Под покрова на геополитиката „Made in USA“ Част-3
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
По време на Първата международна война тази тактика била осъществена посредством поддръжката на Антантата на съперниците на болшевиките на периферията на Евразия (като отговор на сключването на мир сред Съветска Русия и Германия). В интервала на Втората международна война тя е била обърната против Средна Европа и, в частност, чрез морски интервенции, срещу страните на Оста и Япония. Но изключително ясно тя е видна в епохата на „ студената война “, когато опълчването сред Съединени американски щати и Съветския съюз доближава тези световни, планетарни пропорции, с които на теоретично равнище геополитиците оперирали, започвайки от края на ХIХ в., и са били планувани във връзка с територията, когато Съюз на съветските социалистически републики още не е съществувал, заета по-късно от тази страна.
Основните линии на тактиката на НАТО и другите военни блокове, ориентирани към въздържане на Съюз на съветските социалистически републики (концепцията на „ въздържане “ е тъждествена на стратегическата и геополитическата идея на „ анакондата “) – AZEAN, ANZUS, CENTO – се явяват директно развиване на главните тезиси на адмирал Ал. Мехън, който, на това съображение, изцяло може да бъде наименуван интелектуалния „ татко на актуалния атлантизъм “.
Идеите на „ късния “ Х. Макиндер, както и на Н. Спикмен, оказват голямо въздействие на двама обилни политически деятели на Съединени американски щати: държавния секретар Джон Фостър Дълес (1888–1959 г.), по-големия брат на шефа на Централно разузнавателно управление на САЩ в интервала 1953–1961 година Алън Дълес (1893–1969 г.), и на дипломата, политолог и историк Джордж Кенон (1904–2005 г.), създателя на „ тактиката за въздържане “, която става съществена стратегия на „ студената война “.
Д. Дълес и Дж. Кенън са основните теоретици за разгръщането на стратегически напън върху Съюз на съветските социалистически републики, с опора от Европа. Показателно е, че програмният материал на Дж. Кенън, където за първи път е упомената концепцията за „ въздържане “ във връзка с Съюз на съветските социалистически републики, е бил оповестен в сп. „ Foreign Affairs “, издавано от CFR.
На геополитически модел, извънредно непосредствен до Н. Спикмен, се основава още един авторитетен политически деятел на Съединени американски щати Джеймс Бернхем (1905–1987 г.). Той е един от основателите на Централно разузнавателно управление на САЩ и създател на програмната разработка, поръчана от Офиса на стратегическите служби на Съединени американски щати (OSS – предходник на ЦРУ) за американската делегация на Ялтенската конференция.
После тази стратегия е била оповестена и е излязла през 1947 година във тип на книга с красноречивото заглавие „ Битка за мир “. В нея Дж. Бернхем, в духа на класическата геополитика, утвърждава, че „ геополитическа аксиома се явява това, че в случай че някоя една мощ успее да провежда Heartland и неговите външни бариери, то тази мощ ще управлява света. Следвайки тезата на Х. Макиндер, Д. Бернхем потвърждава, че Съюз на съветските социалистически републики се появява като първата версия на великата мощ Heartland с голямо политическо проведено население и точно по тази причина съставлява основната заплаха за Съединени американски щати, Запада и целия останал свят. Дж. Бернхем предизвестява: „ Географически, стратегически Евразия обкръжава Америка, готви си да се стовари върху нея “. Изключително показателни са изказванията на Дж. Бернхем за Съединени американски щати като „ империя “: „ С каквито и думи да се показваме, належащо е да познаваме действителността. Реалността е такава, че единствената опция на международната комунистическа Империя се явява американската Империя, която, въпреки и неопределено международна по граници, само че оказва решаващо въздействие на целия свят “.
Идеите на Дж. Бернхем оказват въздействие на американския президент Хари Труман (1945–1953 г.), а Роланд Рейгън в 1983 година му връчва президентския орден за независимост, заявявайки в своята тирада, че Джеймс Бернхем „ е повлиял надълбоко на разбирането на Америка за самата себе си и за обкръжаващия свят “.
