Българските чужденци в България
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Коментар на Славчо Кънчев*
Няма да свършат бедите на страните и на самото човечество, до момента в който философите по света не станат крале, или до момента в който тези, които назоваваме крале и управници, в реалност и в действителност не станат философи, тъй че политическата власт и философията да бъдат в едни и същи ръце.
Платон (427–347 година пр.н.е.) – древногръцки мъдрец
Торнадото на „ демокрацията “, вилнеещо върху земята българска от 10 ноември 1989 година насам, засмука едно фундаментално разбиране от обществения дискурс у нас.
Понятието „ Родина “. Нашата Родина България. Твоята и моята Родина.
Тяхната Родина също – Родината на нашите предци.
Заедно с понятието „ Родина “, попаднали под валяка на новата неолиберална семантична „ Света троица “: „ дерегулация – приватизация – плурализъм “, последователно бяха смачкани и изпразнени от наличие доста производни думи с корен „ жанр “: потекло, родолюбие, патриот, патриотичен, родолюбивост, родолюбка, родея се, основоположник... Изчезнаха освен положителни понятия, свързани с рода – с българския жанр, само че и цялата общественост на думи със същия корен, само че с негативно наличие: родоотстъпничество, родоотстъпнически, предател, родоостъпничка.
Всъщност какво съставлява родината?
Италианският политик и публицист, изтъкнат деятел на придвижването за обединяване на Италия Джузепе Мацини (1805–1872 г.) написа: „ Родината не е територия – територията е единствено основата. Родината е концепцията, която се ражда върху нея; тя е мисълта, носеща обич и възприятие за общественост, сплотяващо в едно всички деца на тази територия. Докато даже единствено един от вашите братя не е показан със своя глас в развиването на националния живот, до момента в който даже единствено един вегетира некултурен сред образованите, до момента в който даже единствено един кадърен и искащ да работи тъне в бедност заради неналичието на работа, до тогава вие няма да имате родината, каквато би трябвало да имате – татковина на всички, татковина за всички “.
В основаната от колектив френски създатели „ Енциклопедия “ или „ Тълковен речник на науките, изкуствата и занаятите “, издадена от 1751 до 1780 година в 17 тома текст и 11 тома илюстрации, чиито редактори били Дени Дидро и Ж. Л. Д’Аламбер, а измежду нейните създатели били Волтер, Кондиляк, Халвеций, Холбах, Монтескьо, Русо, Тюрго, Рейнал, Ж. Бюфон, е категорично пояснено, че „ patrie “ – т.е. „ татковина “, не значи мястото, където сме родени, както повелява общоприетото разбиране, а свободна страна (ětat libre), на която всички ние сме членове и чиито закони пазят нашите свободни и нашето благополучие (nos libertés et notre bonheur).
Показателно е, че политическите писатели от епохата на Просвещението употребяват „ татковина “ като синоним на „ република “, смятайки, че същинска татковина може да бъде единствено свободната република. Тази теза напълно не е в категорията на полемическите позиции – в противен случай, показва безапелационното разбиране, че в изискванията на деспотично ръководство жителите де факто са беззащитни и не могат да вземат участие в публичния живот, като че ли са чужденци, затова нямат татковина.
Наистина деспотизмът има своя исторически генезис като система на държавно устройство, характеризираща се с цялостен произвол на властта и обезправено състояние на поданиците – присъща обстановка за неограничените монархии. Класическият абсолютизъм е бил присъщ за страните на Древния Изток (Асирия, Вавилон и др.). Но по-късно деспотизмът добива метафоричен смисъл на самовластие, подтискане на свободната воля и произвол по отношение на поставените в подвластно състояние.
Формално подходено, може да бъде изработен изводът, че сегашното състояние на българските жители е в резултат на осъществен забележителен прогрес по отношение на живота на техните прародители в българските царства, съществували преди България да бъде завоювана от Византия и да приключи съществуването си като самостоятелна страна, както и епохи по-късно.
Но дали в действителност пълнолетното българско население, обитаващо модерна България, може пълноправно да взе участие в публичния живот, като изхожда от позицията си на суверен?
Както постановява член 11, алинея 3 от в този момент настоящия главен закон у нас: „ Партиите спомагат за образуване на политическата воля на жителите. Редът за формиране и преустановяване на политически партии, както и изискванията за тяхната активност, се уреждат със закон “.
