Интелектуалните мастурбатори
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Всъщност първичното, съгласно замисъла ми, заглавие на тази публикация е „ Интелектуалните чекиджии “. Словосъчетанието е заимствано от командарския апел, с който партийните деятели в Камарата на общините в Народното събрание на Англия – наричани в тамошния политически диалект „ камшици “, дори при започване на този век, подкарвали депутатите от своята ръководеща партия да гласоподават по този начин: „ Поддръжниците на държавното управление насам. Интелектуалните чекиджии - нататък** “. Но тъй като изпитвам почитание към метода на списване на в. „ Дума “, който не е нюансиран в жълто, взех решение най-малко в заглавието да употребявам книжовен синоним на „ чекиджии “.
И по този начин, кои са въпросните, в действителност псевдоинтелектуални, персони в политическото пространство понастоящем в България?
Това е множеството на всички тези, че и тези персони, които не са се напънали да създадат изчерпателен разбор, с цел да са в положение да отговорят на въпроса от съдбоносна значимост не за предишното а, уви! за сегашното и бъдещето на България. Този въпрос е належащо да бъде заложен по верния метод, тъй като самата дефиниция на питането отнапред съдържа методологията, посредством която да бъде достигнато до верния отговор.
Първостепенният въпрос е: „ Какво в действителност се случи през 1989–1990 година в тези европейски страни, които интензивно се самоетикираха като „ социалистически “?
Върху територията на наукоподобните ексерсизи, с нападателни искания да дават верния отговор на този въпрос, е и тезата за срутва като цяло на тоталитарния модел на обществено ръководство, осъществявано само посредством командни наставления по посока от горната страна надолу. Тук е и подкрепената с изобилна фактология доктрина за краха на плановото стопанство в „ социалистическите страни “. Голяма повърхност заема и привнесената извън – зачената по време на мандата на американския президент Джеймс Ърл Картър (1977–1981 г.) теория за т. нар „ човешки права “, като процесът на „ доказването “ на неспазването им в „ социалистическия лагер “, предъвкано от западните идеологически централи и подсуфлираните от тях политици, задмина точката на повръщане у естествените човешки човеци, позиционирани като обекти на всеобща пропагандна операция. Отвъдокеанските трубадури на „ погазените права на индивида “ в „ социалистическите страни “ ловко напъхваха в карцера на осведомителното затъмнение целия проблем с така наречен „ групови права “ както в самите Съединени щати, по този начин и в останалите страни с искания за „ развита народна власт “ – правата на етническите малцинства, правата за профсъюзно сливане, правата за обществено обезпечаване и прочие
Но препъникамъкът по отношение на многочислените и продължителни старания по паралели и меридиани да бъде достигнато до научно издържано пояснение по отношение на аргументите за краха на обществено-политическата система, самоназовала се като „ социалистическа “, е събитието, че човек не може да открие нещо, което счита, че към този момент знае. Това се отнася до предпоставеността на методологията у така наречен „ съветолози “, „ кремлинолози “ и въобще „ -ози “, както и икономисти и историци. Дали лимитирани от своята тясна професионална устременост – както е известно тесният експерт е човек, който научава от ден на ден за все по-малко, до момента в който най-после успее да научи всичко за нищо, – дали заради своята авансово съществуваща идеологическа преднамереност – без значение от позиционирането в политическия набор, само че фразеологичните ексерсизи, без значение от своята вербална или епистоларна форма, не реализираха безапелационен резултат.
Всъщност този крах беше свързан от обстоятелството, че персоните принадлежащи към интелектуалната сфера, не изхождаха от заключението за действието на обществено-икономическите връзки в изискванията на държавност, направено още от древногръцкия мъдрец Аристотел (384–322 година пр.н.е.): «Понятието „ правдивост “ е обвързвано с визията за страната, защото правото, което служи за аршин на справедливостта, е регулираща норма на политическото общуване».
