САЩ: Хронология на експанзията и анексиите
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Най-важният външнополитически акт на държавното управление на Съединени американски щати през 20-те години на XIX в. става провъзгласяването на доктрината „ Джеймс Монро “, наречена на нейния създател – президента Джеймс Монро (1817-1825 г.). Произходът на главните правила на доктрината се обуславят не толкоз от тогавашната интернационална конюнктура, колкото на дълбоките процеси, произлизащи вътре в страната; развиването на капитализма, пробуждането на американския шовинизъм, образуването на екпанзионистична концепция и така нататък
По това време испанската колониална империя, намираща се в положение на краен крах, преживявала дълбока рецесия. В продължение на дълги години Испанска Америка (Централна и Латинска Америка), била обхваната от пламъка на националноосвободителното придвижване и болшинството испански колонии в Западното полукълбо (освен Куба и Пуерто Рико) стават самостоятелни страни.
Същевременно Англия, неоспоримата владетелка на морската простор и най-голямата промишлена страна, се надява да овладее нови пазари за своята продукция, както и да разшири политическото си въздействие в Западното полукълбо. Не са дребни и апетитите по отношение на новообразуваната страна върху северно-американския континент да бъде превърната в политически спътник на някогашната метрополия.
Но младата североамериканска нация, разрастваща се по възходяща линия, поставя по всякакъв начин старания за запазване и подсилване на своята самостоятелност и по едно и също време се стреми да разшири своите позиции както в Северна, по този начин и в Централна и Южна Америка. За мотивиране на преимуществените „ права “ на формален Вашингтон в Западното полукълбо, и на първо място в Северна Америка, политическите дейци на Съединените щати неведнъж се базират на разнообразни причини (теорията на „ естествените граници “, доктрината на „ политическото привличане “, концепцията за „ американската система “ и т.н.).
Формално доктрината „ Монро “ е положена върху правилата на равноправните връзки. Съединени американски щати няма да се намесват в европейските каузи, само че и страните от Стария континент няма да имат аспирации към Западното полукълбо. Но същността на доктрината и нейният двойнствен темперамент се разкрива не толкоз в връзките на Съединени американски щати със системата на европейските страни, и в частност по отношение на Русия и Англия, колкото в политиката на Вашингтон в рамките на Западното полукълбо.
Възразявайки против неговата по-нататъшна колонизация, търговците, корабопритежателите и промишлениците на Нова Англия се опълчват срещу колониалния монополизъм на европейските страни, срещу бариерите за американската търговия и корабоплаване, в полза на укрепването и разширение на личните позиции и въздействие в Западното полукълбо. В резултат „ правилото за неоколонизация “ става по-нататък оръдие за основаване на колониалната сфера на самите Съединени американски щати.
Полагайки старания за завоюване на позиции в Централна и Латинска Америка, тогавашният истеблишмънт във Вашингтон не пропуща да прави всичко допустимо, с цел да разшири територията на Съединените щати.
В проектите за териториална агресия на Съединени американски щати в Северна Америка дружно с Флорида значимо място заемат и североизточните елементи на Нова Испания, преди всичко обширния и едва обитаем Тексас. Още през 1803 година тогавашният президент Томас Джеферсън декларира, че западната част на Луизиана минава през Рио Гранде дел Норте, като по този метод в действителност предявява искания към Тексас. Но Испания отхвърля тези искания.
През септември 1806 година в Луизиана, източно от река Сабин, която е приета от двете страни в качеството ѝ на демаркационна линия, са били съсредоточени крупни военни сили на Съединени американски щати под командването на военачалник Уилкинсън. Оттук през 1806-1807 година по негова заповед върху територията на Нова Испания са изпращани разследващите отряди на Фроймън, Пайк и други
И по-нататък вашингтонското държавно управление мълчешком насърчава активността на групи и организации, които се пробват да приготвят навлизане в Тексас („ Мексиканската революционна хунта “ отпред с Алварес де Толедо и Пикорнел във Филаделфия, групата на наполеоновския военачалник в оставка Юмбер в Ню Орлеан и др.). През август 1812 година отрядът, образуван със знанието на управляващите на Луизиана, под командването на някогашния офицер от армията на Съединени американски щати Огъстъс Мейджи и мексиканеца Гутерес де Лара, се насочва към река Сабин и скоро овладява испанския опорен пункт Накогдочес. За няколко месеца отрядът пресича съвсем целия Тексас и през март 1813 година заема неговата столица Сан-Антонио-де-Бехар.
Но според испано-американския Трансконтинентален контракт от 1819 година, границата сред владенията на Испания и Съединените щати е открита по река Сабин, Ред Ривър, Арканзас и по-нататък на запад от Скалистите планини – по 42-ия паралел. По този метод, юридически оформили завладяването на Флорида, Съединени американски щати са били принудени да признаят Тексас за съставка от Нова Испания, затова, официално да се откажат от всевъзможни искания върху него.
Въпреки недоволството на плантаторите-робовладелци от Юго-Запада, признаването на юридическите права на Испания върху Тексас и рецензията на Трансконтиненталния контракт в Конгреса (в частност от страна на спикера на Камарата на представителите Г. Клей, сенатора Т. Бентън и др.), той е утвърден и тъкмо две години след подписването му влиза в действие. Сключването и утвърждението на испано-американския контракт обаче напълно не значи отвод на авторитетните кръгове в Съединени американски щати от експанзионистичните планове. Накратко, точно през 20-те години на XIX в. американската колонизация на Тексас приема последователен темперамент и придобива необятен обсег.
Най-голям интерес провокира тази погранична мексиканска провинция у американците в югозападните щати. Твърде доста са съблазните в Тексас: неговите богати естествени запаси, плодородните почви и климат, благоприятстващи развъждането на памук, тютюн и други селскостопански култури. Освен това екстензивното по своите способи плантационно земеделско стопанство на Юго-Запада на Съединени американски щати непрестанно изисква завладяването на нови земи, а с цел да си обезпечат политическо превъзходство в страната, на господстващите съсловия в Юга е било належащо образуването на нови робовладелски щати на запад от река Мисисипи.
Мисурийският компромис от 1820 година способства за усилването на териториалната агресия на земеделците в южно направление. Освен това през 1819 година в Съединени американски щати се развихря икономическа рецесия, въздействието на която се утежнява от предшестващите я спекулации със земя. Мнозина плантатори и фермери натрупали огромна задлъжнялост към страната. А и внезапно се съкратила продажбата на „ публични земи “, чрез които безимотните американци могат да се снабдят със лични стопанства.
В тези условия разорени земевладелци от Юго-Запада на Съединени американски щати, бизнесмени, спекуланти, авантюристи са се устремили към Тексас. Последният опит територията му да бъде превзета със силата на оръжията е осъществен през юни 1819 година, когато отряд под командването на Джеймс Лонг, се трансферира през река Сабин и заема Накогдочес, само че към края на годината е изтласкан оттова от испанците. След неуспеха на тази акция методът за въоръжено навлизане е заменен от „ спокойно “ навлизане.
През ноември 1820 година в Сан Антонио идва жителят на щата Кънектикът, търговец и промишленик Мозес Остин, който се обръща с молба към губернатора на мексиканската провинция Мартинес да му даде земя за учредяване на колония. През януари 1821 година 300 американски фамилии получават позволение да се заселят в Тексас, при изискване, че ще изповядват католическата вяра (практически това условие не било спазвано прекомерно строго) и са съгласни да се закълнат във честност на испанската монархия.
След провъзгласяването на независимостта на Мексико (28 септември 1821 г.) синът на Остин, Стивън, стартира да се домогва от новото държавно управление то да удостовери контракта и да разшири правата, предоставени от колониалната администрация. Напористият бизнесмен моли за позволение в Тексас да дойдат още 200 фамилии свръх откритата по-рано квота, като упорства на колонистите да бъде предоставено правото да провеждат лична милиция и да основат лични органи на властта. Привлечени от необикновено ниската цена на земята (12,5 цента за 4 декара, т.е. 10 % от цената на „ публичните земи “ в САЩ) и огромните размери на секторите за обмен, в Тексас след Остин се устремяват и други бизнесмени и преселници.
Същевременно държавното управление на президента Джеймс Монро, изразявайки ползите на американската буржоазия, стремяща се към пазарите на Латинска Америка, стига до извода за нуждата да бъдат открити публични връзки с младите латиноамерикански страни. На 28 март 1822 година Конгресът на Съединени американски щати приема решение за признаването на тяхната самостоятелност. Но вместо назначение на дипломатически представител в Мексико, там е изпратен конгресменът от щата Южна Каролина Джоел Робертс Пойнсет.
