин ги поддържаме да се оправят.
- Не е ли това официално от учебни психолози и педагогичен съветници?
- Да, официално е. Но кой го прави оценка и по какъв начин? По планове? Те работят година, регистрират краткотрайни резултати. Кой прави оценка дълготрайно? Фактите и младежите.
Но кой ги пита тях в какъв развой биха взели участие? Ако не ги овластяваме, те сами се овластяват. Младите би трябвало да имат значима роля в това кое работи, като ги включваме в предоставяне на оферти, взимане на решения и носене на отговорност.
- Какво чакаме от децата, когато ние газим разпоредбите?
- Преди 15 година, когато имаше повече правила в обществото и не бяхме толкоз комплицирани, беше подложен въпросът кой може да помогне за проблеми с държанието - в класната стая и коридорите, сред преподавател и възпитаник, сред преподавател и родител, който търси сметка за какво педагогът не е приключил своята работа с възпитанието. Тогава на няколко места в Пловдив бе осъществена учебна медиация. Европа я е измислила от дълго време. И е чудно по какъв начин чакаме някой отвън учебното заведение да свърши работата за връзките на децата там. Тези, които ще кажат по какъв начин, са самите участници в процеса - младежите, учители и родители. Ако са подготвени, някои от тях са най-хубавите носители на концепциите по какъв начин да се решат спорове ненасилствено и могат да го практикуват.
Има работещи модели. Но когато са по планове, а не са политики, когато не е оценен приносът и не е трансфорат в дълготраен проект, едни пари са дадени за нещо положително, което аха да свърши работа, и си е отпътувало.
Отчетено е. Само това. Няма система, която да усили резултата във времето, без значение кой е кмет и шеф.
- Тази условност не отблъсква ли още младите?
- Те виждат нашето изтощение - че си затваряме очите, че измисляме без тяхно присъединяване неработещи решения. И се опълчват. Колкото повече ги наказваме, толкоз по-голям е протестът. Така демонстрират отношение към външна регулация, в която не вземат участие.
Младите виждат нашата групова бурност, комплицираност, воюване и прекачване на отговорността.
- Ако има проблем, учебното заведение мести детето в другия клас.
- Да, споделят младите, ще иде в прилежащия клас, само че на негово място ще дойдат други двама, с които също няма да се оправим. Те са толкоз осъзнати какъв брой ние не можем да свършим работа. И стопират да ни имат вяра. Виждат, че нямаме съгласие, да вземем за пример за телефоните. И стартира увъртане. Виждат по какъв начин си затваряме очите, че са с два телефона. Как сме безпомощни, в дисонанс, в спор. Не сме дружно с тях. Никой за нищо не ги пита. Да си шеф за един ден, не стига.
- И какъв брой постоянно проблематичният възпитаник е в тази роля?
- Никога. „ Лошото “ дете се възприема като неприятно, тъй като дълго сме му казвали, че е такова. От детската градина. Още на 2,5 година то стартира да построява облик за себе си. И като възпитаник всеки ден ни го потвърждава през държанието на неприятния младеж. Ние доста сме помогнали по този начин да се възприема. Всеки ден провокира възрастните да препотвърдят този облик.
- Ако ние не можем да се оправим, какво чакаме от децата?
- Това, което се случва, само че още повече. Имаме потребност от осъзнаване и по-дълбок прочит, от напълно други решения. От дълготрайни политики и дейности, стратегии, подкрепящи дейното дете. Да открием мощните му страни и да го поддържаме да ги развива. От тренинги, интензивности, насърчаване на прочувствена просветеност. Ако нямат опция, децата работят първосигнално.
Имаме диалог на доста равнища. Да оценим кое работи в класа, учебното заведение, града. Да кажем, че не работи. И да намерим друго, само че като питаме младите. Ако не ги питаме, не знаем какво мислят. Ако не ги питаме постоянно, не знаем цялата истина. Ако не ги питаме отново, не знаем решенията и не можем да ги включим.
