Русия е решила да възпроизведе всички ужаси, които преживя по време на Втората световна война
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Вече е ясно. Москва е решила да възпроизведе всички ужаси, които ѝ се наложи да преживее по време на Втората международна война, върху най-близкия си по кръв народ – този на Украйна.
Безкрайни колони със свръхмодерно оръжие, бомбардировки над мирни градовете, почтени жертви …Какъв абсурд! Точно по този начин и Хитлер потегли към Москва. А в този момент Путин потегли против кого? Не против Украйна. Той потегли против Русия и себе си.
Нечовешката орис, която Хитлер и нацизмът отредиха на хиляди почтени човешки същества, безумният поход на Путин към една близка по кръв и дух страна ни задължават да спестим заклинанията и да обърнем взор към това, което към този момент повече от 100 години не желаеме да разнищим с сериозна точност.
Това е отговорността на спечелилите, след всеки сериозен международен прелом. И дали техният нарцисизъм преди 100 години не приготви почвата за появяването на Хитлер, а през днешния ден не виждаме ли неговото сходство в облика на Путин?!
Нека с неутрален взор да се взрем в това, което спечелилите след Първата международна война и след Студената война сътвориха като идващ дневен ред на човечеството!
***
Първата международна война завърши със система от контракти, подписани в Париж, под диктовката на френския министър председател Жорж Клемансо. Тези контракти не представляваха нищо друго, с изключение на акт на жестока злопаметност към победените Германия, Австрия, Унгария и България. Несправедливостта към тези страни, отделяне на цели области от територията им и обричане на компактни маси техни сънародници на денационализация и геноцид посяха семето на реваншизма и отмъстителността. Няколкото опита за притъпяване чувствителността на победените към несправедливостите не дадоха стремежи резултат. Нито проектът за облекчение на немския репарационен дълг „ Дауес “ – 1924 година, нито конференцията в Локарно – 5 октомври 1925 година, на която Германия взе участие сякаш като пълноправен член наред с спечелилите, нито приемането на Германия в ОН и избирането ѝ за непрекъснат член на Съвета на тази интернационална организация – 8 септември 1926 година, нито конференцията за разоръжаване под егидата на ОН през 1926 и 1927 година, нито Пактът Бриян-Келог - 27 август 1928 година, за изключване на войната като средство за решение на интернационалните разногласия, дадоха някакъв резултат.
Не реализираха задачата си заради две съществени аргументи: спечелилите целеустремено и поредно отклоняваха всяка опция за проверка на несправедливите граници, наложени от Парижките контракти и по всякакъв начин отклоняваха въпроса за правата на малцинствата, макар че тези права официално бяха обезпечени в договорите от Париж.
И без значение, че тогавашният външен министър на Германия, Густав Щреземан, с висок професионализъм и предвидливост съумя да заобиколи доста от клопките на договорите, тежките им клаузи продължаваха да спъват естественото развиване на тези страни. Мрачната невъзможност елементарно можеше да бъде преодоляна, в случай че не срещаше на всяка крачка надменния нарцисизъм на господарите на Европа. И напълно разумно те се сблъскаха със своя огледален облик в лицето на новия общественик на Германия Адолф Хитлер. Той извади страната от ОН, прегази всички възпиращи клаузи на Парижките контракти и стартира невиждано превъоръжаване, с цел да затвори кръга на маниакалната злопаметност, сътворена от премиера на Франция Жорж Клемансо.
В този смисъл Хитлер е духовният наследник на Клемансо. Ето върху както към момента отбягваме да разсъждаваме, всички ние, които се кълнем, че сме почтени жители на сплотяваща се Европа.
***
Рухването на Берлинската стена, рухването на тоталитарните режими в Югоизточна Европа, обединяването на Германия, разпадането на Съветския съюз и разпускането на Варшавския контракт родиха доста екстаз, еуфория и нереални фантазии за бъдещето.
