САЩ: Хронология на експанзията и анексиите
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Налице са сизифовски старания за политическа индоктринизация в всеобщото схващане на всеобхватна русофобия. Но защото още античните гърци са прозрели, че истината се познава посредством сравнението, дано правим исторически обзор на експанзията на новообразуваната страна върху северноамериканския континент след провъзгласяването на независимостта на 4 юли 1776 година от въстаналите 13 английски колонии.
Възможността за присъединение на Луизиана, вследствие на което територията на Съединени американски щати би се нараснала съвсем два пъти, поражда по отношение на несполучливия опит на Наполеон Бонапарт да реализира френска колониална агресия в Новия свят. Посредством загадка договорка с Испания Наполеон Бонапарт съумява да върне под ръководството на Франция Луизиана и Ню Орлеан, значимо пристанище в устието на Мисисипи.
Водачите на републиканците, към която партия е и президентът Томас Джеферсън, незабавно откакто разбират за споразумението, подвигат паника. Профренският звук на външната политика се променя на антифренски. В обръщение до Конгреса (декември 1801 г.) Т. Джеферсън изяснява, че предаването на испанската провинция Луизиана на Франция води до смяна на всички външнополитически акценти на Съединени американски щати. В писмо до американския дипломат в Париж Л. Ливингстон президентът Томас Джеферсън е още по-категоричен. „ Орлеан, – декларира той, – е единственото място на земното кълбо, владетелят на което се явява натурален и изконен зложелател на американския народ “.
Държавният секретар Дж. Медисън, в отчет до Конгреса, указва, че Орлеан и Флорида би трябвало или посредством покупка, или чрез завоюване, да станат част от Съединени американски щати.
По-нататъшното развиване на събитията въпреки всичко благоприятства запазването на американо-френските връзки. След като в 1802 година френската войска под командването на Леклерк претърпява проваляне в Сан Доминго, съветниците на Наполеон Бонапарт му внушават мисълта, че без Сан Доминго Луизиана не съставлява никакъв интерес за Франция. Неговата подготвеност да отстъпи на Съединени американски щати „ луизианската пустиня “ за забележителна сума, укрепва през 1803 година, когато Франция възобновява военните дейности на европейския спектакъл. В края на всички премеждия американските представители на договарянията в Париж реализират ефектен триумф: френската страна се съгласява да отстъпи Луизиана дружно с Ню Орлеан за 15 млн. $.
Точните граници на закупената от Франция територия не са били уговорени и администрацията на Съединени американски щати, като се възползва от това събитие, скоро афишира, че Луизиана включва в себе си и Флорида и че американците, затова, би трябвало да станат притежатели и на двете територии. Испания уверено стачкува против експанзионистичните дейности на държавното управление на Съединени американски щати. С цел да упражнят напън върху Испания, джеферсоновите републикаци употребяват закани, подкупи, шантаж. Партията на федералистите упреква президента Томас Джеферсън, че е провел закупуването на Луизиана, като жестоко е нарушил правилата на американската конституция, защото нито един неин член не дава това право на изпълнителната власт.
Притивопоставянето сред северните и южните щати, членове на Съюза, по въпроса за робовладелството, води до така наречен „ Мисурски компромис “ от 1820 година Територията на запад от река Мисури било признато да бъде делена от паралела 36°30′ северна широчина, като територията на юг била робовладелска, а на север – свободна от иго.
Мисурският компромис още повече усилва устрема на робовладелците към агресия. Забраната на робството на север от 36°30′ удвоява завоевателната сила на плантаторите към териториите на юг от границите на Съединени американски щати (Тексас, Куба и др.). Експанзионистичните настроения в страната се нагорещявали и от продължителната битка за Флорида. Още през 1810 година, под претекст за оказване на помощ на въстаналите против испанското владичество колонисти в Батон-Руж Съединените щати окупират Западна Флорида, а по-късно Конгресът оформя присъединението на тази област към щата Луизиана и територията на Мисисипи. През декември 1817 година въоръжените сили на Съединени американски щати окупират остров Амелия, въпреки че тази територия била освободена от испанско владичество и оповестена за част от територията на Мексико. Понеже се страхувал от освобождението на Източна Флорида от ръководството на Испания и присъединението ѝ към Мексико, военачалник Е. Джексън през 1818 година под претекст, че преследва индианците, окупира и тази територия.
