Изход ли е федерализмът от европейската криза?
Вече никой не се съмнява, че Европейският съюз (ЕС) минава през тежък спешен интервал. Логично, това е интервал на търсения и оферти за излизане от тази обстановка. Някои известни европейски политици и анализатори обръщат взор към федерализирането на Европейски Съюз като излаз, една доста спорна теза. Поводът за написването на този текст е оповестената на 8 септември т. година в европейския уебсайт Social/Europe публикация под названието „ Федерация или васализация. Сега е времето за решение. “, както и обособени оценки в Речта за положението на Съюза (2025) на ръководителя на Европейската комисия, госпожа Урсула фон дер Лайен.
Авторите на публикацията са трима изтъкнати европейски политици: Жозеп Борел, някогашен ръководител на Европейския парламент и някогашен (в предходната Европейска комисия) зам. ръководител на Комисията и Върховен представител на Европейски Съюз по въпросите на външната политика и сигурността; Ги Верховстадт, някогашен министър-председател на Белгия и ръководител на Европейското интернационално движение; и Доменек Руис Девеса, някогашен член на Европейския парламент и ръководител на Съюза на европейските федералисти.
Централно място в публикацията заема въпросът за федерализма: „ Европа би трябвало да избере: федерален съюз и самоопределяне или разединение и американски васалитет “. Според създателите, „ Вече би трябвало да е ясно, че Тръмп не е и в никакъв случай няма да бъде съдружник. Америка на Тръмп е съществена геополитическа, икономическа и културна опасност за Европа. “(!?) Те въпреки всичко смятат, че превръщането на Европа в протекторат на Америка не е неизбежно, а като излаз виждат съживяването на про-европейските болшинства в трите институции (Европейски съвет, Европейска комисия и Европейски парламент), „ които биха могли да осъществят смяна в курса, от васалитет към самоуправление “. Освен това, създателите се афишират за усилване на политическия съюз, елиминиране на правото на несъгласие по въпросите на външната политика и сигурността, за създаване на „ наша лична отбранителна система, самостоятелна от Съединени американски щати и способна да сдържа Кремъл. “ Статията приключва с безапелационния извод: „ Ние би трябвало да станем един същински федерален съюз, най-сетне освободен от рестриктивните мерки на единодушието и талантлив с пълномощия в региона на външната политика и сигурността….Ако не предприемем дейности и единствено чакаме идната рецесия, с цел да подобрим решенията, Европа рискува да почине като политически план. “
Не споделям горния извод, въпреки че съм склонен с част от констатациите в публикацията като заплахата от васалитет и нуждата от създаване на сдържащ нападателните попълзновения европейски защитителен съюз. Но не мога да приема безапелационното изказване, че Америка (на Тръмп или не) е „ съществена геополитическа, икономическа и културна опасност за Европа “. Категорично не одобрявам, също по този начин, премахването на правилото на единодушието в региона на външната политика и сигурността. То би премахнало единствено правилото на суверенното тъждество по тези съществени аспекти на интеграцията, би обезличило дребните и междинни страни членки и в последна сметка би било главно в полза на съюзната администрация и огромните страни членки, даже бидейки последните федерални единици като всички останали. (Нашата страна пази правото на несъгласие в Европейски Съюз и аз съм уверен, че това е вярната политика.) Но най-много не одобрявам федерализма като само вероятен метод за излизане от сегашната спешна обстановка.
Поклонниците на европейския федерализъм се надяват, че федерализираният Европейски Съюз ще докара до по-резултатно сливане на напъните за ускорено развиване на съюза и тяхното по-ефикасно ръководство. Считам, изключително при сегашните справедливи условия, че федерализмът освен не е „ единствения метод за гарантиране на ускорено развиване на европейската интеграция “, само че че това може да бъде реализирано по-сигурно и необратимо на основата на все по-засилващото се съдействие сред равноправни страни членки. Разбира се, координирано и стратегически направлявано от общоевропейските висши институции. Необратимостта на европейския интеграционен развой е от особена значимост. Нека го съпоставим чисто методологически с процесите на глобализация в края на предишния и началото на настоящия век. Ще забележим, че отричащата фундаменталното значение на суверенните страни глобализация се задържа единствено няколко десетилетия, след което спря и даде на задна скорост. Ако глобализацията се основаваше на разрастващо се съдействие сред суверенни и равноправни страни, тя не би се развила по този начин спорно и по този начин предразположена към огромно връщане обратно, което се случи, а би имала напълно друга, в основна степен необратима орис.