Пред мексиканските публични лица представителят на Съединени американски щати безогледно декларира, че американо-испанският контракт от 1819 година не устройва неговата страна, като начертава на картата друга линия по подобен метод, че Тексас, Ню Мексико, Горна Калифорния, а също и част от Долна Калифорния, Сонора, Куаули и Ню Леон да бъдат присъединени към северната съседка на Мексико. Макар че Джоел Пойнсет прави спогодба, че показва единствено свое персонално мнение, подхванатият от него сондаж, безспорно отразява експанзионистичните планове на Съединени американски щати и същинската цел на неговата задача.
Под натиска на американските бизнесмени държавното управление на мексиканския император Аугустин I издава на 4 януари 1823 година закон за колонизацията, който планува раздаването на земя наред с мексиканските жители и на чужденци – католици, подсигурява запазване на правата им, дава им основни отстъпки и привилегии. Минималният размер на имота за преселниците бил избран на 708 декара за орна земя и 17 712 декара пасбище за всяко настрана семейство. Земите, получени от чужденците по-рано, се запазвали за техните владетели. В резултат американската колонизация на Тексас доста се засилва. Започва всеобщ напор на емигранти от Съединени американски щати, изключително от южните и югозападните региони. Някои от тях, с цел да облекчат приемането на аграрни сектори приемали (обикновено фиктивно) мексиканско гражданство и католическа вяра.
Под въздействие на американците, Учредителният конгрес на Мексико приема на 18 август 1824 година разпореждане, гарантиращо неприкосновеността на имуществото на задграничните колонисти. Като повтаря същността на общите положения, дефинирани в закона за колонизация от 1823 година, то показва тяхното развиване и конкретизация на управляващите на обособените щати на мексиканската федерация. В сходство на това законодателното заседание на мексиканския щат Коаулила и Тексас издава на 24 март 1825 година локален колонизационен закон, в който значима, в случай че не и решаваща роля изиграва интернационалният авантюрист Бастрон, непосредствен другар на Остин. Запазвайки нормите на земеделските участници, избрани от предходното законодателство, законът от 1825 година обезпечава на преселниците още по-изгодни условия за приемането им. За всеки пасищен имот в размер на 17 712 дка трябвало да бъде заплатено на мексиканската страна единствено... 30 щат. $, за най-малък сектор от 708 дка напоявана земя – 3,5, за ненапоявана – 2,5 щат. дол., като първата вноска трябвало да бъде платена чак след 6 години, а останалите пари – в разсрочено заплащане за 15 години. В течение на първото десетилетие колонистите били изцяло освобождавани от такси и налози.
Към 1835 година с американски компании и обособени лица били подписани 41 контракта. По публични данни, от 1821 година до 1825 година към 5 000 чужденци получават 105 120 000 дка земя, т.е. 105 120 кв. км., съвсем равни на територията на България. Но практическите мащаби на колонизацията не се дефинират от тези числа, защото в Тексас от север се придвижват голям брой преселници и многочислени търсачи на завършения и отвън каквито и да било контракти. Преселват се от Съединени американски щати, спасявайки се от изселване и гонене, също и доста индиански племена: чероки, делавари, кикапу, крики, семиноли и други Техният приток изключително се усилва след приемането от Конгреса на 25 май 1830 година акт за „ преместването “ на индианците от източните щати в резервати, основани на запад от Мисури и Арканзас върху така наречен „ Индиански територии “, които в действителност съставляват прерия, отнета от индианците по излъган метод.
Но за тексаските плантатори от американски генезис имало една огромна спънка в гоненето на облаги. Мексиканските управляващи предприемали ограничения, ориентирани срещу робството. Макар че крупните плантации с огромен брой плебеи били малцина, то множеството англоамерикански колонисти били по един или различен метод свързани с робовладелството. Още законът от 1823 година забранявал покупко-продажбата на плебеи в Мексико и постановявал да бъдат освободени техните деца, родени на мексиканска територия, при навършването на 14-годишна възраст. В 1824-1825 година мексиканското държавно управление не разрешава търговията с плебеи и внасянето в страната на плебеи, а също с умишлен указ подрежда освобождението им. Администрацията на щата Коауала и Тексас особено предупреждва новите колонисти, че те са длъжни категорично да съблюдават мексиканското законодателство във връзка с робите.
Наистина, скоро бива открита междина в закона: в 1828 година Остин и неговите авторитетни настойници съумяват да се снабдят с корекция в конституцията на щата, което дава опция да бъдат внасяни плебеи, замаскирани като „ наемни прислужници “, които биват наемани за 70-99 години, т.е. в действителност пожизнено. Но в 1829 година тогавашният президент на Мексико Винсенте Хереро, в удостоверение на декрета на своя предходник, обнародва декрет за цялостната анулация на робството. Макар че се подразбирало, че действието на указа не се разгръща върху Тексас, той провокирал мощно неспокойствие измежду колонистите-американци.
Дейността на Мозес Остин и другите „ пионери “ на американската колонизация не трябва да бъде обсъждана като тяхна частна самодейност. Тя е била тясно обвързвана с позицията на такива видни представители на ръководещите кръгове на Съединени американски щати като държавния секретар Хенри Клей, члена на Камарата на представителите Джоел Роберт Пойнсет и бъдещия президент Ендрю Джексън (1828-1837 г.). Не би трябвало да се не помни, че доктрината „ Монро “, ориентирана срещу намесата на европейските страни в делата на Американския континент, е била пред всичко подбудена и обусловена от експанзионистичните планове на Съединени американски щати във връзка с младите страни, формирани върху територията на Испанска Америка. Непосредствено за Мексико това значи изцяло действителна опасност за териториална агресия. Робовладелците от Юга виждат в доктрината „ Монро “ глоба за завладяването на мексиканска територия за да разпространят там робовладелското стопанство. Заселването на Тексас от американски колонисти се явява не просто бурен развой, а значително планувана политика на авторитетни сили в Съединените щати.
Плановете на ръководещите кръгове в Съединени американски щати и заплахата, надвиснала над Мексико, несъмнено, не са били загадка за мексиканското държавно управление. Разтревожено от растящата заплаха от север, то неведнъж предлага да се пристъпи към уточняване и установяване на границата в сходство с линията, открита от американо-испанския контракт от 1819 година Но тези оферти оставали без отговор. Същевременно Съединени американски щати се пробват по изкусен път да се снабдят с целия или с част от Тексас. Джоел Р. Пойнсет, който в 1825 година заема поста дипломат на Съединени американски щати в Мексико, по директива на президента Джон Куинси Адамс и държавния секретар Хенри Клей, по всекидневен път упорито предлага на държавното управление на Мексико да продаде на Съединените щати територията до Рио Гранде или най-малко до река Колорадо. Но тези опити нямат триумф. В 1828 година Съединени американски щати са принудени да сключат с Мексико контракт за границата (ратифициран от тях едвам в 1832 г.), потвърждаващ ситуациите в Трансконтиненталия контракт от 1819 година, а в края на 1829 година Джоел Пойнсет, по искане на мексиканските управляващи, е бил отзован. Също толкоз безуспешни се оказват и напъните на неговия правоприемник А. Бътлър.
Същевременно числеността на американските колонисти в Тексас бързо пораства, до момента в който те не стават повече в сравнение с мексиканците, населяващи преди тази територия. Към края на 1829 година били подписани контракти за оземляване на към 7 000 фамилии на американски преселници. Много от тях довеждали плебеи негри. Макар че имигрантите се занимавали най-вече с плантационно стопанство, болшинството от тях, с цел да получат по-големи сектори, разгласявали желание да се занимават със скотовъдство. Техните владения, като предписание, доста пъти превишавали минималния размер, като оптималният размер, очакван съгласно колонизационния закон от 1924 година, достигал съвсем 196 000 декара. Скоро американците в действителност открили цялостен надзор над Тексас. Считайки мексиканците за нисша раса, сходно на негрите и индианците, те се отнасяли към тях с цялостно пренебрежение и пренебрегнали законите на Мексико.
През декември 1826 година, група колонисти подвига бунт в региона Накогдочес, привличайки на своя страна част от племето чероки и прогласява основаването на „ Република Фредония “. Наистина още през януари идната година мексиканската армия разгромява метежниците, само че в пресата на Съединени американски щати намерено се изявява благосклонност и състрадание, което мощно разтревожва държавното управление на Мексико. През идната година за запознаване с ситуацията в Тексас бил изпратен военачалник Мер-и-Теран, който в доклада, показан в средата на 1828 година, нарисува доста тревожна картина и упорито предлага на президента Гуадалупа Виктория да одобри срочни ограничения.
Поради изострянето на вътрешнополитическата битка в Мексико реакцията на формалните управляващи ненапълно се забавя, само че на 6 април 1830 година, по самодейност на министъра на вътрешните работи Аламана, заинтригуван от проникването на североамериканците в Тексас, мексиканският конгрес не разрешава по-нататъшната емиграция от прилежащи страни в пограничните с тях щати на Мексико, т.е. от Съединени американски щати в Тексас.