Всъщност още Томас Джеферсън, както и създателите в списание „ Федералист “ и другите идеологически създатели на Съединените щати се вдъхновявали от античния имперски модел: те вярвали, че строят на другата страна на Атлантика нова Империя с открити, разширяващи се граници, където властта ще се основава по мрежов принцип. Тази имперска концепция оцелява и узрява исторически посредством американската конституция и през днешния ден се демонстрира в планетарен мащаб, в обособени огромни райони, като изцяло осъществена форма.
Важно е да бъде обърнато внимание върху понятието „ разширяващи се граници “. Сам Томас Джеферсън говорел за „ разширяващата се империя “ („ extensive empire “). Вярата в универсалността на своята система от полезности лежи в цялата политическа история на Съединени американски щати.
От позиция на геополитиката на „ цивилизацията на Морето “ са значими и работите на Стивън Б. Джонсън от Йелския университет. Той предлага „ обща доктрина на полето “ за политическата география – като методологическа и концептуална основа за реализиране на геополитически разбор. Ст. Джонсън дефинира пет инстанции, които дефинират структурата на политическата география:
– политическа идея;
– решение;
– движение;
– поле;
– политически ареал (Political Area).
„ Полето “ е основно разбиране в „ общата доктрина на полето “. То се дефинира като „ изменение на пространството под въздействието на външни линии в даден миг на времето “. Това е най-сложната променлива, защото тя отразява в себе си средата на външното влияние на политическото обграждане (други държави) на даденото общество, страна, страна.
Теорията на полето с триумф беше взета на въоръжение при разпада на Съветския съюз. Докато „ политическата концепция “ и волевите „ решения “ на комунистическата власт бяха задоволително дейни и способни да управляват обстановката, непрекъснатото влияние на „ полето “ – идеологическата война, пропагандата, военните спорове на периферията на „ социалистическия лагер “ и т. н. – не дават огромен резултат. Но цялото значение на полето се демонстрира откакто политическите инстанции отслабват: точно тогава сполучливите операции с „ полето “ на политическата география обезпечават на Съединени американски щати, страните от НАТО и целия „ буржоазен лагер “, победа над световния съперник в лицето на Съюз на съветските социалистически републики.
В 1943 година в своята последна публикация „ Кръглата планета и завоюването на света “, оповестена в списанието на CFR „ Foreign Affairs “. Х. Макиндер написа: „ За нашите сегашни цели задоволително правилно се явява изказванието, че територията на Съюз на съветските социалистически републики е еквивалентно на територията на Heartland “. А актуалният американски геополитик Колин Грей в 1977 година, в разгара на „ студената война “, вижда, че „ студената война “ – това е опълчване на „ островната империя “ на Съединените щати и сухопътната империя (Heartland) (…) за контрол/забрана за надзор над евразийско-африканската брегова зона (Rim land) “.
На съображение на сходни показа се е получил моделът „ Pax Americana “ по прилика с такива геополитически модели като Pax Romana в античен Рим. Тук би трябвало да бъде обърнато внимание на специфичност на смисъла на думата „ мир “ (латинското „ pax “, британското „ peace “ и т. н.). Словото „ мир “ („ pax “) в политическия подтекст има друго значение, в сравнение с в елементарната словесна процедура. Когато приказваме за „ мир “, ние подразбираме просто фактическо „ неявяване на война “. В региона на интернационалната политика то значи нещо друго – това, което може да бъде означено като „ зона на политическия надзор на някаква страна, задоволително за това, с цел да бъде предотвратен стремежът към бунт, вътрешно сблъскване или сепаратистки процеси “. Затова думата „ мир “ в политическия смисъл би трябвало да се съпровожда с определение, отговарящо на въпроса „ какъв “, „ чий? “. „ Римският мир “, Pax Romana значи зона на надзор на римската власт над главните територии, провинции, протекторати и колонии. Това, което влиза в тази зона, има право да разчита на поддръжката на римската войска при положение на набези на външни съперници или пораждане на вътрешни метежи. В подмяна на това жителите на такива зони се задължават да съхраняват преданост към метрополията, да заплащат налози, да обезпечават новобранци за армията, да охраняват комерсиалните пътища и граници, да изповядват фетиш към императора. Затова думата „ pax “ тук се подразбира като „ неявяване на война “ единствено индиректно, в действителност се явява синоним на „ империя “. Винаги би трябвало да има мощ, която е способна да подсигурява „ мира “; в тази роля може да бъде единствено империята.