Ако 15-годишният не взе участие, какво да създадат възрастните, с изключение на да санкционират? Трябва да го овластим да се включи в своята персонална смяна.
Във възрастта, когато се вглежда в себе си, неудовлетворен е и рови да откри еднаквост, да сътвори себе си и да се съобщи в общественост - тъй че да се хареса от другите. Да го виждат по метод, който е обществено допустим, само че допустим и за него. Това желае пространство, модели и изрично не санкции.
- Какво липсва у нас, а другаде работи?
- Отсъства младежкият служащ. Това не са измислици. Това е човек като обществения служащ, само че на друго поле. В чужбина те са на терен - в квартала, в младежкия център, сред учебните заведения в плановете. Те са връзката с младите. Самите те са по на 25-27 година Понякога са водачи, от време на време - подкрепящи.
Другото, което пропадна в последните 20 година, са младежките организации и групите от младежи, които са се събрали от някакъв интерес. Дали ще карат ролери и скейтове, или ще свирят рок в гаража, дали ще събират капачки - те би трябвало да бъдат видяни и подкрепени. Но какъв брой % от бюджета на една община е за тях? В Германия е 3-7 % и това е предварителната защита - поддръжка на заетостта с техните ползи.
- Тук има финансиране на школите в ОДК, за рок фест на учебни банди.
- Не, приказвам за неофициални, самосъздали се групи. Тези, които са на улицата и са се организирали за положително. Те не са в институцията. Трябва ни отношение към младежи, които не просто са се събрали с телефоните да гледат Ютюб, а да свършат нещо, което им дава смисъл.
Всяка година Националната мрежа на децата написа оценка на политиките за децата. За предходната година оценката за детско и младежко благоденствие не е ниска - 3,59.
Но в бездънен разрез най-ниска е в областите предварителна защита, свободно време и спорт. Точно това, което дава осмислянето.
Непроработилият закон за младежта съдържа част от инструментите и би трябвало да ги предизвиква. За да забележим дали нещо работи, ни би трябвало противоположна връзка, оценка. Но от 2020 година няма мониторинг.
Имаме прекалено много дефицити на всевъзможни равнища, с цел да желаеме други резултати. Ние доста работа не сме свършили, а чакаме децата да се оправят сами прелестно със своите нелеки провокации.
Темата за позитивната дисциплинираност не се схваща. Наказанията са отрицателната. Позитивната желае правила за връзки, извлечени от децата, подкрепени от възрастните. Докато я няма тази вътрешна регулация на връзки, тя се контролира стихийно извън и от възрастните през санкции.
Ренета Венева е приключила логика на психиката в СУ " Св. Климент Охридски ", специализира в Мюнхен Монтесори терапия. Председател е на Националния алианс за работа с доброволци. Действащ психолог, Монтесори терапевт и обучител.
- Много постоянно имаме обстановка, която поражда въпроси. Те са поставяни доста години и решение няма. Всеки път се чудим каква спешна мярка да предприемем. Бяга дете от детската градина - усилваме райберите. Отива с нож на учебно заведение - слагаме детектор. Измисляме последваща мярка, която да взема решение дребен пай от огромния въпрос за какво се случва това. Отговорите ги знаем. Причините си ги изброяваме при всеки случай. И всеки път търсим отговорния, а не огромната причина. Искаме да го намерим и да го надигнем пред малкия екран. А грешките са предсказани от метода, по който не действа поддръжката към младежите.
- Къде бъркат фамилията, учебното заведение, обществото?
- Грешим всички дружно. В учебното заведение има тормоз и за това приказваме 20 години. Няма стратегии за предварителна защита. Знаем, че би трябвало да се учат доста неща, само че няма време да се работи за прочувствена просветеност, за решение на спорове.
Знаем, че това е казусът, само че нямаме консенсус за решенията.
