фотография: Павел Червенковавтор: Лора АсеноваСледвайте Гласове вАко да си бунтар

снимка: Павел Червенков

създател: Лора Асенова

Следвайте " Гласове " в

" Ако да си бунтовник е човек, който заран, обед и вечер си задава въпроси, като получените отговори трансформира в песни и функции с плахата самонадеяност, че по този начин може да се подреди света – да, не съм спрял. Все още ми пука. "

" Този сюжет ме хваща в точния стадий от живота ми, когато това в действителност съм аз. Наистина боготворя да поддържам връзка с младежи и да следя развиването им. "

" За мен е пагубно да напипаш формулата на някакъв шлагер и след това да напишеш още пет песни, които да звучат по същия метод. А пък аз заради актьорската си природа, тъй като са ни учили, че всяка роля би трябвало да ти е друга от другата – да си неузнаваем във всеки нов облик, на мен това ми седи като задача и в песните. Не преднамерено, просто по този начин съм учтив. "

" Притеснението ми е, че съм предан на всичко по доста. Сигурен съм, че може и с по-малко, само че не знам по какъв начин. Но, в случай че не направя нещо по този метод – се усещам като че ли съм предал работната си философия. Може би би трябвало да ги градуирам и систематизирам, само че към момента не мога да се науча на това. "

Стефан Вълдобрев е от тези разностранни актьори, които имат доста гении. Неговата музика от 30 години съумява да бъде съвременна и да печели все нова и млада аудитория, както е в този момент и с групата „ Обичайните обвинени “. Актьорските му превъплъщения като да вземем за пример във кино лентата „ Изпепеляване “ остават знакови. Композициите му допълват доста театрални постановки и кино ленти като тази на „ Светът е огромен и избавление дебне отвред “, която даже съумя да се дореди в шорт-листа за „ Оскар “. Играта му на театралната сцена също постоянно вълнува, за мен по този начин беше със спектакъла „ Момчето от последния чин “. Да общуваш със Стефан е наслаждение, тъй като е откровен и неналожителен. А в това време неспирната му работа и сила те зареждат. Сега чакаме да го гледаме и на дребния екран от 25 февруари, когато по БТВ стартира престъпният български сериал „ Алфа “. Как се реализира салдото в работата, през какви стадии е минал в живота и изкуството и на какво го е научил триумфът, беседваме с него в идващото изявление.

- Това е първият сериал, в който участвате с основна роля. Какво ви притегли – сюжетът, екипът? 

-Всички съставни елементи, целият екип – и продуценти, сценаристи, режисьори, оператори, гримьори, осветители – това бяха все хора, които съм срещал в киното и това си проличава, изпипват работата си. Подходът към сериалите по света към този момент е като към кино. И аз вътрешно се почувствах подготвен за сходно предизвикателство. Напоследък имах много други оферти за участия в сериали, само че отказвах, тъй като желаех да попадна на по-мащабен, по-плътен облик.  Казах си, че, в случай че се появи подобен вид, този път ще приема. И той пристигна в точния миг. Направихме актьорска проба, утвърдиха ме – всичко беше по каналния ред. Обаче, още до момента в който четях пасажа, усетих, че аз съм този воин. Тези неща се усещат. Помня, че преди време по този начин се случи и с „ Изпепеляване “. Тогава режисьорът ми сподели „ Ти си 15-ият артист, който тестваме и, в случай че и ти не станеш, просто не знам какво ще вършим “ и аз му отговорих „ Спокойно, аз съм индивидът “ и по този начин и стана. Аз от време на време имам такива прояви на плаха самонадеяност. Просто интуицията ми го споделя. 

от снимачната площадка на сериала " Алфа ", снимка: Александър Станишев

- Освен с плаха самонадеяност, по какъв начин се подготвихте за персонажа?

- Случи се по този начин, че по същото време репетирах две пиеси. Едната е „ Частици жена “ в Народния спектакъл, режисура на Крис Шарков. В нея играя норвежки проектант, който има проблем с опиати. Другата е „ С тил към залеза “ на Димитър Коцев – Шошо. Там съм мастър-шеф, звезда в кулинарията, само че доста нерешителен в любовта. Като че ли тези подготовки ме активизираха и ме вкараха в актьорска кондиция, която продължи и в фотосите на сериала. За него се събирахме и обсъждахме облиците и сюжета в единствения свободен ден сред всеки три епизода, само че темпото е лудо и нямаш никакво време за себе си. Така, че - не, не съм водил по-специална подготовка за този воин, а и нямаше по какъв начин, след  месеци лежане у дома със разкъсан мускул на прасеца, отидох непосредствено на фотоси. По-скоро използвах интереса ми от детството към престъпния трилър, тъй като това е жанрът на „ Алфа “. Нали всеки младеж се възпламенява по интригата – какво ще стане, кой е неприятният, разкриването на закононарушения. В последно време тази тема доста участва в новините и това доста ме натоварва. Но парадоксално нормално по този начин се случва с актьорите, кой от каквото има уплахи и заобикаля – това му се дава да играе. Някак си обаче ролята още веднъж ме възпламени по този род и като свършихме фотоси още веднъж си пуснах да виждам такива сериали. И тогава разбрах, че нашият по нищо не им отстъпва.