В този смисъл е и понятието „ персийски мир “ (Pax Persica), също и за „ монголски мир “ на Чингизхан (Pax Mongolica), и за „ съветския мир “ (Pax Rossica). Съществуват и понятия като „ Pax Arabica “ и „ Pax Islamica “, които в действителност значат религиозни империи. Напълно явно е, че във всички случаи понятието „ мир “ напълно не изключва „ войната “, защото единствено в редки случаи империята се образува по различен метод, а не посредством завоюване и определяне на владичество над разнообразни нации. И се поддържа този мир не самичък по себе си, а посредством жестока насилствена мощ. Това се вижда в историята на всички империи.
Pax Americana не е изключение, като това разбиране би трябвало да бъде тълкувано геополитически. Всъщност Pax Americana разказва зоната на „ Големия Ареал “, в който последователно, начиная от края на 1930-те години, стартират да бъдат включвани все по-голямо количество територии, оказващи се под политическия надзор на Съединени американски щати и техните спътници. Структурата на Pax Americana теоретически е разработвана точно в американските и, по-нашироко, атлантическите, англосаксонски центрове въз основата на геополитическите теории, доктрини и методологии, почиващи на интелектуалните клубове, най-много CFR.
По този метод международното доминиране на Съединени американски щати в един дълъг интервал след края на „ студената война “, преди налагането на „ многополюсния свят “ не е зародило единствено по себе си, а е било квалифицирано с упоритата работа на няколко генерации геополитици.
Съвременните представители на англосаксонската (атлантическа) геополитическа школа по един или различен метод имат отношение със Counsil of Foreign Policy, а някои от тях (Хенри Кисинджър и наскоро умрелият Збигнев Бжежински) се явяват в продължение на цели десетилетия негови ръководители.
Въпреки че от края на 40-те години до началото на 70-те години на ХХ в. терминът „ геополитика “ доста рядко се употребява в формалния език на американската политическа просвета, като дискурсът в тази сфера е претрупан идеологически чрез опълчването сред Съединени американски щати и Запада като цяло и социалистическия лагер отпред със Съюз на съветските социалистически републики, то активността на CFR в този интервал освен е била свита, само че въздействието и престижът на този клуб непрестанно нарастват. През 1973 година Дейвид Рокфелер, в този интервал отпред на CFR, основава „ Тристранната комисия (Trilateral comission), в чийто състав влизат представители на Съединени американски щати, Европа и Япония и която от мнозина специалисти е възприета като първа стъпка към учредяването на международно държавно управление. В „ Тристранната комисия “ вземат участие крупни интелектуалци, учени, политически дейци, финансови магнати, промишлени монополисти и представители на транснационалните корпорации, а също притежатели на международни средства за всеобща информация. Всъщност тя става център за съгласуване на дейностите на „ новия световен хайлайф “.
„ Тристранната комисия “ е посочена по броя на трите съществени райони на света, които през началото на 70-те години на предишното столетие трайно влизат в състава на „ Големия Ареал “ и признават себе си като част от Pax Americana.
CFR и „ Тристранната комисия “ изначално се основават на геополитически мироглед върху света. При това всичките три полюса на „ Тристранната комисия “ съставляват елементи от „ цивилизацията на Морето “, стремяща се да удържи победа над Heartland, да затвори в „ кръга на анакондата “ Евразия, да блокира „ цивилизацията на Сушата “ и да си обезпечи „ международно владичество “, спънка за постигането на която цел по това време е Съюз на съветските социалистически републики – геополитически правоприемник на Руската империя.
