Какъв беше животът преди 10 ноември 1989 г.?
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Навършват се 31 години от началото на демократичните промени в България. На 10 ноември 1989 година пленумът на Централен комитет на Българска комунистическа партия гласоподава оставката на Тодор Живков като общоприет секретар.
Споровете за и срещу социализма са завладяли Facebook и от през вчерашния ден са измежду най-коментираните тематики. Едната страна споделя: при социализма беше добре, цените бяха ниски, хората ходеха на отмора, имаше прилични пенсии, гратис опазване на здравето и т. н. Това напомня biographbg.wordpress.com.
Другата дава отговор: тогава страната е била затвор, Държавна сигурност, лагери, оградена с телени мрежи, в този момент хората са свободни и вървят на отмора в Гърция, пътуват по целия свят, не чакат 15 години ред за кола и т. н.
Сигурно би трябвало да минат десетилетия, до момента в който бъде оценен обективно 40-годишният интервал на социализъм в България.
Но носталгията по соца не е единствено политически конфликт. Рекламите на хранителни артикули регистрираха този феномен. Рекламата на кренвирши „ Оооо, Пепи… “ се базира на убеждението, че тогава саламите са били същински, от месо, а в този момент са отпадъци. В рекламата се вижда щанд от социализма, обсипан с салами.
Това е идеализация. При социализма щандовете за салами бяха полупразни, с изложени единствено 2-3 типа, а не отрупани с луканки и колбаси. Хубавите луканки и колбаси бяха дефицитни и скъпи, обилие предлагаха единствено обособени ведомствени барчета и представителни магазини.
Който напомня ниските цени на социализма, би трябвало да признае, че те бяха изкуствени, нереални, непазарни. Това създаваше дефицити и напрежение в стопанската система, което разумно приключи с рухването на системата. Тя не беше съборена от злодея Горбачов, както си показват някои носталгици от това време. Тя в действителност банкрутира, изгуби конкуренцията със Запада, с цел да приключи закономерно с раздробяване.
Ако някой желае да съпостави материално двете системи, може да съпостави основаното в разграничена Германия – Германска демократична република и Федерална Република Германия. Тази техническа нация при социализма роди коли като „ Трабант “ и „ Вартбург “, а при другата система – Фолксваген “ и „ Опел “ (мерцедесите и беемветата да не ги споменаваме). Федерална Република Германия стана международен стопански водач и изнасяше медикаменти, химикали, техника, бира и т. н. Германска демократична република се самозадоволяваше, поддържаше с старания стандарта на живот, въпреки да беше така наречен витрина на социализма.
Тази битка сред двете системи роди вица в България, че капитализмът бил като мушмула – колкото повече загнива, толкоз по-вкусен става.
Разобличителите на социализма от това време, които са видели малко от него, стигат до неуместни изказвания – че тогава не е имало просвета, всичко е било идеологическо, всички са били дегенерати и пияници, страхливци и сервилни слагачи на властта и т. н. Ако не бил паднал социализма, в този момент нямало да имаме интернет, настояват някои. Това са фантасмагории – западните технологии и техника проникваха и тогава, през Желязната завеса.
Социализмът в България рухна също от вътрешната страна. Падането на Живков, с негласна поддръжка извън, единствено разумно ознаменува края му.
Сега малко на брой знаят какво е „ Кореком “ и ролята му в българския живот тогава. Това бяха така наречен валутни магазини, със западни артикули. „ Кореком “ беше като витрината на Запада, безпощадното, разрушително съпоставяне на западните артикули с локалните.
На българския пазар да вземем за пример нямаше кафе, от време на време месеци наред. После се появяваше виетнамско. Боклук. След това изчезваше и на негово място се появяваше полски сурогат, от цикория. Или печена леблебия, ръж. После току се появи кубинско или анголско кафе. А в „ Кореком “ имаше най-малко 2-3 типа ароматно, с лъскави опаковки.
Сега някои пишат, че стоките в „ Кореком “ били недостъпни, хората били небогати, не можели да пазарят там. Глупости. Това бяха най-достъпните магазини, с големи обороти. От края на 70-те и през 80-те години там можеше да купува всеки с непозната валута. Чуждата валута беше най-вече долари, марките се преизчисляваха в цени в долари.