Новият закон предписва също насърчаване на преселването в неусвоените региони на мексиканци и европейци, да бъдат строени върху колонизираните земи укрепления и да бъдат размествани там воински гарнизони, и да не се позволява вноса на плебеи.
Въпреки възбраната, американската емиграция в Тексас продължава. Но дейностите на мексиканските управляващи (увеличаване на числеността на войските на тексаска територия, подготовка за събирането на налозите и заплащането на земята по отношение на приключването през 1830 година на предоставената пролонгация, ограничаването през 1832 година на продължителността на договорите с довежданите в Тексас „ наемни прислужници “ на 10 години и т.н.) провокират неспокойствие измежду колонистите. През юни 1832 година то избухва във въоръжено сблъскване с държавните сили в селището Анауак, на крайбрежието на залива Галвестон. Вследствие на това, с цел да бъде разредена ситуацията, мексиканските гарнизони са изведени от източните елементи на Тексас.
Събралите се през октомври 1832 година в Сан Фелипе 58 представители на тексаските колонисти поискват анулация на закона от 1830 година и отделянето на Тексас от Коауила и преобразуването му в независим щат. За да бъде обезпечено удовлетворяването на тези претенции, през април 1833 година в Мексико идва Стивън Остин. Той съумява да реализира отменяне на възбраната за емигриране в Тексас от Съединени американски щати и някои други отстъпки (гаранция за верска толерантност, разрещението за приложимост на британски език в публични документи и т.н.), само че държавното управление на мексиканската република изрично отхвърля да даде на Тексас статут на щат. Когато от хванато писмо излиза наяве, че Стивън Остин посъветвал тексасците да работят по този въпрос сами, без да се преценяват с позициите на федералните управляващи, вицепрезидентът В. Гомес Фариас (в ръцете на който се намират по това време пълномощията за държавно управление), заповядва С. Остин да бъде задържан.
По време на диктатурата на Санта Ана (1834-1835 г.) федералната конституция от 1824 година е анулирана и е открита централизирана форма на ръководство. Предишните щати, ползващи се с необятна автономност, са превърнати в департаменти, губернаторите на които се назначават от президента. В началото на 1835 година в Тексас са изпратени спомагателни воински контингенти, с цел да бъде обезпечено събирането на митнически такси. Тези дейности още повече нажежават ситуацията измежду колонистите. Все по-силно звучат апелите на тези, които приканват да се грабне оръжието, с цел да се реализира отделянето от Мексико. Това са най-много новопристигналите заселници (притокът на които сензитивно се увеличава), които още не са съумели да получат земя или да си намерят работа. Общият брой на тексаските колонисти към средата на 30-те години доближава 30 хиляди (без да бъдат броени 5 хиляди плебеи негри), до момента в който мексиканското население е към 3,5 хиляди.
През юни 1835 година отряд американци под командването на У. Трейвис завзема Анауак, чийто гарнизон капитулира. Но скоро крупни мексикански сили, минали през Рио Гранде, се доближават към Сан Антонио. Тяхното по-нататъшно напредване на изток на 2 октомври обаче е спряно покрай селището Гонсалес. След като принуждават мексиканците да правят отстъпка, тексаските доброволци, от своя страна, стартират да се придвижват в западна посока.
Междувременно в Сан Феликс се събира конвент на представителите на общините в Тексас, който на 7 ноември приема декларация за основаване на краткотрайно държавно управление, учредено върху „ правилата на федералната конституция на Мексико от 1824 година “. Заявявайки на думи своята цялостна преданост „ към народа на Тексас “ и мексиканската федерация, конвентът подчертал своята решителност да води въоръжена битка срещу намиращите се в Тексас войски на „ противозаконния режим на Санта Ана “. За тази цел се предвиждало да бъде основана войска, а за командващ бил назначен персоналният другар и протеже на президента Ендрю Джексън, някогашният член на Конгреса и губернатор на Тексас Сам Хюстън. Опитният Мозес Остин и двама други депутати от конвента на Тексас се насочат за помощ в Съединени американски щати, откъдето незабавно стартират да идват пари, оръжие и муниции. През границата минават многочислени доброволци. В Съединени американски щати са закупени няколо военни кораба, които да попречват приближаването на мексиканските кораби към крайбрежието на Тексас. Но тексаските пратеници бързо откриват, че належащо изискване за необятна и ефикасна поддръжка на Тексас от север се явява цялостният раздор на всички връзки с Мексико.
Подобно решение било ускорено от самия ход на събитията. След съвсем месец и половина блокада на 9 декември метежниците превземат Сан Антонио. Но единствено след два месеца там се появява 6-хилядна войска под командването на самия Санта Ана. Като прави дълъг преход през пустинна околност, тя на 23 февруари 1836 година доближава Сан Антонио и, блокирайки задачата Аламо, където се били укрили метежниците, я превзема. Всички, които се намират в нея, били избити.
Няколко дни преди този момент във Вашингтон-на-Бразос бил открит конвентът на „ представителите на народа на Тексас “, сред които преобладавали заселници от Юга на Съединени американски щати. Като се базират на това, че вследствие на политиката на Санта Ана „ англо-американското население на Тексас “ се оказало под гнета на „ най-нетърпима робия “, посягаща на неговата независимост, права, ползи и имущество, конвентът на 2 март прогласява отделянето от Мексико и образуването на самостоятелна република. Конституцията на „ Република Тексас “, формирана по пример на североамериканската, узаконила робството и доставянето на плебеи. Било признато тексаското знаме с изобразена петоъгълна златна звезда на наследник декор. Всички здрави мъже на възраст от 17 до 50 години били призовани в армията. Конвентът се обръща към държавното управление на Съединени американски щати да помогне с хора, пари и снаряжение. Президент става Дейвид Бърнет, а вицепрезидент – един от дребното мексиканци, подкрепили метежа, крупният тексаски земевладелец Лоренцо де Савала, който бил считан в Мексико за предател.
През март 1836 година мексиканските войски очистват от метежниците крайбрежието на Мексиканския залив до р. Колорадо и, изтласквайки ги, не им оставят избор, с изключение на да отстъпват по-нататък на изток. Обхванати от суматоха, колонистите, дружно със своите фамилии, побягват към границата. Разтревожен от това оттегляне, командващият на въоръжените сили на Съединени американски щати в щата Луизиана военачалник Гейнс, по напътствие на военния министър, издава заповед да бъдат заети позиции около пограничната река Сабин, мотивирайки тази стъпка с мнима заплаха от нахлуване на тексаски индианци.
Преследвайки метежниците, Антонио Лопес де Санта Ана с авангарда на своята войска доближава устието на река Сан Хасинто, където нехайно се открива на отмора, без да вземе обикновени предохранителни ограничения. Като се възползват от това, колонистите, отпред със Сам Хюстън, окуражени от това, че в тила им се намират постоянни елементи на американската войска, на 21 април ненадейно нападат мексиканците и изцяло ги разгромяват. Санта Ана, изоставяйки бойното поле, се пробва да се избави с бягство, само че попада в ръцете на спечелилите.
В плен, той, без да има каквито и да било компетенции за това, на 14 май 1836 година подписва споразумение за преустановяване на военните дейности и за отдръпването на мексиканските войски от тексаска територия, а също се задължава да обезпечи признаването от страна на Мексико на независимостта на Тексас и определяне на граница сред тях по Рио Гранде. Това означавало всъщност единодушие да бъде предан освен Тексас, южната граница на който от дълго време била считана река Нуесес, само че и част от Коауила и Тамаулипаса, ситуирани в междуречието на Рио Гранде и Нуесес. По-нататък, Санта Ана, доставен във Вашингтон, водил диалози по този въпрос с президента Ендрю Джексън (януари 1837 г.), само че те не довели до нищо.
Причина за това било събитието, че държавното управление на А. Бустаманте, което пристигнало на власт след провалянето при Сан Хасинто, побързало да дезaвоалира дейностите на Санта Ана. Мексиканският конгрес на 20 май, а след това на 29 юли, афишира, че всички споразумения, подписани от Санта Ана по време на неговото престояване в плен, и дадените освен това обещания, нямат законна мощ. Това обаче не попречва, в действителност, на конгреса на „ Република Тексас “ на 19 декември 1936 година да съобщи, че нейната южна и западна граници минават по Рио Гранде. Правителството на Съединени американски щати, отчитайки, че някогашният деспот на Мексико няма никакви публични компетенции и не съставлява никого, не могло да подписа с него споразумения. Той скоро бил освободен и на американски корвет изпратен до родината си.
