Кой злоупотребява с националното самочувствие на българина
Като цяло България се замогва, а интернационалните триумфи на българите се множат. Така че националното самочувствие е целесъобразно. За страдание обаче с него може рисково да се злоупотребява. Даниел Смилов изяснява:
6-и септември последователно се трансформира в празник на българското национално самочувствие, празник на това, което сме постигнали сами и надали не на инат на " Великите сили ". България несъмнено има с какво да се гордее през последните десетилетия - то в действителност е доста, въпреки и мъчно да се вижда поради относително плавните и постепенни положителни промени след огромни сривове като този от 1996-1997 година.
Като начало: страната се развива спокойно, свободно и демократично към този момент 36 години, което в никакъв случай в историята ѝ не се е случвало. Икономическият стандарт на българите е на невиждано високи равнища. Може още доста да се желае в това отношение, само че вглеждането в директните ни съседи, а и в страните от Централна и Южна Европа би посочило, че в никакъв случай не сме били в по-добра позиция по отношение на тях. С влизането в еврозоната догонването в стопански проект на по-развити страни ще продължи с ускорени темпове.
Стопанският напредък се отразява и на културата: българската литература да вземем за пример бележи нечуван подем, който получава и справедливо интернационално самопризнание. Макар че създателите от последните три десетилетия мъчно намират път към учебниците в учебно заведение, сравнението им с българските класици след време ще бъде в тяхна изгода.
Футболът, правилно, западна, само че неволя ли е това, както споделило магарето за дългите си уши. За сметка на това от тенис да вземем за пример получаваме доста наслада и бъдещето наподобява извънредно обещаващо на фона на българския край на US Open при юношите. Като цяло България се замогва и интернационалните триумфи на българите се множат, въпреки че светът към нас става все по-несигурен и непостоянен.
За националното самочувствие и злоупотребите с него
Националното самочувствие в този смисъл е целесъобразно. То е хубаво нещо, само че за жалост с него може да се злоупотребява в популистка посока. Възходът на популизма в Източна Европа стартира, когато страни като Унгария, Полша и Словакия понатрупаха самочувствие и излязоха от най-тежките години на постсъветския си преход. Когато стъпиха на краката си и даже станаха членки на НАТО и Европейски Съюз. Точно тогава започнаха да излизат напред политици като Орбан, Фицо, Качински и така нататък Иван Кръстев и Стивън Холмс изясняват този абсурд с умората от " реплика " на Запада и желанието да блеснеш като достоверен, туземен оригинал. В това психическо пояснение има нещо доста правилно и то е появяването и развихрянето на обезщетително самочувствие, което обществата развиват след прекосяването на тежка и травматична рецесия. А българският преход беше и тежък, и травматичен.
Президентът Радев, който работи за собствен партиен план най-малко вербално и реторически, несъмнено се пробва да впрегне обезщетителното и некомпенсаторното национално самочувствие на българина за личните си политически цели. В речта си за празника на Съединението Румен Радев громеше " Великите сили " и величаеше независимите старания на народа:
" Съединението е успех на националната воля над цинизма на Великите сили. Победа на дръзките над конформистите, тъй като и тогава е имало значително чуждопоклонници, келепирджии и сеирджии, примирени с берлинския диктат, само че влакът на историята ги подмина. Днес същият този трен форсира своя ход (…) Времената са сериозни и би трябвало да признаем, че има политически брокери, подготвени да похарчат нашето бъдеще, с цел да си купят непозната благословия. Да харижат сувернитета, хазната и нашата еднаквост. Всичко това, за което се бориха Левски, Бенковски, Ботев и Захари Стоянов ".