През 1992 година Франсис Фукуяма издаде фундаменталния си труд „ Краят на историята и последният човек “, в която уверяваше: „ Тържеството на Запада, на западната концепция бележи края на историята като „ такава “. По нататък той приказва за „ универсална хомогенна страна “, която съгласно него се състои от „ демократична народна власт в политиката “, а в „ стопанската система - достъп до видео касетофона и стерео уредби. “
Тези фриволни хрумвания за бъдещето, несъмнено, станаха прицел на политици, философи, икономисти с по-задълбочен взор върху сложността на протичащите процеси. Един от тях Ралф Дарендорф в книгата си „ Размисли върху революцията в Европа “, издадена и в България през 1992 година, не икономисва иронията си във връзка изказванията на Фукуяма:
„ …пътят към свободата не е път от една система до друга; той е път, който води към отворените пространства на безкрайните разновидности на бъдещето, някои от които се конкурират между тях. Тяхната конкуренция прави историята… “ И по-нататък: “Всички системи значат иго, в това число и „ естествената “ система на тоталния „ пазарен ред “,при който никой не се пробва да прави нещо друго, с изключение на да пази избрани правила на играта, открити от някоя мистериозна фракция от стопански съветници… “
На другия полюс са мислители и анализатори, които виждат света след Студената война в цялостен безпорядък. Французинът Ален Менк приказва за връщане на някакво ново Средновековие, а американците Макс Сингър и Арон Вилдавски настояват, че „ светът ще се раздели на зона на мира,демокрацията и благоденствието и зона на хаоса и анархията “.
Така е в областта на концепциите, интуитивната футурулогия и необозримите духовни пространства, където мисълта изненадва с непредвидени открития.
Реалната политика употребява други средства и принадлежности. Тя е задължена да дава отговори и да взема решения, които са съдбоносни освен за обособените страни, само че и за целия свят.
***
По същите проблеми за пътищата, по които да върви човечеството след Студената война, в тирада пред политици и дипломати в София Збигнев Бжежински разсъждава по този начин:
„ Каква голяма смяна! И въпреки всичко 50 години след Ялта и Потсдам ние сме изправени пред същите въпроси: какво би трябвало да бъде мястото на Германия и Централна Европа, в една по-голяма Европа? Каква би трябвало да бъде връзката на Русия с Европа? И на втори проект, само че от витално значимо значение, каква би трябвало да бъде ролята на Америка в Европа? Не единствено че сме изправени пред същите въпроси, само че съществува заплаха някои от същите илюзии да замъглят погледа, тъй че още веднъж да се окажем с историческа амнезия и стратегическо късогледство… “
И по-нататък: “Ако нова Русия се самоопредели като европейска страна и в случай че вследствие на това тя се трансформира в народна власт, тогава нейната орис е Европа. Но в случай че тя е евразийска страна, тогава нейните взаимоотношения с Европа ще бъдат по-неясни, доста по- малко цялостни … “ ( Збигнев Бжежински, „ Петдесет години след Ялта… “ в. „ Демокрация “, 3 април 1995 г.)
Оттук нататък цялата непредсказуема трудност на света беше сведена до опростената формула на отношението Запад –Русия. Съединени американски щати и Европейски Съюз желаеха да видят Русия такава, каквато я обрисува Збигнев Бжежински в речта си в София. Русия нямаше по какъв начин да се откаже от изконната си географска съдба на евразийска страна със характерна нематериалност, нрав и себевъзприемане…И да се желае тя да развие народна власт по европейски пример е заблуда.Това предопредели и по-нататъшното напрежение сред двете международни сили. На 26 февруари 1994 година лондонското списание „ Икономист “ цитира следните думи на външният министър на Москва Андрей Козирев: “…външната ни политика ще продължи да пази виталните ползи на Русия, даже в случаите, когато това ще опонира на ползите на Запада… “
Няколко месеци по-късно на 30 ноември 1994 година „ Интернешънъл Хералд Трибюн “ разгласява публикация, озаглавена „ Разширяването на НАТО би било сериозна неточност “. В нея създателят цитира думите на Сергей Караганов, консултант на Борис Елцин: “…ако НАТО се разшири в източна посока, Русия, без значение какво държавно управление ще има, ще се трансформира в ревизионистична страна, която ще се пробва да подкопава така и така нестабилния европейски ред… “
Нека да усмирим страстите, да се отдалечим от идеологическите си обременености и пристрастия и да забележим, дали декларираната позиция от Сергей Караганов не е отговор на надменността на спечелилите, които не желаеха да схванат, че не е допустимо Русия да избяга от евразийската си еднаквост и нрав, както не е допустимо някой да желае Европа да замязя на Русия? Най-ярко това недоумение е изразено от белгийския политолог Иван Ван дер Бергер.
