САЩ: Хронология на експанзията и анексиите
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Важен обект на експанзията на Съединени американски щати се явява Северна Калифорния. Тази обширна мексиканска провинция (а от 1824 година една от териториите на Мексико), богата с потребни изкопаеми, към средата на 20-те години на XIX в. е имала към 23 500 поданици, от които почти 85 % са индианци. От началото на деветнадесетото столетие около нейните крайбрежия стартират да се появяват корабите на американски и британски търговци, купуващи и заменящи с локалното население кожи на калан (морска видра). С течение на времето ресурсите от скъпи необработени кожарски артикули се изчерпвали. От 20-те години първо място в търговията заемат кожите, мазнината, снабдяване и топливо за китобойците, в продан от Изтока на Съединени американски щати били доставяни скобни произведения, облекла, обувки, мебел и други товари. Постепенно в Монтерей, Лос Анджелис и други пунктове на Калифорнийското крайбрежие зародили селища на търговци и лавкаджии, пристигнали от Нова Англия. Някои от тях представлявали крупни търговски компании от източните щати. Установилият се в Калифорния от 1832 година Томас Оливър Ларкин, с название „ Бостънец “, правил търговия с кожи, дървесина, захар, спиртни питиета, промишлени произведения по цялото Тихоокеанско крайбрежие на Америка, занимавал се и с лихварство.
По следите на първата сухоземна експедиция на Джедедия Смит (Jedediah Smith, 1826-1828 г.), в продължение на 30-те години на XIX в., в Калифорния от изток проникват група ловци на скъпи необработени кожарски артикули. Преломен миг в американската колонизация на Калифорния се явява 1841 година, когато част от група преселници, движеща се по Орегонската пътека, завива от горното течение на река Снейк на югозапад и доближава долината на река Сан Хоакин. През 1843 година там се появяват още стотина колонисти. Някои от тях се откриват по долината на река Сакраменто, където емигриралият в Съединени американски щати швейцарец Джон Сатер основава колонията Нова Хелвеция. През 1841 година той закупува от съветските управляващи крепостта Рос. Голямо значение за усвояването на Калифорния от американците има експедицията на Джон Чарлз Фриймонт (John Charles Frémont, 1818-1890 г.) която, преодолявайки планинските хребети на Сиера Невада, през март 1844 година доближава Тихия океан.
През 1845 година по Калифорнийската пътека, отклонила се от Орегонската пътека, в долината на Калифорния идват към 250 индивида. Американците съставляват множеството измежду задграничните колонисти, общата бройка на които в течение на първата половина на 40-те години на XIX в. нараства от 400 на 700 души. Те общували напълно малко с локалното население, държали се обособено и нормално дори не знаели испански език, само че все пак непрекъснато се намесвали в битката сред политическите групировки в Калифорния.
Проявявайки забележителен интерес към отдалечената и едва следена от мексиканските управляващи територия, държавното управление на Съединени американски щати още в интервала на втория мандат на президента Ендрю Джексън (Andrew Jackson, 1829-1837 г.) се пробва да купи най-малко част от Калифорния, включвайки пристанището Сан Франциско, само че безрезултатно. Също толкоз безрезултатни се оказват опитите, подхванати в тази посока от администрацията на президента Джон Тейлър (John Tyler, 1841-1845 г.). През октомври 1842 година американски военни кораби под флага на командващия тихоокеанската ескадра комодор Джонс, по отношение на лъжливи клюки за начало на война сред Съединени американски щати и Мексико, окупират Монтерей. Поради преждевременността на тази акция, случаят бил бързо премахнат, само че той образно свидетелствал за желанията на Съединени американски щати във връзка с Калифорния. В тяхното реализиране немалка роля изиграва Томас Ларкин (Thomas Oliver Larkin, 1802-1858 г.), назначен през 1843 година за консул в Монтерей, а след това станал и конфиденциален сътрудник на Съединени американски щати в Калифорния.
След като получило в края на май 1845 година известие за уволнението (с помощта на американците) на мексиканския губернатор на Калифорния Мичелторена, държавното управление на президента Джеймс Полк (James Knox Polk, 1845-1849 г.) наредило при положение на пораждане на война с Мексико военноморските сили на Съединени американски щати да заемат най-важните калифорнийски пристанища. В средата на годината, по самодейност на морския министър Бенкрофт и сенатора Бентън, военният департамент (министерство) на Съединени американски щати изпратил в Калифорния добре екипирана експедиция (трета по ред) на капитан Фримонт. През октомври – ноември 1845 година на Ларкин и Фримонт били изпратени указания да способстват за подготовка на бунт от мексиканците и американските колонисти за обособяване на Калифорния от Мексико и нейното следващо присъединение към Съединени американски щати. Държавният секретар на Съединени американски щати декларирал, че в случай че жителите на Калифорния „ изискат да свържат своята орис с нашата, те ще бъдат признати като братя “.
Експанзионистичните кръгове в Съединени американски щати от дълго време проявявали интерес и към прилежащата с Калифорния провинция (а от 1824 година територия) Ню Мексико. В продължение на 30-те години търговията с нея, която правили най-вече търговци от Мисури, непрекъснато нараствала. Техните обози постоянно се упътвали към Санта Фе. Към началото на 40-те години цената на товарите, доставени там от Съединени американски щати, доближава приблизително 500 хиляди щатски $ годишно. Закупуваните в Ню Мексико сребро, кожи, мулета намират необятен пазар в Съединените Щати.
И в случай че анексията на Тексас и присъединението на огромна част от Орегон Съединените щати съумяват да осъществят преди всичко посредством дипломатически способи (включвайки, несъмнено, напън, провокации и шантаж), то за завладяването на Калифорния и Ню Мексико се постанова да водят война. Подготовката на тази война се водела от дълго време, още тогава, когато армията и флотът на Съединени американски щати били ориентирани към мексиканските сухопътни граници и крайбрежие. Заедно с това и по едно и също време с дейностите, имащи за цел да „ вдъхновят “ в Калифорния бунт по тексаския модел, вашингтонското държавно управление се пробва да окаже напън върху Мексико, с цел да се снабдят „ по кротичък път “ от южния си комшия с мечтаните териториални отстъпки. Тази задача била предоставена на члена на Конгреса от Луизиана Джон Слайдел (John Slidell, 1793-1871 г.), притежаващ съгласно Карл Маркс „ редки качества да плете интриги, неуморимост и устойчивост, безскрупулност и фамилиарност... “.
Назначеният за ексклузивен дипломат и пълномощен министър на Съединени американски щати в Мексико Джон Слайдел получава на 10 ноември 1845 година указания да предяви пред мексиканското държавно управление финансови искания, размерът на които умишлено превишавали платежните качества на страната. На него било поръчано, изхождайки от това, че независимостта на Тексас е „ приключен факт “, да предложи отменяне на цялата задлъжнялост на Мексико и в допълнение 5 млн. щат. $, в случай че мексиканците се съгласят да признаят като граница Рио Гранде (от устието до изворите) и правят отстъпка Ню Мексико, и още 15 млн. щат. $ за продажбата на северната част на Калифорния със залива и пристанището Сан Франциско или 20 млн. щат. $ за цялата Горна Калифорния.
Отчитайки неустойчивото вътрешнополитическо състояние, икономическите усложнения и военната уязвимост на Мексико, а също устрема на демократичното държавно управление на Ерера (José Joaquín Antonio de Herrera, 1792-1854 г.) да избегне въоръжен конфликт със Съединени американски щати, президентът Джеймс Полк и неговото обграждане, може би, без напълно да изключват вероятността за триумф на Джон Слайдел (или най-малко частичен), то съдейки по всичко, този ход бил умислен по-скоро като отвличаща маневра, с цел да замаскират своите военни мерки и да имат мотив за начало на война.