Испания, която не разполагала с действителни благоприятни условия да отбрани своите територии, нямала различен излаз, с изключение на да отстъпи Флорида по контракта от 22 февруари 1818 година, утвърден от Конгреса чак в 1821 година Заедно с присъединението на Флорида, Съединени американски щати, според контракта, реализират разграничаване на територията на запад по 42-рия паралел чак до крайбрежията на Тихия океан.
Разширяването на Съединени американски щати се прави освен за сметка на владените от европейски страни територии, само че и за сметка на земите, принадлежащи на индианците. Колонизацията на западната част от североамериканския континент се съпровожда с физическото заличаване на индианците, които били изтласквани от принадлежащите им територии, защото били считани за „ неефикасно и рисково население “. Привидната „ правда “ била обезпечавана чрез сключването на съответни „ контракти “. Най-често отпечатъците на палците на индиaнските вождове били подсигурявани чрез задоволително количество „ огнена вода “ – уиски или ром. Към края на 1819 година общият размер на „ купените “ от индианците земи доближава 781 352 642 декара (781 352,642 кв. км.), а цената на тези „ покупки “ е единствено 2 542 916 $, т.е. за 1 щат. $ били „ купувани “ 307,38 декара.
Но жаждата за завоюване на нови територии напълно не била задоволена. В отчета на военния министър Дж. Калхун до Конгреса при започване на 1823 година било предложено изтласкването на индианците оттатък Мисисипи. Своето „ право “ за изпъждане на индианците Съединените щати обосновавали с многочислени позовавания на „ напредъка на цивилизацията “ и „ желанието на създателя “. Именно по този начин аргументирали, в частност, своята позиция американските представители в договарянията със „ Съвета на ирокезката нация “, когато „ бледоликите “ оферират на индианските вождове да продадат заеманата от ирокезите територия в рамките на щата Джорджия и да се преселят оттатък Мисисипи, където Съединени американски щати сякаш имали „ големи владения “. Представителите на формален Вашингтон изключително подчертавали, че президентът демонстрира към индианците „ благожелателно отношение на татко “ и дълг на неговите „ деца “ се явява благодарността и послушанието. Като се базират на малочислеността на индианците и големия размер на заеманите от тях територии, американските представители утвърждавали, че в желанията на „ създателя на вселената “ не е влизало такова неравноправие сред неговите „ бели и червени деца “.
Отговорът на ирокезкия съвет от 20 октомври 1823 година не е лишен от печален комизъм. Благодарейки на „ бащата-президент “ за множеството „ благодеяния “, ирокезките вождове обръщали внимание, че в миналото те в действителност са владеели обширна страна, само че от този момент са „ правели отстъпка след отстъпка... с цел да удовлетворят желанията на своите прилежащи „ братя “. Въпреки това буйното предпочитание „ на нашите братя “ да получават земя няма край и „ за нас би било безразсъдно да допускаме, че неголеми отстъпки в миналото ще ги удовлетворят “. Ирокезките вождове признавали, че не знаят съответните планове на „ висшия татко “, само че в същото време отбелязвали, че правилото за равното населяване на земята сред неговите „ деца “ в никакъв случай не е бил спазван. Ако желанията на „ висшия създател “ са фактически такива, каквито го показват „ белите братя “, то по какъв начин би могло да се случи по този начин, че „ законите на цивилизованите и просветените народи позволяват, че един човек монополизира повече земя, в сравнение с може да обработва “.
У „ белите братя “ в действителност отсъствало предимство в логиката, само че те имали подобен безапелационен мотив, какъвто представлявало огнестрелното оръжие и това постоянно се оказвало решаващо, с цел да принуждават съмняващите се индианци да признаят „ справедливостта “ на предявяваните към тях искания. Никак не е чудно, че затова територията на Съединени американски щати непрестанно се разширявала и в състава на съюза един след различен били одобрявани нови щати: Индиана (11 декември 1816 г.), Мисисипи (10 декември 1817 г.), Илинойс (3 декември 1818 г.), Алабама (14 декември 1819 г.), Мен (15 март 1820 г.), Мисури (10 август 1821 г.). От 1820 до 1830 година популацията на западните щати нараства от 2 217 000 до 3 700 000 души.
Експанзионистичните цели на господстващите съсловия в Съединени американски щати били реализирани преди всичко посредством подтиснически способи – чрез изтласкването и изтребването на индианските племена, интервенции и война, дипломатически напън и шантаж. Според пресмятанията на мексиканския историк Г. Гарсия Канту, в продължение на първата половина на XIX в. (от 1799 до 1848 г.) северомериканците правят 166 пъти навлизане и други нападателни актове против Мексико.