Знаем какво е в фамилията - прекалено заети родители, тормоз и домашно принуждение, неглижирани потребности. С дете на 13-17 година възрастните към този момент не са директно ангажирани, както с по-малките. Но това като че ли ги освобождава и от уговорката да поддържат и познават младежа, да поддържат връзка съгласно неговите потребности. Той към този момент има друга среда, други ползи и фамилията има сложна задача да влезе в този свят от ежедневни грижи, наслади, решения. Той е самичък.
Да се науча да се оправям с гнева! В обстановки, когато сме на разнообразни отзиви. Как се случва разбирателството, когато съм афектиран и не желая да поддържам връзка, само че ти ме принуждаваш? Как да отвръщам? Какви са другите възможности? Хем да защитя себе си, хем да устоя на напън.
Кой да научи децата на това и по кое време? А би трябвало от детската градина.
Имат отношение фамилията и учебното заведение, само че решаващата роля е на политиките и на органите, които ги осъществят. За младежа сред 13 и 18 година няма визия по какъв начин се задоволяват неговите ползи. Има ли къде да спортува? Има ли сред блоковете, като се съберат десетина младежи, какво да вършат? Нито в дребните селища, нито в огромните градове има място за тях, а има за строителство и паркиране.
Като излязат от къщи, къде да отидат? Отиват в мола. Виждам ги на площадки за деца сред 3. и 6 година Мълчейки, с телефоните, най-малко са дружно.
Неподкрепени са ползите на младите, които в тази възраст имат потребност от правене на освен това от всеки път. През деяние да се заявят, през другарство с връстници. За младежа групата е мястото, където той претърпява. Тази група се събира към някакъв интерес. Чудесно е да бъде спортът, само че има и културни ползи, правене на нещо за другите. Кой размишлява за тези потребности като предварителна защита - какво да създадем в дълготраен проект, с цел да не сме постоянно в спешна намеса?
-Кои може да са инструментите?
- Единият взор какво да вършат децата би било добре да идва като политики и послания към общините през Закона за младежта. Не работи. Има го към този момент 12-13 година Не че някой юноша знае, че има закон за младежта. Страхувам се, че и общините не знаят.
Законът е с хубави послания, само че няма принадлежности и практическо приложение.
Не стимулира общините и локалните общности да сложат потребностите на младите във фокуса.
Какво да вършат те? Искат да са дейни. Освен спорта и културата, могат да се заявят през филантропия. Младите са най-активните в щедрост. Но това е такова изключение в живота на общностите…
Там разбирането е, че би трябвало да учим доста. Че през учебници би трябвало да учим дори добродетелите. В час да ни преподават какво е положително. Не! Добродетелите не се преподават, те се практикуват.
Те са модели, които младите виждат от нас. Когато имат въодушевяващ модел и пространство, те стават дейни.
- Какви модели виждат в обществото? Момичета с специалност инфлуенсър и корекции, които желаят да си обезпечат живота посредством състоятелен мъж, и мъже с бизнес и бицепси, за които значима е единствено външността?
- Инфлуенсър стана всеки, който може да въздейства на затворени групи, каквито са младежите, когато седнат на детската площадка за 3-годишни с телефоните. Там им предлагат бързи решения за илюзорно благополучие.
А тези модели основават полезности и тласкат към държание. Ако си намериш богат сътрудник, няма да работиш. Ако инвестираш в корекции, ще станеш видим. Малко се прави оценка и поддържа в обществото държание, при което си забeлежим, когато правиш нещо свястно, човеколюбиво и потребно.
Младият човек може да е деен в учебно заведение през заявяване на полезности, само че не в часа по добродетели. А след часовете. С стратегии, които дават опция на младите да вършат нещо и тяхното присъединяване да има артикул. Те желаят да виждат резултат. Ние да го видим, уважим, приветстваме. Да покажем, че този развой има смисъл.
Другото поле е в дребната общественост в квартала, в младежкия център - само че не един за цялостен Пловдив. И не който работи до 17 ч., тъй като младежите тогава излизат.
- Училището вини фамилията за липса на образование. Семейството не може да се оправи и чака учебното заведение да забрани телефоните. С взаимни обвинявания се върви към промени в закона - санкции за родители, санкции за възпитаници, в това число премахване до 3 дни, прекъсване на стипендия, изключване от извънкласни действия. Какво ще реализира това?