Доларът беше с формален курс 0,98 ст., само че на черния пазар за 15 години курсът му се промени от 2 лева до 3,50 лева Чак като падна комунизмът скочи внезапно до 6-7 лева
Преди края на 70-те в „ Кореком “ пазариха единствено чужденците, също и българи, които са работили за валута в Либия, Алжир и на Запад, по корабите, интернационалния превоз.
Но всеки можеше да откри един арабски студент и да си купи посредством него магнетофон или тв приемник. Защото на българския пазар се продаваха 60-килограмови съветски цветни тв приемници „ Електрон “, а в „ Кореком “ – „ Сони “.
На пазара се продаваха така наречен полски „ Грундиг “, реплика на немската марка, а в „ Кореком “ – оригиналът или японските „ Акаи “, „ Пайниър “ и т. н. Имаше обилие от марки. Българите от междинна ръка нагоре живееха заобиколени от японска електроника от „ Кореком “. А междинната класа беше много по-широка от в този момент.
Всички ходеха с дънки, беше даже въпрос на мода и авторитет – корекомско. Дънките в „ Кореком “ бяха по 8-10 $, а работещите по чужбина мъкнеха и оттова. Иначе по магазините – дънки „ Рила “ и дефицит…
Към края на комунизма минималната заплата доближи 120 лв., а заплатата на млад експерт – 155 лева, в някои случаи 165 лева Заплатите в междинната класа, служители, чиновници се въртяха към 300-350 лева през 80-те години. Заплати от 500 лева и нагоре се смятаха за „ управителен “. Заплатите под 200 лева не стигаха, цените през 80-те на хранителни артикули бяха относително високи.
Дву-тристаен апартамент в София (цените бяха съвсем приравнени с другите огромни градове) струваше 8-10 хиляди лв. в края на 70-те, 12-13 хиляди в края на 80-те. Тогава един апартамент се равняваше на 50-60 междинни заплати.
Сега коства сред 100 и 200 междинни заплати. Кредитите тогава бяха леснодостъпни, изплащаха се също толкоз елементарно. Но се чакаше ред да купиш жилище, записваш се, ревизират те комисии, класират те по категории, по разнообразни системи, с лихвоточки.
Мнозина се уреждаха с връзки. За номенклатурата бяха определените жилищни региони и блокове. Масово събитие беше в един апартамент да живеят по 2-3 генерации – баба и дядо, наследник и щерка, внуци.
Имаше пенсии и по 250 лева, положителни при тези цени. Но и тогава имаше беднотия. Сега има стачки за учителските заплати – традицията да унижават учителите стартира точно от соца.
Те, дружно с университетските преподаватели, бяха от най-бедните прослойки. Военни и полицаи взимаха повече от тях. И до момента е по този начин. Нещо неизтребимо има в отношението към образованието, без значение от промяната на държавни управления и концепции.
Но при соца преподавателите сигурно не бяха унижавани толкоз и заради по-ниските разноски за живот, в случай че питаш старите учители, ще ти кажат, че са живели по-добре.
Ясно и просто го сподели пред мен един 80-годишен дядо в троянско село, в средата на 90-те години – „ Половината ми живот е минал преди 9 септември, половината – след 9 септември. Втората половина беше по-добра “.
Човекът цялостен живот е живял на село, не е бил партиен член, даже е бил репресиран в някакъв интервал през 50-те. Но по този начин дели и прави оценка живота си.
А след 10 ноември отвратените от социализма, започнаха да идеализират живота в България преди 9 септември. Тя била Швейцария на Балканите и прочие Отново неправилна визия. Била е бедна, бедна държавица, в която мъжете от най-вече селското население, са обували за пръв път обувки, когато са отивали в казармата. Дотогава са ходели с папуци от свинска кожа. Затова по този начин прави оценка живота си дядото…
Ето и малко цени от социализма:
Истински ниски, за които най-вече жали междинният българин, бяха цените на тока, водата и парното. На село плащаха по 80-90 ст. ток на месец, също толкоз и за вода (поливаха градината от чешмата)… Затова не е чудно по какъв начин селяни през 70-те са живели с по 30-60 лева пенсия. Тя (както и сега) е отивала главно за олио, захар, такива неща. Другото си го гледат сами – домати, чушки, кокошки, козичка…
Парното в градовете рядко превишаваше 20 лв. на месец за междинен апартамент. Сега цените в София са непостижими, съвсем една трета от софиянци не заплащат парно с години, страната замазва ситуацията като натрупва загуби в Топлофикация и задълженията ѝ към „ Булгаргаз “.