Една от най-мрачните глави на американската история е изтласкването на индианците, населявали Югоизтока на североамериканския континент, върху територията на запад от река Мисисипи. Прибягвайки към директна машинация, подкупвайки и напивайки племенните вождове, държавните служители налагали на доверчивите туземци хищнически контракти за „ непринудено подчинение “ на техните владения в подмяна на обещаните им територии на отвъдния бряг на „ Великата река “ и мизерна парична отплата. Ако индианските племена отказвали да изоставен родните си места, управляващите, на съображение на подписаните документи, ползвали мощ. Така, през 1831-1837 година от щатите Мисисипи, Алабама, Джорджия били наложително „ преместени “ върху „ Индианската територия “ племената чокто, крики и чикасо.
После пристигнал ред на чeроките, обитаващи долината на река Тенеси. Те водели установен метод на живот, занимавайки се със селско стопанство и занаяти, при което съумели да заимстват доста умения от своите бели съседи. Чeроките сполучливо обработвали земята, употребили се от плугове, отглеждали домашни животни, употребявали тъкачни станове, имали мелници, дъскорезници, ковачници, салове, развита система от пътища, строели учебни заведения, издавали вестник и дори си съставили лична конституция.
Когато тяхната земя станала обект на искания от щата Джорджия, индианците се обърнали към Върховния съд на Съединени американски щати, който през 1832 година признал тези домогвания за противозаконни и удостоверил правата на племето. Президентът Ендрю Джексън обаче не възнамерявал да извърши правосъдното решение. На 29 декември 1835 година било инсценирано подписването на „ контракт “, предусещащ преселването на чeроките в продължение на 2 години на запад, а през май 1838 година елементи на постоянната американска войска пристъпила към неговото осъществяване. Седемхилядна войска под командването на военачалник Скот прогонила индианците и ги събрала в особено издигнат лагер, откъдето на обособени групи, под ескорт, поетапно ги карали по „ пътя на сълзите “ към река Мисисипи. От апетит, мраз, заболявания, тежки условия в лагерите и по пътя умира към една четвърт от племето, което наброявало до тогава към 17 000 души. Последните от останалите живи чeроки едвам през март 1839 година доближават до избраното им място на североизток от Оклахома.
Не по-малко трагична била ориста на семинолите от Флорида. На съображение на контракти от 1832 година, под който стояли подписите на петнадесетина индиански вождове, се предвиждало тяхното пренасяне в западен резерват. Но някои от вождовете декларирали, че в никакъв случай не са подписвали този документ, другите клетвено оповестили, че били принудени да го подпишат. В отговор на опитите на федералното държавно управление да преселят семинолите, те оказали въоръжена опозиция. Изпратените към територията на семинолите военни елементи в началото не могли да реализират триумф, обаче в края на октомври 1837 година американците подло пленяват най-изявения всред вождовете на семинолите Оцеола, както и още 13 вождове на индианците, които били пристигнали с бяло знаме в лагера на воинските елементи на Съединени американски щати, с цел да водят договаряния. Макар че семинолите в продължение на пет години не престават битката, те въпреки всичко претърпяват проваляне. В ходa на войната 1835-1842 година техните селища били разрушени, посевите унищожени, а забележителна част от хората избити. Мнозинството от оживелите се подчинили на волята на спечелилите, единствено на малко на брой се удава да се укрият в труднодостъпни блатисти местности.
Върху територия по на север, в Илинойс и Уисконсин, също толкоз безрезултатно се пробват с оръжие в ръка да се опълчват на натиска на държавните сили племената саук и фокс, под предводителството на остарелия водач Черният слон (1832 г.).
По данни на американския историк М. П. Роджин, от към 125-хилядното аборигенно население, живеещо при започване на 20-те години на XIX в. източно от Мисисипи, за две десетилетия по насилствен метод са трансферирани на запад към 75 %. Към средата на 40-те години в източните щати остават по-малко от 30 хиляди индианци.
Като цяло към 1840 година другите индиански племена, според наложените им „ контракти “ били принудени да „ правят отстъпка “ на страната 1 771 465 480 декара или 1 771 465 кв. км., а през идващите 10 години още 80 млн. декара или 80 000 кв. км., като получават в подмяна съвсем 9 пъти по-малка територия, в действителност действително и по-малко, в рамките на „ Индианската територия “. През 1866 година размерите ѝ са понижени 2 пъти, защото племената на Оклахома „ отстъпват “ нейната западна половина на вашингтонското държавно управление.