След като се убедил, че Джон Слайдел, който преди този момент Ерера се бил съгласил да одобри, е дошъл в Мексико не в качеството си на специфичен акредитиран за разискване на тексаския въпрос, мексиканският президент, в конюнктура на повишаване на патриотичните настроения и усилване на националното неодобрение от примирителната политика по отношение на „ янките “, отказал да води договаряния с пратеника на Белия дом. Щом като държавният департамент получил информация за това, на идващия ден (13 януари) на войската на Тейлър (General Zachary Taylor, 1784-1850 г.), ситуирана край река Нунес, била дадена заповед да се придвижи към Рио Гранде и да заеме позиции на нейния ляв бряг. Тази акция очевидно преследвала цел да бъдат предизвикани мексиканците и да ги принудят те първи да нанесат удар.
Във връзка със промяна на държавното управление в Мексико, където при започване на януари 1846 година на власт идват консерваторите отпред с военачалник Паредес-и-Ариляга (General Mariano Paredes y Arrillaga, 1797-1849 г.), Джон Слайдел, дошъл в това време в Халапу, на 1 март още веднъж изискал да бъдат прегледани американските оферти. Като заплашил, че при отвод ще има война, той декларирал, че „ в случай че мирът бъде нарушен, то отговорността ще падне извънредно върху Мексико “. Но военачалник Паредес, насочен към поддръжката на европейските монархии, бил надъхан прекомерно войнствено.
Междувременно армията на Тейлър, на 8 март минала Нунес, нахлува по този метод на мексиканска територия и към края на месеца доближава Рио Гранде. Американците се укрепили на северния бряг и блокирали разположения насрещу тях град Матаморос. На 12 април началникът на гарнизона в Матаморос военачалник Ампудия (General Pedro de Ampudia, 1805-1868 г.) изискал военачалник Тейлър в период от 24 часа да вдигне своя лагер и да отстъпи зад Нунес, заплашвайки в противоположен случай да приложи мощ. На 20 април 1846 година военачалник Ариста (José Mariano Arista, 1802-1855 г.), назначен за командващ на мексиканските войски, уведомил Тейлър, че смята военните дейности за стартирани. Три дни по-късно президентът Паредес, от своя страна, оповестил, че е издал заповед до въоръжените сили да пристъпят към отбранителни интервенции и да изгонят американците, нахлули върху територията на Мексико. На 25 април поделение на мексиканската конница, откакто се трансферирало през реката, атакувало вражески разследващ отряд, при което 16 американски драгуни били убити и ранени, а останалите попаднали в плен.
Скоро основните сили на Ариста форсирали Рио Гранде. На 8 май в региона на Пало Алто се състояло първото крупно стълкновение, в хода на което мексиканците понесли тежки загуби и на идващия ден под натиска на съперника почнали да отстъпват. По следите им се упътила и американската армия, която на 18-19 май заела Матаморос, оставен без пердах от мексиканската войска.
Без да бъде известено още за тези събития, държавното управление на президента Джеймс Полк, откакто се сдобило с разпореждане на Конгреса за Орегон, компактно се ориентирало към започване на война с Мексико. Армията на Тейлър била съсредоточена до Рио Гранде. Мисията на Джон Слайдел дефинитивно се провалила. В края на април на съвещанията на кабинета неведнъж ставало въпрос за това, че е пристигнало време да се използва мощ. На 6 май стопанинът на Белия дом получил от Тейлър донесение за идването на мексикански подкрепления и блокирането от американците на устието на Рио Гранде. След един ден във Вашингтон се появява преди малко върналият се от Веракрус Джон Слайдел. В събота на 9 май кабинетът, по предложение на президента, приема решение в идната неделя да приготви президентско обръщение, което предлага на Конгреса да разгласи война на Мексико. Тази стъпка била замислена да бъде оправдана с това, че Мексико прекратило изплащанията по финансови искания към мексиканската страна и отклонило „ миротворческата “ задача на Дж. Слайдел. Но същата вечер във Вашингтон пристигнало дълго чаканото известие на Тейлър за първото въоръжено сблъскване с мексиканците на северния бряг на Рио Гранде. Това събитие доста облекчило държавното управление в аргументацията на неговите дейности.
В особено обръщение, експедитивно отправено от Дж. Полк до Конгреса, на 11 май 1846 година била дадена извънредно тенденциозна интерпретация на развиването на връзките с Мексико. Според американския историк Дж. Шрьодер, то „ изобилствало с полуистини, извращения на обстоятелствата и лъжливи изказвания “. Като загатнал за американските финансови искания към Мексико и за неговия отвод да води договаряния със Слайдел, президентът противопоставил „ недружелюбното “ и „ предизвикателно “ държание на мексиканските управляващи на „ миролюбивата “ политика на Съединени американски щати. Изложената от Дж. Полк версия за аргументите за пораждане на военния спор изхождала от тезиса, че границата на Тексас се явява Рио Гранде. При това американският президент се позовавал на едностранните актове на тексаския конгрес и държавните органи на Съединени американски щати, макар че мексиканската страна в никакъв случай не ги е признавала и дори резолюцията на американския Конгрес (февруари 1845 г.) предумишлено оставяла въпроса за границата на Тексас открит.
Като се основавал на толкоз случайно пояснение на обстоятелствата, президентът оправдавал концентрацията на войски на брега на Рио Гранде като нужна мярка за нерешителност от чисто защитителен темперамент, провокирана от сякаш заплашителната позиция на Мексико. Без да се смущава от това, че армията на Тейлър окупира освен Тексас, само че и част от мексиканските щати Коауила и Тамаулипас, ситуирани сред Рио Гранде и Нуесес, стопанинът на Белия дом декларирал, че сякаш „ мексиканците минали границата на Съединените щати, нахлули на американска територия и проляли кръв на американци на американска земя... Тъй като войната е стартирана и, макар нашите старания да я избегнем, стартирана от самото Мексико, ние сме принудени от съображения за дълг и национализъм уверено да отстояваме достойнството, правата и ползите на нашата страна “. В умозаключение Дж. Полк помолил Конгреса да признае положението на война и да отдели средства за нейното водене.
Макар че вигите и част от демократите внезапно подлагали на критика правителствена-та политика, след бурни диспути Камарата на представителите и Сенатът с подавляващо болшинство на гласовете (176 срещу 14 и 40 срещу 2) приели закон, констатиращ положението на война, „ стартирана от Република Мексико “. Конгресът постановил да бъдат призовани в армията 50 хиляди доброволци и да плануват за военни потребности 10 млн. щат. $. В същият ден, американският президент разкрива своите карти и уверено отхвърля в наличието на членовете на кабинета план на директива, предписващ на американските дипломатически представители в европейските страни да уверят техните държавни управления в това, че встъпвайки във война, Съединени американски щати нямат желание да завладеят каквато и да е част от мексиканската територия. При заключаване на мира, недвусмислено декларирал Полк, „ ние ще придобием, в случай че успеем, Калифорния и толкоз други мексикански земи, колкото е належащо, с цел да удовлетворим нашите искания по отношение на Мексико и да възстановим военните разноски “.
Половин месец по-късно мексиканският конгрес, по предложение на държавното управление, публично афишира война на Съединените щати. Това решение се стимулира с това, че Мексико е насила да се пази предвид на нападателните дейности на Съединени американски щати, които, поддържайки метежниците, превземат Тексас и навлезли надълбоко в мексиканска територия. Но, кaто не били в положение да преминат в нахлуване, мексиканците се придържали единствено към отбранителна тактичност. Инициативата била овладяна от американската страна. В същото време, когато армията на Тейлър продължава интервенциите на североизток в Мексико, Калифорния и Ню Мексико се оказали сцена на събития, имащи крайни значими последици.
