Ценности и забрани: как се реформира българското образование
Коментар на Мартин Атанасов:
След по-малко от седмица стартира четвъртата сесия на 51-вото Народно заседание, в която депутатите ще се изправят пред нелеката задача да прегледат редица значими за страната въпроси. Несъмнено на едно от челните места ще е тематиката „ обучение “, както и мощно поляризираният диалог за просветителната промяна, препоръчана от Министерството на образованието и науката през юли. Фундаменталният въпрос е дали това ще бъде дълго чаканата промяна на българското обучение, или следващото му кърпене.
" Реформа " или следващата корекция
След близо десетилетие на частични ремонти и отлагани хрумвания, пакетът с промени в Закона за предучилищното и учебното обучение към този момент е на крачка от разискване в пленарната зала. Представени като „ огромни “, тези оферти са най-значимият опит за смяна на системата от 2016 година насам и разумно провокираха необятен публичен спор в България.
Образованието единствено по себе си е комплицирана система, построена от свързани между тях детайли: наличие на образователния развой, цели, способи на преподаване и оценяване, действие на учебното заведение и взаимоотношение с неговата общественост. При смяна в един детайл (или няколко), без да се приспособяват останалите, резултатът е непълен, а отрицателният резултат се вижда след години.
Предложеният пакет от ограничения е общ брой от доста обособени „ решения “ на наболели проблеми, а не обвързвана промяна със стратегическа рамка и ясна взаимовръзка. Предложенията са разнородни – от въвеждането на нов предмет, през промени в кандидатстването след 7-ми клас, до регулации за потреблението на мобилни телефони и нови условия за годишната препоръка и уволняване на учителите. Всеки от тези въпроси е значим, само че неналичието на стратегическа рамка и взаимовръзка слага под подозрение дали резултатът ще бъде сполучлив.
Използването на телефони е признак, а не диагноза
Ограничаването на мобилните телефони в час е емблематичен образец. Идеята не е нова – доста учебни заведения към този момент имат свои вътрешни правила, които лимитират използването на устройства. Разликата в този момент е, че това се вкарва на законово равнище и става наложително за всички.
Да, устройствата отвличат вниманието на учениците – спор тук няма. Но разсейването постоянно е разследване, не причина. Когато системата действа по този начин, че и за нея, и за учителя е доста по-удобно урокът да е монолог, когато се гони „ да минем материала “, а не да го разберем и използван, когато оценяването предизвиква наизустяването, а не мисленето – телефонът става най-близката малка врата към света отвън класната стая. И да, можем да я „ заключим “, само че учениците са задоволително изобретателни, че да намерят по какъв начин да заобиколят това или да намерят друга.
Затова говоренето за дисциплинираност е съответстващо единствено в случай че върви с говорене за смисъл. Претоварените стратегии и движение, в което няма „ въздух “ за въпроси, проблеми и процедура, основават „ зубрене “. А „ зубренето “ е зложелател на вниманието. Забраната на устройствата може да понижи шума в класната стая (или пък да направи тъкмо противоположното – кой знае…), само че няма да върне интереса към урока и образователния материал.
" Религия и добродетели " - още един образец за фрагментирано мислене
Друга мярка, която притегли най-вече полемики, е въвеждането на нов предмет „ Религия и добродетели “. Поддръжниците и основателите му го виждат като метод за възпитаване на полезности и морал, а критиците – като нарушение на светския принцип на образованието и риск от разцепление и дискриминация.
От ученическа вероятност казусът е различен: даже да оставим настрани разногласието за наличието или от кой клас и от кого ще се преподава, още веднъж виждаме „ работа на парче “. Ако желаеме зрелостниците да излизат от учебно заведение с полезности и нравственост, това би трябвало да е принцип, който е вплетен в цялата образователна стратегия от I-ви до XII-ти клас, а не да е един обособен час на седмица. Ценностите не се учат с учебници или проби – те се съпреживяват всеки ден в границите на цялата учебна и фамилна общественост.
Международният опит демонстрира, че сполучливите просветителни системи интегрират ценностното образование във всички предмети и действия, а не го изолират в обособен образователен блок. Това изисква смяна в методите на преподаване и в културата на учебното заведение, а освен нов предмет в седмичното разписание.
Гласът на учениците - изчезналият участник на масата
Има обаче една тематика, която съвсем никой не визира, а тя е стратегически значима – ученическото самоуправление и посланичество. В сегашния учебен закон няма ясно написани механизми за това кой съставлява учениците, по какъв начин се избират тези представителства, на какво равнище се образуват и по какъв начин учениците могат да вземат участие в действителното взимане на решения, както и по кое време институциите са длъжни да се съветват с тях.
На процедура в множеството учебни заведения има конструкция, наподобяваща училищен съвет, само че на доста места тя е или фиктивна, или има доста стеснен набор от пълномощия и благоприятни условия. Правата на учениците и опцията да вземат участие непосредствено във образуването на политиките, които ги касаят на учебно, районно и национално равнище, остава мираж.
При разискването на настоящия законопроект в парламентарната комисия по обучение, дребното възпитаници и организации, които се включиха – като Национален юношески конгрес (НМФ) и Национален училищен парламент (НУП) – не просто бяха подценени, само че и обществено атакувани. Техните оферти за ясна формулировка на ученическото самоуправление, за обезпечено присъединяване в учебните и националните политики, бяха оставени без значително внимание и в последна сметка гласът им беше по-скоро изслушан, в сравнение с чут. Лапсусът, който направи една от двете смели дами, които представляваха мнението на учениците, бе извънредно грозно употребен за политически цели – ход, който показва отношението към тематиката.
Какво ще донесат измененията?
Ако учебното заведение е първата институция, с която се сблъсква младежът, точно там би трябвало да се слагат основите на демократичната просвета. Истинското присъединяване, при което мнението на учениците има действително значение, построява независимо мислещи граждани; неналичието му учи на противоположното: „ Големите вземат решение, а ти слушаш “. Не е изненадващо, че в среда без присъединяване доверието в институциите е ниско, апатията - висока, а доста младежи виждат бъдещето си отвън страната.
Обратно, в учебни заведения с действително присъединяване „ полезности и добродетели “ не са абстракция, а живо прекарване - спор, взаимно решение на проблеми, вдишване на отговорност. С пренебрегването на това присъединяване, колкото и да приказваме за образование в полезности, изпускаме най-силния образователен инструмент: директното прекарване и ангажираност.