Той не без възприятие на предимство и съзнателно предизвикателно се обръща към руснаците: „ … само че Русия загуби…и като победена страна в този момент тя би трябвало да смени режима, като вземе за модел режима на победителите…Русия ще бъде принизена до нивото на слаборазвита страна като Румъния или България – с евтина работна мощ, с евтини потребни изкопаеми, с оскъдно население и най-малко лична индустрия. Не знам по какъв начин може да се опълчи на това. Това е цената на провалянето, цената, която би трябвало да платите, за това, че загубихте студената война. Победителите ще ви колонизират… “(Иван Ван дер Бергер, “Цената на провалянето “, сп. „ Эхо планеты “,бр.39, 1994 година “ )
Москва одобри със стиснати зъби, разширението на Европейски Съюз и НАТО в Югоизточна и Източна Европа, както и в Прибалтика. Русия се оказа, обаче, прекомерно ревностна към ориста на постсъветското пространство, изключително към Украйна и Грузия. Големият въпрос е дали спечелилите в Студената война не трябваше да спрат дотук? Дали не трябваше да се подпише някакъв контракт сред Европейски Съюз,САЩ и Русия за неутралитета на страни като Украйна и Грузия, което да обезпечи тяхната самостоятелност и градивни връзки и със Запада, и с Русия?! Вместо това светът стана очевидец на внушения, от страна на европейските столици и от Вашингтон, за някаква близка вероятност за приемането на тези страни в Европейски Съюз и НАТО, което се оказа заблуда с тежки последствия за народа на Украйна, както виждаме през днешния ден.
Събитията в Южна Осетия и Абхазия през 2008 година, анексирането на Крим през 2014 година, оповестяването на „ независимостта “ на Луганската и Донецката „ републики “ единствено преди седмици не подсказваха ли към този момент, че в Москва господства един непредсказуем общественик - Путин, като Хитлер, с неимоверни упоритости за реванш и отмъщение…? И светът не се ли оказа още веднъж в безизходицата на 1-ви септември 1939 година и с печално пропуснати благоприятни условия за попречване на злото?
***
За страдание, в България войната в Украйна стана мотив за тягостни словесни престрелки сред фанатизирани русофили и западнофили. Така те не престават да потвърждават националната си комплексираност, политическата си инфантилност и геополитическото си незнание.
Представете си за миг, че България не е член на Европейски Съюз и НАТО! Какво би последвало, в случай че това беше по този начин? Спомняте ли си думите на съветския дипломат в Брюксел Владимир Чижов, който директно преди приемането на България в Европейски Съюз съобщи, без всякакво притеснение: “България ще стане нашият троянски кон в Европейски Съюз! “
Място за илюзии няма. От времето на Петър Първи и Екатерина Втора Русия гледа на Балканите, в частност на територията на България и Проливите, като основополагащ детайл в нейната имперска тактика за разширение. Няма да наблюдавам цялата верига от обстоятелства през вековете за съветските упоритости в България. Ще изтъквам единствено два документа, с източник Москва, при започване на Втората международна война.