В средата на юни 1846 година американските заселници, живеещи в долината Сакраменто, под въздействие на Джон Фримонт, получил скоро преди този момент секретни указания от Вашингтон, и подбудени от клюки за начало на войната сред Съединени американски щати и Мексико, се вдигнали на бунт. След като заели гр. Солон, те провъзгласили основаването на „ Република Калифорния “, върху знамето на която била изобразена мечка гризли и звезда, символизираща свободата. В първата половина на юли войската, направила десант от корабите на ескадрата на Слоут (John Sloat, 1781-1867 г.), се доближила към крайбрежието на Калифорния и превзела Монтерей и Сан Франциско. На 7 юли консулът Ларкин и Слоут оповестили присъединението на Калифорния към Съединени американски щати.
В края на същия този месец по този начин наречената „ Западна войска “ под командването на полковник Кирни (Stephen Watts Kearny, 1794-1848 г.), включваща и един мормонски батальон, нахлула в рамките на Ню Мексико и за къс период окупирала съвсем цялата територия на тази мексиканска провинция. На 28 август превзема и нейната столица Санта Фе. Само четири дни по-късно Кирни издава разгласа за анексията и на този щат. Като оставя част от войските си за завършването на завладяването на Ню Мексико, той се насочва към крайбрежието на Тихия океан. В резултат на взаимните дейности на сухоземните и морските сили, американците при започване на януари 1847 година превземат Лос Анджелис, като приключват по този метод завоюването на Калифорния. От Ню Мексико те се придвижват на юг и на 1 март влизат в град Чиауауа.
Междувременно армията на Тейлър, упътвайки се нагоре по течението на Рио Гранде, а след това по нейния десен приток Сан Хуан, на 21 септември доближава столицата на щата Нуево-Леон Монтерей и след яростни тридневни боеве я превзема, а в средата на септември влиза в Салтильо (главния град на провинцията Коауила). По същото време ескадрата на Конър, блокирала крайбрежието на Мексико, след редица несполучливи опити, съумява да завладее пристанището Тампико.
Въпреки забележителните триумфи, стратегическият проект на американското командване, разчитащ на нанасяне на главния удар от север, бързото разгромяване на мексиканската войска и завладяването на столицата, не е сбъднат. На американските войски се постанова да работят в тежките, непривични за тях естествени и климатични условия на пустинната и засушлива околност, където техните връзки мощно се затрудняват. На 22-23 февруари 1847 година, покрай планинския проход Буена Виста, армията на Тейлър отблъснала нападението на превъзхождащите сили на мексиканците, командвани от Санта Ана, неотдавна още веднъж определен за президент. Но американците сами понесли огромни загуби и даже не се пробвали да преследват деморализирания съперник, който в хаос отстъпил на юг, в Сан-Луис Потоси.
Когато станало ясно, че първичният план е недействителен, ръководещите кръгове в Съединени американски щати сметнали за оправдано да променят направлението на основния удар и да го нанесат от изток, през пристанищния град Веракрус. Това решение било обусловено и от междупартийни разправии. Намиращите се на власт демократи се страхували, че продължаването на настъплението в Северно Мексико може да донесе политически изгоди за вигите, чийто представител се явявал военачалник Тейлър.
Към есента на 1847 година в Мексиканския залив била съсредоточена флотилия от съдове с 12-хилядна войска под командването на военачалник У. Скот (General Winfield Scott, 1786-1866 г.) на борда. На 9 март тя прави десант покрай Веракрус и след триседмична блокада, съпроводена от безчовечен артилерийски обстрел, нападателите съумяват да заемат града. После те се упътват на запад, към столицата на Мексико. В средата на април американската армия към селището Серо Гордо разгромяват армията на Санта Ана (Antonio López de Santa Anna, 1794-1876 г.), която не могла да окаже проведено противодействие и след месец без пердах заела Пуебло.
След като получил подкрепление от Съединени американски щати, Скот при започване на август повежда своята войска по направление към столицата. На подстъпите към Мексико Сити се развихрят яростни боеве. Въпреки пораженческите настроения на редица представители на ръководещите, които през интервала юни-юли водели с врага секрети договаряния за преустановяване на огъня и нерешителността на командването, бранителите на града настойчиво се съпротивлявали. В кръвопролитно стълкновение при Чурубуско (20 август) американците реализират победа с помощта на численото и техническо предимство. Те също обаче понасят огромни загуби и се нуждаели от отдих.
По предложение на Скот било подписано помирение, траяло към две седмици. Като употребявали паузата за привеждане в порядък своите войски и получените подкрепления, интервентите дружно с това се опитвали да принудят държавното управление на Мексико да отстъпи на Съединените щати Тексас, Ню Мексико и Долна Калифорния, забележителна част на Тамаулипас, Горна Калифорния, Коауила, Чиуауа и Сонора (т.е. примерно 3/4 от неговата територия), а също да дават право за пренос през Теуантепекския провлак.
Но настояванията, предявени на мексиканските представители от името на Белия дом от основния секретар на Държавния департамент Н. Трист (Nicholas Trist, 1800-1874 г.) били толкоз неприемливи, че дори Санта Ана и неговите поддръжници не решили да се съгласят с тях. На 8 септември американските войски възобновили своите военни интервенции, като атакували Молино дел Рей, а на 13 септември с взлом превзели замъка Чипултепек и компактно се доближили до Мексико Сити. На идващия ден те влезнали в града, оставен през нощта от мексиканската войска. Въпреки завладяването на столицата от неприятеля, който изгубва в августо-септемврийските боеве към една четвърт от своя състав, националната битка срещу окупаторите продължава. В Калифорния, Ню Мексико, Тамаулипас, Веракрус, Пуебло и доста други региони стихийно пораждат отряди на патриоти, нанасящи съществени загуби на интервентите. Наплашена от растежа на партизанското придвижване, съглашателски настроената част от господстващите съсловия в Мексико, след окупацията на столицата, почнала да се стреми към по-бързо преустановяване на военните дейности. Правителството, пристигнало на власт в края на септември 1847 година, след оставката на Санта Ана, който носел основна отговорност за провалите във войната, открило се в Керетаро, изразило подготвеност да води договаряния за подписване на кротичък контракт.
Именно това желали ръководещите кръгове в Съединени американски щати, които се надявали, че разгромът на постоянната мексиканска войска и завладяването на обширна територия, в това число и столицата, както и други крупни центрове на Мексико, им дават опция да диктуват на победената страна преференциални условия за мирния контракт. Освен това било належащо да се преценяват и с изключителната непопулярност на „ войната на мистър Полк “ измежду необятните пластове на американското общество.
Против войната, по разнообразни аргументи от политическо, икономическо, морално, религиозно естество, заели позиция болшинството от вигите, част от демократите, аболиционистите и пацифистите, служащи и доста предприемачи, квакери, конгрегационалисти и унитарианци. Още през май 1846 година служащите на Ню Йорк устроили протестен протест, участниците в който поискали неотложно прекъсване на войната. Агресивните дейности на държавното управление на Дж. Полк били нееднократно разобличени от трибуната на Конгреса и върху страниците на печата. Един от водачите на вигите – някогашният губернатор на Охайо Томас Коруин (Thomas Corwin, 1794-1865 г.), разобличавайки алчните експанзионисти, стремящи се „ да завладеят със мощ това, което не ни принадлежи “, декларирал на 11 февруари 1847 година в Сената: „ Ако бях мексиканец, то бих ви споделил: „ Няма ли у вас, в личната ви страна, места, където да погребвате своите покойници? Ако вие се появите при нас, ние ще ви протегнем окървавените си ръце и задушевно ще ви отправим в гостоприемните могили “. Коруин упорствал за незабавното извеждане на американските войски от Мексико.
