Формалният повод – 116 години от рождението на поета –

Формалният мотив – 116 години от рождението на поета – се оказа единствено сцена, на която държавното управление на Мицкоски и медийните му представители сложиха следващата проява на антибългарска изразителност

„ В България този македонски родолюбец, влюбен в Македония, през днешния ден се показва като български стихотворец и „ българин по жанр “, защото писал на български език. Макар че Вапцаров в своята лирика възпява само своята татковина Македония, а не България, която го е умъртвила. “

Това е част от по-дълъг текст, оповестен през вчерашния ден в уеб страницата Нова Македония:

Публикацията се появи с фиктивен мотив годишнината от рождението на Никола Вапцаров
Но тя е признак за една продължаваща антибългарска политика, която към този момент даже не се прикрива зад дипломатични формулировки.

Да се твърди, че България „ умъртвила “ поета и по тази причина той не можел да бъде причисляван към българската културна традиция, значи да сменяем историческата трудност с комфортна схематичност. Истината е, че Вапцаров – човек от своето време, израснал в многопластовия свят на Пиринска Македония – пишеше на български език, живееше в българска страна и бе наказан от български съд в ера на политическо принуждение, която не щади никого. Да се трансформира персоналната покруса в национална агитация е не просто историческа неточност, а морално тестване, което актуалните общества не би трябвало да си разрешават.

Формалният мотив – 116 години от рождението на поета – се оказа единствено сцена, на която държавното управление на Мицкоски и медийните му представители сложиха следващата проява на антибългарска изразителност. Но би трябвало да признаем: те нямат интерес да спрат, тъй като това им носи триумф. Но последните локални избори Вътрешна македонска революционна организация – ДПМНЕ победи в 21 от 33 общини. Това е резултат, който явно окуражава сходна политическа линия.

Не бива да забравяме и оня сценичен епизод два дни преди изборите: провокативното размахване на българско знаме от сръбската певица Цеца Величкович по време на неин концерт в Северна Македония. Жест, който може да е бил импровизиран или пък съзнателно квалифициран, само че безспорно добави градус към политическата атмосфера и укрепи националистическите импулси, от които ръководещите сили черпят легитимност. Според мен Цеца Величкович е директно виновна за високият резултат на Вътрешна македонска революционна организация – ДПМНЕ на последните избори. От постъпката ѝ извлякоха изгода ръководещите в Северна Македония и Сърбия. Не и България.

А какво би споделил самият Вапцаров, в случай че можеше да огледа от другия свят към нашия?
Може би би се натъжил, че думите му – думи за индивида, за страданието, за вярата – се трансформират в оръжие в полето на днешни дребни борби. Може би би се разгневил, че паметта за него се използва за разделяне, вместо за осъзнаване. А може би би замълчал с онази дълбока човешка горест, която проблясва сред редовете на стиховете му.

Вечна му памет. И нека духът му остане надалеч от политическите механизми, които и през днешния ден се пробват да го трансфорат в знаме – било то българско или македонско. Защото Вапцаров заслужава да бъде четен, а не присвояван.