Енергията не се плащаше по действителни цени. Токът на месец в един апартамент беше 3-5 лева, в случай че не се топлиш с нагревател.Там, където нямаше парно, доста на мода бяха акумулиращите електрически печки – по 5-6 киловата. Никой не употребява в този момент такива разточителни печки за отопление.
За коли е ставало дума нееднократно при безкрайните съпоставения тогава и в този момент. Тогава се записваш на ред, плащаш 1500 лева в ДСК и чакаш – за „ Лада ” – от 13-14 до 17 години. За „ Москвич ” и „ Трабант ” – от 2 до 5-6 години (разликите в годините се дължаха на систематизиране по окръзи и др.). Нова „ Лада 1300 “ струваше 6100 лева, „ Лада 1500 “ – 7300 лева, само че заради недостига на втора употреба двата модела костваха 8-10 хиляди лв..
Като се роди дете или като влезе в техникума, дядото, родителите му вършат вноска за кола. До сватбата може да му излезе редът. Вносът на коли на процедура беше неразрешен от живковия режим още от 70-те години – с 200% мито върху цената на колата като нова – без значение на какъв брой е години. И в същото време тогавашното Управление за сигурност и защита доставяше на фамилията на Живков и на висшата номенклатура вносни западни коли.
Сега в София има регистрирани 1,1 млн. автомобила, някои фамилии имат по 2-3, множеството втора употреба, несъмнено.
Сега доста се приказва, че цените на бензина при соца били стотинки. Не е тъкмо. Има интервали, в които са били доста евтини. Но Брежнев позатвори кранчето при започване на 80-те години, след това Горбачов го врътна напълно. Още към 1985 година бензинът нарастна до 78 ст. литъра за елементарния, а за супер А96 – 98 ст. Един контейнер на Лада 1300 – 40 лв., една трета минимална заплата, почти както е и в този момент.
Дизелът беше по-евтин, само че нямаше дизелови коли. Само тираджии, работещи в Либия и дипломати, в случай че си бяха купили посредством „ Кореком ” „ Пежо ”-дизел или „ Мерцедес ”, се радваха на комунистическите цени. Нафтата за отопление беше 15 ст. литъра, към 3 пъти по-евтина от бензиностанциите. Имаше бензини за държавни коли, оцветени с друг цвят, с цел да се предотвратят кражбите.
България произвеждаше нафтови отоплителни печки. Истинско разхищаване – нафта за отопление. Те имаха регулатор с въртящо се копче от 1 до 6. Оттогава е лафът „ Всичко на 6 ”.
Никой не санираше, не търсеше енергийна успеваемост. Първа атомна в Козлодуй бумти до спукване, печките – на 6, а от некачествената дограма навява.
И пристигна моментът всичко да се плаща… Сега, който е привикнал да заплаща по няколко лв. за отопление, желае отново страната да поеме задълженията на топлофикация, да държи ниски цени…
При соца доста ценени бяха специалности като бензинджия, барман (тогава имаше лаф – с цел да станеш барман, трябват връзки с Политбюро), които изкарваха пари с всякакви финтове. Водопроводчици, автомонтьори – това бяха галениците на социализма. Поради особеностите на тодорживковия режим тук, за разлика от други соцстрани, не се позволяваше и най-малката частна самодейност.
Нямаше частни сервизи. Всички бяха на държавна работа, а настрана взимаха в брой на ръка. Склададжиите (за някои типове дефицитни стоки) бяха също доста влиятелна служба. Плащаш си хладилника в магазина, а отиваш с кола да го вземеш от склад край София. Ако се уредиш с връзки.