Ето за какво, реши ли един средностатистически пълновръстен български жител да заеме дейна позиция в публичния живот, налага се да се приобщи към партийна групировка. Направим ли и уместното съмнение, че този жител е приблизително образован, то напълно разумно е той да се позаинтересува от така наречен „ path dependence “ – термин, означаващ „ взаимозависимост от пътеката “. Тоест бъдещият партиен симпатизант, член, деятел или прочие, да се запознае с изявите и активността на партийната групировка до този миг. Че нека да се ориентира в каква посока е ориентиран коловозът, по който се движи тя, теглена от локомотива на своята идеологическа платформа.
Е, тогава на този средностатистически български гражданин/гражданка, бързо ще се проясни, че чудесата от „ Приказките на Шехерезата “, „ Гъливер в страната на лилипутите “ и след това „ Гъливер в страната на великаните “, както и невероятностите от „ Алиса в страната на чудесата “ са бледи мечти на създатели с оскъдно въображение. Не опознали калейдоскопа на политическия живот у нас, трансформирал Родината на българския суверен в негов пандемониум**.
Дори този средностатистически български жител да не е осведомен със сентенцията на полския стихотворец и писател-сатирик Станислав Лец (1909–1966 г.): „ За да стигнеш до извора, би трябвало да плуваш против течението “, то той се упътва към епистоларния пазач на правата на суверена, пръкнал се на 13 юли 1991 година – Конституцията на Република България.
И си задава един фундаментален въпрос: Конституира ли главният закон битността на България като република?
Републиканското тъждество не включва единствено равни цивилен и политически права, то утвърждава условието да се подсигуряват на всички жители обществени, стопански, културни условия, които разрешават всекиму да живее с присъщите на гражданския живот достолепие и самоуважение.
Още в античния Рим под „ република “ са разбирали политическата общественост от суверенни жители, учредена върху правото и общото богатство. Цицерон написа, че res publica значи „ каузи на народа “ (res publica – res populi), т.е., че публичните каузи (държавата) е дело на народа. И прибавя, че народ не е „ всеки общ брой от хора, съединени по някакъв си метод, а обединяване от хора, сплотени за съблюдаване на правовия ред и за общественост на ползите “.
Вторият главен принцип на републиканизма е в това, човек да не зависи от произвола на едного или на няколко и тя – свободата, – изисква, с изключение на строгото ценене на закона, тъждество в гражданските и политическите права. Ето за какво, преди всичко, републиката би трябвало да се опълчва против властта без задръжки и без правила – който и да я упражнява.
Но, както заключава още Николо Макиавели (1469–1527 г.), най-коварната заплаха, застрашаваща общата независимост, е политическата корупция, която прави жителите неспособни да преценят умно хората и нещата, кара ги да смесват добродетел с недостатък, лишава им моралната мощ да се опълчват на потисничеството и да се борят против несправедливостта, т.е. подтиква ги да слугуват и да угодничат.
Като противопоставяне на хората, които желаят да господстват над законите, да постановат своята воля и да трансформират другите жители в свои прислужници и източник на своите облаги, републиканските политически създатели нееднократно са повтаряли, че отбраната на републиканската форма на ръководство се поддържа от необикновен тип мъдрост, която кара жителите да проумеят, че техният персонален интерес не би трябвало да бъде насочван против общото благо; от онази благотворителност на душата и онази обективна упоритост, която ги подтиква да вземат участие в публичния живот; от онази вътрешна мощ, която им вдъхва убеденост да се опълчват на властниците и арогантните, които желаят да подтискат.
В сегашните условия у нас, когато същностната народна власт се измества от перцепционни пърформанси с фасадна народна власт, изпразнена от съдържание; когато държавното ръководство бива отклонявано от висшата си и единствена задача да служи за богатството на суверена, републиканизмът остава единственият вероятен план за изпълним обществен инженеринг, който би опазил обществено-държавната целокупност.
Но тази функционална отбрана на ползите на суверена би могла да се реализира на законова основа единствено в изискванията на една нова конституция, която да не съставлява сложно ограничаване на правото на суверена да реализира власт от последна инстанция – в контраст на патромониалното и клиентелисткото ръководство на (псевдо)елитите.
* – Авторът е ръководител на УС на Асоциацията за битка срещу корупцията в България.