На 14 януари 1941 година руското държавно управление предизвестява немския дипломат в Москва Фон дер Шуленберг, че то “счита територията в източната част на Балканите за зона на своята сигурност и не ще остане безучастно към събитията в този район… “
На 17 януари 1941 година в нота на Съюз на съветските социалистически републики до Външното министерство на Германия се упорства: “СССР ще смята настаняването на непознати войски в България или Проливите като посягане против ползите на руската сигурност… “ (Николай Генчев, „ Външната политика на България 1938-1941 година “, Враца, 1992 г.стр.261 )
Няма да се връщам към тези 45 години, в които руското наличие в България се пропагандираше като най-висше богатство за народа ни. Към днешния ден картината също заслужава справедлив разбор. Това прави френският публицист Жан- Баптист Нод през юли 2015 година във френското издание „ Нувел Обсерватьор “. Той твърди: “Днес Кремъл се стреми да поддържа близки контакти с най-предания си съдружник от епохата на Съюз на съветските социалистически републики с помощта на тесните си връзки с някогашните комунисти. Последните резервират своята власт в областта на стопанската система и медиите. Те са се трансформирали в „ алена олигархия “, тясно обвързвана с „ съветския бизнес “. Накрая създателят цитира думите на някогашния полковник от Комитет за Държавна сигурност (на СССР) Олег Гордиевски, бежанец в Париж. Според него щабът на съветските секрети служби в България наброява минимум 120 офицери…Пак съгласно него по данни на добре осведомен източник, Москва годишно харчи за агитация в България над 10 милиона евро…
Войната на Русия в Украйна изпари всички причини на речовитите съперниците на българското участие в Европейски Съюз и НАТО. Нашата принадлежност към тези два съюза са късмет и гаранция за националната и държавната ни сигурност. Място за спор няма!
***
Същественият въпрос, чийто отговор не би трябвало да подценяваме е различен. Могат ли през днешния ден, спечелилите в Студената война, пред лицето на ужасяващата картина в Украйна, да проучват, без самомнителност и с самообладание, всички пропуснати благоприятни условия за една по-толерантна и обективна архитектура на света след 1989 година?
И не е ли време към този момент да мислим не толкоз за войната в Украйна и за Путин, а за Русия след Путин!? Тогава и Запада, и Русия ще проумеят, че са обречени да си сътрудничат.
Другият вид е някакво ново Средновековие, както предричаше Ален Менк при започване на деветдесетте години, или нуклеарен апокалипсис…
Опитите да позволяваме проблемите на ХХI в. с наследените и към този момент ръждясали принадлежности на Студената война е заплетен анахронизъм!.
Иван Николов е публицист, журналист и издател. Той е основен редактор на списание „ България-Македония” и шеф на издателство „ Свети Климент Охридски “. Иван Николов е един от най-големите познавачи на балканските въпроси, създател на многочислени публикации и книги по тематиката. Текстът е написан особено за БГНЕС.
Вече е ясно. Москва е решила да възпроизведе всички ужаси, които ѝ се наложи да преживее по време на Втората международна война, върху най-близкия си по кръв народ – този на Украйна.
Безкрайни колони със свръхмодерно оръжие, бомбардировки над мирни градовете, почтени жертви …Какъв абсурд! Точно по този начин и Хитлер потегли към Москва. А в този момент Путин потегли против кого? Не против Украйна. Той потегли против Русия и себе си.
Нечовешката орис, която Хитлер и нацизмът отредиха на хиляди почтени човешки същества, безумният поход на Путин към една близка по кръв и дух страна ни задължават да спестим заклинанията и да обърнем взор към това, което към този момент повече от 100 години не желаеме да разнищим с сериозна точност.
Това е отговорността на спечелилите, след всеки сериозен международен прелом. И дали техният нарцисизъм преди 100 години не приготви почвата за появяването на Хитлер, а през днешния ден не виждаме ли неговото сходство в облика на Путин?!
Нека с неутрален взор да се взрем в това, което спечелилите след Първата международна война и след Студената война сътвориха като идващ дневен ред на човечеството!
***
Първата международна война завърши със система от контракти, подписани в Париж, под диктовката на френския министър председател Жорж Клемансо. Тези контракти не представляваха нищо друго, с изключение на акт на жестока злопаметност към победените Германия, Австрия, Унгария и България. Несправедливостта към тези страни, отделяне на цели области от територията им и обричане на компактни маси техни сънародници на денационализация и геноцид посяха семето на реваншизма и отмъстителността. Няколкото опита за притъпяване чувствителността на победените към несправедливостите не дадоха стремежи резултат. Нито проектът за облекчение на немския репарационен дълг „ Дауес “ – 1924 година, нито конференцията в Локарно – 5 октомври 1925 година, на която Германия взе участие сякаш като пълноправен член наред с спечелилите, нито приемането на Германия в ОН и избирането ѝ за непрекъснат член на Съвета на тази интернационална организация – 8 септември 1926 година, нито конференцията за разоръжаване под егидата на ОН през 1926 и 1927 година, нито Пактът Бриян-Келог - 27 август 1928 година, за изключване на войната като средство за решение на интернационалните разногласия, дадоха някакъв резултат.