За заплатите в Политбюро (командният орган на държавата) и на министрите се носеха клюки, никой не ги знаеше. Но се оказа, че са към 1000-1500 лева Но имаше система за привилегии за висшата номенклатура. Специално доставяне, специфичен импорт.
В края на 80-те години на предишния ХХ в. Живков към този момент внасяше с парите от заеми от чужбина съществени храни като фасул, лук, картофи, тъй като след многото промени селското стопанство го закъса. Приключението приключи с 12 милиарда $ външен дълг.
Едни си спомнят соца с трогване за младостта си, други с безгрижието – живеехме като под капак, еднообразно небогати, само че минимално обезпечени.
Мнозинството с наслада посрещнаха рухването на Живков и комунизма, с цел да се разочароват след няколко години. Но още при започване на 90-те мнозина се разбягаха по света, откакто паднаха изходните визи и телените мрежи по границата. За двайсет години към 2 млн. българи отпътуваха за чужбина, като емигранти или краткотрайни гастарбайтери. Да търсят по-добър живот от българските условия.
Но какво се случи след 10 ноември, та прогони толкоз хора?
Всички се надяваха да стане по-добре, някои наивно чакаха, че като падне режимът, тук ще стане като в Западна Европа. Не би. И до момента считат, че някой е отговорен за това – комунистите, Държавна сигурност, богаташите откраднали парите и т. н. Проблемът е културен. Въпрос на просветеност и нрав.
България, с цел да има висок стандарт на живот, би трябвало да създава и продава нещо на света. И какво направи тя в изискванията на независимост и народна власт? Закриваше едно след друго производства, вместо да ги приватизира и развива, да им търси пазари.
Закри машиностроенето, компютърното произвеждане (България е била водач в Източна Европа), програмистите и компютърните спецове се разбягаха в чужбина. България не можа да продаде да вземем за пример завода си за автомобилни гуми на някой международен производител, както направиха всички източноевропейски страни.
И в този момент внася годишно към 12 млн. гуми. Заводът във Видин е закрит, както и няколкото огромни завода край него. Градът е обезлюден, хората са се разбягали. Това се случи в голям брой дребни и огромни градове.
Някои неправилно си мислят, че това, което се е случило е по проекта „ Ран – Ът “. Малцина май са го чели. Там да вземем за пример написа по какъв начин да се запазят експертите в електрониката, в машиностроенето, да се търсят пазари, с цел да не се закрива производството. И т. н. Нищо от този проект не е изпълнено. Освен приватизацията, само че калпаво и постепенно, със забавяне.
Декомунизаторите унищожиха селското стопанство.
Буквално, посредством ликвидационни препоръки. Решиха да връщат земя в действителни граници. Това върна земеделието от 30-те години, на дребните притежатели на по 5-6, до десетина ниви. Но в този момент те отидоха в ръцете на голям брой наследници, които нямат желание да се връщат на село. Никоя източноевропейска страна не направи такава глупава земеделска промяна. Сега България е вносител на всички тези плодове и зеленчуци, които е изнасяла.
В края на комунизма имаше 10,5-11 млн. овце, България изнасяше агнешко на 3 континента. Сега има 1,5 млн. овце, има импорт на агнешко и от Нова Зеландия. И в случай че припомниш тези обстоятелства за ликвидацията, някои ентусиасти по разногласията „ преди и в този момент “ незабавно ще те нарекат „ болшевик “, който желае ТКЗС-та.
И за това е писано в проекта „ Ран –Ът “ – че възобновяване на собствеността върху земята може да сътвори проблем, тя е била на дребни притежатели, а модерното земеделие е уедрено.
В проекта оферират разнообразни разновидности на промени на собствеността, като предизвестяват, че разногласията ще спрат производството, а това е пагубно. Никой не е чул препоръките. Ликвидираха. Закриха и унищожиха напоителни системи, трайни насаждения, ферми, стопанства, над половин милион работни места и т. н. Сега селата са обезлюдени и опустяват, ниви и пасища обрастват с шубраци и плевели.
За да доближи животът в България европейски стандарт, страната би трябвало да стартира да създава и продава нещо на света. Само с туризъм не става. Нито с гневни рецензии на предишното при социализма.