Друг деятел на вигите, бъдещият президент на Съединени американски щати Абрахам Линкълн (Abraham Lincoln, 1809-1865 г.), нееднократно държал речи в интервала декември 1847-януари 1848 година в Камарата на представителите, обвинявайки държавното управление в провокиране на войната и в антиконституционни дейности, като претендирал безапелационни доказателства в удостоверение на версията на Дж. Полк, че в действителност първият въоръжен конфликт е станал „ върху американска територия “. Той пламенно оспорвал лъжливото изказване на президента, че границата сред Тексас и Мексико се явява реката Рио Гранде. Измежду изявяващите се в отбрана на Мексико „ съзнателни виги “ били също престарелият 6-ти президент на Съединени американски щати Дж. К. Адамс (John Quincy Adams, 1767-1848 г.), някогашните държавни секретари Клей (Henry Clay, 1777-1852 г.) и Даниел Уебстър (Daniel Webster), конгресменът Хидингс. На 3 януари 1848 година Камарата на представителите одобрила резолюция, импортирана от вигите, констатираща, че войната, която въобще не следвало да бъде стартирана, е разпалена в нарушаване на конституцията, без предврителна глоба от Конгреса. Резолюцията призовавала незабавно да бъде изведена армията от завладените територии и да бъде подписан мир без никакви анексии, като граничната линия бъде прекарана някъде сред Рио Гранде и Нуесес.
В цифрата на уверените съперници на войната били видните ръководители на аболиционисткото придвижване Фредерик Дъглас (Frederick Douglass, 1818-1895 г.), Уилиям Лойд Харисън (William Lloyd Harrison), създателят и дълготраен издател на авторитетния вестник „ Ню Йорк Дейли Трибюн “ Хорас Грили (Horace Greeley, 1811-1872 г.). Войната била абсолютно наказана от известните философи и журналисти Ралф Уолдо Емерсън (Ralph Waldo Emerson, 1803-1882 г.) и Хенри Дейвид Торо (Henry David Thoreau, 1817-1862 г.), писателите Маргарет Фулър (Sarah Margaret Fuller Ossoli, 1810-1850 г.) и Херман Мелвил (Herman Melville, 1819-1891 г.), поетът-сатирик Джеймс Ръсел Лоуел (James Russell Lowell, 1819-1891 г.) и други представители на американската социална мисъл.
Активна антивоенна агитация от позицията на християнския пацифизъм правило Американското общество за отбрана на мира. През февруари 1847 година то учредило награда за най-хубав етюд за мексиканската война, написан на основа на християнския принцип. Тя била получена от свещеника Ливърмор, потвърдил, че анексията на Тексас и войната се явяват резултат на скрит план за разпространяване на робството.
Условията за възможния мир с Мексико били обсъждани в Съединени американски щати в конюнктура на остра политическа битка сред робовладелците на Юга, част от които се стремели дори към цялостната анексия на Мексико, и промишлената буржоазия на Севера, стремяща се до известна степен да ограничи териториалната агресия. В тогавашната обстановка тази агресия означавала прекалено подсилване на позициите на плантаторите на Юга, което буржоазията от Севера не желала да допусне. Отражение на нейните опасения се явява признатата на 8 август 1846 година от Камарата на представителите „ корекция на Уилмот “ (Wilmot Proviso, по-късно отхвърлена от Сената) за възбрана на робството върху териториите, които могат да бъдат откъснати от Мексико.
Всички тези фактори оказали несъмнено въздействие върху държавното управление на Дж. Полк и го подтикнали да се откаже от някои искания, изложени в президентското обръщение от 7 декември 1847 година Освен настояванията, съдържащи се в августовския план на Н. Трист, тази програма-максимум всъщност оставяла на Съединени американски щати правото да анексират земи, ситуирани още по на юг, в случай че мексиканците не прекратят въоръженото противодействие.
В началото на януари 1848 година договарянията били обновени и под мощния напън на американската дипломация на 2 февруари в селището Гуадалупе Идалго (на север от столицата) бил подписан мирният контракт. Мексико било насила да отстъпи на Съединени американски щати освен Тексас, само че и Ню Мексико, Горна Калифорния, северната част на Тамаулинас, Коауила и Сонора, т.е. към 55 % от цялата територия на страната, с обща повърхност 919 161 кв. благи (около 2,3 млн. кв. км.). За северна граница на Мексико била избрана реката Рио Гранде. В качеството на отплата Съединени американски щати трябвало да платят мизерната сума 15 млн. щат. $ и да се откажат от финансови искания в размер на 3,25 млн. щат. $.
Договорът от Гуадалупе Идалго, влезнал в действие на 30 май 1848 година, съгласно редица мексикански историци „ бил един от най-жестоките в новата история... в резултат на големите размери на териториите, отнети от Мексико “.
Победата на Съединени американски щати във войната се изяснява най-много с тяхното икономическо, техническо и военно предимство. Разполагайки със обилни човешки и материални запаси, вашингтонското държавно управление нараснало контингента на постоянната войска до 47,3 хиляди, събрало 73,5 хиляди доброволци, като обезпечило въоръжените сили с пълноценно ново въоръжение и снаряжение. Мексико с неговото съвсем три пъти по-малобройно население (малко повече от 7 млн.), слаборазвита индустрия, голям външен дълг, нарцисизъм и корупция измежду упраляващата върхушка, можело да опълчи на военния капацитет на своя мощен северен комшия единствено неприятно подготвена и зле екипирана сухопътна войска, отличаваща се със слаба дисциплинираност, неорганизираност и ниска боеспособност, при съвсем цялостно неявяване на флот. Такова съответствие на силите предрешило изхода от войната.
След като изразходвали към 100 млн. щат. $ и претърпяли загуби от убити и умряли от заболявания военни повече от 12 800 души, Съединени американски щати се сдобили с обширни плодородни земи с неизчерпаеми естествени благосъстояния. В Калифорния малко преди подписването на мирния контракт били открити скъпи златни залежи, които през идващите години привлекли стотици хиляди златотърсачи от всички краища на света. По данни от преброяването от 1852 година, което, явно, не е отчело всички поданици, популацията на Калифорния било 255 хиляди души, т.е. нараснало се спрямо неговата бройка в навечерието на войната с Мексико към 6,5 пъти. Във връзка със „ златната тресчица “ внезапно повишена имиграцията. Ако през 1847 година в Съединени американски щати пристигнали по-малко от 240 000 души, то през 1851 година – съвсем 409 000, а през 1854 година – над 460 000.
Войната 1846-1848 година и нейните резултати наложили бездънен отпечатък на идващото развиване на Съединени американски щати. Победата във войната, безспорно, способствала за превръщането на страната от третостепенна във второ-степенна страна, с която нейните съседи били принудени да се преценяват. Нейната територия, която при започване на XIX в. се равнявала на 888,8 хиляди квадратни благи сред Атлантическото крайбрежие и Мисисипи, за половин век била увеличена съвсем 3,5 пъти и доближиха 3 022 387 кв. благи. Като погълнали Луизиана, Флорида, повече от половината Мексико и Орегон, Съединени американски щати станала крупна континентална страна, разпростряла се на запад до Тихия океан, на изток до Атлантическия океан, на юг – до Мексиканския залив и Рио Гранде, на север – до границата с Канада.
Присъединените за тези десетилетия френски, испански, мексикански владения и области, явяващи се противоречиви, съставляват повече от 75 % от актуалната повърхност на Съединени американски щати, при което повече от 4/7 са анексирани единствено в продължение на три години (1845-1848 г.). Вследствие на разширението на територията и растежа на имиграцията числеността на популацията на страната за първата половина на XIX в. нарастнала от 5,3 млн. до 23,2 млн. души.
Колонизацията и присъединението на необятните пространства на Запада най-вече със силата на оръжието, способства за по-бързото развиване там на производителните сили, въвличането им в системата на международното капиталистическо стопанство.
Заедно с това завладяването на Югозапада разкрило пред южните плантатори робовладелци спомагателни благоприятни условия за разпространяване на робството върху нови територии.
(По материали от задгранични източници.)
* – Авторът е ръководител на УС на Асоциацията за битка срещу корупцията в България.
