Вижте особеното мнение на Филип Димитров по делото за Истанбулската конвенция
Филип Димитров е един от четиримата конституционни съдии с изключително мнение по делото за Истанбулската спогодба. Вижте какво счита той:
О С О Б Е Н О М Н Е Н И Е
на съдията Филип Димитров по к.д. № 3/2018 година
Не съм склонен с решението по конституционно дело № 3/2018 година, с изводите на болшинството, както и метода към тях, по следните съображения:
Конституционният съд би следвало да прегледа настояването за оповестяване на противоконституционност в следните насоки:
1. Съществува ли текст или принцип в българската Конституция, който да се намира в несъгласие с задачите, обсега или съответни разпореждания на Конвенцията;
2. Съществуват ли към този момент, като част от Българската правна система, други актове, които съответствуват на наличието на Конвенцията
и
3. До какво се свежда отговорността, поета от държавното управление, респ. от Народното събрание, с цел да се откри има ли и какви опасности от бъдещи дейности, които биха могли да застрашат конституционния ред.
Разглеждайки настояването без да разграничи отчетливо тези детайли, болшинството попадна в комплициране и в подтекста на изключително шумна политическа акция (която Конституционния съд несъмнено не може да подценява, само че би трябвало да прави оценка с подобаващата му прецизност), стигна до постановеното решение.
Официално: Истанбулската спогодба е противоконституционна
Конвенцията дефинира задачите и обсега си в чл.1 и 2 извънредно в границите на насилието над дами и домашното принуждение. Обстоятелството, че тази проблематика е третирана в други законодателни и утвърдени от България интернационалните актове (подробно изброени в решението) ни минимум не анулира правото на държавното управление да подпише нов интернационален акт, който основава спомагателни гаранции за интернационално съдействие при спазването на тези правила. (Тъкмо това е и новото в Конвенцията – ангажимент за по-разгърнати ограничения за отбрана против насилието над дами и домашното принуждение. Дали обаче България не би трябвало заради беднотия да откаже протекция на пребивани дами не е парламентарен въпрос, а въпрос на изпълнителната и ненапълно на законодателната власт.)
Коментар с една дума: Срам!
Мнозинството избра като главен мотив за обосноваване на решението си приемането, че с позоваването на пола в неговото обществено измерение (употребата на термините „ gender” или “genre”) се изразявала
„ концепцията, че общественото измерение на пола е без значение от биологичното “.
Така болшинството, въпреки и официално да показва неразривната връзка сред биологичната и обществената характерност на пола, в действителност имплицитно е възприело тезата, развита в мнението на президента, че полът (и като даденост, и като поведение) по българската Конституция бил единствено биологично избран. Тази теза е напълно несъстоятелна. Цитирайки чл.47, ал.2 от Конституцията, болшинството акцентира, че е използван „ терминът дами, който е безспорно учреден върху биологичното схващане за пола “. По силата точно на чл.47, ал.2 отбраната на дамата е обвързвана с нейната обществена роля тъкмо толкоз, колкото и с биологичната. (При това майчинството напълно не е наложително да е „ биологично “.) Тъкмо това има поради и Конвенцията, а не измисляне на някакъв „ небиологичен “ пол. Такова схващане съответствува с поддържаното в края на претекстовете към сегашното решение и е изумително, че болшинството не е съумяло да долови това съвпадение.
Мнозинството е отделило прекалено много внимание на преводаческите старания по отношение на понятието „ gender” или “genre” – старания изцяло непотребни, тъй като преводът е въпрос единствено на облекчение и изясняване за ратифициращите страни. Единствените меродавни за приложението на Конвенцията (включително и като част от националното законодателство) са текстовете на двата езика – британски и френски, тъй че всеки термин може да бъде превеждан и описателно, стига това да обяснява смисъла му. В езиците, в които типичната дума за пол, “sex” има двойнствено звучене, терминът „ gender” или “genre” освобождава понятието от еротичното му звучене, което на български думата „ пол “ реализира сполучливо, само че в никой език на тези думи не се придава „ небиологично “ значение.