Не реализираха задачата си заради две съществени аргументи: спечелилите целеустремено и поредно отклоняваха всяка опция за проверка на несправедливите граници, наложени от Парижките контракти и по всякакъв начин отклоняваха въпроса за правата на малцинствата, макар че тези права официално бяха обезпечени в договорите от Париж.
И без значение, че тогавашният външен министър на Германия, Густав Щреземан, с висок професионализъм и предвидливост съумя да заобиколи доста от клопките на договорите, тежките им клаузи продължаваха да спъват естественото развиване на тези страни. Мрачната невъзможност елементарно можеше да бъде преодоляна, в случай че не срещаше на всяка крачка надменния нарцисизъм на господарите на Европа. И напълно разумно те се сблъскаха със своя огледален облик в лицето на новия общественик на Германия Адолф Хитлер. Той извади страната от ОН, прегази всички възпиращи клаузи на Парижките контракти и стартира невиждано превъоръжаване, с цел да затвори кръга на маниакалната злопаметност, сътворена от премиера на Франция Жорж Клемансо.
В този смисъл Хитлер е духовният наследник на Клемансо. Ето върху както към момента отбягваме да разсъждаваме, всички ние, които се кълнем, че сме почтени жители на сплотяваща се Европа.
***
Рухването на Берлинската стена, рухването на тоталитарните режими в Югоизточна Европа, обединяването на Германия, разпадането на Съветския съюз и разпускането на Варшавския контракт родиха доста екстаз, еуфория и нереални фантазии за бъдещето.
През 1992 година Франсис Фукуяма издаде фундаменталния си труд „ Краят на историята и последният човек “, в която уверяваше: „ Тържеството на Запада, на западната концепция бележи края на историята като „ такава “. По нататък той приказва за „ универсална хомогенна страна “, която съгласно него се състои от „ демократична народна власт в политиката “, а в „ стопанската система - достъп до видео касетофона и стерео уредби. “
Тези фриволни хрумвания за бъдещето, несъмнено, станаха прицел на политици, философи, икономисти с по-задълбочен взор върху сложността на протичащите процеси. Един от тях Ралф Дарендорф в книгата си „ Размисли върху революцията в Европа “, издадена и в България през 1992 година, не икономисва иронията си във връзка изказванията на Фукуяма:
„ …пътят към свободата не е път от една система до друга; той е път, който води към отворените пространства на безкрайните разновидности на бъдещето, някои от които се конкурират между тях. Тяхната конкуренция прави историята… “ И по-нататък: “Всички системи значат иго, в това число и „ естествената “ система на тоталния „ пазарен ред “,при който никой не се пробва да прави нещо друго, с изключение на да пази избрани правила на играта, открити от някоя мистериозна фракция от стопански съветници… “
На другия полюс са мислители и анализатори, които виждат света след Студената война в цялостен безпорядък. Французинът Ален Менк приказва за връщане на някакво ново Средновековие, а американците Макс Сингър и Арон Вилдавски настояват, че „ светът ще се раздели на зона на мира,демокрацията и благоденствието и зона на хаоса и анархията “.
Така е в областта на концепциите, интуитивната футурулогия и необозримите духовни пространства, където мисълта изненадва с непредвидени открития.
Реалната политика употребява други средства и принадлежности. Тя е задължена да дава отговори и да взема решения, които са съдбоносни освен за обособените страни, само че и за целия свят.