Важен обект на експанзията на Съединени американски щати се явява Северна Калифорния. Тази обширна мексиканска провинция (а от 1824 година една от териториите на Мексико), богата с потребни изкопаеми, към средата на 20-те години на XIX в. е имала към 23 500 поданици, от които почти 85 % са индианци. От началото на деветнадесетото столетие около нейните крайбрежия стартират да се появяват корабите на американски и британски търговци, купуващи и заменящи с локалното население кожи на калан (морска видра). С течение на времето ресурсите от скъпи необработени кожарски артикули се изчерпвали. От 20-те години първо място в търговията заемат кожите, мазнината, снабдяване и топливо за китобойците, в продан от Изтока на Съединени американски щати били доставяни скобни произведения, облекла, обувки, мебел и други товари. Постепенно в Монтерей, Лос Анджелис и други пунктове на Калифорнийското крайбрежие зародили селища на търговци и лавкаджии, пристигнали от Нова Англия. Някои от тях представлявали крупни търговски компании от източните щати. Установилият се в Калифорния от 1832 година Томас Оливър Ларкин, с название „ Бостънец “, правил търговия с кожи, дървесина, захар, спиртни питиета, промишлени произведения по цялото Тихоокеанско крайбрежие на Америка, занимавал се и с лихварство.
По следите на първата сухоземна експедиция на Джедедия Смит (Jedediah Smith, 1826-1828 г.), в продължение на 30-те години на XIX в., в Калифорния от изток проникват група ловци на скъпи необработени кожарски артикули. Преломен миг в американската колонизация на Калифорния се явява 1841 година, когато част от група преселници, движеща се по Орегонската пътека, завива от горното течение на река Снейк на югозапад и доближава долината на река Сан Хоакин. През 1843 година там се появяват още стотина колонисти. Някои от тях се откриват по долината на река Сакраменто, където емигриралият в Съединени американски щати швейцарец Джон Сатер основава колонията Нова Хелвеция. През 1841 година той закупува от съветските управляващи крепостта Рос. Голямо значение за усвояването на Калифорния от американците има експедицията на Джон Чарлз Фриймонт (John Charles Frémont, 1818-1890 г.) която, преодолявайки планинските хребети на Сиера Невада, през март 1844 година доближава Тихия океан.
През 1845 година по Калифорнийската пътека, отклонила се от Орегонската пътека, в долината на Калифорния идват към 250 индивида. Американците съставляват множеството измежду задграничните колонисти, общата бройка на които в течение на първата половина на 40-те години на XIX в. нараства от 400 на 700 души. Те общували напълно малко с локалното население, държали се обособено и нормално дори не знаели испански език, само че все пак непрекъснато се намесвали в битката сред политическите групировки в Калифорния.
Проявявайки забележителен интерес към отдалечената и едва следена от мексиканските управляващи територия, държавното управление на Съединени американски щати още в интервала на втория мандат на президента Ендрю Джексън (Andrew Jackson, 1829-1837 г.) се пробва да купи най-малко част от Калифорния, включвайки пристанището Сан Франциско, само че безрезултатно. Също толкоз безрезултатни се оказват опитите, подхванати в тази посока от администрацията на президента Джон Тейлър (John Tyler, 1841-1845 г.). През октомври 1842 година американски военни кораби под флага на командващия тихоокеанската ескадра комодор Джонс, по отношение на лъжливи клюки за начало на война сред Съединени американски щати и Мексико, окупират Монтерей. Поради преждевременността на тази акция, случаят бил бързо премахнат, само че той образно свидетелствал за желанията на Съединени американски щати във връзка с Калифорния. В тяхното реализиране немалка роля изиграва Томас Ларкин (Thomas Oliver Larkin, 1802-1858 г.), назначен през 1843 година за консул в Монтерей, а след това станал и конфиденциален сътрудник на Съединени американски щати в Калифорния.
След като получило в края на май 1845 година известие за уволнението (с помощта на американците) на мексиканския губернатор на Калифорния Мичелторена, държавното управление на президента Джеймс Полк (James Knox Polk, 1845-1849 г.) наредило при положение на пораждане на война с Мексико военноморските сили на Съединени американски щати да заемат най-важните калифорнийски пристанища. В средата на годината, по самодейност на морския министър Бенкрофт и сенатора Бентън, военният департамент (министерство) на Съединени американски щати изпратил в Калифорния добре екипирана експедиция (трета по ред) на капитан Фримонт. През октомври – ноември 1845 година на Ларкин и Фримонт били изпратени указания да способстват за подготовка на бунт от мексиканците и американските колонисти за обособяване на Калифорния от Мексико и нейното следващо присъединение към Съединени американски щати. Държавният секретар на Съединени американски щати декларирал, че в случай че жителите на Калифорния „ изискат да свържат своята орис с нашата, те ще бъдат признати като братя “.
Експанзионистичните кръгове в Съединени американски щати от дълго време проявявали интерес и към прилежащата с Калифорния провинция (а от 1824 година територия) Ню Мексико. В продължение на 30-те години търговията с нея, която правили най-вече търговци от Мисури, непрекъснато нараствала. Техните обози постоянно се упътвали към Санта Фе. Към началото на 40-те години цената на товарите, доставени там от Съединени американски щати, доближава приблизително 500 хиляди щатски $ годишно. Закупуваните в Ню Мексико сребро, кожи, мулета намират необятен пазар в Съединените Щати.
И в случай че анексията на Тексас и присъединението на огромна част от Орегон Съединените щати съумяват да осъществят преди всичко посредством дипломатически способи (включвайки, несъмнено, напън, провокации и шантаж), то за завладяването на Калифорния и Ню Мексико се постанова да водят война. Подготовката на тази война се водела от дълго време, още тогава, когато армията и флотът на Съединени американски щати били ориентирани към мексиканските сухопътни граници и крайбрежие. Заедно с това и по едно и също време с дейностите, имащи за цел да „ вдъхновят “ в Калифорния бунт по тексаския модел, вашингтонското държавно управление се пробва да окаже напън върху Мексико, с цел да се снабдят „ по кротичък път “ от южния си комшия с мечтаните териториални отстъпки. Тази задача била предоставена на члена на Конгреса от Луизиана Джон Слайдел (John Slidell, 1793-1871 г.), притежаващ съгласно Карл Маркс „ редки качества да плете интриги, неуморимост и устойчивост, безскрупулност и фамилиарност... “.
Назначеният за ексклузивен дипломат и пълномощен министър на Съединени американски щати в Мексико Джон Слайдел получава на 10 ноември 1845 година указания да предяви пред мексиканското държавно управление финансови искания, размерът на които умишлено превишавали платежните качества на страната. На него било поръчано, изхождайки от това, че независимостта на Тексас е „ приключен факт “, да предложи отменяне на цялата задлъжнялост на Мексико и в допълнение 5 млн. щат. $, в случай че мексиканците се съгласят да признаят като граница Рио Гранде (от устието до изворите) и правят отстъпка Ню Мексико, и още 15 млн. щат. $ за продажбата на северната част на Калифорния със залива и пристанището Сан Франциско или 20 млн. щат. $ за цялата Горна Калифорния.
Отчитайки неустойчивото вътрешнополитическо състояние, икономическите усложнения и военната уязвимост на Мексико, а също устрема на демократичното държавно управление на Ерера (José Joaquín Antonio de Herrera, 1792-1854 г.) да избегне въоръжен конфликт със Съединени американски щати, президентът Джеймс Полк и неговото обграждане, може би, без напълно да изключват вероятността за триумф на Джон Слайдел (или най-малко частичен), то съдейки по всичко, този ход бил умислен по-скоро като отвличаща маневра, с цел да замаскират своите военни мерки и да имат мотив за начало на война.