Във връзка с териториалната агресия на Съединени американски щати, ускореното колонизиране на „ Дивия Запад “ и увеличеният, насочващ се натам, поток от преселници, откриването на злато в Калифорния, увеличеното търсене на кожа от бизони (станала значима комерсиална стока), прекарването на пътища през необятните степни пространства, съоръжаването на укрепления и разполагането на гарнизони за защита на връзките, в средата на XIX в. стартира настъплението върху териториите, където населяват чергарските племена на Великите равнини.
През 1851 година тетон-сиу, шейени, арапахо, кроу, арикари, асинобойни, ацино, мандани, под натиска на представители на държавното управление, обещаващи на индианците годишно погашение на сума в размер на 50 000 щатски $ в продължение на 50 години, се съгласяват гладко да пропущат по Орегонската пътека обозите на белите колонисти, а също да позволен основаването на военни фортове и строителството на пътища върху заеманата от тях територия (сегашните щати Уайоминг, Монтана, Северна и Южна Дакота). През 1855 година контракт с аналогично наличие е подписан и с племето на чернокраките и техните съдружници,
Преобразуването на огромна част от „ Индианската територия “ в територии на Канзас и Небраска (1854 г.) било съпроводено с изселване оттова в Оклахома (предназначено за разбъркване на депортираните по-рано от Югоизтока „ Пет цивилизовани племена “ – чероки, чокто, чикасо, крики и семиноли) на индианци от племената омаха, ото, айова, саук и фокс.
Коренното население на Калифорния и Орегон управляващите размествали в относително неголеми резервати, където прехранването било невероятно. Особено мощно потърпевши калифорнийските индианци, които в същото време били и изтребвани от алчни авантюристи, нахлули в страната в гонене на златните залежи. „ В по-голямата си част, – отбелязва американският академик Дж. Д. Даунс – това било просто садистично кръвопролитие на беззащитните индианци, отговорни единствено в това, че те се съпротивлявали на хищните златотърсачи, като се стараели да защитят себе си или своите дами от набези и изнасилвания “. Числеността на туземците в Калифорния от 1849 до 1859 година понижава със 70 хиляди.
По изцяло разбираеми аргументи за отсъствието на изрично достоверни източници, е мъчно да бъде избрана тъкмо числеността на коренните поданици на Северна Америка преди първия им контакт с европейските пришълци. Числата, които показват другите откриватели за броя на индианците, населяващи да вземем за пример днешния щат Калифорния и териториите северно от Рио Гранде, варират в доста необятни граници от 4,5 милиона до почти 50 милиона. Повечето откриватели обаче са склонни да одобряват, че действителната бройка на това население е възлизала най-малко на 18-23 милиона души. Но при преброяването, извършено в Съединени американски щати през 1890 година, са били регистрирани единствено 248 000 души. Очевидно е, че каквито и неясноти да са налице по отношение на числеността на локалните поданици преди колонизирането на континента от „ бледоликите братя “, то коренното население в Северна Америка е претърпяло същинска демографска злополука. Многобройни са нейните причинители.
От целеустремено разпространение на високо градусния алкохол – „ огнената вода “ – измежду червенокожите; „ подаряването “ на одеала, инфектирани авансово с бацила на едрата шарка, с цел да бъдат провокирани всеобщи смъртоносни епидемии измежду племената на коренното население на Северна Америка и се стигне до тактиката на военачалник Уилям Шърман против индианското население за тотална война, дейно употребена в Гражданската война (1861-1865 г.) с Юга, когато Съюзът замърсявал околната среда на врага, унищожавайки източниците на храна и вода, които били нужни на южняците, с цел да продължат да живеят и воюват; точно военачалник Уилям Шърман поканил „ спортисти “ за лов за бизони в прериите, знаейки, че избиването на стадата е най-ефективният метод да бъде победено индианското племе лакота – едно от последните огромни множества от коренното население, което още не е било вкарано в резерватите.
Това, което означавало напредък за белите американци, обаче довеждало към изтласкване и заличаване на коренните жители на Северна Америка.
Новата цивилизация била създавана безусловно върху всеобщите индиански гробове.
(По материали на задгранични източници.)
* – Авторът е ръководител на УС на Асоциацията за битка срещу корупцията в България.
