ФАКТИ публикува мнения с широк спектър от гледни точки, за

ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.

Един радикал в Белия дом е тръгнал на унищожителна задача. За да "опитоми " Доналд Тръмп, а и да отбрани личните си ползи, Европа би трябвало да постави на везните доста повече, разяснява Клаус-Дитер Франкенбергер.

Колко огромно въздействие има Европа и по-специално Германия върху Вашингтон? Това си проличава от две забележки, които канцлерката Ангела Меркел направи след диалозите си с Доналд Тръмп. Визирайки налагането на наказателни мита върху вноса на европейска стомана и алуминий в Съединени американски щати, тя сподели: Президентът взема решение! А за бъдещето на нуклеарното съглашение с Иран Меркел съобщи: Американската страна взема решение! И американската страна взе решение, каквото европейците не желаеха. Последиците могат да бъдат съдбовни. Това, което трябваше да бъде предотвратено, в този момент може да настъпи доста по-бързо. Иран може да посегне към атомната бомба.

Реализмът на Меркел е удивително самопризнание за личната неприложимост даже по тематики и спорове, които ни засягат директно. Доналд Тръмп взема решение и слага европейците пред свършени обстоятелства. И по-рано международната мощ се поддаваше на изкушението към солови акции. Но въпреки всичко времената се трансформираха.

Изнудваща неотстъпчивост и безкомпромисност

Канцлерката реагира на смяната в позициите на американското държавно управление във връзка с трансатлантическите връзки в две направления. Първо, умерено уточни съществуващите по-рано разлики, като че ли искаше да не драматизира смяната в американската политика. След това заприказва за края на следвоенния международен ред и за това, че няма безконечни гаранции за тясно съдействие на Америка с „ нас, европейците “. Още по време на предизборната битка в Германия станаха известни думите й, че европейците трябвало да вземат ориста в личните си ръце, защото не можели да се осланят изцяло на другите. Не на последно място германците трябвало да поемат по-голяма отговорност. А те слушат тези апели към този момент от дълго време.

Поне в този момент, откакто Доналд Тръмп в действителност приключи нуклеарното съглашение и германците не съумяха да пробият с причините си в разногласието за комерсиалния остатък, а и са подложени на дългогодишен напън да усилят военните си разноски, стана ясно какво в действителност се разиграва: един радикал в Белия дом е тръгнал на унищожителна задача. Той загърбва политиката на своя предходник. При това недоволствата на Тръмп от комерсиалните остатъци и прекомерно ниските съгласно него разноски за защита на доста европейски страни и най-много на Германия не са нови. Сега обаче той ги прокарва безкомпромисно с неотстъпчивост, която наподобява на изнудване. Той безмилостно изправя на позорния дирек всички, които счита за „ използвачи “.

Можем да считаме това за незаслужено и непочтено, само че Тръмп не се трогва. А това, че положението на немския Бундесвер е плачевно, не може да се отхвърли. Германската съвестност ще се мери по достигането на двупроцентната граница на бюджета за защита и по готовността на страната да влага в личната си и в общата сигурност. Европейската комерсиална правоспособност също би трябвало да бъде засилена. Отдавна се приказва и упорства за това.

Вайкането не оказва помощ

И защото световнополитическите разтърсвания са огромни, европейци и американци в действителност би трябвало да си сътрудничат доста по-тясно. Опасното решение на Тръм за иранското нуклеарно съглашение и излизането на Съединени американски щати от парижкото климатично съглашение демонстрират, че различията по отношение на вярната политика и правилата на политическия ред ще стават все по-големи. Но вайкането не оказва помощ. Европа би трябвало да постави доста повече на везните, с цел да отбрани личните си ползи и да си завоюва по-голямо почитание. Европа не може да стане международна мощ в конферентните зали посредством самодоволни речи и показна обида.

Вярно, че германско-американските връзки не се въртят единствено към водачите. Тези връзки са доста необятни, надълбоко преплетени и могат да устоят доста. В дълготраен проект обаче те не могат да устоят на всичко. Доналд Тръмп не се показва като доблестен водач на трансатлантическия съюз. Той избира да се преценява с негодуванията на своите гласоподаватели и по тази причина в този момент слага ултиматуми. И Германия усеща това изключително отчетливо. Какво следва от всичко това? Във всеки случай не трябва да спекулираме, че след Тръмп всичко още веднъж ще си бъде както в миналото. Това няма да стане. А и какво значи „ след Тръмп “? Той може да се отдръпна едвам през януари 2025 година. Европейците обаче не трябва да са осланят на това, а би трябвало да си извадят съответните поучения, в случай че желаят да реализират нещо в международната политика и в трансатлантическия съюз. Китай да вземем за пример няма да чака, до момента в който Европа преодолее своята инерция.

„ Хубавите дни в Аранкуес завършиха “, се споделя в Шилеровия „ Дон Карлос “. Край на веселието. Или с други думи: ние сами сме виновни за нашата сигурност и нашето богатство. Нека вземем драговолно тази поука!

Клаус-Дитер Франкенбергер, „ Франкфуртер Алгемайне Цайтунг”

www.faz.net

Всички права непокътнати. Frankfurter Allgemeine Zeitung, Frankfurt am Main