След като се убедил, че Джон Слайдел, който преди този момент Ерера се бил съгласил да одобри, е дошъл в Мексико не в качеството си на специфичен акредитиран за разискване на тексаския въпрос, мексиканският президент, в конюнктура на повишаване на патриотичните настроения и усилване на националното неодобрение от примирителната политика по отношение на „ янките “, отказал да води договаряния с пратеника на Белия дом. Щом като държавният департамент получил информация за това, на идващия ден (13 януари) на войската на Тейлър (General Zachary Taylor, 1784-1850 г.), ситуирана край река Нунес, била дадена заповед да се придвижи към Рио Гранде и да заеме позиции на нейния ляв бряг. Тази акция очевидно преследвала цел да бъдат предизвикани мексиканците и да ги принудят те първи да нанесат удар.
Във връзка със промяна на държавното управление в Мексико, където при започване на януари 1846 година на власт идват консерваторите отпред с военачалник Паредес-и-Ариляга (General Mariano Paredes y Arrillaga, 1797-1849 г.), Джон Слайдел, дошъл в това време в Халапу, на 1 март още веднъж изискал да бъдат прегледани американските оферти. Като заплашил, че при отвод ще има война, той декларирал, че „ в случай че мирът бъде нарушен, то отговорността ще падне извънредно върху Мексико “. Но военачалник Паредес, насочен към поддръжката на европейските монархии, бил надъхан прекомерно войнствено.
Междувременно армията на Тейлър, на 8 март минала Нунес, нахлува по този метод на мексиканска територия и към края на месеца доближава Рио Гранде. Американците се укрепили на северния бряг и блокирали разположения насрещу тях град Матаморос. На 12 април началникът на гарнизона в Матаморос военачалник Ампудия (General Pedro de Ampudia, 1805-1868 г.) изискал военачалник Тейлър в период от 24 часа да вдигне своя лагер и да отстъпи зад Нунес, заплашвайки в противоположен случай да приложи мощ. На 20 април 1846 година военачалник Ариста (José Mariano Arista, 1802-1855 г.), назначен за командващ на мексиканските войски, уведомил Тейлър, че смята военните дейности за стартирани. Три дни по-късно президентът Паредес, от своя страна, оповестил, че е издал заповед до въоръжените сили да пристъпят към отбранителни интервенции и да изгонят американците, нахлули върху територията на Мексико. На 25 април поделение на мексиканската конница, откакто се трансферирало през реката, атакувало вражески разследващ отряд, при което 16 американски драгуни били убити и ранени, а останалите попаднали в плен.
Скоро основните сили на Ариста форсирали Рио Гранде. На 8 май в региона на Пало Алто се състояло първото крупно стълкновение, в хода на което мексиканците понесли тежки загуби и на идващия ден под натиска на съперника почнали да отстъпват. По следите им се упътила и американската армия, която на 18-19 май заела Матаморос, оставен без пердах от мексиканската войска.
Без да бъде известено още за тези събития, държавното управление на президента Джеймс Полк, откакто се сдобило с разпореждане на Конгреса за Орегон, компактно се ориентирало към започване на война с Мексико. Армията на Тейлър била съсредоточена до Рио Гранде. Мисията на Джон Слайдел дефинитивно се провалила. В края на април на съвещанията на кабинета неведнъж ставало въпрос за това, че е пристигнало време да се използва мощ. На 6 май стопанинът на Белия дом получил от Тейлър донесение за идването на мексикански подкрепления и блокирането от американците на устието на Рио Гранде. След един ден във Вашингтон се появява преди малко върналият се от Веракрус Джон Слайдел. В събота на 9 май кабинетът, по предложение на президента, приема решение в идната неделя да приготви президентско обръщение, което предлага на Конгреса да разгласи война на Мексико. Тази стъпка била замислена да бъде оправдана с това, че Мексико прекратило изплащанията по финансови искания към мексиканската страна и отклонило „ миротворческата “ задача на Дж. Слайдел. Но същата вечер във Вашингтон пристигнало дълго чаканото известие на Тейлър за първото въоръжено сблъскване с мексиканците на северния бряг на Рио Гранде. Това събитие доста облекчило държавното управление в аргументацията на неговите дейности.
В особено обръщение, експедитивно отправено от Дж. Полк до Конгреса, на 11 май 1846 година била дадена извънредно тенденциозна интерпретация на развиването на връзките с Мексико. Според американския историк Дж. Шрьодер, то „ изобилствало с полуистини, извращения на обстоятелствата и лъжливи изказвания “. Като загатнал за американските финансови искания към Мексико и за неговия отвод да води договаряния със Слайдел, президентът противопоставил „ недружелюбното “ и „ предизвикателно “ държание на мексиканските управляващи на „ миролюбивата “ политика на Съединени американски щати. Изложената от Дж. Полк версия за аргументите за пораждане на военния спор изхождала от тезиса, че границата на Тексас се явява Рио Гранде. При това американският президент се позовавал на едностранните актове на тексаския конгрес и държавните органи на Съединени американски щати, макар че мексиканската страна в никакъв случай не ги е признавала и дори резолюцията на американския Конгрес (февруари 1845 г.) предумишлено оставяла въпроса за границата на Тексас открит.
Като се основавал на толкоз случайно пояснение на обстоятелствата, президентът оправдавал концентрацията на войски на брега на Рио Гранде като нужна мярка за нерешителност от чисто защитителен темперамент, провокирана от сякаш заплашителната позиция на Мексико. Без да се смущава от това, че армията на Тейлър окупира освен Тексас, само че и част от мексиканските щати Коауила и Тамаулипас, ситуирани сред Рио Гранде и Нуесес, стопанинът на Белия дом декларирал, че сякаш „ мексиканците минали границата на Съединените щати, нахлули на американска територия и проляли кръв на американци на американска земя... Тъй като войната е стартирана и, макар нашите старания да я избегнем, стартирана от самото Мексико, ние сме принудени от съображения за дълг и национализъм уверено да отстояваме достойнството, правата и ползите на нашата страна “. В умозаключение Дж. Полк помолил Конгреса да признае положението на война и да отдели средства за нейното водене.
Макар че вигите и част от демократите внезапно подлагали на критика правителствена-та политика, след бурни диспути Камарата на представителите и Сенатът с подавляващо болшинство на гласовете (176 срещу 14 и 40 срещу 2) приели закон, констатиращ положението на война, „ стартирана от Република Мексико “. Конгресът постановил да бъдат призовани в армията 50 хиляди доброволци и да плануват за военни потребности 10 млн. щат. $. В същият ден, американският президент разкрива своите карти и уверено отхвърля в наличието на членовете на кабинета план на директива, предписващ на американските дипломатически представители в европейските страни да уверят техните държавни управления в това, че встъпвайки във война, Съединени американски щати нямат желание да завладеят каквато и да е част от мексиканската територия. При заключаване на мира, недвусмислено декларирал Полк, „ ние ще придобием, в случай че успеем, Калифорния и толкоз други мексикански земи, колкото е належащо, с цел да удовлетворим нашите искания по отношение на Мексико и да възстановим военните разноски “.
Половин месец по-късно мексиканският конгрес, по предложение на държавното управление, публично афишира война на Съединените щати. Това решение се стимулира с това, че Мексико е насила да се пази предвид на нападателните дейности на Съединени американски щати, които, поддържайки метежниците, превземат Тексас и навлезли надълбоко в мексиканска територия. Но, кaто не били в положение да преминат в нахлуване, мексиканците се придържали единствено към отбранителна тактичност. Инициативата била овладяна от американската страна. В същото време, когато армията на Тейлър продължава интервенциите на североизток в Мексико, Калифорния и Ню Мексико се оказали сцена на събития, имащи крайни значими последици.