Заедно с това точно в края на 40-те години на предишния век, по-точно през 1947 година, във Вашингтон е основано Централното разследващо ръководство (ЦРУ – CIA, Central Intelligence Agency), в основите на което институция са редица геополитици и видни дейци на CFR. В тази интервал, на основата на геополитически разбор (Н. Спикмен, Дж. Кенън, Дж. Бернхъм) е образувана концепцията на „ студената война “. По този метод геополитиката като базов способ на американската планетарна тактика минава в сянка, както е признато при „ тайните общества “, частните клубове (CFR), спецслужбите (ЦРУ) и страна, водеща с съперника идеологическо и геополитическо опълчване („ студена война “).
През 70-те години на ХХ в. се следи нов изблик на открит интерес към геополитиката. Първи, намерено и без терзание, стартира още веднъж да вкарва това разбиране в научния, а и в политическия дискурс, Хенри Кисинджър, един от ветераните на CFR.
Той е лауреат на Нобелова премия за мир и е играл доста значима роля в американската политика. Заемал е длъжностите „ консултант на националната сигурност “ и „ държавен секретар “ при президентите Ричард Никсън и Джералд Форд, като неговото въздействие над висшите държавни чиновници на Съединени американски щати продължава и по-късно. Прието е да бъде считано, че безспорно възгледите му са били определящи за американска вътрешна политика от 1969 до 1977 година С дейното присъединяване на Х. Кисинджър, Съветският съюз е замесен в процеса на „ разведряване “, Съединени американски щати съумяват да открият особени стратегически връзки с Китайската национална република, стартирана е концепцията за конвергенция на двете политически системи (капиталистическата и социалистическата), с помощта на което по-късно на Съединени американски щати се удава да завоюват победа в „ студената война “.
Следва...
По време на Първата международна война тази тактика била осъществена посредством поддръжката на Антантата на съперниците на болшевиките на периферията на Евразия (като отговор на сключването на мир сред Съветска Русия и Германия). В интервала на Втората международна война тя е била обърната против Средна Европа и, в частност, чрез морски интервенции, срещу страните на Оста и Япония. Но изключително ясно тя е видна в епохата на „ студената война “, когато опълчването сред Съединени американски щати и Съветския съюз доближава тези световни, планетарни пропорции, с които на теоретично равнище геополитиците оперирали, започвайки от края на ХIХ в., и са били планувани във връзка с територията, когато Съюз на съветските социалистически републики още не е съществувал, заета по-късно от тази страна.
Основните линии на тактиката на НАТО и другите военни блокове, ориентирани към въздържане на Съюз на съветските социалистически републики (концепцията на „ въздържане “ е тъждествена на стратегическата и геополитическата идея на „ анакондата “) – AZEAN, ANZUS, CENTO – се явяват директно развиване на главните тезиси на адмирал Ал. Мехън, който, на това съображение, изцяло може да бъде наименуван интелектуалния „ татко на актуалния атлантизъм “.
Идеите на „ късния “ Х. Макиндер, както и на Н. Спикмен, оказват голямо въздействие на двама обилни политически деятели на Съединени американски щати: държавния секретар Джон Фостър Дълес (1888–1959 г.), по-големия брат на шефа на Централно разузнавателно управление на САЩ в интервала 1953–1961 година Алън Дълес (1893–1969 г.), и на дипломата, политолог и историк Джордж Кенон (1904–2005 г.), създателя на „ тактиката за въздържане “, която става съществена стратегия на „ студената война “.
Д. Дълес и Дж. Кенън са основните теоретици за разгръщането на стратегически напън върху Съюз на съветските социалистически републики, с опора от Европа. Показателно е, че програмният материал на Дж. Кенън, където за първи път е упомената концепцията за „ въздържане “ във връзка с Съюз на съветските социалистически републики, е бил оповестен в сп. „ Foreign Affairs “, издавано от CFR.