Не съм съперник на държавната федерална организация по принцип. Но в тази ситуация със настоящето развиване на Европейския съюз не става въпрос за желания, а за действителности. Как създателите си показват вътрешнополитически конфронтираните Германия, Франция и други страни членки да прегърнат концепцията за европейска федерация и да пристъпят бързо към нейното реализиране, за мен остава мистерия. Най-много да се стигне до още по-голяма вътрешнополитическа поляризация в тези страни. Да не приказваме, че тласкането на Европейски Съюз към федерализъм в наши дни или даже единствено формалното оповестяване на подобен курс съвсем несъмнено би довело до разединение на съюза и би забавило значително процесите на неговото разширение. Всички виждат, че през последните години Европейската комисия концентрира от ден на ден власт, само че това не е довело до основни позитивни резултати. Според мен, по-скоро противоположното.
Твърдението, че развиването на Европейския съюз sui generis (сам по себе си, без да следва одобрени модели), не се е оказало сполучливо и, че резултатите от европейската интеграция биха били доста по-добри, в случай че преди години съюзът е станал федерален, е най-малкото проблематично. Европейски Съюз имаше нескончаем интервал след Маастрихт (1992г.) на ускорено и впечатляващо икономическо и обществено развиване, траял до международната финансово-икономическа рецесия (2007-2008г.). След тази рецесия, последвана от чисто европейски рецесии като гръцката, Европейски Съюз изпусна комфортния миг да излезе от коловозите на неолиберализма и глобализма и да съобрази развиването си с настъпващите силови геополитически проявления. При тогавашните условия присъщата за неолибералната глобализация податливост към подценяване и игнориране в огромна степен на правилата на суверенитета и суверенното тъждество обективно тласкаше Евросъюза към повече федерализъм. Тогава федералистките уклони бяха толкоз подчертани, че ратуващите за задълбочаване на европейската интеграция сред суверенни и равноправни страни членки (без да се оспорва доброволното прехвърляне на контрактувана от всички част от националния суверенитет към общоевропейските институции), бяха постоянно квалифицирани като „ политически неточни “. И до сегашния миг неолибералното мислене и неговата инерция пречат на по-резултатното развиване sui generis на Европейския съюз и на неговите геополитически проекции. Необходими са нови стратегически решения за усилване на политическия съюз (но не на федерална основа); за довеждане докрай на единния пазар, на икономическия и паричен съюз; за поредност и еластичност на неговите политики в главните области. Всичко това – на основата и дружно с допустимо най-бързото реализиране на стратегическа автономност („ самостоятелност “, съгласно Речта за положението на съюза през 2025г.) на Европейския съюз.
В публикацията си посочените трима европейски политици пазят своите визии по тематиката и в това няма нищо неприятно. Това е тяхно право, още повече, че те към този момент не заемат публични длъжности в структурите на Европейски Съюз. Съвсем друго нещо е, когато въпросът за единодушието в региона на външната политика и сигурността се третира в формален документ на Европейски Съюз от най-голям сан, какъвто е Речта за положението на съюза през актуалната година на ръководителя на Европейската комисия: „ Време е да се освободим от оковите на единодушието. “ Обърнете внимание на тази фраза, която демонстрира недемократично централизирано схващане: единодушието, израз на правилото на равнопоставеност на страните членки на Европейски Съюз, се афишира за „ окови “. „ Окови “ за кого? Във всеки случай не за дребните и междинни страни в Евросъюза. Разбира се, единодушието не е полезност единствено по себе си. Но реализирано по либерален метод от действително равноправни страни членки на Европейски Съюз, то е едно голямо достижение от общоевропейски интерес. Обявяването му за „ зло “ ревизира отрицателно цялото досегашно развиване на Евросъюза и подкопава неговото единение.
Аз разбирам действителния проблем на бавното взимане на решения и изключително на опцията от блокиране на значими за съюза решения от една страна членка заради някакъв неин егоистичен интерес. Но елиминирането на главен принцип на развиването на Европейски Съюз не е единствения и надалеч не най-подходящия метод да се избегнат както мудността, по този начин и случаите на блокаж на значими решения. По-бързата процедура за вземането на решения и обезпечаването на единогласие биха могли да се реализиран посредством възстановяване на функционалните механизми, по-прецизно категоризиране и приоритизиране, потребление в някои случаи на механизма на „ opts-out “, по-целенасочени предварителни подготовка и уточнения от страна на Комисията по всеки съответен въпроси и други. Едновременно с това показвам мнение, че най-малко в региона на външната политика казусът се заключава освен и не толкоз в бавните или блокирани, а в неудачните решения, произлизащи от неолибералната и глобалистка инерция на мислене и действане. Убеден съм, че в случай че се избере проблемите да се вземат решение посредством механизмите на федерализма, това единствено ще утежни ситуацията.