Предпазливостта, проявена от администрацията на президента Ендрю Джексън, произтича от нейната спорна и комплицирана позиция по отношение на Тексас. Избухналият там бунт на американските колонисти, провъзглaсяването на независимостта, успеха над мексиканските войски и тяхното изпъждане от територията на Тексас провокират бурна реакция. В цялата страна, изключително към Юга от река Охайо, публичното мнение и пресата излизат с нападки против държавното управление на Мексико и намерено показват състрадание и благосклонности към метежниците. В градовете и селищата за тях събират пари, банките дават земи, в Ню Орлеан, Луисвил, Синсинати, Ню Йорк се прави рекрутиране на доброволци.
Хиляди хора в Алабама, Тенеси, Кентъки и други щати, привлечени от вероятността да получат земя, постъпват в формираните подразделения, които се насочват към местата за прекосяване през река Сабин или Ню Орлеан, откъдето по море се упътвали към Тексас. Само няколко месеца след борбата при Сан Хасинто, по непълни данни, 39 роти на тексаската войска били окомплектовани от доброволци, които са пристигнали по-късно стълкновение, и единствено 14 роти – от коренни тексасци. От Съединени американски щати идват, основно през Ню Орлеан, въоръжение, муниции, снаряжение.
През 1836 година постоянните войски на военачалник Гейнс, със знанието на държавното управление, минават границата и превземат Накогдочес, на 50 благи от нея. Мексиканският дипломат във Вашингтон М. де Хоростис декларира съдбоносен митинг, само че не получава от Държавния департамент задоволителен отговор. Неутралитетът на Съединени американски щати „ съществува единствено на думи и ни предизвиква хиляди пъти по-голяма щета от явната неприязън “ донася той на 4 октомври на мексиканското държавно управление. През същия месец Хоростис напуща Вашингтон.
В продължение на цялата 1836 година нараства потокът от петиции за признание на „ Република Тексас “, адресирани до президента и Конгреса на Съединени американски щати. Към същата цел интензивно се стремят посредством своите пратеници и самите ръководители на метежа. Нещо повече, те желаят незабавното включване на Тексас в състава на федерацията. В хода на плебисцита, извършен на 5 септември 1836 година, за присъединение се изрича преобладаващото болшинство от гласувалите.
Но президентът Ендрю Джексън не бързал с формалното признание на тексаската „ република “. Разбирайки прелестно фиктивния темперамент на нейната самостоятелност, той не се съмнявал в това, че стига единствено вашингтонското държавно управление да признае „ Република Тексас “, то пред него неизбежно ще възникне въпроса с нейната анексия. По принцип това било тъкмо това, за което мечтаели предшествениците на Е. Джексън в Белия дом, това, което желаели и той самия и неговото обграждане. Но във Вашингтон не без съображение се страхували, че такава стъпка може да предзвика съществени между-народни затруднения: въоръжен спор с Мексико, противопоставяне на европейските страни, изключително Англия, която имала свои възгледи за Тексас. Освен това американският президент не можел да не се преценява с позицията на авторитетни кръгове от Североизтока на страната, които уверено възразявали против вероятното присъединение на робовладелския Тексас към Съединени американски щати.
Като изхождал от указаните съображения, Белият дом отлагал решението, чиито последици биха могли да създaдат обилни компликации. През юни 1836 година Е. Джексън поръчва на служителя от Държавния департамент Морфит да се запознае с ситуацията в Тексас. След като получава неговия отчет, президентът изпраща на Конгреса обръщение, в което, по съвета на държавния секретар Форсит и още веднъж определения за държавен глава Ван Бюрен, предлага да бъде отсрочено дипломатическото признание на „ Република Тексас “, като се базира, в частност, на неяснотата във връзка с желанията на Мексико. Обаче под засилващия се напън на конгресмените-експанзионисти, на поземлените спекуланти и другите вдъхновители на тексаското „ лоби “, на 3 март 1837 година, в последния ден на пребиваването си на президентския пост, Ендрю Джексън подписва най-после признатата по-рано резолюция на Сената и на Камарата на представителите за признание на независимостта на Тексас и назначава акредитиран представител на Съединени американски щати към тексаското държавно управление.
Междувременно авторитетни сили в Съединени американски щати, разглеждайки отделянето на Тексас от Мексико единствено като междинен стадий по пътя на неговото цялостно усвояване от Съединените щати, упорито работили в тази посока. Тяхната позиция произлизала освен от отдавнашните експанзионистични трендове в политиката на формален Вашингтон и характерните ползи на робовладелците от Юга, само че и от съответни материални претекстове. Притокът в Тексас на хора, капитали и товари от север се ускорява с всяка измината година. За сметка на напора от емигранти от Съединени американски щати числеността на американското население на „ републиката “ през втората половина на 30-те години на XIX в. съвсем се удвоява. Северноамериканските бизнесмени с готовност купували акции на разположилите се в Тексас компании, влагали пари в облигации, издавани от тексаското държавно управление, взели участие в спекулации със земя. В 1839 година Банката на Съединените щати (Пенсилвания) дава на Тексас заем в размер на 400 000 щат. $.
Бързо се развивала търговията, значим център на която става Ню Орлеан. За интервала 1837-1839 година размерът на американския експорт за Тексас нараства от 1 007 928 щ. дол. до 1 687 086 щ. дол., а вносът – от 163 284 до 318 116 щ. дол. През 1838-1840 година от пристанищата на Съединени американски щати идват осем бойни кораби, които, под командването на кадрови офицери от американския военноморски флот, курсират около бреговата линия на Мексико и стигат чак до Юкатан, като атакуват крайбрежните селища на мексиканците и превземат техните плавателни съдове.
Като показват настроенията на кръговете, по разнообразни аргументи заинтригувани в присъединението на Тексас, такива видни американски публични деятели като Джон Килхун, президентът на Банката на Съединените щати (Пенсилвания) Никлъс Бидъл, сенаторът Роберт Уокър, някогашният губернатор на Виржиния Томас Гилмър, видният издател Даф Грийн и други издигат решителни претенции в средствата за всеобща информация и от трибуната на Конгреса за незабавни дейности. Твърде удобно разположеното към тези претенции държавно управление на Ван Бюрен, било насила, обаче, да се вслушва и в доводите на съперниците на анексията. Техен рупор, дружно с другите, се явява престарелият Джон К. Адамс и известният теолог и просветител Ч. Е. Чанинг. Последният, в намерено писмо до Хенри Клей (1837 г.) декларира, че отделянето на Тексас е обусловено не от терзания на колонистите от страна на мексиканците, а от спекулации със земя и блян за разпространяване на робството. Анексията, писал той, безусловно ще въвлече Съединени американски щати във война с Мексико и Англия, ще докара до ерозиране на американските институции и разпадането на Съюза. В създалата се обстановка държавният секретар Форсит на 25 август 1837 година отклонява формалното послание на „ Република Тексас “ за нейното присъединение към Съединените щати.
През 1839-1840 година независимостта на Тексас е приета от Англия, Франция, Нидерландия, Белгия, които предполагали, че новата „ република “ ще стане преграда по пътя на по-нататъшната агресия на Съединени американски щати на юг. Европейските страни били заинтригувани в това, защото самите те преследвали користни цели в дадения район. Но мексиканското държавно управление изрично отказвало да признае „ Република Тексас “ и всички старания на тексаските пратеници в интервала 1839-1840 година, неведнъж посетили Мексико и предложили отплата в размер на 5 млн. щат. $, оставали напразни.
Наистина, по отношение на неустойчивостта на политическото състояние, изостряне на обществените несъгласия, непрекъснатата война за власт, както и френската експанзия, Мексико тогава не било в положение да насочи крупни сили за възобновяване на своя суверенитет над Тексас. Но в 1842 година неговите войски на два пъти овладявали Сан Антонио. Тексасците, подхванали през декември същата година ответни походи през реката, били неотложно отхвърлени на левия бряг.
След краткотрайно мъртвило, провокирано в забележителна степен от аболиционистката агитация, т.е. от дейностите на съперниците на робството и от вътрешнополитическата битка, от началото на 40-те години и изключително с идването в Белия дом на Джон Тейлър (1841-1845 г.), който намерено симпатизирал на проектите за анексия, Съединени американски щати били обхванати от нов припадък на „ тексаската тресчица “. Формулирайки формалната позиция, държавният секретар Д. Уебстър на 8 юли 1842 година написа на американския дипломат в Мексико: „ От времето на сражението при Сан Хасинто през април 1836 година до сегашния миг Тексас има тези външни признаци на национална самостоятелност, както и самото Мексико, и неговото държавно управление е също толкоз устойчиво. Практически той е свободен и самостоятелен, неговият политически суверенитет е приет от основните страни в света, върху неговата територия в продължение на шест или седем години не е стъпвал крайник на противник, а самото Мексико в продължение на целия този интервал се въздържа от всевъзможни по-нататъшни опити да възвърне своята власт на тази територия “. За следващото вдъхновяване на анексионните трендове способствали публикуваните през 1843 година клюки за напъните на английската дипломация да урегулира спора сред Мексико и Тексас и желанието на Англия да подчини на своето въздействие новообразуваната страна.