- Всяко учебно заведение единствено ще взема решение кое е недопустимо държание, с цел да приложи тези наказания. Но това кой проблем ще реши? Само ще го задълбочи. При липса на съответна предварителна защита и дълготрайни подкрепящи политики нищо друго не ни остава, с изключение на да забраняваме и наказваме. Точно противоположен би трябвало да е фокусът.
- Какво ще стане с едно осъдено дете?
- Ако имаше резултат от наказванията, нямаше да има задълбочаване на проблемите. Едно осъдено в учебно заведение дете към този момент доста пъти е наказвано у дома.
Безсилието вкъщи става изтощение в учебно заведение. Наказанието, унижението, гневът порастват.
Системно наказваното дете е отговорно дете. Чувството за виновност е пагубно. То поражда недостатъци във връзка с самовъзприемането, на гнева към себе си и другите. От това осъдено дете можем да чакаме всичко, само че не и смяна. То има проблем със оправянето с възприятията и има потребност от поддръжка на родителите. Преди да ги глобяваме, би трябвало да помислим по какъв начин ги поддържаме да се оправят.
- Не е ли това официално от учебни психолози и педагогичен съветници?
- Да, официално е. Но кой го прави оценка и по какъв начин? По планове? Те работят година, регистрират краткотрайни резултати. Кой прави оценка дълготрайно? Фактите и младежите.
Но кой ги пита тях в какъв развой биха взели участие? Ако не ги овластяваме, те сами се овластяват. Младите би трябвало да имат значима роля в това кое работи, като ги включваме в предоставяне на оферти, взимане на решения и носене на отговорност.
- Какво чакаме от децата, когато ние газим разпоредбите?
- Преди 15 година, когато имаше повече правила в обществото и не бяхме толкоз комплицирани, беше подложен въпросът кой може да помогне за проблеми с държанието - в класната стая и коридорите, сред преподавател и възпитаник, сред преподавател и родител, който търси сметка за какво педагогът не е приключил своята работа с възпитанието. Тогава на няколко места в Пловдив бе осъществена учебна медиация. Европа я е измислила от дълго време. И е чудно по какъв начин чакаме някой отвън учебното заведение да свърши работата за връзките на децата там. Тези, които ще кажат по какъв начин, са самите участници в процеса - младежите, учители и родители. Ако са подготвени, някои от тях са най-хубавите носители на концепциите по какъв начин да се решат спорове ненасилствено и могат да го практикуват.
Има работещи модели. Но когато са по планове, а не са политики, когато не е оценен приносът и не е трансфорат в дълготраен проект, едни пари са дадени за нещо положително, което аха да свърши работа, и си е отпътувало.
Отчетено е. Само това. Няма система, която да усили резултата във времето, без значение кой е кмет и шеф.
- Тази условност не отблъсква ли още младите?
- Те виждат нашето изтощение - че си затваряме очите, че измисляме без тяхно присъединяване неработещи решения. И се опълчват. Колкото повече ги наказваме, толкоз по-голям е протестът. Така демонстрират отношение към външна регулация, в която не вземат участие.
Младите виждат нашата групова бурност, комплицираност, воюване и прекачване на отговорността.
- Ако има проблем, учебното заведение мести детето в другия клас.
- Да, споделят младите, ще иде в прилежащия клас, само че на негово място ще дойдат други двама, с които също няма да се оправим. Те са толкоз осъзнати какъв брой ние не можем да свършим работа. И стопират да ни имат вяра. Виждат, че нямаме съгласие, да вземем за пример за телефоните. И стартира увъртане. Виждат по какъв начин си затваряме очите, че са с два телефона. Как сме безпомощни, в дисонанс, в спор. Не сме дружно с тях. Никой за нищо не ги пита. Да си шеф за един ден, не стига.
- И какъв брой постоянно проблематичният възпитаник е в тази роля?
