Фредерик дьо Ла Мюр е един от най-известните френски фотожурналисти

Фредерик дьо Ла Мюр е един от най-известните френски фотожурналисти и дълготраен формален фотограф на Министерството на външните работи на Франция. В продължение на над 40 години той документира основни моменти от международната дипломация и интернационалните спорове – от Арабската пролет на площад „ Тахрир “ до войните в Косово и Украйна, както и исторически срещи сред международни водачи. В извънредно изявление за Марина Цекова той споделя за фрагментите, които остават в историята, и за спомените, които не избледняват.

ЕТО И ЦЯЛОТО ИНТЕРВЮ:

 

 

Благодаря Ви, че отделихте време за нашата публика.

И аз благодаря

В университета следвате право. Как решихте да станете фотограф?

Да, следвах право. Но всичко стартира в гимназията. Във Франция имаме доста дълги ваканции и едно лято отпътувах да работя по гроздобера, с цел да припечеля малко спомагателни средства. С тези пари си купих първия фотоапарат. И доста скоро по-късно отпътувах за месец-два в далечния север на Европа, в Лапландия, с цел да се занимавам с фотожурналистика, най-вече за деца. Когато се върнах, продавах тези репортажи на списания. Така че правех това по време на лятната си почивка.

Но по какъв начин тогава стартирате работа за държавното управление?

Щастлива случайност. Спечелих конкурс, проведен от вестник Le Monde, и бях изпратен в Япония, с цел да направя репортаж за живота на децата там. Там се срещнах с журналистка, която ходеше в Министерството на външните работи в Париж всеки ден за ежедневния брифинг пред медиите. Един ден те оповестиха, че търсят фотограф. Така тя се свърза с мен и сподели: „ Търсят някого, идете да ги видите “.  Беше си чиста случайност.

Къде е мястото на творчеството в фотоси, в които има толкоз доста протокол?

Когато видите фотосите, ще разберете, че аз всъщност живеех два живота. Работех в Министерството на външните работи, за което ми плащаха, където покривах дипломатическите въпроси. Там всичко беше доста структурирано и контролирано. Нямахме доста независимост, обикновено, не може да правиш каквото поискаш. Така че постоянно работех по 10 или 15 минути за протоколни срещи с държавен глава или външен министър. Но през останалото време, бях свободен. Така че може да се каже, че сменях шапката и излизах да видя какво се случва по улиците по време на тези срещи.

Бъдете почтен, влияеха ли персоналните ви политически пристрастия на метода, по който работите?

Не, не, безусловно не. Само по себе си министерството на външните работи се издига малко над политическите разногласия. Това, което беше доста прелестно за мен, е, че имаше малко по-широк светоглед от локалните проблеми, които занимаваха Франция.

Кои фотоси Ви беше най-трудно да извършите?

Лично за мен най-трудните снимки са от страни, където хората са във война. Често ходех на дипломатически задачи за ден-два с някой министър, само че аз избирах да остана и по-късно. През множеството време това беше тъкмо преди да избухне войната и чак в самия ѝ край. И по този начин постоянно ставах очевидец на протичащото се преди и на следствията по-късно.

След толкоз години работа измежду международната дипломация, успяхте ли да си отговорите на въпроса, за какво хората не престават да водят война?

Според мен обществото е изцяло безразсъдно. Това, което нормално следим, е, че доста от тези, които водят борби, са напълно манипулирани.

Вие се озовавате на площад „ Тахрир “ в разгара на Арабската пролет. Какво помните от оня миг?

Бях изумен какъв брой доста хора имаше на този площад. Бях съпроводен от посланик с доста положително притежаване на арабски език. Той ме разведе из площада. Познаваше публицисти, които имаха студио на 6-ия етаж. Така съумях да се кача до върха на постройката, с цел да направя тази невероятна фотография. Чак когато стигнах балкона осъзнах, че в никакъв случай не бях виждал нещо сходно. Мислех си, че на този площад ще има доста хора, само че не си и представях да са чак толкоз много… А най-удивителното е, че на тази фотография съвсем не се виждат дами.