Разтревожено
Най-важният външнополитически акт на държавното управление на Съединени американски щати през 20-те години на XIX в. става провъзгласяването на доктрината „ Джеймс Монро “, наречена на нейния създател – президента Джеймс Монро (1817-1825 г.). Произходът на главните правила на доктрината се обуславят не толкоз от тогавашната интернационална конюнктура, колкото на дълбоките процеси, произлизащи вътре в страната; развиването на капитализма, пробуждането на американския шовинизъм, образуването на екпанзионистична концепция и така нататък
По това време испанската колониална империя, намираща се в положение на краен крах, преживявала дълбока рецесия. В продължение на дълги години Испанска Америка (Централна и Латинска Америка), била обхваната от пламъка на националноосвободителното придвижване и болшинството испански колонии в Западното полукълбо (освен Куба и Пуерто Рико) стават самостоятелни страни.
Същевременно Англия, неоспоримата владетелка на морската простор и най-голямата промишлена страна, се надява да овладее нови пазари за своята продукция, както и да разшири политическото си въздействие в Западното полукълбо. Не са дребни и апетитите по отношение на новообразуваната страна върху северно-американския континент да бъде превърната в политически спътник на някогашната метрополия.
Но младата североамериканска нация, разрастваща се по възходяща линия, поставя по всякакъв начин старания за запазване и подсилване на своята самостоятелност и по едно и също време се стреми да разшири своите позиции както в Северна, по този начин и в Централна и Южна Америка. За мотивиране на преимуществените „ права “ на формален Вашингтон в Западното полукълбо, и на първо място в Северна Америка, политическите дейци на Съединените щати неведнъж се базират на разнообразни причини (теорията на „ естествените граници “, доктрината на „ политическото привличане “, концепцията за „ американската система “ и т.н.).
Формално доктрината „ Монро “ е положена върху правилата на равноправните връзки. Съединени американски щати няма да се намесват в европейските каузи, само че и страните от Стария континент няма да имат аспирации към Западното полукълбо. Но същността на доктрината и нейният двойнствен темперамент се разкрива не толкоз в връзките на Съединени американски щати със системата на европейските страни, и в частност по отношение на Русия и Англия, колкото в политиката на Вашингтон в рамките на Западното полукълбо.
Възразявайки против неговата по-нататъшна колонизация, търговците, корабопритежателите и промишлениците на Нова Англия се опълчват срещу колониалния монополизъм на европейските страни, срещу бариерите за американската търговия и корабоплаване, в полза на укрепването и разширение на личните позиции и въздействие в Западното полукълбо. В резултат „ правилото за неоколонизация “ става по-нататък оръдие за основаване на колониалната сфера на самите Съединени американски щати.
Полагайки старания за завоюване на позиции в Централна и Латинска Америка, тогавашният истеблишмънт във Вашингтон не пропуща да прави всичко допустимо, с цел да разшири територията на Съединените щати.
В проектите за териториална агресия на Съединени американски щати в Северна Америка дружно с Флорида значимо място заемат и североизточните елементи на Нова Испания, преди всичко обширния и едва обитаем Тексас. Още през 1803 година тогавашният президент Томас Джеферсън декларира, че западната част на Луизиана минава през Рио Гранде дел Норте, като по този метод в действителност предявява искания към Тексас. Но Испания отхвърля тези искания.
През септември 1806 година в Луизиана, източно от река Сабин, която е приета от двете страни в качеството ѝ на демаркационна линия, са били съсредоточени крупни военни сили на Съединени американски щати под командването на военачалник Уилкинсън. Оттук през 1806-1807 година по негова заповед върху територията на Нова Испания са изпращани разследващите отряди на Фроймън, Пайк и други
И по-нататък вашингтонското държавно управление мълчешком насърчава активността на групи и организации, които се пробват да приготвят навлизане в Тексас („ Мексиканската революционна хунта “ отпред с Алварес де Толедо и Пикорнел във Филаделфия, групата на наполеоновския военачалник в оставка Юмбер в Ню Орлеан и др.). През август 1812 година отрядът, образуван със знанието на управляващите на Луизиана, под командването на някогашния офицер от армията на Съединени американски щати Огъстъс Мейджи и мексиканеца Гутерес де Лара, се насочва към река Сабин и скоро овладява испанския опорен пункт Накогдочес. За няколко месеца отрядът пресича съвсем целия Тексас и през март 1813 година заема неговата столица Сан-Антонио-де-Бехар.
Но според испано-американския Трансконтинентален контракт от 1819 година, границата сред владенията на Испания и Съединените щати е открита по река Сабин, Ред Ривър, Арканзас и по-нататък на запад от Скалистите планини – по 42-ия паралел. По този метод, юридически оформили завладяването на Флорида, Съединени американски щати са били принудени да признаят Тексас за съставка от Нова Испания, затова, официално да се откажат от всевъзможни искания върху него.
Въпреки недоволството на плантаторите-робовладелци от Юго-Запада, признаването на юридическите права на Испания върху Тексас и рецензията на Трансконтиненталния контракт в Конгреса (в частност от страна на спикера на Камарата на представителите Г. Клей, сенатора Т. Бентън и др.), той е утвърден и тъкмо две години след подписването му влиза в действие. Сключването и утвърждението на испано-американския контракт обаче напълно не значи отвод на авторитетните кръгове в Съединени американски щати от експанзионистичните планове. Накратко, точно през 20-те години на XIX в. американската колонизация на Тексас приема последователен темперамент и придобива необятен обсег.
Най-голям интерес провокира тази погранична мексиканска провинция у американците в югозападните щати. Твърде доста са съблазните в Тексас: неговите богати естествени запаси, плодородните почви и климат, благоприятстващи развъждането на памук, тютюн и други селскостопански култури. Освен това екстензивното по своите способи плантационно земеделско стопанство на Юго-Запада на Съединени американски щати непрестанно изисква завладяването на нови земи, а с цел да си обезпечат политическо превъзходство в страната, на господстващите съсловия в Юга е било належащо образуването на нови робовладелски щати на запад от река Мисисипи.
Мисурийският компромис от 1820 година способства за усилването на териториалната агресия на земеделците в южно направление. Освен това през 1819 година в Съединени американски щати се развихря икономическа рецесия, въздействието на която се утежнява от предшестващите я спекулации със земя. Мнозина плантатори и фермери натрупали огромна задлъжнялост към страната. А и внезапно се съкратила продажбата на „ публични земи “, чрез които безимотните американци могат да се снабдят със лични стопанства.
В тези условия разорени земевладелци от Юго-Запада на Съединени американски щати, бизнесмени, спекуланти, авантюристи са се устремили към Тексас. Последният опит територията му да бъде превзета със силата на оръжията е осъществен през юни 1819 година, когато отряд под командването на Джеймс Лонг, се трансферира през река Сабин и заема Накогдочес, само че към края на годината е изтласкан оттова от испанците. След неуспеха на тази акция методът за въоръжено навлизане е заменен от „ спокойно “ навлизане.
През ноември 1820 година в Сан Антонио идва жителят на щата Кънектикът, търговец и промишленик Мозес Остин, който се обръща с молба към губернатора на мексиканската провинция Мартинес да му даде земя за учредяване на колония. През януари 1821 година 300 американски фамилии получават позволение да се заселят в Тексас, при изискване, че ще изповядват католическата вяра (практически това условие не било спазвано прекомерно строго) и са съгласни да се закълнат във честност на испанската монархия.
След провъзгласяването на независимостта на Мексико (28 септември 1821 г.) синът на Остин, Стивън, стартира да се домогва от новото държавно управление то да удостовери контракта и да разшири правата, предоставени от колониалната администрация. Напористият бизнесмен моли за позволение в Тексас да дойдат още 200 фамилии свръх откритата по-рано квота, като упорства на колонистите да бъде предоставено правото да провеждат лична милиция и да основат лични органи на властта. Привлечени от необикновено ниската цена на земята (12,5 цента за 4 декара, т.е. 10 % от цената на „ публичните земи “ в САЩ) и огромните размери на секторите за обмен, в Тексас след Остин се устремяват и други бизнесмени и преселници.
Същевременно държавното управление на президента Джеймс Монро, изразявайки ползите на американската буржоазия, стремяща се към пазарите на Латинска Америка, стига до извода за нуждата да бъдат открити публични връзки с младите латиноамерикански страни. На 28 март 1822 година Конгресът на Съединени американски щати приема решение за признаването на тяхната самостоятелност. Но вместо назначение на дипломатически представител в Мексико, там е изпратен конгресменът от щата Южна Каролина Джоел Робертс Пойнсет.