Източник: biographbg.wordpress.com
Навършват се 31 години от началото на демократичните промени в България. На 10 ноември 1989 година пленумът на Централен комитет на Българска комунистическа партия гласоподава оставката на Тодор Живков като общоприет секретар.
Споровете за и срещу социализма са завладяли Facebook и от през вчерашния ден са измежду най-коментираните тематики. Едната страна споделя: при социализма беше добре, цените бяха ниски, хората ходеха на отмора, имаше прилични пенсии, гратис опазване на здравето и т. н. Това напомня biographbg.wordpress.com.
Другата дава отговор: тогава страната е била затвор, Държавна сигурност, лагери, оградена с телени мрежи, в този момент хората са свободни и вървят на отмора в Гърция, пътуват по целия свят, не чакат 15 години ред за кола и т. н.
Сигурно би трябвало да минат десетилетия, до момента в който бъде оценен обективно 40-годишният интервал на социализъм в България.
Но носталгията по соца не е единствено политически конфликт. Рекламите на хранителни артикули регистрираха този феномен. Рекламата на кренвирши „ Оооо, Пепи… “ се базира на убеждението, че тогава саламите са били същински, от месо, а в този момент са отпадъци. В рекламата се вижда щанд от социализма, обсипан с салами.
Това е идеализация. При социализма щандовете за салами бяха полупразни, с изложени единствено 2-3 типа, а не отрупани с луканки и колбаси. Хубавите луканки и колбаси бяха дефицитни и скъпи, обилие предлагаха единствено обособени ведомствени барчета и представителни магазини.
Който напомня ниските цени на социализма, би трябвало да признае, че те бяха изкуствени, нереални, непазарни. Това създаваше дефицити и напрежение в стопанската система, което разумно приключи с рухването на системата. Тя не беше съборена от злодея Горбачов, както си показват някои носталгици от това време. Тя в действителност банкрутира, изгуби конкуренцията със Запада, с цел да приключи закономерно с раздробяване.
Ако някой желае да съпостави материално двете системи, може да съпостави основаното в разграничена Германия – Германска демократична република и Федерална Република Германия. Тази техническа нация при социализма роди коли като „ Трабант “ и „ Вартбург “, а при другата система – Фолксваген “ и „ Опел “ (мерцедесите и беемветата да не ги споменаваме). Федерална Република Германия стана международен стопански водач и изнасяше медикаменти, химикали, техника, бира и т. н. Германска демократична република се самозадоволяваше, поддържаше с старания стандарта на живот, въпреки да беше така наречен витрина на социализма.
Тази битка сред двете системи роди вица в България, че капитализмът бил като мушмула – колкото повече загнива, толкоз по-вкусен става.
Разобличителите на социализма от това време, които са видели малко от него, стигат до неуместни изказвания – че тогава не е имало просвета, всичко е било идеологическо, всички са били дегенерати и пияници, страхливци и сервилни слагачи на властта и т. н. Ако не бил паднал социализма, в този момент нямало да имаме интернет, настояват някои. Това са фантасмагории – западните технологии и техника проникваха и тогава, през Желязната завеса.
Социализмът в България рухна също от вътрешната страна. Падането на Живков, с негласна поддръжка извън, единствено разумно ознаменува края му.
Сега малко на брой знаят какво е „ Кореком “ и ролята му в българския живот тогава. Това бяха така наречен валутни магазини, със западни артикули. „ Кореком “ беше като витрината на Запада, безпощадното, разрушително съпоставяне на западните артикули с локалните.
На българския пазар да вземем за пример нямаше кафе, от време на време месеци наред. После се появяваше виетнамско. Боклук. След това изчезваше и на негово място се появяваше полски сурогат, от цикория. Или печена леблебия, ръж. После току се появи кубинско или анголско кафе. А в „ Кореком “ имаше най-малко 2-3 типа ароматно, с лъскави опаковки.
Сега някои пишат, че стоките в „ Кореком “ били недостъпни, хората били небогати, не можели да пазарят там. Глупости. Това бяха най-достъпните магазини, с големи обороти. От края на 70-те и през 80-те години там можеше да купува всеки с непозната валута. Чуждата валута беше най-вече долари, марките се преизчисляваха в цени в долари.