Именно върху територията на приложната, действително функционираща правдивост в публичните връзки, се дефинира до каква степен обществените връзки имат постоянна основа във времето. Точно съжденията за правдивост или неправда в дейностите на страната или държавното управление са основни за оценката и политическите дейности на жителите. А когато се акумулира задоволително меродавен информативен материал за ендемична неправда при упражняването на държавната власт от страна на политическите партии като цяло, то у гражданието нараства капацитетът за всестранно по форма опълчване на съществуващата обществено-политическа система.
Населението стартира да работи амбивалентно във връзка с законността и формалните морални правила. Когато му е преференциално ги съблюдава, когато опциите за сдобиване с полза изискват превъртане по границата на законопозволеното, поданството – стимулирано от отрицателния образец на (псевдо)елита, – самоуверено прави десант върху линията на закононарушенията и даже небето не е граница на тяхната досетливост.
Разложението на публичния морал въпреки всичко не съумява да засегне една огромна част от популацията, която чака – въпреки и пасивно, – някакъв нов модусвивенди за битие в разнообразни обществени условия. И защото формалната партийно-номенклатурна администрация в така наречен „ социалистически страни “ несъмнено се компрометира във връзка с реализирането на правилото на правдивост както във връзка с разпределението, по този начин и във връзка с процедурната правдивост, то у популацията беше посято семето за дезангажиране към формалната марксистко-ленинска идеология.
Макар че осъществяването на този развой е неотлъчно обвързвано с целенасочената външнополитическа подривна интервенция във вътрешните работи на „ социалистическите страни “ от страна на профилирани за сходна активност западни институции. По техни самопризнания Съединените щати, от появяването на новия, нечастнокапиталистически обществен модел след появяването на Съветска Русия, та чак до разпадането на тази обществено-политическа система във всички европейски страни, са похарчили над 30 000 милиарда щат. $ за нейното ерозиране чак до необратимата ѝ имплозия.
Все отново това е единствено „ поливането “ на семето на недоволството, генерирано не от какъв да е, а от самите висши номенклатурчици в ръководството на „ социалистическия лагер “, посредством разпространяването на несправедливостта освен във връзка с прокламираната „ социалистическа народна власт “, която постулираше присъединяване на елементарните жители посредством разнообразни форми в ръководството на страната, както и в контрола върху него. Тази неправда функционираше и на битово равнище. В (Народна!) република България съществуваше понятието „ правоимеещ “. Към тази категория принадлежаха членовете на Политбюро на Централния комитет на Българската комунистическа партия, секретарите и членовете на Секретариата на Централен комитет, ръководителят на Постоянното наличие на Българския аграрни национален съюз (БЗНС), началникът на Управление сигурност и защита (УБО), както и посланикът на Съюз на съветските социалистически републики в България.
Тези хора да вземем за пример имаха право да пазарят в специфичния магазин, ситуиран в настоящия хотел „ Рила “ в София артикули, създадени по „ второ направление “, т.е. на Запад, като обменният курс на цените в долари се пресмяташе по курс 1 USD = 0,96 BGN. Останалите българи (освен тези, които са работели в чужбина и получавали заплатите си в западни валути), купуваха на черно американски долари, западногермански марки, британски лири и прочие западни валути по курс на черната борса. Например в последните години в интервала преди 10 ноември 1989 година 1 щатски $ се обменяше даже за 4,20 лева „ Правоимеещите “ имаха право и да си купуват щ. долари от Българската външнотърговска банка по същия „ обективен “ (само за тях!) курс 1 USD = 0,96 български лв.. Отделно им се раздаваха „ неотчетни “ суми по 1 500 лева на месец, равни на тогавашни към 6 средномесечни заплати. И още привилегии. И т. н. Отделно следваха действителните екзистенциални привилегии на техните деца, които ги абонираха за бъдеще на „ родени със сребърна лъжичка в устата “.