В претекстовете към решението са изброени изчерпателно всички случаи, в които е използвано понятието за пол, натоварено със обществените му характерности („ gender” или “genre”) и в нито един от тези случаи не се приказва за трети пол или за нещо друго с изключение на дами и мъже. Напротив отхвърляйки насилието над дами, категорично се загатва, че има нестереотипни полови функции т.е. има хора, чието обществено полово държание е „ изключително “, (т.е. отклонява се от типичното за съответните полове, „ gender” или “genre”, които си остават два). Да се мисли, че е противоконституционна възбраната да се упражнява затова принуждение върху тях, е неуместно. Създава се обаче надали не усещането, че тезата на болшинството всъщност афишира за противоконституционна да вземем за пример възбраната да се пребиват трансвестити – нещо, което опонира и на приципите на Конституцията, и на всички настоящи анти-дискриминационни и наказателноправни разпореждания.
Друга неправилна интерпретация на болшинството е обвързвана с понятието „ еднаквост, учредена на пола “ („ gender identity”). Съществуването на хора, които в държанието си се отклоняват от обичайните мъжки или женски функции (и желаят да е така) е житейски, а не нормативен факт и никоя конституция или закон (дори нацистки или комунистически) не може да дефинира дали тях ги има или не, а единствено дали могат да бъдат изтребвани (в случая с нацизма), дискриминирани и изселвани (при комунизма) или снабдени с обикновена отбрана против принуждение, каквото планува конвенцията. Очевидно общественото признание на един действителен факт оказва помощ, а не вреди при гарантирането на тази отбрана. Да се твърди (както в някои от постъпилите становища), че някаква „ българска конституционна еднаквост “ противоречала на признаването на съществуващи обстоятелства от живота е неуместно.
Да се твърди, че Конституцията не разрешава да се приказва за това, тъй като то „ не цели реализиране на тъждество сред половете, а заличава разликите сред тях, с което правилото на равенството изгубва смисъла си “ е също необяснимо. Как тъкмо става заличаването на разликата сред половете за мен (и евентуално други със също по този начин елементарни усещания като моето) остава мистерия. Но от това се извежда увенчаващата претекстовете към решението фраза, че „ в случай че обществото загуби способността да прави разлика сред жена и мъж, битката против насилието над дамите остава единствено фиктивен, само че неосъществим ангажимент “. Излиза, че съгласно конституционния законодател изясняването на обстоятелството, че има лезбийки или трансвестити значи, че мъжете и дамите ще станат идентични. Слава Богу нищо в текста на Конституцията не демонстрира, че конституционния законодател е имал сходни мисли.
Бурната обществена реакция на българското общество, въпреки и подстрекавана от погрешни тълкувания и втълпяване на подправени страхове, явно отразява някои действителни опасения, свързани с опцията ратификацията на Конвенцията
а) да се окаже прийом за проправяне на път към признание на еднополовия брак
и
б) да открие пътя за екстравагантни неправителствени организации към втълпяване по „ легален “ метод измежду децата на „ свръхосвободени “ хрумвания (като самоназоваващата се по този начин „ джендър идеология “ – “gender ideology”).
Първото безпокойство е безпричинно. Според чл.46, ал.1 от българската Конституция бракът е съюз сред мъж и жена. Конституционни промени не стават посредством конвенции, а само по метод, разказан в глава IX от Конституцията.
Второто безпокойство има своите учредения. Факт е, че от време на време рационални типичен демократични хрумвания се пазят от тесногръди либералфанатици или екстравагантни авантюристи по подобаващ за манталитета им метод. Конституционният съд не е предназначен да гадае дали такива ще се втурнат към българските учебни заведения и дали някое държавно управление няма да ги допусне там – нещо, което то има всичката власт да възпре, а при съществуване на противоположна политическа воля, то би могло да ги допусне със или без обсъжданата Конвенция.
Понятието „ джендър идеология “ (с което българското общество се срещна напоследък) е тъкмо толкоз известно, колкото понятията „ екофашизъм “ (ecofascism) и „ феминистонацистка “ (feminazi). Общото е, че и трите понятия могат да се употребяват от въодушевени интелектуалци, само че нямат никаква правна стойност.
Не съществува обаче никакво съображение - заради боязън от това, че някое държавно управление няма да си свърши работата или че някои родители се смятат неспособни да възпитават децата си – да се афишира за противоконституционна интернационална спогодба, която не опонира на никакъв текст или принцип на българската Конституция.