В средата на юни 1846 година американските заселници, живеещи в долината Сакраменто, под въздействие на Джон Фримонт, получил скоро преди този момент секретни указания от Вашингтон, и подбудени от клюки за начало на войната сред Съединени американски щати и Мексико, се вдигнали на бунт. След като заели гр. Солон, те провъзгласили основаването на „ Република Калифорния “, върху знамето на която била изобразена мечка гризли и звезда, символизираща свободата. В първата половина на юли войската, направила десант от корабите на ескадрата на Слоут (John Sloat, 1781-1867 г.), се доближила към крайбрежието на Калифорния и превзела Монтерей и Сан Франциско. На 7 юли консулът Ларкин и Слоут оповестили присъединението на Калифорния към Съединени американски щати.
В края на същия този месец по този начин наречената „ Западна войска “ под командването на полковник Кирни (Stephen Watts Kearny, 1794-1848 г.), включваща и един мормонски батальон, нахлула в рамките на Ню Мексико и за къс период окупирала съвсем цялата територия на тази мексиканска провинция. На 28 август превзема и нейната столица Санта Фе. Само четири дни по-късно Кирни издава разгласа за анексията и на този щат. Като оставя част от войските си за завършването на завладяването на Ню Мексико, той се насочва към крайбрежието на Тихия океан. В резултат на взаимните дейности на сухоземните и морските сили, американците при започване на януари 1847 година превземат Лос Анджелис, като приключват по този метод завоюването на Калифорния. От Ню Мексико те се придвижват на юг и на 1 март влизат в град Чиауауа.
Междувременно армията на Тейлър, упътвайки се нагоре по течението на Рио Гранде, а след това по нейния десен приток Сан Хуан, на 21 септември доближава столицата на щата Нуево-Леон Монтерей и след яростни тридневни боеве я превзема, а в средата на септември влиза в Салтильо (главния град на провинцията Коауила). По същото време ескадрата на Конър, блокирала крайбрежието на Мексико, след редица несполучливи опити, съумява да завладее пристанището Тампико.
Въпреки забележителните триумфи, стратегическият проект на американското командване, разчитащ на нанасяне на главния удар от север, бързото разгромяване на мексиканската войска и завладяването на столицата, не е сбъднат. На американските войски се постанова да работят в тежките, непривични за тях естествени и климатични условия на пустинната и засушлива околност, където техните връзки мощно се затрудняват. На 22-23 февруари 1847 година, покрай планинския проход Буена Виста, армията на Тейлър отблъснала нападението на превъзхождащите сили на мексиканците, командвани от Санта Ана, неотдавна още веднъж определен за президент. Но американците сами понесли огромни загуби и даже не се пробвали да преследват деморализирания съперник, който в хаос отстъпил на юг, в Сан-Луис Потоси.
Когато станало ясно, че първичният план е недействителен, ръководещите кръгове в Съединени американски щати сметнали за оправдано да променят направлението на основния удар и да го нанесат от изток, през пристанищния град Веракрус. Това решение било обусловено и от междупартийни разправии. Намиращите се на власт демократи се страхували, че продължаването на настъплението в Северно Мексико може да донесе политически изгоди за вигите, чийто представител се явявал военачалник Тейлър.
Към есента на 1847 година в Мексиканския залив била съсредоточена флотилия от съдове с 12-хилядна войска под командването на военачалник У. Скот (General Winfield Scott, 1786-1866 г.) на борда. На 9 март тя прави десант покрай Веракрус и след триседмична блокада, съпроводена от безчовечен артилерийски обстрел, нападателите съумяват да заемат града. После те се упътват на запад, към столицата на Мексико. В средата на април американската армия към селището Серо Гордо разгромяват армията на Санта Ана (Antonio López de Santa Anna, 1794-1876 г.), която не могла да окаже проведено противодействие и след месец без пердах заела Пуебло.
След като получил подкрепление от Съединени американски щати, Скот при започване на август повежда своята войска по направление към столицата. На подстъпите към Мексико Сити се развихрят яростни боеве. Въпреки пораженческите настроения на редица представители на ръководещите, които през интервала юни-юли водели с врага секрети договаряния за преустановяване на огъня и нерешителността на командването, бранителите на града настойчиво се съпротивлявали. В кръвопролитно стълкновение при Чурубуско (20 август) американците реализират победа с помощта на численото и техническо предимство. Те също обаче понасят огромни загуби и се нуждаели от отдих.
По предложение на Скот било подписано помирение, траяло към две седмици. Като употребявали паузата за привеждане в порядък своите войски и получените подкрепления, интервентите дружно с това се опитвали да принудят държавното управление на Мексико да отстъпи на Съединените щати Тексас, Ню Мексико и Долна Калифорния, забележителна част на Тамаулипас, Горна Калифорния, Коауила, Чиуауа и Сонора (т.е. примерно 3/4 от неговата територия), а също да дават право за пренос през Теуантепекския провлак.
Но настояванията, предявени на мексиканските представители от името на Белия дом от основния секретар на Държавния департамент Н. Трист (Nicholas Trist, 1800-1874 г.) били толкоз неприемливи, че дори Санта Ана и неговите поддръжници не решили да се съгласят с тях. На 8 септември американските войски възобновили своите военни интервенции, като атакували Молино дел Рей, а на 13 септември с взлом превзели замъка Чипултепек и компактно се доближили до Мексико Сити. На идващия ден те влезнали в града, оставен през нощта от мексиканската войска. Въпреки завладяването на столицата от неприятеля, който изгубва в августо-септемврийските боеве към една четвърт от своя състав, националната битка срещу окупаторите продължава. В Калифорния, Ню Мексико, Тамаулипас, Веракрус, Пуебло и доста други региони стихийно пораждат отряди на патриоти, нанасящи съществени загуби на интервентите. Наплашена от растежа на партизанското придвижване, съглашателски настроената част от господстващите съсловия в Мексико, след окупацията на столицата, почнала да се стреми към по-бързо преустановяване на военните дейности. Правителството, пристигнало на власт в края на септември 1847 година, след оставката на Санта Ана, който носел основна отговорност за провалите във войната, открило се в Керетаро, изразило подготвеност да води договаряния за подписване на кротичък контракт.
Именно това желали ръководещите кръгове в Съединени американски щати, които се надявали, че разгромът на постоянната мексиканска войска и завладяването на обширна територия, в това число и столицата, както и други крупни центрове на Мексико, им дават опция да диктуват на победената страна преференциални условия за мирния контракт. Освен това било належащо да се преценяват и с изключителната непопулярност на „ войната на мистър Полк “ измежду необятните пластове на американското общество.
Против войната, по разнообразни аргументи от политическо, икономическо, морално, религиозно естество, заели позиция болшинството от вигите, част от демократите, аболиционистите и пацифистите, служащи и доста предприемачи, квакери, конгрегационалисти и унитарианци. Още през май 1846 година служащите на Ню Йорк устроили протестен протест, участниците в който поискали неотложно прекъсване на войната. Агресивните дейности на държавното управление на Дж. Полк били нееднократно разобличени от трибуната на Конгреса и върху страниците на печата. Един от водачите на вигите – някогашният губернатор на Охайо Томас Коруин (Thomas Corwin, 1794-1865 г.), разобличавайки алчните експанзионисти, стремящи се „ да завладеят със мощ това, което не ни принадлежи “, декларирал на 11 февруари 1847 година в Сената: „ Ако бях мексиканец, то бих ви споделил: „ Няма ли у вас, в личната ви страна, места, където да погребвате своите покойници? Ако вие се появите при нас, ние ще ви протегнем окървавените си ръце и задушевно ще ви отправим в гостоприемните могили “. Коруин упорствал за незабавното извеждане на американските войски от Мексико.