Пред мексиканските публични лица представителят на Съединени американски щати безогледно декларира, че американо-испанският контракт от 1819 година не устройва неговата страна, като начертава на картата друга линия по подобен метод, че Тексас, Ню Мексико, Горна Калифорния, а също и част от Долна Калифорния, Сонора, Куаули и Ню Леон да бъдат присъединени към северната съседка на Мексико. Макар че Джоел Пойнсет прави спогодба, че показва единствено свое персонално мнение, подхванатият от него сондаж, безспорно отразява експанзионистичните планове на Съединени американски щати и същинската цел на неговата задача.
Под натиска на американските бизнесмени държавното управление на мексиканския император Аугустин I издава на 4 януари 1823 година закон за колонизацията, който планува раздаването на земя наред с мексиканските жители и на чужденци – католици, подсигурява запазване на правата им, дава им основни отстъпки и привилегии. Минималният размер на имота за преселниците бил избран на 708 декара за орна земя и 17 712 декара пасбище за всяко настрана семейство. Земите, получени от чужденците по-рано, се запазвали за техните владетели. В резултат американската колонизация на Тексас доста се засилва. Започва всеобщ напор на емигранти от Съединени американски щати, изключително от южните и югозападните региони. Някои от тях, с цел да облекчат приемането на аграрни сектори приемали (обикновено фиктивно) мексиканско гражданство и католическа вяра.
Под въздействие на американците, Учредителният конгрес на Мексико приема на 18 август 1824 година разпореждане, гарантиращо неприкосновеността на имуществото на задграничните колонисти. Като повтаря същността на общите положения, дефинирани в закона за колонизация от 1823 година, то показва тяхното развиване и конкретизация на управляващите на обособените щати на мексиканската федерация. В сходство на това законодателното заседание на мексиканския щат Коаулила и Тексас издава на 24 март 1825 година локален колонизационен закон, в който значима, в случай че не и решаваща роля изиграва интернационалният авантюрист Бастрон, непосредствен другар на Остин. Запазвайки нормите на земеделските участници, избрани от предходното законодателство, законът от 1825 година обезпечава на преселниците още по-изгодни условия за приемането им. За всеки пасищен имот в размер на 17 712 дка трябвало да бъде заплатено на мексиканската страна единствено... 30 щат. $, за най-малък сектор от 708 дка напоявана земя – 3,5, за ненапоявана – 2,5 щат. дол., като първата вноска трябвало да бъде платена чак след 6 години, а останалите пари – в разсрочено заплащане за 15 години. В течение на първото десетилетие колонистите били изцяло освобождавани от такси и налози.
Към 1835 година с американски компании и обособени лица били подписани 41 контракта. По публични данни, от 1821 година до 1825 година към 5 000 чужденци получават 105 120 000 дка земя, т.е. 105 120 кв. км., съвсем равни на територията на България. Но практическите мащаби на колонизацията не се дефинират от тези числа, защото в Тексас от север се придвижват голям брой преселници и многочислени търсачи на завършения и отвън каквито и да било контракти. Преселват се от Съединени американски щати, спасявайки се от изселване и гонене, също и доста индиански племена: чероки, делавари, кикапу, крики, семиноли и други Техният приток изключително се усилва след приемането от Конгреса на 25 май 1830 година акт за „ преместването “ на индианците от източните щати в резервати, основани на запад от Мисури и Арканзас върху така наречен „ Индиански територии “, които в действителност съставляват прерия, отнета от индианците по излъган метод.
Но за тексаските плантатори от американски генезис имало една огромна спънка в гоненето на облаги. Мексиканските управляващи предприемали ограничения, ориентирани срещу робството. Макар че крупните плантации с огромен брой плебеи били малцина, то множеството англоамерикански колонисти били по един или различен метод свързани с робовладелството. Още законът от 1823 година забранявал покупко-продажбата на плебеи в Мексико и постановявал да бъдат освободени техните деца, родени на мексиканска територия, при навършването на 14-годишна възраст. В 1824-1825 година мексиканското държавно управление не разрешава търговията с плебеи и внасянето в страната на плебеи, а също с умишлен указ подрежда освобождението им. Администрацията на щата Коауала и Тексас особено предупреждва новите колонисти, че те са длъжни категорично да съблюдават мексиканското законодателство във връзка с робите.
Наистина, скоро бива открита междина в закона: в 1828 година Остин и неговите авторитетни настойници съумяват да се снабдят с корекция в конституцията на щата, което дава опция да бъдат внасяни плебеи, замаскирани като „ наемни прислужници “, които биват наемани за 70-99 години, т.е. в действителност пожизнено. Но в 1829 година тогавашният президент на Мексико Винсенте Хереро, в удостоверение на декрета на своя предходник, обнародва декрет за цялостната анулация на робството. Макар че се подразбирало, че действието на указа не се разгръща върху Тексас, той провокирал мощно неспокойствие измежду колонистите-американци.
Дейността на Мозес Остин и другите „ пионери “ на американската колонизация не трябва да бъде обсъждана като тяхна частна самодейност. Тя е била тясно обвързвана с позицията на такива видни представители на ръководещите кръгове на Съединени американски щати като държавния секретар Хенри Клей, члена на Камарата на представителите Джоел Роберт Пойнсет и бъдещия президент Ендрю Джексън (1828-1837 г.). Не би трябвало да се не помни, че доктрината „ Монро “, ориентирана срещу намесата на европейските страни в делата на Американския континент, е била пред всичко подбудена и обусловена от експанзионистичните планове на Съединени американски щати във връзка с младите страни, формирани върху територията на Испанска Америка. Непосредствено за Мексико това значи изцяло действителна опасност за териториална агресия. Робовладелците от Юга виждат в доктрината „ Монро “ глоба за завладяването на мексиканска територия за да разпространят там робовладелското стопанство. Заселването на Тексас от американски колонисти се явява не просто бурен развой, а значително планувана политика на авторитетни сили в Съединените щати.
Плановете на ръководещите кръгове в Съединени американски щати и заплахата, надвиснала над Мексико, несъмнено, не са били загадка за мексиканското държавно управление. Разтревожено от растящата заплаха от север, то неведнъж предлага да се пристъпи към уточняване и установяване на границата в сходство с линията, открита от американо-испанския контракт от 1819 година Но тези оферти оставали без отговор. Същевременно Съединени американски щати се пробват по изкусен път да се снабдят с целия или с част от Тексас. Джоел Р. Пойнсет, който в 1825 година заема поста дипломат на Съединени американски щати в Мексико, по директива на президента Джон Куинси Адамс и държавния секретар Хенри Клей, по всекидневен път упорито предлага на държавното управление на Мексико да продаде на Съединените щати територията до Рио Гранде или най-малко до река Колорадо. Но тези опити нямат триумф. В 1828 година Съединени американски щати са принудени да сключат с Мексико контракт за границата (ратифициран от тях едвам в 1832 г.), потвърждаващ ситуациите в Трансконтиненталия контракт от 1819 година, а в края на 1829 година Джоел Пойнсет, по искане на мексиканските управляващи, е бил отзован. Също толкоз безуспешни се оказват и напъните на неговия правоприемник А. Бътлър.
Същевременно числеността на американските колонисти в Тексас бързо пораства, до момента в който те не стават повече в сравнение с мексиканците, населяващи преди тази територия. Към края на 1829 година били подписани контракти за оземляване на към 7 000 фамилии на американски преселници. Много от тях довеждали плебеи негри. Макар че имигрантите се занимавали най-вече с плантационно стопанство, болшинството от тях, с цел да получат по-големи сектори, разгласявали желание да се занимават със скотовъдство. Техните владения, като предписание, доста пъти превишавали минималния размер, като оптималният размер, очакван съгласно колонизационния закон от 1924 година, достигал съвсем 196 000 декара. Скоро американците в действителност открили цялостен надзор над Тексас. Считайки мексиканците за нисша раса, сходно на негрите и индианците, те се отнасяли към тях с цялостно пренебрежение и пренебрегнали законите на Мексико.
През декември 1826 година, група колонисти подвига бунт в региона Накогдочес, привличайки на своя страна част от племето чероки и прогласява основаването на „ Република Фредония “. Наистина още през януари идната година мексиканската армия разгромява метежниците, само че в пресата на Съединени американски щати намерено се изявява благосклонност и състрадание, което мощно разтревожва държавното управление на Мексико. През идната година за запознаване с ситуацията в Тексас бил изпратен военачалник Мер-и-Теран, който в доклада, показан в средата на 1828 година, нарисува доста тревожна картина и упорито предлага на президента Гуадалупа Виктория да одобри срочни ограничения.
Поради изострянето на вътрешнополитическата битка в Мексико реакцията на формалните управляващи ненапълно се забавя, само че на 6 април 1830 година, по самодейност на министъра на вътрешните работи Аламана, заинтригуван от проникването на североамериканците в Тексас, мексиканският конгрес не разрешава по-нататъшната емиграция от прилежащи страни в пограничните с тях щати на Мексико, т.е. от Съединени американски щати в Тексас.