На геополитически модел, извънредно непосредствен до Н. Спикмен, се основава още един авторитетен политически деятел на Съединени американски щати Джеймс Бернхем (1905–1987 г.). Той е един от основателите на Централно разузнавателно управление на САЩ и създател на програмната разработка, поръчана от Офиса на стратегическите служби на Съединени американски щати (OSS – предходник на ЦРУ) за американската делегация на Ялтенската конференция.
После тази стратегия е била оповестена и е излязла през 1947 година във тип на книга с красноречивото заглавие „ Битка за мир “. В нея Дж. Бернхем, в духа на класическата геополитика, утвърждава, че „ геополитическа аксиома се явява това, че в случай че някоя една мощ успее да провежда Heartland и неговите външни бариери, то тази мощ ще управлява света. Следвайки тезата на Х. Макиндер, Д. Бернхем потвърждава, че Съюз на съветските социалистически републики се появява като първата версия на великата мощ Heartland с голямо политическо проведено население и точно по тази причина съставлява основната заплаха за Съединени американски щати, Запада и целия останал свят. Дж. Бернхем предизвестява: „ Географически, стратегически Евразия обкръжава Америка, готви си да се стовари върху нея “. Изключително показателни са изказванията на Дж. Бернхем за Съединени американски щати като „ империя “: „ С каквито и думи да се показваме, належащо е да познаваме действителността. Реалността е такава, че единствената опция на международната комунистическа Империя се явява американската Империя, която, въпреки и неопределено международна по граници, само че оказва решаващо въздействие на целия свят “.
Идеите на Дж. Бернхем оказват въздействие на американския президент Хари Труман (1945–1953 г.), а Роланд Рейгън в 1983 година му връчва президентския орден за независимост, заявявайки в своята тирада, че Джеймс Бернхем „ е повлиял надълбоко на разбирането на Америка за самата себе си и за обкръжаващия свят “.
Всъщност още Томас Джеферсън, както и създателите в списание „ Федералист “ и другите идеологически създатели на Съединените щати се вдъхновявали от античния имперски модел: те вярвали, че строят на другата страна на Атлантика нова Империя с открити, разширяващи се граници, където властта ще се основава по мрежов принцип. Тази имперска концепция оцелява и узрява исторически посредством американската конституция и през днешния ден се демонстрира в планетарен мащаб, в обособени огромни райони, като изцяло осъществена форма.
Важно е да бъде обърнато внимание върху понятието „ разширяващи се граници “. Сам Томас Джеферсън говорел за „ разширяващата се империя “ („ extensive empire “). Вярата в универсалността на своята система от полезности лежи в цялата политическа история на Съединени американски щати.
От позиция на геополитиката на „ цивилизацията на Морето “ са значими и работите на Стивън Б. Джонсън от Йелския университет. Той предлага „ обща доктрина на полето “ за политическата география – като методологическа и концептуална основа за реализиране на геополитически разбор. Ст. Джонсън дефинира пет инстанции, които дефинират структурата на политическата география:
– политическа идея;
– решение;
– движение;
– поле;
– политически ареал (Political Area).
„ Полето “ е основно разбиране в „ общата доктрина на полето “. То се дефинира като „ изменение на пространството под въздействието на външни линии в даден миг на времето “. Това е най-сложната променлива, защото тя отразява в себе си средата на външното влияние на политическото обграждане (други държави) на даденото общество, страна, страна.
Теорията на полето с триумф беше взета на въоръжение при разпада на Съветския съюз. Докато „ политическата концепция “ и волевите „ решения “ на комунистическата власт бяха задоволително дейни и способни да управляват обстановката, непрекъснатото влияние на „ полето “ – идеологическата война, пропагандата, военните спорове на периферията на „ социалистическия лагер “ и т. н. – не дават огромен резултат. Но цялото значение на полето се демонстрира откакто политическите инстанции отслабват: точно тогава сполучливите операции с „ полето “ на политическата география обезпечават на Съединени американски щати, страните от НАТО и целия „ буржоазен лагер “, победа над световния съперник в лицето на Съюз на съветските социалистически републики.
