Конференцията е свикана на 23 декември 1876 г. В нея

Конференцията е свикана на 23 декември 1876 година В нея вземат участие посланиците на Великите сили - Англия, Германия, Австро-Унгария, Италия и Русия - и Турция. Първоначално (от 30 ноември до 10 декември) маркиз Солсбъри - специфичен британски прокурист, и граф Н. П. Игнатиев се договарят по отношение на политическото устройство на българските земи и на Босна и Херцеговина. След това стартират предварителни съвещания (11-22 декември) без турски представители. Приема се общото мнение да се образуват 3 самостоятелни области, от които 2 - обитаеми с българи. Изработва план за органичен устав за двете български области.

Руският план планува единна българска самостоятелна област, включваща Мизия, Тракия и Македония. Срещу него възразява австро-унгарският външен министър граф Г. Андраши. Маркиз Солзбъри също възразява против огромна българска самостоятелна област и се стига до концепцията за две области - Източна, с център Търново, и Западна - с център София (без Беломорието и Одринска Тракия и по-голямата част от Родопите, макар българския им характер).

В окончателния проект на конференцията се постанова английското предложение България да се раздели отвесно на две самостоятелни области – Източна, с център Търново, и Западна – с център София. На съвещанието на 8 януари 1877 година маркиз Солсбъри декларира, че „ в рамките на тези две провинции, образуващи България, не влизат регионите, в които не доминира българско население, нито регионите, които не са били изложени на неприятната администрация, която даде опция да се извършат зверствата от предишното лято. “

Източната българска самостоятелна област включва санджаците Търновски, Русенски, Тулчански, Варненски, Сливенски, Пловдивски (без казите Султанери и Ахъчелеби в Родопите) и казите Кърклисийска (Лозенградска), Мустафапашовска (Свиленградска) и Казълагачка (Елховска) от Одринския санджак.

В Западната област влизат санджаците Софийски, Видински, Нишки, Скопски, Битолски, част от Серски и казите Струмишка, Велешка, Тиквешка и Костурска.

Така българските области са отдръпнати от Егейско море и отвън тях остават Воденско, Кукушко и Дойранско, Западна Тракия, по-голямата част от Източна Тракия и по-голямата част от Родопите.

Английският представител желае разделянето отвесно на българските земи, защото счита, че в източната половина живеят най-вече турци и гърци и тя би трябвало да се ръководи настрана. Всъщност основният въпрос е не освобождението на България, а по какъв начин да се уравновесят ползите на Великите сили по този начин, че Русия да не усили прекомерно своите позиции.

Затова планът за органичен правилник предлага автономност на двете български области - не страна или страни, нито пък независимост и самостоятелност. В органическия правилник се планува съществена административна единица да бъде кантонът с 5 до 10 хиляди души, прегрупирани съгласно религиозната им принадлежност (християнски и мюсюлмански). Няколко кантона образуват санджак, който се ръководи от мютесариф (християнин или мохамеданин, съгласно болшинството на популацията в санджака), който се назначава от Високата врата. Няколко санджака образуват област, ръководена от валия, назначаван за период от 5 година от Високата врата със единодушието на Великите сили. Валията да бъде християнин, може и чужденец. 30 % от налозите се прибират от османското държавно управление.

Съдебната система да бъде устроена съгласно османския цивилен закон. Турската войска остава в регионалните градове и крепостите, основава се милиция и жандармерия, чиито офицери се назначават от Високата врата. Международна надзорна комисия да следи в продължение на 1 година осъществяването на тези съглашения. Всички планове на Ц. к. целят запазването на Османската империя като контраст на Русия, която се стреми да завладее или сложи под собствен надзор Босфора и Дарданелите. На формалното разкриване на 23 декември 1876 Савфет Мехмед паша, председателстващ съвещанието, отхвърля основанията за свикването на конференцията, базирайки се на оповестената нова турска конституция.

Това по замисъла на султанското държавно управление трябвало да отнеме почвата под краката на конференцията, да я направи безпредметна. Веднага след ревюто на Савфет паша топовни гърмежи обявили прокламирането на конституцията. Неотстъпчивостта на турците блокира конференцията и я проваля.

Държавите - участнички в конференцията, в символ на митинг отзовават своите посланици от Цариград. Не се стигнало до дефинитивно решение на конгреса.

На 19 (31) март 1877 в Лондон е подписан така наречен Лондонски протокол – финален дипломатически опит за влияние върху Османската империя от страна на Великите сили с оглед решаването на казуса по кротичък път. Отказът на Високата врата да извърши решенията на Цариградската посланическа конференция и на Лондонския протокол поставя завършек на мирните опити за решаването на Източния въпрос, и дава мотива за Руско-турската война 1877 – 78. Заедно с Априлското въстание, конференцията е решаваща стъпка по пътя към Освобождението. С нейните решения интернационалната общественост по най-авторитетен метод легитимира българските желания за възобновяване на българската държавност, като обрисува и естествените граници на българския етнос към втората половина на деветнайсти век.