Друг деятел на вигите, бъдещият президент на Съединени американски щати Абрахам Линкълн (Abraham Lincoln, 1809-1865 г.), нееднократно държал речи в интервала декември 1847-януари 1848 година в Камарата на представителите, обвинявайки държавното управление в провокиране на войната и в антиконституционни дейности, като претендирал безапелационни доказателства в удостоверение на версията на Дж. Полк, че в действителност първият въоръжен конфликт е станал „ върху американска територия “. Той пламенно оспорвал лъжливото изказване на президента, че границата сред Тексас и Мексико се явява реката Рио Гранде. Измежду изявяващите се в отбрана на Мексико „ съзнателни виги “ били също престарелият 6-ти президент на Съединени американски щати Дж. К. Адамс (John Quincy Adams, 1767-1848 г.), някогашните държавни секретари Клей (Henry Clay, 1777-1852 г.) и Даниел Уебстър (Daniel Webster), конгресменът Хидингс. На 3 януари 1848 година Камарата на представителите одобрила резолюция, импортирана от вигите, констатираща, че войната, която въобще не следвало да бъде стартирана, е разпалена в нарушаване на конституцията, без предврителна глоба от Конгреса. Резолюцията призовавала незабавно да бъде изведена армията от завладените територии и да бъде подписан мир без никакви анексии, като граничната линия бъде прекарана някъде сред Рио Гранде и Нуесес.
В цифрата на уверените съперници на войната били видните ръководители на аболиционисткото придвижване Фредерик Дъглас (Frederick Douglass, 1818-1895 г.), Уилиям Лойд Харисън (William Lloyd Harrison), създателят и дълготраен издател на авторитетния вестник „ Ню Йорк Дейли Трибюн “ Хорас Грили (Horace Greeley, 1811-1872 г.). Войната била абсолютно наказана от известните философи и журналисти Ралф Уолдо Емерсън (Ralph Waldo Emerson, 1803-1882 г.) и Хенри Дейвид Торо (Henry David Thoreau, 1817-1862 г.), писателите Маргарет Фулър (Sarah Margaret Fuller Ossoli, 1810-1850 г.) и Херман Мелвил (Herman Melville, 1819-1891 г.), поетът-сатирик Джеймс Ръсел Лоуел (James Russell Lowell, 1819-1891 г.) и други представители на американската социална мисъл.
Активна антивоенна агитация от позицията на християнския пацифизъм правило Американското общество за отбрана на мира. През февруари 1847 година то учредило награда за най-хубав етюд за мексиканската война, написан на основа на християнския принцип. Тя била получена от свещеника Ливърмор, потвърдил, че анексията на Тексас и войната се явяват резултат на скрит план за разпространяване на робството.
Условията за възможния мир с Мексико били обсъждани в Съединени американски щати в конюнктура на остра политическа битка сред робовладелците на Юга, част от които се стремели дори към цялостната анексия на Мексико, и промишлената буржоазия на Севера, стремяща се до известна степен да ограничи териториалната агресия. В тогавашната обстановка тази агресия означавала прекалено подсилване на позициите на плантаторите на Юга, което буржоазията от Севера не желала да допусне. Отражение на нейните опасения се явява признатата на 8 август 1846 година от Камарата на представителите „ корекция на Уилмот “ (Wilmot Proviso, по-късно отхвърлена от Сената) за възбрана на робството върху териториите, които могат да бъдат откъснати от Мексико.
Всички тези фактори оказали несъмнено въздействие върху държавното управление на Дж. Полк и го подтикнали да се откаже от някои искания, изложени в президентското обръщение от 7 декември 1847 година Освен настояванията, съдържащи се в августовския план на Н. Трист, тази програма-максимум всъщност оставяла на Съединени американски щати правото да анексират земи, ситуирани още по на юг, в случай че мексиканците не прекратят въоръженото противодействие.
В началото на януари 1848 година договарянията били обновени и под мощния напън на американската дипломация на 2 февруари в селището Гуадалупе Идалго (на север от столицата) бил подписан мирният контракт. Мексико било насила да отстъпи на Съединени американски щати освен Тексас, само че и Ню Мексико, Горна Калифорния, северната част на Тамаулинас, Коауила и Сонора, т.е. към 55 % от цялата територия на страната, с обща повърхност 919 161 кв. благи (около 2,3 млн. кв. км.). За северна граница на Мексико била избрана реката Рио Гранде. В качеството на отплата Съединени американски щати трябвало да платят мизерната сума 15 млн. щат. $ и да се откажат от финансови искания в размер на 3,25 млн. щат. $.
Договорът от Гуадалупе Идалго, влезнал в действие на 30 май 1848 година, съгласно редица мексикански историци „ бил един от най-жестоките в новата история... в резултат на големите размери на териториите, отнети от Мексико “.
Победата на Съединени американски щати във войната се изяснява най-много с тяхното икономическо, техническо и военно предимство. Разполагайки със обилни човешки и материални запаси, вашингтонското държавно управление нараснало контингента на постоянната войска до 47,3 хиляди, събрало 73,5 хиляди доброволци, като обезпечило въоръжените сили с пълноценно ново въоръжение и снаряжение. Мексико с неговото съвсем три пъти по-малобройно население (малко повече от 7 млн.), слаборазвита индустрия, голям външен дълг, нарцисизъм и корупция измежду упраляващата върхушка, можело да опълчи на военния капацитет на своя мощен северен комшия единствено неприятно подготвена и зле екипирана сухопътна войска, отличаваща се със слаба дисциплинираност, неорганизираност и ниска боеспособност, при съвсем цялостно неявяване на флот. Такова съответствие на силите предрешило изхода от войната.
След като изразходвали към 100 млн. щат. $ и претърпяли загуби от убити и умряли от заболявания военни повече от 12 800 души, Съединени американски щати се сдобили с обширни плодородни земи с неизчерпаеми естествени благосъстояния. В Калифорния малко преди подписването на мирния контракт били открити скъпи златни залежи, които през идващите години привлекли стотици хиляди златотърсачи от всички краища на света. По данни от преброяването от 1852 година, което, явно, не е отчело всички поданици, популацията на Калифорния било 255 хиляди души, т.е. нараснало се спрямо неговата бройка в навечерието на войната с Мексико към 6,5 пъти. Във връзка със „ златната тресчица “ внезапно повишена имиграцията. Ако през 1847 година в Съединени американски щати пристигнали по-малко от 240 000 души, то през 1851 година – съвсем 409 000, а през 1854 година – над 460 000.
Войната 1846-1848 година и нейните резултати наложили бездънен отпечатък на идващото развиване на Съединени американски щати. Победата във войната, безспорно, способствала за превръщането на страната от третостепенна във второ-степенна страна, с която нейните съседи били принудени да се преценяват. Нейната територия, която при започване на XIX в. се равнявала на 888,8 хиляди квадратни благи сред Атлантическото крайбрежие и Мисисипи, за половин век била увеличена съвсем 3,5 пъти и доближиха 3 022 387 кв. благи. Като погълнали Луизиана, Флорида, повече от половината Мексико и Орегон, Съединени американски щати станала крупна континентална страна, разпростряла се на запад до Тихия океан, на изток до Атлантическия океан, на юг – до Мексиканския залив и Рио Гранде, на север – до границата с Канада.
Присъединените за тези десетилетия френски, испански, мексикански владения и области, явяващи се противоречиви, съставляват повече от 75 % от актуалната повърхност на Съединени американски щати, при което повече от 4/7 са анексирани единствено в продължение на три години (1845-1848 г.). Вследствие на разширението на територията и растежа на имиграцията числеността на популацията на страната за първата половина на XIX в. нарастнала от 5,3 млн. до 23,2 млн. души.
Колонизацията и присъединението на необятните пространства на Запада най-вече със силата на оръжието, способства за по-бързото развиване там на производителните сили, въвличането им в системата на международното капиталистическо стопанство.
Заедно с това завладяването на Югозапада разкрило пред южните плантатори робовладелци спомагателни благоприятни условия за разпространяване на робството върху нови територии.
(По материали от задгранични източници.)
* – Авторът е ръководител на УС на Асоциацията за битка срещу корупцията в България.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