Налице са сизифовски старания за политическа индоктринизация в всеобщото схващане на всеобхватна русофобия. Но защото още античните гърци са прозрели, че истината се познава посредством сравнението, дано правим исторически обзор на експанзията на новообразуваната страна върху северноамериканския континент след провъзгласяването на независимостта на 4 юли 1776 година от въстаналите 13 английски колонии.
Възможността за присъединение на Луизиана, вследствие на което територията на Съединени американски щати би се нараснала съвсем два пъти, поражда по отношение на несполучливия опит на Наполеон Бонапарт да реализира френска колониална агресия в Новия свят. Посредством загадка договорка с Испания Наполеон Бонапарт съумява да върне под ръководството на Франция Луизиана и Ню Орлеан, значимо пристанище в устието на Мисисипи.
Водачите на републиканците, към която партия е и президентът Томас Джеферсън, незабавно откакто разбират за споразумението, подвигат паника. Профренският звук на външната политика се променя на антифренски. В обръщение до Конгреса (декември 1801 г.) Т. Джеферсън изяснява, че предаването на испанската провинция Луизиана на Франция води до смяна на всички външнополитически акценти на Съединени американски щати. В писмо до американския дипломат в Париж Л. Ливингстон президентът Томас Джеферсън е още по-категоричен. „ Орлеан, – декларира той, – е единственото място на земното кълбо, владетелят на което се явява натурален и изконен зложелател на американския народ “.
Държавният секретар Дж. Медисън, в отчет до Конгреса, указва, че Орлеан и Флорида би трябвало или посредством покупка, или чрез завоюване, да станат част от Съединени американски щати.
По-нататъшното развиване на събитията въпреки всичко благоприятства запазването на американо-френските връзки. След като в 1802 година френската войска под командването на Леклерк претърпява проваляне в Сан Доминго, съветниците на Наполеон Бонапарт му внушават мисълта, че без Сан Доминго Луизиана не съставлява никакъв интерес за Франция. Неговата подготвеност да отстъпи на Съединени американски щати „ луизианската пустиня “ за забележителна сума, укрепва през 1803 година, когато Франция възобновява военните дейности на европейския спектакъл. В края на всички премеждия американските представители на договарянията в Париж реализират ефектен триумф: френската страна се съгласява да отстъпи Луизиана дружно с Ню Орлеан за 15 млн. $.
Точните граници на закупената от Франция територия не са били уговорени и администрацията на Съединени американски щати, като се възползва от това събитие, скоро афишира, че Луизиана включва в себе си и Флорида и че американците, затова, би трябвало да станат притежатели и на двете територии. Испания уверено стачкува против експанзионистичните дейности на държавното управление на Съединени американски щати. С цел да упражнят напън върху Испания, джеферсоновите републикаци употребяват закани, подкупи, шантаж. Партията на федералистите упреква президента Томас Джеферсън, че е провел закупуването на Луизиана, като жестоко е нарушил правилата на американската конституция, защото нито един неин член не дава това право на изпълнителната власт.
Притивопоставянето сред северните и южните щати, членове на Съюза, по въпроса за робовладелството, води до така наречен „ Мисурски компромис “ от 1820 година Територията на запад от река Мисури било признато да бъде делена от паралела 36°30′ северна широчина, като територията на юг била робовладелска, а на север – свободна от иго.
Мисурският компромис още повече усилва устрема на робовладелците към агресия. Забраната на робството на север от 36°30′ удвоява завоевателната сила на плантаторите към териториите на юг от границите на Съединени американски щати (Тексас, Куба и др.). Експанзионистичните настроения в страната се нагорещявали и от продължителната битка за Флорида. Още през 1810 година, под претекст за оказване на помощ на въстаналите против испанското владичество колонисти в Батон-Руж Съединените щати окупират Западна Флорида, а по-късно Конгресът оформя присъединението на тази област към щата Луизиана и територията на Мисисипи. През декември 1817 година въоръжените сили на Съединени американски щати окупират остров Амелия, въпреки че тази територия била освободена от испанско владичество и оповестена за част от територията на Мексико. Понеже се страхувал от освобождението на Източна Флорида от ръководството на Испания и присъединението ѝ към Мексико, военачалник Е. Джексън през 1818 година под претекст, че преследва индианците, окупира и тази територия.