Новият закон предписва също насърчаване на преселването в неусвоените региони на мексиканци и европейци, да бъдат строени върху колонизираните земи укрепления и да бъдат размествани там воински гарнизони, и да не се позволява вноса на плебеи.
Въпреки възбраната, американската емиграция в Тексас продължава. Но дейностите на мексиканските управляващи (увеличаване на числеността на войските на тексаска територия, подготовка за събирането на налозите и заплащането на земята по отношение на приключването през 1830 година на предоставената пролонгация, ограничаването през 1832 година на продължителността на договорите с довежданите в Тексас „ наемни прислужници “ на 10 години и т.н.) провокират неспокойствие измежду колонистите. През юни 1832 година то избухва във въоръжено сблъскване с държавните сили в селището Анауак, на крайбрежието на залива Галвестон. Вследствие на това, с цел да бъде разредена ситуацията, мексиканските гарнизони са изведени от източните елементи на Тексас.
Събралите се през октомври 1832 година в Сан Фелипе 58 представители на тексаските колонисти поискват анулация на закона от 1830 година и отделянето на Тексас от Коауила и преобразуването му в независим щат. За да бъде обезпечено удовлетворяването на тези претенции, през април 1833 година в Мексико идва Стивън Остин. Той съумява да реализира отменяне на възбраната за емигриране в Тексас от Съединени американски щати и някои други отстъпки (гаранция за верска толерантност, разрещението за приложимост на британски език в публични документи и т.н.), само че държавното управление на мексиканската република изрично отхвърля да даде на Тексас статут на щат. Когато от хванато писмо излиза наяве, че Стивън Остин посъветвал тексасците да работят по този въпрос сами, без да се преценяват с позициите на федералните управляващи, вицепрезидентът В. Гомес Фариас (в ръцете на който се намират по това време пълномощията за държавно управление), заповядва С. Остин да бъде задържан.
По време на диктатурата на Санта Ана (1834-1835 г.) федералната конституция от 1824 година е анулирана и е открита централизирана форма на ръководство. Предишните щати, ползващи се с необятна автономност, са превърнати в департаменти, губернаторите на които се назначават от президента. В началото на 1835 година в Тексас са изпратени спомагателни воински контингенти, с цел да бъде обезпечено събирането на митнически такси. Тези дейности още повече нажежават ситуацията измежду колонистите. Все по-силно звучат апелите на тези, които приканват да се грабне оръжието, с цел да се реализира отделянето от Мексико. Това са най-много новопристигналите заселници (притокът на които сензитивно се увеличава), които още не са съумели да получат земя или да си намерят работа. Общият брой на тексаските колонисти към средата на 30-те години доближава 30 хиляди (без да бъдат броени 5 хиляди плебеи негри), до момента в който мексиканското население е към 3,5 хиляди.
През юни 1835 година отряд американци под командването на У. Трейвис завзема Анауак, чийто гарнизон капитулира. Но скоро крупни мексикански сили, минали през Рио Гранде, се доближават към Сан Антонио. Тяхното по-нататъшно напредване на изток на 2 октомври обаче е спряно покрай селището Гонсалес. След като принуждават мексиканците да правят отстъпка, тексаските доброволци, от своя страна, стартират да се придвижват в западна посока.
Междувременно в Сан Феликс се събира конвент на представителите на общините в Тексас, който на 7 ноември приема декларация за основаване на краткотрайно държавно управление, учредено върху „ правилата на федералната конституция на Мексико от 1824 година “. Заявявайки на думи своята цялостна преданост „ към народа на Тексас “ и мексиканската федерация, конвентът подчертал своята решителност да води въоръжена битка срещу намиращите се в Тексас войски на „ противозаконния режим на Санта Ана “. За тази цел се предвиждало да бъде основана войска, а за командващ бил назначен персоналният другар и протеже на президента Ендрю Джексън, някогашният член на Конгреса и губернатор на Тексас Сам Хюстън. Опитният Мозес Остин и двама други депутати от конвента на Тексас се насочат за помощ в Съединени американски щати, откъдето незабавно стартират да идват пари, оръжие и муниции. През границата минават многочислени доброволци. В Съединени американски щати са закупени няколо военни кораба, които да попречват приближаването на мексиканските кораби към крайбрежието на Тексас. Но тексаските пратеници бързо откриват, че належащо изискване за необятна и ефикасна поддръжка на Тексас от север се явява цялостният раздор на всички връзки с Мексико.
Подобно решение било ускорено от самия ход на събитията. След съвсем месец и половина блокада на 9 декември метежниците превземат Сан Антонио. Но единствено след два месеца там се появява 6-хилядна войска под командването на самия Санта Ана. Като прави дълъг преход през пустинна околност, тя на 23 февруари 1836 година доближава Сан Антонио и, блокирайки задачата Аламо, където се били укрили метежниците, я превзема. Всички, които се намират в нея, били избити.
Няколко дни преди този момент във Вашингтон-на-Бразос бил открит конвентът на „ представителите на народа на Тексас “, сред които преобладавали заселници от Юга на Съединени американски щати. Като се базират на това, че вследствие на политиката на Санта Ана „ англо-американското население на Тексас “ се оказало под гнета на „ най-нетърпима робия “, посягаща на неговата независимост, права, ползи и имущество, конвентът на 2 март прогласява отделянето от Мексико и образуването на самостоятелна република. Конституцията на „ Република Тексас “, формирана по пример на североамериканската, узаконила робството и доставянето на плебеи. Било признато тексаското знаме с изобразена петоъгълна златна звезда на наследник декор. Всички здрави мъже на възраст от 17 до 50 години били призовани в армията. Конвентът се обръща към държавното управление на Съединени американски щати да помогне с хора, пари и снаряжение. Президент става Дейвид Бърнет, а вицепрезидент – един от дребното мексиканци, подкрепили метежа, крупният тексаски земевладелец Лоренцо де Савала, който бил считан в Мексико за предател.
През март 1836 година мексиканските войски очистват от метежниците крайбрежието на Мексиканския залив до р. Колорадо и, изтласквайки ги, не им оставят избор, с изключение на да отстъпват по-нататък на изток. Обхванати от суматоха, колонистите, дружно със своите фамилии, побягват към границата. Разтревожен от това оттегляне, командващият на въоръжените сили на Съединени американски щати в щата Луизиана военачалник Гейнс, по напътствие на военния министър, издава заповед да бъдат заети позиции около пограничната река Сабин, мотивирайки тази стъпка с мнима заплаха от нахлуване на тексаски индианци.
Преследвайки метежниците, Антонио Лопес де Санта Ана с авангарда на своята войска доближава устието на река Сан Хасинто, където нехайно се открива на отмора, без да вземе обикновени предохранителни ограничения. Като се възползват от това, колонистите, отпред със Сам Хюстън, окуражени от това, че в тила им се намират постоянни елементи на американската войска, на 21 април ненадейно нападат мексиканците и изцяло ги разгромяват. Санта Ана, изоставяйки бойното поле, се пробва да се избави с бягство, само че попада в ръцете на спечелилите.
В плен, той, без да има каквито и да било компетенции за това, на 14 май 1836 година подписва споразумение за преустановяване на военните дейности и за отдръпването на мексиканските войски от тексаска територия, а също се задължава да обезпечи признаването от страна на Мексико на независимостта на Тексас и определяне на граница сред тях по Рио Гранде. Това означавало всъщност единодушие да бъде предан освен Тексас, южната граница на който от дълго време била считана река Нуесес, само че и част от Коауила и Тамаулипаса, ситуирани в междуречието на Рио Гранде и Нуесес. По-нататък, Санта Ана, доставен във Вашингтон, водил диалози по този въпрос с президента Ендрю Джексън (януари 1837 г.), само че те не довели до нищо.
Причина за това било събитието, че държавното управление на А. Бустаманте, което пристигнало на власт след провалянето при Сан Хасинто, побързало да дезaвоалира дейностите на Санта Ана. Мексиканският конгрес на 20 май, а след това на 29 юли, афишира, че всички споразумения, подписани от Санта Ана по време на неговото престояване в плен, и дадените освен това обещания, нямат законна мощ. Това обаче не попречва, в действителност, на конгреса на „ Република Тексас “ на 19 декември 1936 година да съобщи, че нейната южна и западна граници минават по Рио Гранде. Правителството на Съединени американски щати, отчитайки, че някогашният деспот на Мексико няма никакви публични компетенции и не съставлява никого, не могло да подписа с него споразумения. Той скоро бил освободен и на американски корвет изпратен до родината си.
Предпазливостта, проявена от администрацията на президента Ендрю Джексън, произтича от нейната спорна и комплицирана позиция по отношение на Тексас. Избухналият там бунт на американските колонисти, провъзглaсяването на независимостта, успеха над мексиканските войски и тяхното изпъждане от територията на Тексас провокират бурна реакция. В цялата страна, изключително към Юга от река Охайо, публичното мнение и пресата излизат с нападки против държавното управление на Мексико и намерено показват състрадание и благосклонности към метежниците. В градовете и селищата за тях събират пари, банките дават земи, в Ню Орлеан, Луисвил, Синсинати, Ню Йорк се прави рекрутиране на доброволци.