О С О Б Е Н О М Н Е Н И Е
на съдията Филип Димитров по к.д. № 3/2018 година
Не съм склонен с решението по конституционно дело № 3/2018 година, с изводите на болшинството, както и метода към тях, по следните съображения:
Конституционният съд би следвало да прегледа настояването за оповестяване на противоконституционност в следните насоки:
1. Съществува ли текст или принцип в българската Конституция, който да се намира в несъгласие с задачите, обсега или съответни разпореждания на Конвенцията;
2. Съществуват ли към този момент, като част от Българската правна система, други актове, които съответствуват на наличието на Конвенцията
и
3. До какво се свежда отговорността, поета от държавното управление, респ. от Народното събрание, с цел да се откри има ли и какви опасности от бъдещи дейности, които биха могли да застрашат конституционния ред.
Разглеждайки настояването без да разграничи отчетливо тези детайли, болшинството попадна в комплициране и в подтекста на изключително шумна политическа акция (която Конституционния съд несъмнено не може да подценява, само че би трябвало да прави оценка с подобаващата му прецизност), стигна до постановеното решение.
Официално: Истанбулската спогодба е противоконституционна
Конвенцията дефинира задачите и обсега си в чл.1 и 2 извънредно в границите на насилието над дами и домашното принуждение. Обстоятелството, че тази проблематика е третирана в други законодателни и утвърдени от България интернационалните актове (подробно изброени в решението) ни минимум не анулира правото на държавното управление да подпише нов интернационален акт, който основава спомагателни гаранции за интернационално съдействие при спазването на тези правила. (Тъкмо това е и новото в Конвенцията – ангажимент за по-разгърнати ограничения за отбрана против насилието над дами и домашното принуждение. Дали обаче България не би трябвало заради беднотия да откаже протекция на пребивани дами не е парламентарен въпрос, а въпрос на изпълнителната и ненапълно на законодателната власт.)
Коментар с една дума: Срам!
Мнозинството избра като главен мотив за обосноваване на решението си приемането, че с позоваването на пола в неговото обществено измерение (употребата на термините „ gender” или “genre”) се изразявала
„ концепцията, че общественото измерение на пола е без значение от биологичното “.
Така болшинството, въпреки и официално да показва неразривната връзка сред биологичната и обществената характерност на пола, в действителност имплицитно е възприело тезата, развита в мнението на президента, че полът (и като даденост, и като поведение) по българската Конституция бил единствено биологично избран. Тази теза е напълно несъстоятелна. Цитирайки чл.47, ал.2 от Конституцията, болшинството акцентира, че е използван „ терминът дами, който е безспорно учреден върху биологичното схващане за пола “. По силата точно на чл.47, ал.2 отбраната на дамата е обвързвана с нейната обществена роля тъкмо толкоз, колкото и с биологичната. (При това майчинството напълно не е наложително да е „ биологично “.) Тъкмо това има поради и Конвенцията, а не измисляне на някакъв „ небиологичен “ пол. Такова схващане съответствува с поддържаното в края на претекстовете към сегашното решение и е изумително, че болшинството не е съумяло да долови това съвпадение.
Мнозинството е отделило прекалено много внимание на преводаческите старания по отношение на понятието „ gender” или “genre” – старания изцяло непотребни, тъй като преводът е въпрос единствено на облекчение и изясняване за ратифициращите страни. Единствените меродавни за приложението на Конвенцията (включително и като част от националното законодателство) са текстовете на двата езика – британски и френски, тъй че всеки термин може да бъде превеждан и описателно, стига това да обяснява смисъла му. В езиците, в които типичната дума за пол, “sex” има двойнствено звучене, терминът „ gender” или “genre” освобождава понятието от еротичното му звучене, което на български думата „ пол “ реализира сполучливо, само че в никой език на тези думи не се придава „ небиологично “ значение.