По построяването на европейския защитителен съюз оставам с усещането, че обезпечаването и разпределението на финансови средства за въоръжаване (планът “Готовност 2030 ” и програмата SAFE) е най-важния въпрос. Той сигурно е един от съществените въпроси, само че, съгласно моето виждане, главен дирек на европейския защитителен съюз и благонадежден поръчител за сигурността на всички страни членки са общоевропейските въоръжени сили, които би трябвало да се изградят. И това не го споделям в този момент, пред лицето на широкомащабната съветска експанзия против Украйна, а още в моята книга „ Държавни връзки и полезности в европейската рецесия “ (Изд. Тангра, 2017, стр. 90): „ Развивайки най-хубавото от своята „ мека мощ “, Европа би трябвало да е подготвена за всевъзможни евентуалности. С други думи, да съчетава „ мека “ с „ твърда “ мощ. Необходими са общоевропейски въоръжени сили, професионално построени и с най-хубаво въоръжение, както и общоевропейски правозащитни органи. “ Наред с все по-съвместимите посред им национални такива, несъмнено. Само по-доброто въоръжаване поединично на страните членки би имало доста по-слаб резултат, само че което е още по-важно – не подсигурява надеждно общосъюзно единодушие против външна експанзия или опасност. Някой би споделил, че подобен европейски защитителен съюз би бил част от придвижването на Европейски Съюз към федерализъм. Това не е по този начин и механизмите на единодушие на по този начин далечния от федерация Атлантически алианс (макар и сложени понастоящем на изпитание), го потвърждават.
И третият въпрос, който бих желал да засегна в сегашния текст, това е световната геополитическа тежест на Европейския съюз. От доста години насам Европейски Съюз се стреми да стане пълностоен световен състезател и все не му се получава. През м. април 2017г. в своя публикация в „ The American Interest “ Збигнев Бжежински не оставя подозрения за непосилността на тази задача: „ Четвъртата действителност е, че сега Европа не е световна мощ и надали ще стане такава в бъдеще…. Но тя може да изиграе градивна роля, като поеме самодейността в опълчването против интернационалните заплахи…. Освен това Европа в политически и културен проект е съдружник на Съединени американски щати и поддържа главните им ползи в Близкия изток, а непоколебимостта на Европа в границите на НАТО има значително значение за градивното решение в бъдеще на руско-украинската рецесия. “ Действително, в случай че Европа се ограничи безрезервно единствено в посочените от Бжежински аспекти, тя няма по какъв начин да стане световен състезател в бъдеще.
Проблемът с намаляващата геополитическа тежест на Европа през последните години се задълбочи изключително след избирането за повторно на Доналд Тръмп за президент на Съединени американски щати. Това се вижда с просто око в маргиналната роля на Европейски Съюз в напъните за прекъсване на войната в Украйна, както и във връзка с други конфликти; в покорността, с която одобри новата митническа политика на САЩ; в политиката на омилостивяване на Тръмп и т. н. Има ли излаз от това състояние? Да, само че той може да стане вероятен едвам чрез постигането от Европейски Съюз на стратегическа автономност и провеждането на мощна и самостоятелна външна политика. За тази цел, с изключение на отбранителният съюз, ще са нужни и поредни новаторски старания за ускорение на интеграцията, и гъвкаво съчетаване сред държавните връзки и демократичните полезности. В упоменатата книга „ Държавни връзки и полезности в европейската рецесия “ (2017) показвам: „ Наред с битката за човешки права, не по-малък приоритет на Европейски Съюз би трябвало да бъде все по-пълното използване на правилото на суверенното тъждество. Само следвайки градивна политика на съчетаване на тези два целта, Европа ще има значимо въздействие върху хода на международните каузи, както и учредения за блян към морално водачество. Тогава Европа ще може да разчита да има на своя страна като геостратегически запас и другари доста от останалите страни и региони в света. А това, апропо, ще значи, че тя към този момент ще е световен състезател с възходяща мощ. “ (стр. 91)
За страдание, сегашната наклонност е на продължаващо замиране на геополитическата тежест на Евросъюза, като моето мнение е, че тя ще се задълбочава до момента в който един познаващ и решителен действителните проблеми на европейските жители, стратегически мислещ, интензивно настоящ и с надълбоко възприятие за лично европейско достолепие хайлайф не стартира уверено да преодолява сегашната европейска рецесия, извеждайки евроинтеграцията на нови хоризонти. Последователният прогрес на Европейски Съюз в горе-посочените и други значими посоки, (за това не е належащо да има федерален съюз, който при актуалните условия би изострил заплашващи европейското единение противоречия), освен ще трансформира заплахата от васалитет на Европейски Съюз в тъмен спомен, само че и ще подсигурява неговото свободно, без значение, уважавано и авторитетно в световен проект развиване.