Хиляди хора в Алабама, Тенеси, Кентъки и други щати, привлечени от вероятността да получат земя, постъпват в формираните подразделения, които се насочват към местата за прекосяване през река Сабин или Ню Орлеан, откъдето по море се упътвали към Тексас. Само няколко месеца след борбата при Сан Хасинто, по непълни данни, 39 роти на тексаската войска били окомплектовани от доброволци, които са пристигнали по-късно стълкновение, и единствено 14 роти – от коренни тексасци. От Съединени американски щати идват, основно през Ню Орлеан, въоръжение, муниции, снаряжение.
През 1836 година постоянните войски на военачалник Гейнс, със знанието на държавното управление, минават границата и превземат Накогдочес, на 50 благи от нея. Мексиканският дипломат във Вашингтон М. де Хоростис декларира съдбоносен митинг, само че не получава от Държавния департамент задоволителен отговор. Неутралитетът на Съединени американски щати „ съществува единствено на думи и ни предизвиква хиляди пъти по-голяма щета от явната неприязън “ донася той на 4 октомври на мексиканското държавно управление. През същия месец Хоростис напуща Вашингтон.
В продължение на цялата 1836 година нараства потокът от петиции за признание на „ Република Тексас “, адресирани до президента и Конгреса на Съединени американски щати. Към същата цел интензивно се стремят посредством своите пратеници и самите ръководители на метежа. Нещо повече, те желаят незабавното включване на Тексас в състава на федерацията. В хода на плебисцита, извършен на 5 септември 1836 година, за присъединение се изрича преобладаващото болшинство от гласувалите.
Но президентът Ендрю Джексън не бързал с формалното признание на тексаската „ република “. Разбирайки прелестно фиктивния темперамент на нейната самостоятелност, той не се съмнявал в това, че стига единствено вашингтонското държавно управление да признае „ Република Тексас “, то пред него неизбежно ще възникне въпроса с нейната анексия. По принцип това било тъкмо това, за което мечтаели предшествениците на Е. Джексън в Белия дом, това, което желаели и той самия и неговото обграждане. Но във Вашингтон не без съображение се страхували, че такава стъпка може да предзвика съществени между-народни затруднения: въоръжен спор с Мексико, противопоставяне на европейските страни, изключително Англия, която имала свои възгледи за Тексас. Освен това американският президент не можел да не се преценява с позицията на авторитетни кръгове от Североизтока на страната, които уверено възразявали против вероятното присъединение на робовладелския Тексас към Съединени американски щати.
Като изхождал от указаните съображения, Белият дом отлагал решението, чиито последици биха могли да създaдат обилни компликации. През юни 1836 година Е. Джексън поръчва на служителя от Държавния департамент Морфит да се запознае с ситуацията в Тексас. След като получава неговия отчет, президентът изпраща на Конгреса обръщение, в което, по съвета на държавния секретар Форсит и още веднъж определения за държавен глава Ван Бюрен, предлага да бъде отсрочено дипломатическото признание на „ Република Тексас “, като се базира, в частност, на неяснотата във връзка с желанията на Мексико. Обаче под засилващия се напън на конгресмените-експанзионисти, на поземлените спекуланти и другите вдъхновители на тексаското „ лоби “, на 3 март 1837 година, в последния ден на пребиваването си на президентския пост, Ендрю Джексън подписва най-после признатата по-рано резолюция на Сената и на Камарата на представителите за признание на независимостта на Тексас и назначава акредитиран представител на Съединени американски щати към тексаското държавно управление.
Междувременно авторитетни сили в Съединени американски щати, разглеждайки отделянето на Тексас от Мексико единствено като междинен стадий по пътя на неговото цялостно усвояване от Съединените щати, упорито работили в тази посока. Тяхната позиция произлизала освен от отдавнашните експанзионистични трендове в политиката на формален Вашингтон и характерните ползи на робовладелците от Юга, само че и от съответни материални претекстове. Притокът в Тексас на хора, капитали и товари от север се ускорява с всяка измината година. За сметка на напора от емигранти от Съединени американски щати числеността на американското население на „ републиката “ през втората половина на 30-те години на XIX в. съвсем се удвоява. Северноамериканските бизнесмени с готовност купували акции на разположилите се в Тексас компании, влагали пари в облигации, издавани от тексаското държавно управление, взели участие в спекулации със земя. В 1839 година Банката на Съединените щати (Пенсилвания) дава на Тексас заем в размер на 400 000 щат. $.
Бързо се развивала търговията, значим център на която става Ню Орлеан. За интервала 1837-1839 година размерът на американския експорт за Тексас нараства от 1 007 928 щ. дол. до 1 687 086 щ. дол., а вносът – от 163 284 до 318 116 щ. дол. През 1838-1840 година от пристанищата на Съединени американски щати идват осем бойни кораби, които, под командването на кадрови офицери от американския военноморски флот, курсират около бреговата линия на Мексико и стигат чак до Юкатан, като атакуват крайбрежните селища на мексиканците и превземат техните плавателни съдове.
Като показват настроенията на кръговете, по разнообразни аргументи заинтригувани в присъединението на Тексас, такива видни американски публични деятели като Джон Килхун, президентът на Банката на Съединените щати (Пенсилвания) Никлъс Бидъл, сенаторът Роберт Уокър, някогашният губернатор на Виржиния Томас Гилмър, видният издател Даф Грийн и други издигат решителни претенции в средствата за всеобща информация и от трибуната на Конгреса за незабавни дейности. Твърде удобно разположеното към тези претенции държавно управление на Ван Бюрен, било насила, обаче, да се вслушва и в доводите на съперниците на анексията. Техен рупор, дружно с другите, се явява престарелият Джон К. Адамс и известният теолог и просветител Ч. Е. Чанинг. Последният, в намерено писмо до Хенри Клей (1837 г.) декларира, че отделянето на Тексас е обусловено не от терзания на колонистите от страна на мексиканците, а от спекулации със земя и блян за разпространяване на робството. Анексията, писал той, безусловно ще въвлече Съединени американски щати във война с Мексико и Англия, ще докара до ерозиране на американските институции и разпадането на Съюза. В създалата се обстановка държавният секретар Форсит на 25 август 1837 година отклонява формалното послание на „ Република Тексас “ за нейното присъединение към Съединените щати.
През 1839-1840 година независимостта на Тексас е приета от Англия, Франция, Нидерландия, Белгия, които предполагали, че новата „ република “ ще стане преграда по пътя на по-нататъшната агресия на Съединени американски щати на юг. Европейските страни били заинтригувани в това, защото самите те преследвали користни цели в дадения район. Но мексиканското държавно управление изрично отказвало да признае „ Република Тексас “ и всички старания на тексаските пратеници в интервала 1839-1840 година, неведнъж посетили Мексико и предложили отплата в размер на 5 млн. щат. $, оставали напразни.
Наистина, по отношение на неустойчивостта на политическото състояние, изостряне на обществените несъгласия, непрекъснатата война за власт, както и френската експанзия, Мексико тогава не било в положение да насочи крупни сили за възобновяване на своя суверенитет над Тексас. Но в 1842 година неговите войски на два пъти овладявали Сан Антонио. Тексасците, подхванали през декември същата година ответни походи през реката, били неотложно отхвърлени на левия бряг.
След краткотрайно мъртвило, провокирано в забележителна степен от аболиционистката агитация, т.е. от дейностите на съперниците на робството и от вътрешнополитическата битка, от началото на 40-те години и изключително с идването в Белия дом на Джон Тейлър (1841-1845 г.), който намерено симпатизирал на проектите за анексия, Съединени американски щати били обхванати от нов припадък на „ тексаската тресчица “. Формулирайки формалната позиция, държавният секретар Д. Уебстър на 8 юли 1842 година написа на американския дипломат в Мексико: „ От времето на сражението при Сан Хасинто през април 1836 година до сегашния миг Тексас има тези външни признаци на национална самостоятелност, както и самото Мексико, и неговото държавно управление е също толкоз устойчиво. Практически той е свободен и самостоятелен, неговият политически суверенитет е приет от основните страни в света, върху неговата територия в продължение на шест или седем години не е стъпвал крайник на противник, а самото Мексико в продължение на целия този интервал се въздържа от всевъзможни по-нататъшни опити да възвърне своята власт на тази територия “. За следващото вдъхновяване на анексионните трендове способствали публикуваните през 1843 година клюки за напъните на английската дипломация да урегулира спора сред Мексико и Тексас и желанието на Англия да подчини на своето въздействие новообразуваната страна.
Разтревожено
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