Както е известно, в случай че не се поучиш от предишното, ще повториш курса по история. Но интелектуалните чекиджии, които като се изключи че в своето болшинство са полепнали по шлаухите за финансиране от разнородно естество (включително и многопосочно чуждестранно), въобще не са стимулирани да се разделят както с добре заплатените фразеологични декламации по непознати партитури, в това число и партийни, и да се ориентират към главния проблем в България понастоящем – неналичието на процедурна правдивост при реализирането на държавното ръководство в интервала на така наречен „ преход “.
Ние още веднъж сме страна на „ неравните благоприятни условия “ от старта заради произхода по рождение, като понастоящем разликата в общественото състояние на болшинството българи по отношение на „ неоправоимеещите “ е надалеч по-фрапантна.
Отговорността за тази обстановка е у всички управнически (псевдоелити) от 10 ноември 1989 година до момента. Откъдето следва, че българският суверен е неотложно коренно да промени действеното си отношение към персоните, на които е поръчал сервизното обслужване „ ръководство на страната “. Като изплюе вечно дъвката-тема „ подобаващи водачи “ или „ обществено ръководство “ а с безкомпромисна неотстъпчивост наложи ефикасен надзор върху всички сфери на държавния мениджмънт. Като формата на този надзор е извънинституционален, т.е. цивилен, в съществуването на надлежно законодателство, което го доставя и с потенциала да постанова наказания на лицата, нарушили ползите на суверена. И когато справедливостта постанова – даже да им тегли необратим шут вън от управническата сфера. Експедитивно и безкомпромисно.
Е, в действителност сме при започване на „ хуманния “ ХХІ век, само че въпреки всичко би било изменничество по отношение на саможертвата на Апостола да забравим неговия завет: „ Ако някой от касиерите дръзне да вземе и усвои и най-малката част от поверените му пари, ще се накаже със гибел “. Като за него – суверенът, е въпрос на живот и гибел най-после да усвои суровата, само че исторически неоспоримо потвърдена истина, че правдивост няма, в случай че самичък не си я осигуриш.
* – Авторът е ръководител на УС на Асоциацията за битка срещу корупцията в България.
** – Гласуването се показва в броене на депутатите, застанали в едното или другото крило на парламентарната зала.
Всъщност първичното, съгласно замисъла ми, заглавие на тази публикация е „ Интелектуалните чекиджии “. Словосъчетанието е заимствано от командарския апел, с който партийните деятели в Камарата на общините в Народното събрание на Англия – наричани в тамошния политически диалект „ камшици “, дори при започване на този век, подкарвали депутатите от своята ръководеща партия да гласоподават по този начин: „ Поддръжниците на държавното управление насам. Интелектуалните чекиджии - нататък** “. Но тъй като изпитвам почитание към метода на списване на в. „ Дума “, който не е нюансиран в жълто, взех решение най-малко в заглавието да употребявам книжовен синоним на „ чекиджии “.
И по този начин, кои са въпросните, в действителност псевдоинтелектуални, персони в политическото пространство понастоящем в България?
Това е множеството на всички тези, че и тези персони, които не са се напънали да създадат изчерпателен разбор, с цел да са в положение да отговорят на въпроса от съдбоносна значимост не за предишното а, уви! за сегашното и бъдещето на България. Този въпрос е належащо да бъде заложен по верния метод, тъй като самата дефиниция на питането отнапред съдържа методологията, посредством която да бъде достигнато до верния отговор.
Първостепенният въпрос е: „ Какво в действителност се случи през 1989–1990 година в тези европейски страни, които интензивно се самоетикираха като „ социалистически “?