В претекстовете към решението са изброени изчерпателно всички случаи, в които е използвано понятието за пол, натоварено със обществените му характерности („ gender” или “genre”) и в нито един от тези случаи не се приказва за трети пол или за нещо друго с изключение на дами и мъже. Напротив отхвърляйки насилието над дами, категорично се загатва, че има нестереотипни полови функции т.е. има хора, чието обществено полово държание е „ изключително “, (т.е. отклонява се от типичното за съответните полове, „ gender” или “genre”, които си остават два). Да се мисли, че е противоконституционна възбраната да се упражнява затова принуждение върху тях, е неуместно. Създава се обаче надали не усещането, че тезата на болшинството всъщност афишира за противоконституционна да вземем за пример възбраната да се пребиват трансвестити – нещо, което опонира и на приципите на Конституцията, и на всички настоящи анти-дискриминационни и наказателноправни разпореждания.
Друга неправилна интерпретация на болшинството е обвързвана с понятието „ еднаквост, учредена на пола “ („ gender identity”). Съществуването на хора, които в държанието си се отклоняват от обичайните мъжки или женски функции (и желаят да е така) е житейски, а не нормативен факт и никоя конституция или закон (дори нацистки или комунистически) не може да дефинира дали тях ги има или не, а единствено дали могат да бъдат изтребвани (в случая с нацизма), дискриминирани и изселвани (при комунизма) или снабдени с обикновена отбрана против принуждение, каквото планува конвенцията. Очевидно общественото признание на един действителен факт оказва помощ, а не вреди при гарантирането на тази отбрана. Да се твърди (както в някои от постъпилите становища), че някаква „ българска конституционна еднаквост “ противоречала на признаването на съществуващи обстоятелства от живота е неуместно.
Да се твърди, че Конституцията не разрешава да се приказва за това, тъй като то „ не цели реализиране на тъждество сред половете, а заличава разликите сред тях, с което правилото на равенството изгубва смисъла си “ е също необяснимо. Как тъкмо става заличаването на разликата сред половете за мен (и евентуално други със също по този начин елементарни усещания като моето) остава мистерия. Но от това се извежда увенчаващата претекстовете към решението фраза, че „ в случай че обществото загуби способността да прави разлика сред жена и мъж, битката против насилието над дамите остава единствено фиктивен, само че неосъществим ангажимент “. Излиза, че съгласно конституционния законодател изясняването на обстоятелството, че има лезбийки или трансвестити значи, че мъжете и дамите ще станат идентични. Слава Богу нищо в текста на Конституцията не демонстрира, че конституционния законодател е имал сходни мисли.
Бурната обществена реакция на българското общество, въпреки и подстрекавана от погрешни тълкувания и втълпяване на подправени страхове, явно отразява някои действителни опасения, свързани с опцията ратификацията на Конвенцията
а) да се окаже прийом за проправяне на път към признание на еднополовия брак
и
б) да открие пътя за екстравагантни неправителствени организации към втълпяване по „ легален “ метод измежду децата на „ свръхосвободени “ хрумвания (като самоназоваващата се по този начин „ джендър идеология “ – “gender ideology”).
Първото безпокойство е безпричинно. Според чл.46, ал.1 от българската Конституция бракът е съюз сред мъж и жена. Конституционни промени не стават посредством конвенции, а само по метод, разказан в глава IX от Конституцията.
Второто безпокойство има своите учредения. Факт е, че от време на време рационални типичен демократични хрумвания се пазят от тесногръди либералфанатици или екстравагантни авантюристи по подобаващ за манталитета им метод. Конституционният съд не е предназначен да гадае дали такива ще се втурнат към българските учебни заведения и дали някое държавно управление няма да ги допусне там – нещо, което то има всичката власт да възпре, а при съществуване на противоположна политическа воля, то би могло да ги допусне със или без обсъжданата Конвенция.
Понятието „ джендър идеология “ (с което българското общество се срещна напоследък) е тъкмо толкоз известно, колкото понятията „ екофашизъм “ (ecofascism) и „ феминистонацистка “ (feminazi). Общото е, че и трите понятия могат да се употребяват от въодушевени интелектуалци, само че нямат никаква правна стойност.
Не съществува обаче никакво съображение - заради боязън от това, че някое държавно управление няма да си свърши работата или че някои родители се смятат неспособни да възпитават децата си – да се афишира за противоконституционна интернационална спогодба, която не опонира на никакъв текст или принцип на българската Конституция.
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