Испания, която не разполагала с действителни благоприятни условия да отбрани своите територии, нямала различен излаз, с изключение на да отстъпи Флорида по контракта от 22 февруари 1818 година, утвърден от Конгреса чак в 1821 година Заедно с присъединението на Флорида, Съединени американски щати, според контракта, реализират разграничаване на територията на запад по 42-рия паралел чак до крайбрежията на Тихия океан.
Разширяването на Съединени американски щати се прави освен за сметка на владените от европейски страни територии, само че и за сметка на земите, принадлежащи на индианците. Колонизацията на западната част от североамериканския континент се съпровожда с физическото заличаване на индианците, които били изтласквани от принадлежащите им територии, защото били считани за „ неефикасно и рисково население “. Привидната „ правда “ била обезпечавана чрез сключването на съответни „ контракти “. Най-често отпечатъците на палците на индиaнските вождове били подсигурявани чрез задоволително количество „ огнена вода “ – уиски или ром. Към края на 1819 година общият размер на „ купените “ от индианците земи доближава 781 352 642 декара (781 352,642 кв. км.), а цената на тези „ покупки “ е единствено 2 542 916 $, т.е. за 1 щат. $ били „ купувани “ 307,38 декара.
Но жаждата за завоюване на нови територии напълно не била задоволена. В отчета на военния министър Дж. Калхун до Конгреса при започване на 1823 година било предложено изтласкването на индианците оттатък Мисисипи. Своето „ право “ за изпъждане на индианците Съединените щати обосновавали с многочислени позовавания на „ напредъка на цивилизацията “ и „ желанието на създателя “. Именно по този начин аргументирали, в частност, своята позиция американските представители в договарянията със „ Съвета на ирокезката нация “, когато „ бледоликите “ оферират на индианските вождове да продадат заеманата от ирокезите територия в рамките на щата Джорджия и да се преселят оттатък Мисисипи, където Съединени американски щати сякаш имали „ големи владения “. Представителите на формален Вашингтон изключително подчертавали, че президентът демонстрира към индианците „ благожелателно отношение на татко “ и дълг на неговите „ деца “ се явява благодарността и послушанието. Като се базират на малочислеността на индианците и големия размер на заеманите от тях територии, американските представители утвърждавали, че в желанията на „ създателя на вселената “ не е влизало такова неравноправие сред неговите „ бели и червени деца “.
Отговорът на ирокезкия съвет от 20 октомври 1823 година не е лишен от печален комизъм. Благодарейки на „ бащата-президент “ за множеството „ благодеяния “, ирокезките вождове обръщали внимание, че в миналото те в действителност са владеели обширна страна, само че от този момент са „ правели отстъпка след отстъпка... с цел да удовлетворят желанията на своите прилежащи „ братя “. Въпреки това буйното предпочитание „ на нашите братя “ да получават земя няма край и „ за нас би било безразсъдно да допускаме, че неголеми отстъпки в миналото ще ги удовлетворят “. Ирокезките вождове признавали, че не знаят съответните планове на „ висшия татко “, само че в същото време отбелязвали, че правилото за равното населяване на земята сред неговите „ деца “ в никакъв случай не е бил спазван. Ако желанията на „ висшия създател “ са фактически такива, каквито го показват „ белите братя “, то по какъв начин би могло да се случи по този начин, че „ законите на цивилизованите и просветените народи позволяват, че един човек монополизира повече земя, в сравнение с може да обработва “.
У „ белите братя “ в действителност отсъствало предимство в логиката, само че те имали подобен безапелационен мотив, какъвто представлявало огнестрелното оръжие и това постоянно се оказвало решаващо, с цел да принуждават съмняващите се индианци да признаят „ справедливостта “ на предявяваните към тях искания. Никак не е чудно, че затова територията на Съединени американски щати непрестанно се разширявала и в състава на съюза един след различен били одобрявани нови щати: Индиана (11 декември 1816 г.), Мисисипи (10 декември 1817 г.), Илинойс (3 декември 1818 г.), Алабама (14 декември 1819 г.), Мен (15 март 1820 г.), Мисури (10 август 1821 г.). От 1820 до 1830 година популацията на западните щати нараства от 2 217 000 до 3 700 000 души.
Експанзионистичните цели на господстващите съсловия в Съединени американски щати били реализирани преди всичко посредством подтиснически способи – чрез изтласкването и изтребването на индианските племена, интервенции и война, дипломатически напън и шантаж. Според пресмятанията на мексиканския историк Г. Гарсия Канту, в продължение на първата половина на XIX в. (от 1799 до 1848 г.) северомериканците правят 166 пъти навлизане и други нападателни актове против Мексико.