** – (гр.) Свърталище на зли духове, пъкъл.
Коментар на Славчо Кънчев*
Няма да свършат бедите на страните и на самото човечество, до момента в който философите по света не станат крале, или до момента в който тези, които назоваваме крале и управници, в реалност и в действителност не станат философи, тъй че политическата власт и философията да бъдат в едни и същи ръце.
Платон (427–347 година пр.н.е.) – древногръцки мъдрец
Торнадото на „ демокрацията “, вилнеещо върху земята българска от 10 ноември 1989 година насам, засмука едно фундаментално разбиране от обществения дискурс у нас.
Понятието „ Родина “. Нашата Родина България. Твоята и моята Родина.
Тяхната Родина също – Родината на нашите предци.
Заедно с понятието „ Родина “, попаднали под валяка на новата неолиберална семантична „ Света троица “: „ дерегулация – приватизация – плурализъм “, последователно бяха смачкани и изпразнени от наличие доста производни думи с корен „ жанр “: потекло, родолюбие, патриот, патриотичен, родолюбивост, родолюбка, родея се, основоположник... Изчезнаха освен положителни понятия, свързани с рода – с българския жанр, само че и цялата общественост на думи със същия корен, само че с негативно наличие: родоотстъпничество, родоотстъпнически, предател, родоостъпничка.
Всъщност какво съставлява родината?
Италианският политик и публицист, изтъкнат деятел на придвижването за обединяване на Италия Джузепе Мацини (1805–1872 г.) написа: „ Родината не е територия – територията е единствено основата. Родината е концепцията, която се ражда върху нея; тя е мисълта, носеща обич и възприятие за общественост, сплотяващо в едно всички деца на тази територия. Докато даже единствено един от вашите братя не е показан със своя глас в развиването на националния живот, до момента в който даже единствено един вегетира некултурен сред образованите, до момента в който даже единствено един кадърен и искащ да работи тъне в бедност заради неналичието на работа, до тогава вие няма да имате родината, каквато би трябвало да имате – татковина на всички, татковина за всички “.
В основаната от колектив френски създатели „ Енциклопедия “ или „ Тълковен речник на науките, изкуствата и занаятите “, издадена от 1751 до 1780 година в 17 тома текст и 11 тома илюстрации, чиито редактори били Дени Дидро и Ж. Л. Д’Аламбер, а измежду нейните създатели били Волтер, Кондиляк, Халвеций, Холбах, Монтескьо, Русо, Тюрго, Рейнал, Ж. Бюфон, е категорично пояснено, че „ patrie “ – т.е. „ татковина “, не значи мястото, където сме родени, както повелява общоприетото разбиране, а свободна страна (ětat libre), на която всички ние сме членове и чиито закони пазят нашите свободни и нашето благополучие (nos libertés et notre bonheur).
Показателно е, че политическите писатели от епохата на Просвещението употребяват „ татковина “ като синоним на „ република “, смятайки, че същинска татковина може да бъде единствено свободната република. Тази теза напълно не е в категорията на полемическите позиции – в противен случай, показва безапелационното разбиране, че в изискванията на деспотично ръководство жителите де факто са беззащитни и не могат да вземат участие в публичния живот, като че ли са чужденци, затова нямат татковина.
Наистина деспотизмът има своя исторически генезис като система на държавно устройство, характеризираща се с цялостен произвол на властта и обезправено състояние на поданиците – присъща обстановка за неограничените монархии. Класическият абсолютизъм е бил присъщ за страните на Древния Изток (Асирия, Вавилон и др.). Но по-късно деспотизмът добива метафоричен смисъл на самовластие, подтискане на свободната воля и произвол по отношение на поставените в подвластно състояние.
Формално подходено, може да бъде изработен изводът, че сегашното състояние на българските жители е в резултат на осъществен забележителен прогрес по отношение на живота на техните прародители в българските царства, съществували преди България да бъде завоювана от Византия и да приключи съществуването си като самостоятелна страна, както и епохи по-късно.
Но дали в действителност пълнолетното българско население, обитаващо модерна България, може пълноправно да взе участие в публичния живот, като изхожда от позицията си на суверен?
Както постановява член 11, алинея 3 от в този момент настоящия главен закон у нас: „ Партиите спомагат за образуване на политическата воля на жителите. Редът за формиране и преустановяване на политически партии, както и изискванията за тяхната активност, се уреждат със закон “.