- Кои сериали гледахте и може ли да се каже, че си „ взехте “ нещо от тях? 

- Гледах „ Мостът “, той е датско-шведски. Много ми хареса, само че към този момент не съм в подобен стадий да " взимам " нещо отнякъде. Сега по-скоро черпя единствено от опита си. Просто съпоставих по какъв начин са се справили сътрудниците. Нашата история е истинска, специфична, разказана професионално и почтено от целия екип. В „ Алфа “ играя топ следовател, съвършеният проверяващ на серийни убийства, няма неразгадаеми случаи за мен. Човек със ужасно самочувствие, което му изиграва неприятна смешка в предишното и той потъва на дъното. Сега ориста му дава втори късмет, връщат го назад в играта. Той прави конкурс за млади следователи и от четирима би трябвало да избере един. И си дадох сметка, че напоследък ми се случва нещо сходно – доста работя с младежи на по 20 години, музиканти, артисти. Те просто търсят моята поддръжка или съвет и аз им ги давам. Не съм го афиширал в никакъв случай, в този момент го споделям, тъй като има връзка с облика във кино лентата и в действителния свят имам нещо близко с този следовател. И този сюжет ме хваща в точния стадий от живота ми, когато това в действителност съм аз. Наистина боготворя да поддържам връзка с младежи и да следя развиването им.

" Обичайните обвинени ", снимка: Борислав Ганчев

- Може би и поради това музиката Ви от 30 години е постоянно съвременна и се обича от младежите. Това е доста мъчно постижимо.

- Това е някаква берекет! Всеки ден си споделям, че би трябвало да съм признателен, да не се окайвам и да не мърморя за нищо. Благодарение на новите песни младите знаят и песните ми от 90-те и ги пеят по концертите ни. И това е толкоз вдъхновяващо! Може би и виждат, че съм човек, който не се преструва, не се прави и не се щади най-много. 

- Но имам вяра и че се стремите към това да бъдете настоящ. 

- Да, устремявам се доста. Виждам трендовете. Все още ги чувствам. Имам вътрешен глас към музика, текст, актьорски роман. Мога да схвана актуалните изразни средства. В момента още записваме албум с „ Обичайните обвинени “ и тъкмо това ми е компликацията и желанието. По моите фриволни сметки обявихме, че ще е подготвен на 5 декември. Още лятото го декларирахме, с цел да си дам малко напън и да я свърша тази работа. Но аз в телефона си имам 1089 файла с мои музикални мемоари, които върша на момента, когато ми хрумнат. Понякога имам записани единствено хрумвания, три думи, двустишие, куплет, припев, мелодия. Те са хрумки, само че имам усета от кои 20 хрумвания най-малко една може да се развие и да стане ария. Проблемът е всичко това да се провежда, това ми лиши повече време, в сравнение с допусках – да се разпределят на мажорни песни, минорни песни, бързи, приблизително движение, балади. Тези последните са доста сложни за програмиране в концерти, тъй като целия градус на шоуто пада и в последно време ги заобикалям. Но ето абсурд - върти ми се от дълго време в главата една такава баладична мелодия  - "... имам три патрона, револвер и икона ". Дълго се чудих дали да я вършим, само че откакто я изрепетирахме, групата се влюби в нея, аз също. Разказва се за човек, който в средата на нищото е прострелян отнякъде, без да знае от кое място, паднал е от коня си, само че би трябвало да откри сили да продължи. И следва припевът: " Напред към теб, към теб - мой век раздрънкан. О, дял прокълнат - да си роден светът да слагаш в ред, самичък тежко ранен ". Слушателят незабавно ще разпознае препратката към думите на Хамлет. Получи се специфична ария, в посоката на " Аз ли съм или не съм ". Темата за тази колебливост във всеки от нас ме вълнува от дълго време. Там също я преглеждам: " Един човек върви зад мен, обръщам се, а няма никой... " Обичам този вид песни, тъй като дават опция за повече изчерпателност. Без да си плакатен или поучителен, да споделиш значими за теб мисли със средствата на поезията и музиката. Е, правилно че от толкоз мислене и промени в работата по албума, към този момент не дръзвам да разглася дата по кое време в действителност ще излезе подготвен, само че уповавам се да е за положително и да е имало смисъл. Само публиката ще реши това.