Една от най-мрачните глави на американската история е изтласкването на индианците, населявали Югоизтока на североамериканския континент, върху територията на запад от река Мисисипи. Прибягвайки към директна машинация, подкупвайки и напивайки племенните вождове, държавните служители налагали на доверчивите туземци хищнически контракти за „ непринудено подчинение “ на техните владения в подмяна на обещаните им територии на отвъдния бряг на „ Великата река “ и мизерна парична отплата. Ако индианските племена отказвали да изоставен родните си места, управляващите, на съображение на подписаните документи, ползвали мощ. Така, през 1831-1837 година от щатите Мисисипи, Алабама, Джорджия били наложително „ преместени “ върху „ Индианската територия “ племената чокто, крики и чикасо.
После пристигнал ред на чeроките, обитаващи долината на река Тенеси. Те водели установен метод на живот, занимавайки се със селско стопанство и занаяти, при което съумели да заимстват доста умения от своите бели съседи. Чeроките сполучливо обработвали земята, употребили се от плугове, отглеждали домашни животни, употребявали тъкачни станове, имали мелници, дъскорезници, ковачници, салове, развита система от пътища, строели учебни заведения, издавали вестник и дори си съставили лична конституция.
Когато тяхната земя станала обект на искания от щата Джорджия, индианците се обърнали към Върховния съд на Съединени американски щати, който през 1832 година признал тези домогвания за противозаконни и удостоверил правата на племето. Президентът Ендрю Джексън обаче не възнамерявал да извърши правосъдното решение. На 29 декември 1835 година било инсценирано подписването на „ контракт “, предусещащ преселването на чeроките в продължение на 2 години на запад, а през май 1838 година елементи на постоянната американска войска пристъпила към неговото осъществяване. Седемхилядна войска под командването на военачалник Скот прогонила индианците и ги събрала в особено издигнат лагер, откъдето на обособени групи, под ескорт, поетапно ги карали по „ пътя на сълзите “ към река Мисисипи. От апетит, мраз, заболявания, тежки условия в лагерите и по пътя умира към една четвърт от племето, което наброявало до тогава към 17 000 души. Последните от останалите живи чeроки едвам през март 1839 година доближават до избраното им място на североизток от Оклахома.
Не по-малко трагична била ориста на семинолите от Флорида. На съображение на контракти от 1832 година, под който стояли подписите на петнадесетина индиански вождове, се предвиждало тяхното пренасяне в западен резерват. Но някои от вождовете декларирали, че в никакъв случай не са подписвали този документ, другите клетвено оповестили, че били принудени да го подпишат. В отговор на опитите на федералното държавно управление да преселят семинолите, те оказали въоръжена опозиция. Изпратените към територията на семинолите военни елементи в началото не могли да реализират триумф, обаче в края на октомври 1837 година американците подло пленяват най-изявения всред вождовете на семинолите Оцеола, както и още 13 вождове на индианците, които били пристигнали с бяло знаме в лагера на воинските елементи на Съединени американски щати, с цел да водят договаряния. Макар че семинолите в продължение на пет години не престават битката, те въпреки всичко претърпяват проваляне. В ходa на войната 1835-1842 година техните селища били разрушени, посевите унищожени, а забележителна част от хората избити. Мнозинството от оживелите се подчинили на волята на спечелилите, единствено на малко на брой се удава да се укрият в труднодостъпни блатисти местности.
Върху територия по на север, в Илинойс и Уисконсин, също толкоз безрезултатно се пробват с оръжие в ръка да се опълчват на натиска на държавните сили племената саук и фокс, под предводителството на остарелия водач Черният слон (1832 г.).
По данни на американския историк М. П. Роджин, от към 125-хилядното аборигенно население, живеещо при започване на 20-те години на XIX в. източно от Мисисипи, за две десетилетия по насилствен метод са трансферирани на запад към 75 %. Към средата на 40-те години в източните щати остават по-малко от 30 хиляди индианци.
Като цяло към 1840 година другите индиански племена, според наложените им „ контракти “ били принудени да „ правят отстъпка “ на страната 1 771 465 480 декара или 1 771 465 кв. км., а през идващите 10 години още 80 млн. декара или 80 000 кв. км., като получават в подмяна съвсем 9 пъти по-малка територия, в действителност действително и по-малко, в рамките на „ Индианската територия “. През 1866 година размерите ѝ са понижени 2 пъти, защото племената на Оклахома „ отстъпват “ нейната западна половина на вашингтонското държавно управление.