Доларът беше с формален курс 0,98 ст., само че на черния пазар за 15 години курсът му се промени от 2 лева до 3,50 лева Чак като падна комунизмът скочи внезапно до 6-7 лева
Преди края на 70-те в „ Кореком “ пазариха единствено чужденците, също и българи, които са работили за валута в Либия, Алжир и на Запад, по корабите, интернационалния превоз.
Но всеки можеше да откри един арабски студент и да си купи посредством него магнетофон или тв приемник. Защото на българския пазар се продаваха 60-килограмови съветски цветни тв приемници „ Електрон “, а в „ Кореком “ – „ Сони “.
На пазара се продаваха така наречен полски „ Грундиг “, реплика на немската марка, а в „ Кореком “ – оригиналът или японските „ Акаи “, „ Пайниър “ и т. н. Имаше обилие от марки. Българите от междинна ръка нагоре живееха заобиколени от японска електроника от „ Кореком “. А междинната класа беше много по-широка от в този момент.
Всички ходеха с дънки, беше даже въпрос на мода и авторитет – корекомско. Дънките в „ Кореком “ бяха по 8-10 $, а работещите по чужбина мъкнеха и оттова. Иначе по магазините – дънки „ Рила “ и дефицит…
Към края на комунизма минималната заплата доближи 120 лв., а заплатата на млад експерт – 155 лева, в някои случаи 165 лева Заплатите в междинната класа, служители, чиновници се въртяха към 300-350 лева през 80-те години. Заплати от 500 лева и нагоре се смятаха за „ управителен “. Заплатите под 200 лева не стигаха, цените през 80-те на хранителни артикули бяха относително високи.
Дву-тристаен апартамент в София (цените бяха съвсем приравнени с другите огромни градове) струваше 8-10 хиляди лв. в края на 70-те, 12-13 хиляди в края на 80-те. Тогава един апартамент се равняваше на 50-60 междинни заплати.
Сега коства сред 100 и 200 междинни заплати. Кредитите тогава бяха леснодостъпни, изплащаха се също толкоз елементарно. Но се чакаше ред да купиш жилище, записваш се, ревизират те комисии, класират те по категории, по разнообразни системи, с лихвоточки.
Мнозина се уреждаха с връзки. За номенклатурата бяха определените жилищни региони и блокове. Масово събитие беше в един апартамент да живеят по 2-3 генерации – баба и дядо, наследник и щерка, внуци.
Имаше пенсии и по 250 лева, положителни при тези цени. Но и тогава имаше беднотия. Сега има стачки за учителските заплати – традицията да унижават учителите стартира точно от соца.
Те, дружно с университетските преподаватели, бяха от най-бедните прослойки. Военни и полицаи взимаха повече от тях. И до момента е по този начин. Нещо неизтребимо има в отношението към образованието, без значение от промяната на държавни управления и концепции.
Но при соца преподавателите сигурно не бяха унижавани толкоз и заради по-ниските разноски за живот, в случай че питаш старите учители, ще ти кажат, че са живели по-добре.
Ясно и просто го сподели пред мен един 80-годишен дядо в троянско село, в средата на 90-те години – „ Половината ми живот е минал преди 9 септември, половината – след 9 септември. Втората половина беше по-добра “.
Човекът цялостен живот е живял на село, не е бил партиен член, даже е бил репресиран в някакъв интервал през 50-те. Но по този начин дели и прави оценка живота си.
А след 10 ноември отвратените от социализма, започнаха да идеализират живота в България преди 9 септември. Тя била Швейцария на Балканите и прочие Отново неправилна визия. Била е бедна, бедна държавица, в която мъжете от най-вече селското население, са обували за пръв път обувки, когато са отивали в казармата. Дотогава са ходели с папуци от свинска кожа. Затова по този начин прави оценка живота си дядото…
Ето и малко цени от социализма:
Истински ниски, за които най-вече жали междинният българин, бяха цените на тока, водата и парното. На село плащаха по 80-90 ст. ток на месец, също толкоз и за вода (поливаха градината от чешмата)… Затова не е чудно по какъв начин селяни през 70-те са живели с по 30-60 лева пенсия. Тя (както и сега) е отивала главно за олио, захар, такива неща. Другото си го гледат сами – домати, чушки, кокошки, козичка…
Парното в градовете рядко превишаваше 20 лв. на месец за междинен апартамент. Сега цените в София са непостижими, съвсем една трета от софиянци не заплащат парно с години, страната замазва ситуацията като натрупва загуби в Топлофикация и задълженията ѝ към „ Булгаргаз “.