В 1943 година в своята последна публикация „ Кръглата планета и завоюването на света “, оповестена в списанието на CFR „ Foreign Affairs “. Х. Макиндер написа: „ За нашите сегашни цели задоволително правилно се явява изказванието, че територията на Съюз на съветските социалистически републики е еквивалентно на територията на Heartland “. А актуалният американски геополитик Колин Грей в 1977 година, в разгара на „ студената война “, вижда, че „ студената война “ – това е опълчване на „ островната империя “ на Съединените щати и сухопътната империя (Heartland) (…) за контрол/забрана за надзор над евразийско-африканската брегова зона (Rim land) “.
На съображение на сходни показа се е получил моделът „ Pax Americana “ по прилика с такива геополитически модели като Pax Romana в античен Рим. Тук би трябвало да бъде обърнато внимание на специфичност на смисъла на думата „ мир “ (латинското „ pax “, британското „ peace “ и т. н.). Словото „ мир “ („ pax “) в политическия подтекст има друго значение, в сравнение с в елементарната словесна процедура. Когато приказваме за „ мир “, ние подразбираме просто фактическо „ неявяване на война “. В региона на интернационалната политика то значи нещо друго – това, което може да бъде означено като „ зона на политическия надзор на някаква страна, задоволително за това, с цел да бъде предотвратен стремежът към бунт, вътрешно сблъскване или сепаратистки процеси “. Затова думата „ мир “ в политическия смисъл би трябвало да се съпровожда с определение, отговарящо на въпроса „ какъв “, „ чий? “. „ Римският мир “, Pax Romana значи зона на надзор на римската власт над главните територии, провинции, протекторати и колонии. Това, което влиза в тази зона, има право да разчита на поддръжката на римската войска при положение на набези на външни съперници или пораждане на вътрешни метежи. В подмяна на това жителите на такива зони се задължават да съхраняват преданост към метрополията, да заплащат налози, да обезпечават новобранци за армията, да охраняват комерсиалните пътища и граници, да изповядват фетиш към императора. Затова думата „ pax “ тук се подразбира като „ неявяване на война “ единствено индиректно, в действителност се явява синоним на „ империя “. Винаги би трябвало да има мощ, която е способна да подсигурява „ мира “; в тази роля може да бъде единствено империята.
В този смисъл е и понятието „ персийски мир “ (Pax Persica), също и за „ монголски мир “ на Чингизхан (Pax Mongolica), и за „ съветския мир “ (Pax Rossica). Съществуват и понятия като „ Pax Arabica “ и „ Pax Islamica “, които в действителност значат религиозни империи. Напълно явно е, че във всички случаи понятието „ мир “ напълно не изключва „ войната “, защото единствено в редки случаи империята се образува по различен метод, а не посредством завоюване и определяне на владичество над разнообразни нации. И се поддържа този мир не самичък по себе си, а посредством жестока насилствена мощ. Това се вижда в историята на всички империи.
Pax Americana не е изключение, като това разбиране би трябвало да бъде тълкувано геополитически. Всъщност Pax Americana разказва зоната на „ Големия Ареал “, в който последователно, начиная от края на 1930-те години, стартират да бъдат включвани все по-голямо количество територии, оказващи се под политическия надзор на Съединени американски щати и техните спътници. Структурата на Pax Americana теоретически е разработвана точно в американските и, по-нашироко, атлантическите, англосаксонски центрове въз основата на геополитическите теории, доктрини и методологии, почиващи на интелектуалните клубове, най-много CFR.
По този метод международното доминиране на Съединени американски щати в един дълъг интервал след края на „ студената война “, преди налагането на „ многополюсния свят “ не е зародило единствено по себе си, а е било квалифицирано с упоритата работа на няколко генерации геополитици.