Върху територията на наукоподобните ексерсизи, с нападателни искания да дават верния отговор на този въпрос, е и тезата за срутва като цяло на тоталитарния модел на обществено ръководство, осъществявано само посредством командни наставления по посока от горната страна надолу. Тук е и подкрепената с изобилна фактология доктрина за краха на плановото стопанство в „ социалистическите страни “. Голяма повърхност заема и привнесената извън – зачената по време на мандата на американския президент Джеймс Ърл Картър (1977–1981 г.) теория за т. нар „ човешки права “, като процесът на „ доказването “ на неспазването им в „ социалистическия лагер “, предъвкано от западните идеологически централи и подсуфлираните от тях политици, задмина точката на повръщане у естествените човешки човеци, позиционирани като обекти на всеобща пропагандна операция. Отвъдокеанските трубадури на „ погазените права на индивида “ в „ социалистическите страни “ ловко напъхваха в карцера на осведомителното затъмнение целия проблем с така наречен „ групови права “ както в самите Съединени щати, по този начин и в останалите страни с искания за „ развита народна власт “ – правата на етническите малцинства, правата за профсъюзно сливане, правата за обществено обезпечаване и прочие
Но препъникамъкът по отношение на многочислените и продължителни старания по паралели и меридиани да бъде достигнато до научно издържано пояснение по отношение на аргументите за краха на обществено-политическата система, самоназовала се като „ социалистическа “, е събитието, че човек не може да открие нещо, което счита, че към този момент знае. Това се отнася до предпоставеността на методологията у така наречен „ съветолози “, „ кремлинолози “ и въобще „ -ози “, както и икономисти и историци. Дали лимитирани от своята тясна професионална устременост – както е известно тесният експерт е човек, който научава от ден на ден за все по-малко, до момента в който най-после успее да научи всичко за нищо, – дали заради своята авансово съществуваща идеологическа преднамереност – без значение от позиционирането в политическия набор, само че фразеологичните ексерсизи, без значение от своята вербална или епистоларна форма, не реализираха безапелационен резултат.
Всъщност този крах беше свързан от обстоятелството, че персоните принадлежащи към интелектуалната сфера, не изхождаха от заключението за действието на обществено-икономическите връзки в изискванията на държавност, направено още от древногръцкия мъдрец Аристотел (384–322 година пр.н.е.): «Понятието „ правдивост “ е обвързвано с визията за страната, защото правото, което служи за аршин на справедливостта, е регулираща норма на политическото общуване».
Именно върху територията на приложната, действително функционираща правдивост в публичните връзки, се дефинира до каква степен обществените връзки имат постоянна основа във времето. Точно съжденията за правдивост или неправда в дейностите на страната или държавното управление са основни за оценката и политическите дейности на жителите. А когато се акумулира задоволително меродавен информативен материал за ендемична неправда при упражняването на държавната власт от страна на политическите партии като цяло, то у гражданието нараства капацитетът за всестранно по форма опълчване на съществуващата обществено-политическа система.
Населението стартира да работи амбивалентно във връзка с законността и формалните морални правила. Когато му е преференциално ги съблюдава, когато опциите за сдобиване с полза изискват превъртане по границата на законопозволеното, поданството – стимулирано от отрицателния образец на (псевдо)елита, – самоуверено прави десант върху линията на закононарушенията и даже небето не е граница на тяхната досетливост.
Разложението на публичния морал въпреки всичко не съумява да засегне една огромна част от популацията, която чака – въпреки и пасивно, – някакъв нов модусвивенди за битие в разнообразни обществени условия. И защото формалната партийно-номенклатурна администрация в така наречен „ социалистически страни “ несъмнено се компрометира във връзка с реализирането на правилото на правдивост както във връзка с разпределението, по този начин и във връзка с процедурната правдивост, то у популацията беше посято семето за дезангажиране към формалната марксистко-ленинска идеология.
Макар че осъществяването на този развой е неотлъчно обвързвано с целенасочената външнополитическа подривна интервенция във вътрешните работи на „ социалистическите страни “ от страна на профилирани за сходна активност западни институции. По техни самопризнания Съединените щати, от появяването на новия, нечастнокапиталистически обществен модел след появяването на Съветска Русия, та чак до разпадането на тази обществено-политическа система във всички европейски страни, са похарчили над 30 000 милиарда щат. $ за нейното ерозиране чак до необратимата ѝ имплозия.