Енергията не се плащаше по действителни цени. Токът на месец в един апартамент беше 3-5 лева, в случай че не се топлиш с нагревател.Там, където нямаше парно, доста на мода бяха акумулиращите електрически печки – по 5-6 киловата. Никой не употребява в този момент такива разточителни печки за отопление.
За коли е ставало дума нееднократно при безкрайните съпоставения тогава и в този момент. Тогава се записваш на ред, плащаш 1500 лева в ДСК и чакаш – за „ Лада ” – от 13-14 до 17 години. За „ Москвич ” и „ Трабант ” – от 2 до 5-6 години (разликите в годините се дължаха на систематизиране по окръзи и др.). Нова „ Лада 1300 “ струваше 6100 лева, „ Лада 1500 “ – 7300 лева, само че заради недостига на втора употреба двата модела костваха 8-10 хиляди лв..
Като се роди дете или като влезе в техникума, дядото, родителите му вършат вноска за кола. До сватбата може да му излезе редът. Вносът на коли на процедура беше неразрешен от живковия режим още от 70-те години – с 200% мито върху цената на колата като нова – без значение на какъв брой е години. И в същото време тогавашното Управление за сигурност и защита доставяше на фамилията на Живков и на висшата номенклатура вносни западни коли.
Сега в София има регистрирани 1,1 млн. автомобила, някои фамилии имат по 2-3, множеството втора употреба, несъмнено.
Сега доста се приказва, че цените на бензина при соца били стотинки. Не е тъкмо. Има интервали, в които са били доста евтини. Но Брежнев позатвори кранчето при започване на 80-те години, след това Горбачов го врътна напълно. Още към 1985 година бензинът нарастна до 78 ст. литъра за елементарния, а за супер А96 – 98 ст. Един контейнер на Лада 1300 – 40 лв., една трета минимална заплата, почти както е и в този момент.
Дизелът беше по-евтин, само че нямаше дизелови коли. Само тираджии, работещи в Либия и дипломати, в случай че си бяха купили посредством „ Кореком ” „ Пежо ”-дизел или „ Мерцедес ”, се радваха на комунистическите цени. Нафтата за отопление беше 15 ст. литъра, към 3 пъти по-евтина от бензиностанциите. Имаше бензини за държавни коли, оцветени с друг цвят, с цел да се предотвратят кражбите.
България произвеждаше нафтови отоплителни печки. Истинско разхищаване – нафта за отопление. Те имаха регулатор с въртящо се копче от 1 до 6. Оттогава е лафът „ Всичко на 6 ”.
Никой не санираше, не търсеше енергийна успеваемост. Първа атомна в Козлодуй бумти до спукване, печките – на 6, а от некачествената дограма навява.
И пристигна моментът всичко да се плаща… Сега, който е привикнал да заплаща по няколко лв. за отопление, желае отново страната да поеме задълженията на топлофикация, да държи ниски цени…
При соца доста ценени бяха специалности като бензинджия, барман (тогава имаше лаф – с цел да станеш барман, трябват връзки с Политбюро), които изкарваха пари с всякакви финтове. Водопроводчици, автомонтьори – това бяха галениците на социализма. Поради особеностите на тодорживковия режим тук, за разлика от други соцстрани, не се позволяваше и най-малката частна самодейност.
Нямаше частни сервизи. Всички бяха на държавна работа, а настрана взимаха в брой на ръка. Склададжиите (за някои типове дефицитни стоки) бяха също доста влиятелна служба. Плащаш си хладилника в магазина, а отиваш с кола да го вземеш от склад край София. Ако се уредиш с връзки.