Съвременните представители на англосаксонската (атлантическа) геополитическа школа по един или различен метод имат отношение със Counsil of Foreign Policy, а някои от тях (Хенри Кисинджър и наскоро умрелият Збигнев Бжежински) се явяват в продължение на цели десетилетия негови ръководители.
Въпреки че от края на 40-те години до началото на 70-те години на ХХ в. терминът „ геополитика “ доста рядко се употребява в формалния език на американската политическа просвета, като дискурсът в тази сфера е претрупан идеологически чрез опълчването сред Съединени американски щати и Запада като цяло и социалистическия лагер отпред със Съюз на съветските социалистически републики, то активността на CFR в този интервал освен е била свита, само че въздействието и престижът на този клуб непрестанно нарастват. През 1973 година Дейвид Рокфелер, в този интервал отпред на CFR, основава „ Тристранната комисия (Trilateral comission), в чийто състав влизат представители на Съединени американски щати, Европа и Япония и която от мнозина специалисти е възприета като първа стъпка към учредяването на международно държавно управление. В „ Тристранната комисия “ вземат участие крупни интелектуалци, учени, политически дейци, финансови магнати, промишлени монополисти и представители на транснационалните корпорации, а също притежатели на международни средства за всеобща информация. Всъщност тя става център за съгласуване на дейностите на „ новия световен хайлайф “.
„ Тристранната комисия “ е посочена по броя на трите съществени райони на света, които през началото на 70-те години на предишното столетие трайно влизат в състава на „ Големия Ареал “ и признават себе си като част от Pax Americana.
CFR и „ Тристранната комисия “ изначално се основават на геополитически мироглед върху света. При това всичките три полюса на „ Тристранната комисия “ съставляват елементи от „ цивилизацията на Морето “, стремяща се да удържи победа над Heartland, да затвори в „ кръга на анакондата “ Евразия, да блокира „ цивилизацията на Сушата “ и да си обезпечи „ международно владичество “, спънка за постигането на която цел по това време е Съюз на съветските социалистически републики – геополитически правоприемник на Руската империя.
Заедно с това точно в края на 40-те години на предишния век, по-точно през 1947 година, във Вашингтон е основано Централното разследващо ръководство (ЦРУ – CIA, Central Intelligence Agency), в основите на което институция са редица геополитици и видни дейци на CFR. В тази интервал, на основата на геополитически разбор (Н. Спикмен, Дж. Кенън, Дж. Бернхъм) е образувана концепцията на „ студената война “. По този метод геополитиката като базов способ на американската планетарна тактика минава в сянка, както е признато при „ тайните общества “, частните клубове (CFR), спецслужбите (ЦРУ) и страна, водеща с съперника идеологическо и геополитическо опълчване („ студена война “).
През 70-те години на ХХ в. се следи нов изблик на открит интерес към геополитиката. Първи, намерено и без терзание, стартира още веднъж да вкарва това разбиране в научния, а и в политическия дискурс, Хенри Кисинджър, един от ветераните на CFR.
Той е лауреат на Нобелова премия за мир и е играл доста значима роля в американската политика. Заемал е длъжностите „ консултант на националната сигурност “ и „ държавен секретар “ при президентите Ричард Никсън и Джералд Форд, като неговото въздействие над висшите държавни чиновници на Съединени американски щати продължава и по-късно. Прието е да бъде считано, че безспорно възгледите му са били определящи за американска вътрешна политика от 1969 до 1977 година С дейното присъединяване на Х. Кисинджър, Съветският съюз е замесен в процеса на „ разведряване “, Съединени американски щати съумяват да открият особени стратегически връзки с Китайската национална република, стартирана е концепцията за конвергенция на двете политически системи (капиталистическата и социалистическата), с помощта на което по-късно на Съединени американски щати се удава да завоюват победа в „ студената война “.
Следва...
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