Все отново това е единствено „ поливането “ на семето на недоволството, генерирано не от какъв да е, а от самите висши номенклатурчици в ръководството на „ социалистическия лагер “, посредством разпространяването на несправедливостта освен във връзка с прокламираната „ социалистическа народна власт “, която постулираше присъединяване на елементарните жители посредством разнообразни форми в ръководството на страната, както и в контрола върху него. Тази неправда функционираше и на битово равнище. В (Народна!) република България съществуваше понятието „ правоимеещ “. Към тази категория принадлежаха членовете на Политбюро на Централния комитет на Българската комунистическа партия, секретарите и членовете на Секретариата на Централен комитет, ръководителят на Постоянното наличие на Българския аграрни национален съюз (БЗНС), началникът на Управление сигурност и защита (УБО), както и посланикът на Съюз на съветските социалистически републики в България.
Тези хора да вземем за пример имаха право да пазарят в специфичния магазин, ситуиран в настоящия хотел „ Рила “ в София артикули, създадени по „ второ направление “, т.е. на Запад, като обменният курс на цените в долари се пресмяташе по курс 1 USD = 0,96 BGN. Останалите българи (освен тези, които са работели в чужбина и получавали заплатите си в западни валути), купуваха на черно американски долари, западногермански марки, британски лири и прочие западни валути по курс на черната борса. Например в последните години в интервала преди 10 ноември 1989 година 1 щатски $ се обменяше даже за 4,20 лева „ Правоимеещите “ имаха право и да си купуват щ. долари от Българската външнотърговска банка по същия „ обективен “ (само за тях!) курс 1 USD = 0,96 български лв.. Отделно им се раздаваха „ неотчетни “ суми по 1 500 лева на месец, равни на тогавашни към 6 средномесечни заплати. И още привилегии. И т. н. Отделно следваха действителните екзистенциални привилегии на техните деца, които ги абонираха за бъдеще на „ родени със сребърна лъжичка в устата “.
Както е известно, в случай че не се поучиш от предишното, ще повториш курса по история. Но интелектуалните чекиджии, които като се изключи че в своето болшинство са полепнали по шлаухите за финансиране от разнородно естество (включително и многопосочно чуждестранно), въобще не са стимулирани да се разделят както с добре заплатените фразеологични декламации по непознати партитури, в това число и партийни, и да се ориентират към главния проблем в България понастоящем – неналичието на процедурна правдивост при реализирането на държавното ръководство в интервала на така наречен „ преход “.
Ние още веднъж сме страна на „ неравните благоприятни условия “ от старта заради произхода по рождение, като понастоящем разликата в общественото състояние на болшинството българи по отношение на „ неоправоимеещите “ е надалеч по-фрапантна.
Отговорността за тази обстановка е у всички управнически (псевдоелити) от 10 ноември 1989 година до момента. Откъдето следва, че българският суверен е неотложно коренно да промени действеното си отношение към персоните, на които е поръчал сервизното обслужване „ ръководство на страната “. Като изплюе вечно дъвката-тема „ подобаващи водачи “ или „ обществено ръководство “ а с безкомпромисна неотстъпчивост наложи ефикасен надзор върху всички сфери на държавния мениджмънт. Като формата на този надзор е извънинституционален, т.е. цивилен, в съществуването на надлежно законодателство, което го доставя и с потенциала да постанова наказания на лицата, нарушили ползите на суверена. И когато справедливостта постанова – даже да им тегли необратим шут вън от управническата сфера. Експедитивно и безкомпромисно.
Е, в действителност сме при започване на „ хуманния “ ХХІ век, само че въпреки всичко би било изменничество по отношение на саможертвата на Апостола да забравим неговия завет: „ Ако някой от касиерите дръзне да вземе и усвои и най-малката част от поверените му пари, ще се накаже със гибел “. Като за него – суверенът, е въпрос на живот и гибел най-после да усвои суровата, само че исторически неоспоримо потвърдена истина, че правдивост няма, в случай че самичък не си я осигуриш.
* – Авторът е ръководител на УС на Асоциацията за битка срещу корупцията в България.
** – Гласуването се показва в броене на депутатите, застанали в едното или другото крило на парламентарната зала.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