***
По същите проблеми за пътищата, по които да върви човечеството след Студената война, в тирада пред политици и дипломати в София Збигнев Бжежински разсъждава по този начин:
„ Каква голяма смяна! И въпреки всичко 50 години след Ялта и Потсдам ние сме изправени пред същите въпроси: какво би трябвало да бъде мястото на Германия и Централна Европа, в една по-голяма Европа? Каква би трябвало да бъде връзката на Русия с Европа? И на втори проект, само че от витално значимо значение, каква би трябвало да бъде ролята на Америка в Европа? Не единствено че сме изправени пред същите въпроси, само че съществува заплаха някои от същите илюзии да замъглят погледа, тъй че още веднъж да се окажем с историческа амнезия и стратегическо късогледство… “
И по-нататък: “Ако нова Русия се самоопредели като европейска страна и в случай че вследствие на това тя се трансформира в народна власт, тогава нейната орис е Европа. Но в случай че тя е евразийска страна, тогава нейните взаимоотношения с Европа ще бъдат по-неясни, доста по- малко цялостни … “ ( Збигнев Бжежински, „ Петдесет години след Ялта… “ в. „ Демокрация “, 3 април 1995 г.)
Оттук нататък цялата непредсказуема трудност на света беше сведена до опростената формула на отношението Запад –Русия. Съединени американски щати и Европейски Съюз желаеха да видят Русия такава, каквато я обрисува Збигнев Бжежински в речта си в София. Русия нямаше по какъв начин да се откаже от изконната си географска съдба на евразийска страна със характерна нематериалност, нрав и себевъзприемане…И да се желае тя да развие народна власт по европейски пример е заблуда.Това предопредели и по-нататъшното напрежение сред двете международни сили. На 26 февруари 1994 година лондонското списание „ Икономист “ цитира следните думи на външният министър на Москва Андрей Козирев: “…външната ни политика ще продължи да пази виталните ползи на Русия, даже в случаите, когато това ще опонира на ползите на Запада… “
Няколко месеци по-късно на 30 ноември 1994 година „ Интернешънъл Хералд Трибюн “ разгласява публикация, озаглавена „ Разширяването на НАТО би било сериозна неточност “. В нея създателят цитира думите на Сергей Караганов, консултант на Борис Елцин: “…ако НАТО се разшири в източна посока, Русия, без значение какво държавно управление ще има, ще се трансформира в ревизионистична страна, която ще се пробва да подкопава така и така нестабилния европейски ред… “
Нека да усмирим страстите, да се отдалечим от идеологическите си обременености и пристрастия и да забележим, дали декларираната позиция от Сергей Караганов не е отговор на надменността на спечелилите, които не желаеха да схванат, че не е допустимо Русия да избяга от евразийската си еднаквост и нрав, както не е допустимо някой да желае Европа да замязя на Русия? Най-ярко това недоумение е изразено от белгийския политолог Иван Ван дер Бергер.
Той не без възприятие на предимство и съзнателно предизвикателно се обръща към руснаците: „ … само че Русия загуби…и като победена страна в този момент тя би трябвало да смени режима, като вземе за модел режима на победителите…Русия ще бъде принизена до нивото на слаборазвита страна като Румъния или България – с евтина работна мощ, с евтини потребни изкопаеми, с оскъдно население и най-малко лична индустрия. Не знам по какъв начин може да се опълчи на това. Това е цената на провалянето, цената, която би трябвало да платите, за това, че загубихте студената война. Победителите ще ви колонизират… “(Иван Ван дер Бергер, “Цената на провалянето “, сп. „ Эхо планеты “,бр.39, 1994 година “ )
Москва одобри със стиснати зъби, разширението на Европейски Съюз и НАТО в Югоизточна и Източна Европа, както и в Прибалтика. Русия се оказа, обаче, прекомерно ревностна към ориста на постсъветското пространство, изключително към Украйна и Грузия. Големият въпрос е дали спечелилите в Студената война не трябваше да спрат дотук? Дали не трябваше да се подпише някакъв контракт сред Европейски Съюз,САЩ и Русия за неутралитета на страни като Украйна и Грузия, което да обезпечи тяхната самостоятелност и градивни връзки и със Запада, и с Русия?! Вместо това светът стана очевидец на внушения, от страна на европейските столици и от Вашингтон, за някаква близка вероятност за приемането на тези страни в Европейски Съюз и НАТО, което се оказа заблуда с тежки последствия за народа на Украйна, както виждаме през днешния ден.