Видях че сте снимали и Киево-Печорската лавра, която преди дни беше тежко ударена от ракета. Как приемате ориста на тази фотография единствено няколко години по-късно?

Ужасно е, тъй като въпреки всичко беше фотография на наслада. Виждате тази двойка младоженци пред всички тези светци, като че ли ги пазят. А няколко години по-късно руснаците бомбардират популацията безсистемно. И желаех да прибавя, че това, което ме поразява във всички тези фотоси, е, че доста от тях в действителност имат втори живот посредством събитията, които се случват по-късно.

Често ли ви се случва фотосите да трансформират ориста си?

Да. Ще ви опиша за Хаити. Исках да направя репортаж за дипломат, който идва в нова страна. Как минават първите няколко дни за него. Заминах за 15 дни с посланик от Париж, с цел да видя по какъв начин се открива. Два месеца по-късно беше огромното земетресение. Френската ни делегация потегли на идващия ден. Беше извънредно, имаше 300 000 починали. И си припомням, че в един миг минах около катедралата, която беше изцяло разрушена, и си споделих: „ Защо не снимах тази катедрала тогава? “

От всички фотоси, които сте правили в живота си, има ли такава, която ще остане в историята?

От дипломатическите фотоси в историята ще остане тази на ръкостискането сред Хелмут Кол и Франсоа Митеран, която съставлява френско-германското помиряване. Тя е доста алегорична – фотография, която не се нуждае от пояснение и е разбрана непосредствено, съвършено.

Помните ли историята на тази фотография – по какъв начин стана?

Всъщност беше щастлива случайност. В деня преди тази френско-германска гала всички фотографи бяха извикани в Елисейския замък, президентската резиденция, с цел да си запазим места. Трябваше да фотографирам нещо преди този момент и закъснях. Когато дойдох ми споделиха: „ Г-н дьо Ла Мюр, закъсняхте. Жалко за вас, само че ще получите най-лошото място “. И тъкмо там ме сложиха, пред Гроба на Незнайния боец, където щяха да отдадат респект и всички щяха да козируват. Така че опциите ми за фотография не бяха по никакъв начин вълнуващи. И там се случи ръкостискането, което въобще не беше планувано. Беше чист шанс.

Виждалите ли сте я в миналото в учебник по история?

Да, виждал съм я. Тя е в действителност голям знак. Когато френският държавен глава Франсоа Митеран умря, това беше фотографията, която беше употребена на всички места в Германия в негова памет. Това е най-важната историческа фотография, която съм направил.

Каква е ролята на лицемерито в международната политика? Вашите фотоси постоянно демонстрират хора, които стискат ръце и се усмихват, а по-късно водят война между тях?

Да, в действителност, само че това е част от огромната игра в света. Мисля, че хората не се заблуждават от протичащото се. Често след необятните усмивки, следва другото. Но от време на време нещата вървят и добре.

Бяхте ли с френската делегация по време на процеса против медиците в Либия?

Да. Бях в Либия с Филип Дуст-Блази, който беше министър на външните работи на Жак Ширак. Самият той беше доктор по обучение и искаше да види българските медицински сестри. Когато пристигнахме в Либия, френският дипломат там ни сподели, че ще бъде невероятно, че като че ли инцидентно, сега, в който отиде да види българските медицински сестри, като наближи колата до пандизите, Кадафи ще се обади и ще ни помоли да отидем незабавно да го забележим, с цел да предотврати визитата. Но в действителност успяхме да отидем. Така че влязохме в пандиза. Бяхме дребна делегация, несъмнено сме били шест или седем души, не доста. Въведоха ни в дребна стая. И тогава дамите охранители доведоха българските медицински сестри, както и палестинския доктор, в случай че вярно помня. И там имаше къса едночасова среща с министъра, с преводач. Накрая, като си тръгвахме, ги видях. Те напускаха, съпроводени от затворническите надзиратели. Знам, че е било извънредно. За мен всичко това беше доста неприятен спомен, те прекараха още две години в пандиза. А аз си се върнах умерено във Франция със самолета. През целия полет единствено за това си мислех. Как си потеглих умерено, гладко, а горките дами останаха в пандиза.