За заплатите в Политбюро (командният орган на държавата) и на министрите се носеха клюки, никой не ги знаеше. Но се оказа, че са към 1000-1500 лева Но имаше система за привилегии за висшата номенклатура. Специално доставяне, специфичен импорт.
В края на 80-те години на предишния ХХ в. Живков към този момент внасяше с парите от заеми от чужбина съществени храни като фасул, лук, картофи, тъй като след многото промени селското стопанство го закъса. Приключението приключи с 12 милиарда $ външен дълг.
Едни си спомнят соца с трогване за младостта си, други с безгрижието – живеехме като под капак, еднообразно небогати, само че минимално обезпечени.
Мнозинството с наслада посрещнаха рухването на Живков и комунизма, с цел да се разочароват след няколко години. Но още при започване на 90-те мнозина се разбягаха по света, откакто паднаха изходните визи и телените мрежи по границата. За двайсет години към 2 млн. българи отпътуваха за чужбина, като емигранти или краткотрайни гастарбайтери. Да търсят по-добър живот от българските условия.
Но какво се случи след 10 ноември, та прогони толкоз хора?
Всички се надяваха да стане по-добре, някои наивно чакаха, че като падне режимът, тук ще стане като в Западна Европа. Не би. И до момента считат, че някой е отговорен за това – комунистите, Държавна сигурност, богаташите откраднали парите и т. н. Проблемът е културен. Въпрос на просветеност и нрав.
България, с цел да има висок стандарт на живот, би трябвало да създава и продава нещо на света. И какво направи тя в изискванията на независимост и народна власт? Закриваше едно след друго производства, вместо да ги приватизира и развива, да им търси пазари.
Закри машиностроенето, компютърното произвеждане (България е била водач в Източна Европа), програмистите и компютърните спецове се разбягаха в чужбина. България не можа да продаде да вземем за пример завода си за автомобилни гуми на някой международен производител, както направиха всички източноевропейски страни.
И в този момент внася годишно към 12 млн. гуми. Заводът във Видин е закрит, както и няколкото огромни завода край него. Градът е обезлюден, хората са се разбягали. Това се случи в голям брой дребни и огромни градове.
Някои неправилно си мислят, че това, което се е случило е по проекта „ Ран – Ът “. Малцина май са го чели. Там да вземем за пример написа по какъв начин да се запазят експертите в електрониката, в машиностроенето, да се търсят пазари, с цел да не се закрива производството. И т. н. Нищо от този проект не е изпълнено. Освен приватизацията, само че калпаво и постепенно, със забавяне.
Декомунизаторите унищожиха селското стопанство.
Буквално, посредством ликвидационни препоръки. Решиха да връщат земя в действителни граници. Това върна земеделието от 30-те години, на дребните притежатели на по 5-6, до десетина ниви. Но в този момент те отидоха в ръцете на голям брой наследници, които нямат желание да се връщат на село. Никоя източноевропейска страна не направи такава глупава земеделска промяна. Сега България е вносител на всички тези плодове и зеленчуци, които е изнасяла.
В края на комунизма имаше 10,5-11 млн. овце, България изнасяше агнешко на 3 континента. Сега има 1,5 млн. овце, има импорт на агнешко и от Нова Зеландия. И в случай че припомниш тези обстоятелства за ликвидацията, някои ентусиасти по разногласията „ преди и в този момент “ незабавно ще те нарекат „ болшевик “, който желае ТКЗС-та.
И за това е писано в проекта „ Ран –Ът “ – че възобновяване на собствеността върху земята може да сътвори проблем, тя е била на дребни притежатели, а модерното земеделие е уедрено.
В проекта оферират разнообразни разновидности на промени на собствеността, като предизвестяват, че разногласията ще спрат производството, а това е пагубно. Никой не е чул препоръките. Ликвидираха. Закриха и унищожиха напоителни системи, трайни насаждения, ферми, стопанства, над половин милион работни места и т. н. Сега селата са обезлюдени и опустяват, ниви и пасища обрастват с шубраци и плевели.
За да доближи животът в България европейски стандарт, страната би трябвало да стартира да създава и продава нещо на света. Само с туризъм не става. Нито с гневни рецензии на предишното при социализма.
Източник: biographbg.wordpress.com
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