- А променяте ли стила на групата с новите песни? 

- Опитвам всеки албум да е крачка напред. Но даже и да желая да трансформирам стила, не е допустимо, а и не е наложително  - изпод стои някаква основа, почерк. Стоят, в случай че щете, даже и упования на публиката - за позитивизъм, оптимизъм, положително въодушевление. Но по какъв начин се вършат такива песни в настоящия плашещ свят, високомерен от страхове, несгоди, експанзия, фанатизъм и тотално обезценяване на човешките животи? Непосилна работа. Стилът не зависи напълно от твоите планове. Особено, когато не боравиш с електронни семпли, подготвени лупове или изкуствен интелект, а с живи музиканти, същински човешки същества. Те ще свирят и пеят музикални изречения, отразяващи страстите им от през днешния ден, деня на записа. Ако са тревожни, в записа ще има горест. Ако са радостни, записът ще бъде ярък. Ако се е случило следващото безумство, следващата демонстрация на неправда и си чул следващите безочливи неистини, в случай че от всичко това душата ти е стегната в менгеме, като застанеш в студиото пред микрофона и гласът ти ще е стегнат. Опитваш да се събереш, да преодолееш всичко, да си свършиш работата по най-хубавия метод, толкова. Но нито микрофонът, нито камерата могат да бъдат излъгани, те виждат и чуват моментното ти положение и го запечатват. И, говорейки за стила, за мен е пагубно да напипаш формулата на някакъв шлагер и след това да напишеш още пет песни, които да звучат по същия метод. А пък аз заради актьорската си природа, тъй като са ни учили, че всяка роля би трябвало да ти е друга от другата – да си неузнаваем във всеки нов облик, на мен това ми седи като задача и в песните. Не преднамерено, просто по този начин съм учтив. И си споделям „ тази ария не трябва да наподобява на онази “, тъй като е демонстрация на неприятен усет. Гледам да са разнообразни, да имат доста елементи, да има драматургия в тях. Колегите към този момент привикнаха с метода ми на мислене, че няма куплет – припев – куплет – припев – соло – припев. Следвам друга логичност и други импулси.

- Много ми харесва това, че постоянно във Вашите песни има роман.

- Изглежда, това ми е работата – повествовател на истории с разнообразни средства. Песните са ми като мини-филми. Не владея търпението да направя пълнометражен филм, той ще отнеме към 6-7 години. Обаче една ария става като филм безусловно за няколко дни. Обърнаха ми внимание, че по време на огромните концерти, не се изкушавам да имаме атрактивно, охолно, динамично осветяване. Такова, каквото е наложително за поп и рокендрол концертите. Отговорих, че е задоволително да се виждат добре лицата ни, а аз да виждам лицата на хората в залата. Защото ние описваме историята с лицата си и с инструментите, а светлинните резултати единствено ще лишават от вниманието на хората, те ще не помнят описа. Просто ставам леко ревностен, когато се лишава вниманието от думите. Казвам си, че ще създадем на сцената по-голям „ филм “ единствено с инструментите и с лицата ни. Ето я още веднъж тази плаха самонадеяност.

- Скоро следва ли концерт? 

- На 29 февруари в новооткрития клуб „ Строежа “. Аз имам огромен сантимент към тях, тъй като преди 12 години, когато се събрахме с групата след 10-годишна пауза, те ни бяха първите домакини. Винаги се поверявам на сантиментите. Сантиментален човек. 

- Какво ви събра тогава с тези огромни музиканти? 

- Случайността, само че май, както стана в този момент и със сериала, просто му пристигна времето. Иначе около инцидентни позвънявания, тогава ни потърсиха и от София филм фест, и от Салона на изкуствата в НДК. И работата се задвижи. Но аз се усещах подготвен за това тогава, тъй като преди този момент за мен беше един доста дълъг кино интервал. С доста функции, с доста писане на кино музика, следването ми на кинорежисура в Прага, режисьорският ми дебют в документалното кино. Много кино ми се беше събрало и осъзнах какъв брой тежка машина е това. Усетих, че ми би трябвало някаква лекост на изразните средства. Тази лекост идва от петима другари, които се събират, свирят и вечерта е тяхна или пък за три дни е изсвирено и записано. След една седмица сингълът е в ръката ти. А в света на киното – имаш една концепция и вероятно след седем години я виждаш на премиерата й. И го споделям това с голям почит към хората от промишлеността. Това са хора с стоманени нерви. Аз нямам такива. Нямам самообладание, желая да видя резултата незабавно. И това е – песните са мои къси кино истории. 