Заради това ли помните толкоз добре този случай –години по-късно?

Помня го доста ясно, тъй като това беше явно скалъпена история.

Колко мъчно е за един фотограф да вижда с очите си толкоз доста тежки ориси?

Знаете ли, няколко години по-късно медицинските сестри пристигнаха в Париж. В министерството. И за мен беше доста прочувствено да ги видя там, свободни. А в книгата, която сформирах, на една страница има фотография на сестрите в пандиза и фотография на свободните сестри в Министерството на външните работи в Париж. Така че, с цел да отговоря на въпроса Ви за това да виждаш сложни неща, когато сте на терен и работите, сте изцяло погълнати от това, което вършиме. И по някакъв метод камерата работи като филтър за това, което виждате. Но най-трудните моменти са тези, когато се връщахме във Франция – страна, където в края на краищата 90% от популацията живее добре. Когато се прибирах у дома, всички облици започваха да се връщат. Често пътувах с военни самолети, тъй че се движихме доста бързо, не минавахме през митница. Случвало се е дистанцията сред самолета и дома ми да е единствено петнадесет минути. И си припомням един ден, бяхме в бежански лагер по време на Ирано-иракската война и сутринта бяхме там. А следобяд, помня, че към 17:00 часа, съумях да взема децата си от учебно заведение и от детска градина. И тогава всичко, които бях претърпял онази заран, нахлу още веднъж в съзнанието ми и ме порази.

Във време, в което всеки мисли, че може да бъде фотограф, какво разграничава същинския от другите?

Най-важното за фотографа е да бъде любопитен. Знаете ли, не е нужно да вървиш доста надалеч, с цел да откриеш завършения. Трябва да обичаш хората, да обичаш живота. И по-късно, мисля, че е значима и креативната страна на изображението. За мен положителната фотография, постоянно го споделям, е тази, която не се нуждае от изложение, която незабавно е разбираема и която е естетически добре уравновесена.

След 40 години във Френското външно министерство – липсва ли Ви работата?

Не, напълно не. Напуснах работа преди тъкмо седем години. И защото постоянно съм бил огромен бранител и фен на Европа, когато завърших с министерството, взех решение да обиколя Европа с колело. Досега съм минал 15 000 км. А в изложбата има доста фотоси, които направих през последните години, когато към този момент не бях в Министерството на външните работи.

Обиколили сте съвсем целия свят, само че по този начин и не стигате до Австралия и Нова Зеландия. Защо?

139 страни. Има две аргументи. Първата е, че са провеждани френски нуклеарни опити наоколо до Нова Зеландия и Австралия, тъй че локалното население въобще не е било предостатъчно от това по това време, разбираемо. Заради това не се е гледало на Франция с положително в този район. Втората причина е, че е доста надалеч. Пътуването до там лишава съвсем по два дни във всяка посока, в случай че желаете да останете най-малко два или три дни, след това отново назад.  А всяка сряда във Франция има съвещание на Министерския съвет. Министърът на външните работи наложително би трябвало да участва.

Вие сте в София за първата си галерия тук. Имате ли си към този момент обичана фотография от нашата столица?

Не още не съм имал доста свободно време. А и за жалост, времето в София е прекомерно хубаво. Светлината е доста ярка, слънцето свети доста мощно и ми е доста мъчно да върша фотоси при такива условия. В прочут смисъл избирам зимата заради тази причина, когато светлината е по-мека. Но в този момент май се усъвършенства светлината, тъй че се надявам още през днешния ден да мога да поснимам.

 

Още вести четете в: Свят, Темите на деня За още настоящи вести: Последвайте ни в Гугъл News