В тази пламенна тирада Радев (неочаквано и странно) възприе и реториката на Делян Пеевски за " деребеите " - може би с цел да ускори контраста сред положителния, родолюбив народ и продажния, чуждопоклонен хайлайф. В реторическото патриотарство нямаше да има нищо неприятно, в случай че то не водеше до два казуса. Първият е по-маловажен и той се състои в загърбването на истината в интерес на " по-изгоден " за нацията исторически прочит. Много страни страдат от патриотарски историцизъм и България е една от най-засегнатите в това отношение. Съединението да вземем за пример в действителност е храбър български политически акт, само че той е сполучлив, тъй като се случва и в подобаващата и удобна интернационална среда.
Вярно е, че Русия е срещу Съединението и работи за неговия неуспех, само че пък Англия го поддържа и спомага за това обичайният ѝ съдружник Турция да не се намеси военно в Румелия през съдбовната 1885 година. А това в последна сметка е основният фактор: Българската страна мъчно би се справила при война на два фронта макар чудесата, които правят войските ни. Самият факт, че " Великите сили " одобряват Съединението и проверката на Берлинския конгрес след българската победа против Сърбия, приказва за това, че нашите политици са си изиграли добре картите и са намерили задоволителна интернационална поддръжка за дейностите си. Княз Батенберг, който има своите съмнения в началните стадии на Съединението, в действителност има и специфичната заслуга да убеди британското държавно управление да го поддържа. Британският министър председател, консерваторът лорд Солсбъри, е бил пикантен последовател на Берлинския контракт преди срещата си с нашия княз.
Всичко това не значи, че някой различен диктува ориста ни и нашият избор няма значение. Напротив, без вътрешна решителност и готовност нищо не се случва. Но и без интернационалните съдружници и поддръжка нещата също няма да се получат, както демонстрира горчивият опит от Балканските войни: макар героизма и всенародната решителност, неналичието на съдружници, на които можем да разчитаме, води до злополука.
Външнополитическият опортюнизъм е вторият и по-сериозен проблем, до който води патриотарското възползване от обезщетително национално самочувствие. Този опортюнизъм допуска, че страната сама ще надхитри всички останали, ще се възползва от всички и нейните ползи ще бъдат постоянно " първи " за сметка на другите. Ако бяхме Съединени американски щати или Китай, сходна политика може и да има смисъл (макар че това е доста спорно). Но просто не сме.
От тази позиция бъдещето на България зависи от трайни и кардинални съюзи с сътрудници, с които споделяме полезностите на свободата и демокрацията. Европейски Съюз е най-хубавото в това отношение и нашият народен интерес е този съюз да се резервира и да просперира. И е добре формалните лица на национални празници да загатват този факт, а не да основават усещането, че България ще се развива в " splendid isolation " (прекрасна изолация) или в междупланетния вакуум. Между другото, въпросният лорд Солсбъри е създателят на политиката на " прелестната изолираност " на Англия, която се оказва нито прелестна, нито изолираност.
Националното самочувствие би трябвало да се пази и почита
И най-после: националното самочувствие - обезщетително или не - е хубаво нещо, което би трябвало да се пази и почита. Пазенето и уважаването включват и възпиране от корист със самочувствието в посока на деформиране на истината и външнополитически опортюнизъм. А има и още нещо. Трайното положително самочувствие не се гради върху обстоятелството, че моментно си надхитрил съседите си и си съумял да вземеш повече от тях. На Балканите да вземем за пример, като се изключи че сме се биели между тях епохи наред с изменчив триумф за всяка една от сегашните народи, сме съумели да правим и чудеса дружно. Византийската просвета и православието, кирилицата и литературата на български и други славянски езици, прелестните градове с пъстър, друг, мултикултурен в най-дълбок смисъл темперамент, кухнята и методът на живот като цяло са все неща, с които всеки може да се гордее.
За всичко това има защо да си благодарим със съседите и да се поздравяваме взаимно. Което не изключва съревнованието сред нас, само че сигурно изключва сляпото патриотарство и шовинизма. А те, уви, вървят ръка за ръка с възхода на популизма.
Този коментар показва персоналното мнение на създателя и може да не съответствува с позициите на Българската редакция и на Дъждовни води като цяло.