Във връзка с териториалната агресия на Съединени американски щати, ускореното колонизиране на „ Дивия Запад “ и увеличеният, насочващ се натам, поток от преселници, откриването на злато в Калифорния, увеличеното търсене на кожа от бизони (станала значима комерсиална стока), прекарването на пътища през необятните степни пространства, съоръжаването на укрепления и разполагането на гарнизони за защита на връзките, в средата на XIX в. стартира настъплението върху териториите, където населяват чергарските племена на Великите равнини.
През 1851 година тетон-сиу, шейени, арапахо, кроу, арикари, асинобойни, ацино, мандани, под натиска на представители на държавното управление, обещаващи на индианците годишно погашение на сума в размер на 50 000 щатски $ в продължение на 50 години, се съгласяват гладко да пропущат по Орегонската пътека обозите на белите колонисти, а също да позволен основаването на военни фортове и строителството на пътища върху заеманата от тях територия (сегашните щати Уайоминг, Монтана, Северна и Южна Дакота). През 1855 година контракт с аналогично наличие е подписан и с племето на чернокраките и техните съдружници,
Преобразуването на огромна част от „ Индианската територия “ в територии на Канзас и Небраска (1854 г.) било съпроводено с изселване оттова в Оклахома (предназначено за разбъркване на депортираните по-рано от Югоизтока „ Пет цивилизовани племена “ – чероки, чокто, чикасо, крики и семиноли) на индианци от племената омаха, ото, айова, саук и фокс.
Коренното население на Калифорния и Орегон управляващите размествали в относително неголеми резервати, където прехранването било невероятно. Особено мощно потърпевши калифорнийските индианци, които в същото време били и изтребвани от алчни авантюристи, нахлули в страната в гонене на златните залежи. „ В по-голямата си част, – отбелязва американският академик Дж. Д. Даунс – това било просто садистично кръвопролитие на беззащитните индианци, отговорни единствено в това, че те се съпротивлявали на хищните златотърсачи, като се стараели да защитят себе си или своите дами от набези и изнасилвания “. Числеността на туземците в Калифорния от 1849 до 1859 година понижава със 70 хиляди.
По изцяло разбираеми аргументи за отсъствието на изрично достоверни източници, е мъчно да бъде избрана тъкмо числеността на коренните поданици на Северна Америка преди първия им контакт с европейските пришълци. Числата, които показват другите откриватели за броя на индианците, населяващи да вземем за пример днешния щат Калифорния и териториите северно от Рио Гранде, варират в доста необятни граници от 4,5 милиона до почти 50 милиона. Повечето откриватели обаче са склонни да одобряват, че действителната бройка на това население е възлизала най-малко на 18-23 милиона души. Но при преброяването, извършено в Съединени американски щати през 1890 година, са били регистрирани единствено 248 000 души. Очевидно е, че каквито и неясноти да са налице по отношение на числеността на локалните поданици преди колонизирането на континента от „ бледоликите братя “, то коренното население в Северна Америка е претърпяло същинска демографска злополука. Многобройни са нейните причинители.
От целеустремено разпространение на високо градусния алкохол – „ огнената вода “ – измежду червенокожите; „ подаряването “ на одеала, инфектирани авансово с бацила на едрата шарка, с цел да бъдат провокирани всеобщи смъртоносни епидемии измежду племената на коренното население на Северна Америка и се стигне до тактиката на военачалник Уилям Шърман против индианското население за тотална война, дейно употребена в Гражданската война (1861-1865 г.) с Юга, когато Съюзът замърсявал околната среда на врага, унищожавайки източниците на храна и вода, които били нужни на южняците, с цел да продължат да живеят и воюват; точно военачалник Уилям Шърман поканил „ спортисти “ за лов за бизони в прериите, знаейки, че избиването на стадата е най-ефективният метод да бъде победено индианското племе лакота – едно от последните огромни множества от коренното население, което още не е било вкарано в резерватите.
Това, което означавало напредък за белите американци, обаче довеждало към изтласкване и заличаване на коренните жители на Северна Америка.
Новата цивилизация била създавана безусловно върху всеобщите индиански гробове.
(По материали на задгранични източници.)
* – Авторът е ръководител на УС на Асоциацията за битка срещу корупцията в България.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