Ето за какво, реши ли един средностатистически пълновръстен български жител да заеме дейна позиция в публичния живот, налага се да се приобщи към партийна групировка. Направим ли и уместното съмнение, че този жител е приблизително образован, то напълно разумно е той да се позаинтересува от така наречен „ path dependence “ – термин, означаващ „ взаимозависимост от пътеката “. Тоест бъдещият партиен симпатизант, член, деятел или прочие, да се запознае с изявите и активността на партийната групировка до този миг. Че нека да се ориентира в каква посока е ориентиран коловозът, по който се движи тя, теглена от локомотива на своята идеологическа платформа.
Е, тогава на този средностатистически български гражданин/гражданка, бързо ще се проясни, че чудесата от „ Приказките на Шехерезата “, „ Гъливер в страната на лилипутите “ и след това „ Гъливер в страната на великаните “, както и невероятностите от „ Алиса в страната на чудесата “ са бледи мечти на създатели с оскъдно въображение. Не опознали калейдоскопа на политическия живот у нас, трансформирал Родината на българския суверен в негов пандемониум**.
Дори този средностатистически български жител да не е осведомен със сентенцията на полския стихотворец и писател-сатирик Станислав Лец (1909–1966 г.): „ За да стигнеш до извора, би трябвало да плуваш против течението “, то той се упътва към епистоларния пазач на правата на суверена, пръкнал се на 13 юли 1991 година – Конституцията на Република България.
И си задава един фундаментален въпрос: Конституира ли главният закон битността на България като република?
Републиканското тъждество не включва единствено равни цивилен и политически права, то утвърждава условието да се подсигуряват на всички жители обществени, стопански, културни условия, които разрешават всекиму да живее с присъщите на гражданския живот достолепие и самоуважение.
Още в античния Рим под „ република “ са разбирали политическата общественост от суверенни жители, учредена върху правото и общото богатство. Цицерон написа, че res publica значи „ каузи на народа “ (res publica – res populi), т.е., че публичните каузи (държавата) е дело на народа. И прибавя, че народ не е „ всеки общ брой от хора, съединени по някакъв си метод, а обединяване от хора, сплотени за съблюдаване на правовия ред и за общественост на ползите “.
Вторият главен принцип на републиканизма е в това, човек да не зависи от произвола на едного или на няколко и тя – свободата, – изисква, с изключение на строгото ценене на закона, тъждество в гражданските и политическите права. Ето за какво, преди всичко, републиката би трябвало да се опълчва против властта без задръжки и без правила – който и да я упражнява.
Но, както заключава още Николо Макиавели (1469–1527 г.), най-коварната заплаха, застрашаваща общата независимост, е политическата корупция, която прави жителите неспособни да преценят умно хората и нещата, кара ги да смесват добродетел с недостатък, лишава им моралната мощ да се опълчват на потисничеството и да се борят против несправедливостта, т.е. подтиква ги да слугуват и да угодничат.
Като противопоставяне на хората, които желаят да господстват над законите, да постановат своята воля и да трансформират другите жители в свои прислужници и източник на своите облаги, републиканските политически създатели нееднократно са повтаряли, че отбраната на републиканската форма на ръководство се поддържа от необикновен тип мъдрост, която кара жителите да проумеят, че техният персонален интерес не би трябвало да бъде насочван против общото благо; от онази благотворителност на душата и онази обективна упоритост, която ги подтиква да вземат участие в публичния живот; от онази вътрешна мощ, която им вдъхва убеденост да се опълчват на властниците и арогантните, които желаят да подтискат.
В сегашните условия у нас, когато същностната народна власт се измества от перцепционни пърформанси с фасадна народна власт, изпразнена от съдържание; когато държавното ръководство бива отклонявано от висшата си и единствена задача да служи за богатството на суверена, републиканизмът остава единственият вероятен план за изпълним обществен инженеринг, който би опазил обществено-държавната целокупност.
Но тази функционална отбрана на ползите на суверена би могла да се реализира на законова основа единствено в изискванията на една нова конституция, която да не съставлява сложно ограничаване на правото на суверена да реализира власт от последна инстанция – в контраст на патромониалното и клиентелисткото ръководство на (псевдо)елитите.
* – Авторът е ръководител на УС на Асоциацията за битка срещу корупцията в България.
** – (гр.) Свърталище на зли духове, пъкъл.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