Събитията в Южна Осетия и Абхазия през 2008 година, анексирането на Крим през 2014 година, оповестяването на „ независимостта “ на Луганската и Донецката „ републики “ единствено преди седмици не подсказваха ли към този момент, че в Москва господства един непредсказуем общественик - Путин, като Хитлер, с неимоверни упоритости за реванш и отмъщение…? И светът не се ли оказа още веднъж в безизходицата на 1-ви септември 1939 година и с печално пропуснати благоприятни условия за попречване на злото?
***
За страдание, в България войната в Украйна стана мотив за тягостни словесни престрелки сред фанатизирани русофили и западнофили. Така те не престават да потвърждават националната си комплексираност, политическата си инфантилност и геополитическото си незнание.
Представете си за миг, че България не е член на Европейски Съюз и НАТО! Какво би последвало, в случай че това беше по този начин? Спомняте ли си думите на съветския дипломат в Брюксел Владимир Чижов, който директно преди приемането на България в Европейски Съюз съобщи, без всякакво притеснение: “България ще стане нашият троянски кон в Европейски Съюз! “
Място за илюзии няма. От времето на Петър Първи и Екатерина Втора Русия гледа на Балканите, в частност на територията на България и Проливите, като основополагащ детайл в нейната имперска тактика за разширение. Няма да наблюдавам цялата верига от обстоятелства през вековете за съветските упоритости в България. Ще изтъквам единствено два документа, с източник Москва, при започване на Втората международна война.
На 14 януари 1941 година руското държавно управление предизвестява немския дипломат в Москва Фон дер Шуленберг, че то “счита територията в източната част на Балканите за зона на своята сигурност и не ще остане безучастно към събитията в този район… “
На 17 януари 1941 година в нота на Съюз на съветските социалистически републики до Външното министерство на Германия се упорства: “СССР ще смята настаняването на непознати войски в България или Проливите като посягане против ползите на руската сигурност… “ (Николай Генчев, „ Външната политика на България 1938-1941 година “, Враца, 1992 г.стр.261 )
Няма да се връщам към тези 45 години, в които руското наличие в България се пропагандираше като най-висше богатство за народа ни. Към днешния ден картината също заслужава справедлив разбор. Това прави френският публицист Жан- Баптист Нод през юли 2015 година във френското издание „ Нувел Обсерватьор “. Той твърди: “Днес Кремъл се стреми да поддържа близки контакти с най-предания си съдружник от епохата на Съюз на съветските социалистически републики с помощта на тесните си връзки с някогашните комунисти. Последните резервират своята власт в областта на стопанската система и медиите. Те са се трансформирали в „ алена олигархия “, тясно обвързвана с „ съветския бизнес “. Накрая създателят цитира думите на някогашния полковник от Комитет за Държавна сигурност (на СССР) Олег Гордиевски, бежанец в Париж. Според него щабът на съветските секрети служби в България наброява минимум 120 офицери…Пак съгласно него по данни на добре осведомен източник, Москва годишно харчи за агитация в България над 10 милиона евро…
Войната на Русия в Украйна изпари всички причини на речовитите съперниците на българското участие в Европейски Съюз и НАТО. Нашата принадлежност към тези два съюза са късмет и гаранция за националната и държавната ни сигурност. Място за спор няма!
***
Същественият въпрос, чийто отговор не би трябвало да подценяваме е различен. Могат ли през днешния ден, спечелилите в Студената война, пред лицето на ужасяващата картина в Украйна, да проучват, без самомнителност и с самообладание, всички пропуснати благоприятни условия за една по-толерантна и обективна архитектура на света след 1989 година?
И не е ли време към този момент да мислим не толкоз за войната в Украйна и за Путин, а за Русия след Путин!? Тогава и Запада, и Русия ще проумеят, че са обречени да си сътрудничат.
Другият вид е някакво ново Средновековие, както предричаше Ален Менк при започване на деветдесетте години, или нуклеарен апокалипсис…
Опитите да позволяваме проблемите на ХХI в. с наследените и към този момент ръждясали принадлежности на Студената война е заплетен анахронизъм!.
Иван Николов е публицист, журналист и издател. Той е основен редактор на списание „ България-Македония” и шеф на издателство „ Свети Климент Охридски “. Иван Николов е един от най-големите познавачи на балканските въпроси, създател на многочислени публикации и книги по тематиката. Текстът е написан особено за БГНЕС.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