- Винаги доста съм се чудела – по какъв начин се усеща един актьор от обстоятелството, че на всички места и всички желаят да чуят една съответна негова ария, като „ По-полека “? Дотяга ли в един миг, песента губи ли от своята сила за Вас самия?

- Дори и да видя в залата хора, които са на наш концерт за стотен път (аз пея със затворени очи, само че отворя ли ги даже за половин секунда, виждам всички и нормално различавам познатите лица). Все си мисля по какъв начин да сме разнообразни за тях – да променим сет-листа или с някакво многообразие на метода, по който я изпълняваме. Но постоянно, когато го създадем, се оказва, че 2/3 от публиката в залата са за първи път. И следователно се усещам като че ли тях ги предавам. Затова съм уверен към този момент, че не трябва. Точно с тази ария, на която дължа толкоз доста, не трябва да го върша. Благодарение на " По-полека " имаше превръщане на погледите към цялото ни творчество. Тя беше като прожектор, който освети и останалите песни, напомни тяхната лична светлина. Дължа й доста. Нямам право да я подценявам или да ми омръзва да я извършвам. Напротив - свирим я постоянно и първоначално, и в края на концерта.

- Сещам се и за една друга ария, която ми е доста обичана - „ Тази ария не е за обич “. Тя по-късно стана саундтрак на един прелестен сериал – „ Денят на бащата “. Но Вие дълго сте композирали музика особено за филми и театрални постановки. Как се случва това? 

- От 6-7 години не съм композирал музика за кино или спектакъл. Преди беше доста интензивно. За няколко постановки на сезон, по 2 кино лентата по едно и също време. Докато писах за сериала „ Недадените “, записвах и със Загребската филхармония за кино лентата „ Съдилището “. През цялото време усещах, че е подобаващото време, любувах му се. Това са доста безсъници, ноти, щимове, музиканти, оркестрации, само че знаех, че е моментът да работя. То отново е драматургия. Специално за кино музика целият ключ е да преодолееш егото си. Аз дълго време се борих с това, тъй като съм артист и за нас то е по формулировка. А когато си композитор – би трябвало да го няма. И за мен беше проблем, с който да се оправя. Всичко се случва главно при монтажа. И дори в Прага ни учеха, че музика се поставя, единствено в случай че има проблем в сюжета, недовиждане на режисьора, артистът не го е изиграл или операторът не го е снимал добре. Тяхната школа е, че музика се поставя единствено в краен случай. В театралната музика има повече независимост. Но в края на този интервал някак си се пренаситих и пристигна желанието за лекост в музиката. Не знам дали бих се върнал към това. 

- Споменахте по какъв начин в това време репетирате, снимате, вършиме концерти, записвате албум, пишете музика и текстове. Как се справяте с всичко това и изпитвате ли някакво разкаяние, че не отделяте задоволително време единствено на едно от тези неща?

- Притеснението ми е, че съм предан на всичко по доста. Сигурен съм, че може и с по-малко, само че не знам по какъв начин. Но, в случай че не направя нещо по този метод – се усещам като че ли съм предал работната си философия. Може би би трябвало да ги градуирам и систематизирам, само че към момента не мога да се науча на това. Веднъж ми се случи да имам интервал на отмалялост, не желая да си припомням и да приказвам за него. Това е най-ужасното – когато усетиш умората като огромно страшилище над себе си. И тогава е леко плашещо. 

- А по какъв начин Вие самият се променихте през годините? Още ли сте оня бунтовник, който не се опасява да работи с доста смешка?

- Не съм по-различен, просто съм по-малко краен. Ако да си бунтовник е да си безусловно уверен в нещо - като мине малко време, разбираш, че не трябва да си краен. Но в случай че да си бунтовник е човек, който заран, обед и вечер си задава въпроси, като получените отговори трансформира в песни и функции с плахата самонадеяност, че по този начин може да се подреди света – да, не съм спрял. Все още ми пука. И се връщам на тематиката за младежите. Мисля, че сме им огромни длъжници, тъй като им оставяме противен свят в тотална съсипия. Моето потомство носи главната виновност и задачата ни от тук насетне е да им даваме безрезервна поддръжка и мощна религия, може би по този начин ще изкупим виновността си. Сега, в идния сериал " Алфа ", дебютират няколко прелестни млади артисти. По време на фотосите им се радвах откровено - и на гения, на уменията, и на крехкостта. Много ми се желае хората да ги следят, да ги запомнят, да ги оценят, тъй като те ще имат доста дълъг път, оправят се фантастично, те са откритието на кино лентата.