- Никога. „ Лошото “ дете се възприема като неприятно, тъй като дълго сме му казвали, че е такова. От детската градина. Още на 2,5 година то стартира да построява облик за себе си. И като възпитаник всеки ден ни го потвърждава през държанието на неприятния младеж. Ние доста сме помогнали по този начин да се възприема. Всеки ден провокира възрастните да препотвърдят този облик.
- Ако ние не можем да се оправим, какво чакаме от децата?
- Това, което се случва, само че още повече. Имаме потребност от осъзнаване и по-дълбок прочит, от напълно други решения. От дълготрайни политики и дейности, стратегии, подкрепящи дейното дете. Да открием мощните му страни и да го поддържаме да ги развива. От тренинги, интензивности, насърчаване на прочувствена просветеност. Ако нямат опция, децата работят първосигнално.
Имаме диалог на доста равнища. Да оценим кое работи в класа, учебното заведение, града. Да кажем, че не работи. И да намерим друго, само че като питаме младите. Ако не ги питаме, не знаем какво мислят. Ако не ги питаме постоянно, не знаем цялата истина. Ако не ги питаме отново, не знаем решенията и не можем да ги включим.
Ако 15-годишният не взе участие, какво да създадат възрастните, с изключение на да санкционират? Трябва да го овластим да се включи в своята персонална смяна.
Във възрастта, когато се вглежда в себе си, неудовлетворен е и рови да откри еднаквост, да сътвори себе си и да се съобщи в общественост - тъй че да се хареса от другите. Да го виждат по метод, който е обществено допустим, само че допустим и за него. Това желае пространство, модели и изрично не санкции.
- Какво липсва у нас, а другаде работи?
- Отсъства младежкият служащ. Това не са измислици. Това е човек като обществения служащ, само че на друго поле. В чужбина те са на терен - в квартала, в младежкия център, сред учебните заведения в плановете. Те са връзката с младите. Самите те са по на 25-27 година Понякога са водачи, от време на време - подкрепящи.
Другото, което пропадна в последните 20 година, са младежките организации и групите от младежи, които са се събрали от някакъв интерес. Дали ще карат ролери и скейтове, или ще свирят рок в гаража, дали ще събират капачки - те би трябвало да бъдат видяни и подкрепени. Но какъв брой % от бюджета на една община е за тях? В Германия е 3-7 % и това е предварителната защита - поддръжка на заетостта с техните ползи.
- Тук има финансиране на школите в ОДК, за рок фест на учебни банди.
- Не, приказвам за неофициални, самосъздали се групи. Тези, които са на улицата и са се организирали за положително. Те не са в институцията. Трябва ни отношение към младежи, които не просто са се събрали с телефоните да гледат Ютюб, а да свършат нещо, което им дава смисъл.
Всяка година Националната мрежа на децата написа оценка на политиките за децата. За предходната година оценката за детско и младежко благоденствие не е ниска - 3,59.
Но в бездънен разрез най-ниска е в областите предварителна защита, свободно време и спорт. Точно това, което дава осмислянето.
Непроработилият закон за младежта съдържа част от инструментите и би трябвало да ги предизвиква. За да забележим дали нещо работи, ни би трябвало противоположна връзка, оценка. Но от 2020 година няма мониторинг.
Имаме прекалено много дефицити на всевъзможни равнища, с цел да желаеме други резултати. Ние доста работа не сме свършили, а чакаме децата да се оправят сами прелестно със своите нелеки провокации.
Темата за позитивната дисциплинираност не се схваща. Наказанията са отрицателната. Позитивната желае правила за връзки, извлечени от децата, подкрепени от възрастните. Докато я няма тази вътрешна регулация на връзки, тя се контролира стихийно извън и от възрастните през санкции.
Ренета Венева е приключила логика на психиката в СУ " Св. Климент Охридски ", специализира в Мюнхен Монтесори терапия. Председател е на Националния алианс за работа с доброволци. Действащ психолог, Монтесори терапевт и обучител.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