Има ли решение на македонския възел?
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Коментар на доцент Лъчезар Стоянов за комплицирания проблем с Република Северна Македония:
За първи път след приемането ни в Европейски Съюз всички меродавни институции в България – държавно управление, Народно събрание и Президент – демонстрираха рядко единогласие и не поддържаха започването на договаряния за приемане на Република Северна Македония за участие в Европейски Съюз. Мотивите за това са неизпълнението на поетите отговорности с Договора за другарство сред двете страни и България ясно показва своите съответни условия. Това изненада Скопие и провокира напряко неврастенична антибългарска реакция. И в случай че тази реакция не е толкоз учудваща с оглед и на до момента водената политика, то реакцията на избрани среди в България е дваж по-учудваща. Тази малобройна, само че креслива и обичайно критикарска група е извънредно разнородна - от малограмотни и все търсещи абсурда публицисти, през всичко знаещите блогъри и влогъри до извънредно леви либерали интернационалисти. Те с комунистически жар ни убеждават, че нацията и националните ползи са единствено излишно задължение по пътя на построяването на бъдещото световно общество и в частност - да се откажем от своето минало в името на приемането на районен съд Македония в Европейски Съюз. И скопските политици, и българските критикари настояват, че българската позиция е ултиматум, с който се отхвърля македонската еднаквост (идентитет) – съществуването на обособена македонска нация и език. Именно с това изказване се раздухва невиждана антибългарска акция в районен съд Македония и дейна външнополитическа агитация. Проблемът на Скопие е, че това не просто не дава отговор на истината, а е преднамерена неистина!
Всъщност каква е българската позиция?
Първото, което би трябвало да се подчертае е, че тя е в цялостно единодушие с правилата на интернационалното право и основополагащите хрумвания на Европейски Съюз. В единодушие с правилото на признание действителностите, основани след Втората международна война, с изключение на признаването на страната (което България първа направи!), към този момент в духа на правилата на Европейски Съюз се признават и основаните в нея нови политически действителности. България признава съществуването на обособена македонска нация и публична книжовна норма – т.е. македонски език.
Тогава къде е казусът?
Проблемът е в това, че в Междуправителствения контракт е записано, че имаме обща история, която взаимно да честваме. Създадената на негова основа Междуправителствената научна комисия само би трябвало да откри докога продължава взаимната ни история и кои са най-важните събития и персони, на които да се отдава респект. Това на процедура значи формалните управляващи в Скопие да признаят, че македонската нация и езикова норма са построени на българска основа. Тук ясно желая да дефинирам това, което политиците в Скопие не желаят, а в София не споделят ясно – неоспоримата от научна позиция истина, че МАКЕДОНСКАТА НАЦИЯ Е ПОЛИТИЧЕСКА. а не етническа. Тя е плод на съчетаването на една политически дефинирана концепция и характерната политическа орис на територия и население, откъснато от главната маса на българската нация. Нервността на Скопие е провокирана от това, че тази теза влиза в остро несъгласие с публично наложения и практикуван македонизъм, основан върху концепцията за етническия темперамент на македонската нация.
Македонизмът е дефиниран като политическа концепция в края на ХIХ в. от сръбския академик и политик Стоян Новакович, подсилен от Русия при започване на ХХ в. и най-после (макар и с други цели) натрапен на всички комунистически партии през януари 1931 година. Въпреки другите политически функции, които му се разпореждат, той е основан върху априорната теза за съществуването на македонска националност и нация разнообразни от българската. Затова кражбата на историята става неизбежна. Както постоянно – за изпълнителите на политически поръчки подправеното приспособяване на историческата истина не е било проблем. Дълго време – до идването на власт на комунистическите партии в България и Югославия през 1944/5 година, македонизмът няма доста адепти даже в подложената на сърбизация Вардарска Македония. След това, като публична държавна политика, наложена със силата на държавната насила и всеобщи репресии, процесът се форсира в името на създаване на Българо-Югославска федерация по самодейност и под егидата на Москва. В нея се планува Федералната република Македония, уголемена с българската Пиринска Македония, да бъде независима единица. Така в комунистическа Югославия македонската страна, нация и език са превърнати в конституционна норма. Това и изяснява за какво югоносталгията е толкоз мощна, а култът към комунистическите величия и особено към Тито продължава да е сакрално ненарушим.
Поради всеобщата опозиция и краха на концепцията за създаване на федерация през 1948 година, през 1963 година политиката на насилствена македонизация публично е оповестена за неточност от Българска комунистическа партия. Освобождаването на историографията от наложените ѝ догми след 1989 година докара до еднопосочна оценка на насилствената македонизация като на едно от най-големите закононарушения на комунистическия режим в България. Това влезе в учебните стратегии, а Георги Димитров към този момент не е измежду най-тачените персони в нашата история. Създадените македонци у нас са бързо стопяваща се групичка.
Този, въпреки най-кратък обзор, идва да ни поддържа тезата, че македонизмът е политическа идея, която се осъществя с политически средства и най-много посредством страната. Или по-ясно – основаната на основата на македонизма нация е ПОЛИТИЧЕСКА. Именно в това е и самата същина на казуса. Още от формулирането си и в духа на ХIХ в., та до момента македонизмът е основан върху априорната теза, че и македонската нация, също като останалите на Балканите, е етническа – т.е. образувана на основата на настрана и характерно население.
Кражбата на българската история става съществена цел, тъй като Сърбия посредством македонизма преследва образуване на районно съзнание и по този начин блокира устрема на преобладаваща България да промени статуквото и сплоти българската нация. Именно антиревизионистичната устременост на македонизма карат Русия, по-късно и Съюз на съветските социалистически републики, а в разнообразни интервали и други велики сили - да го поддържат. Това е повода и през днешния ден да получава поддръжка. На това и разчитаха в Скопие. Само че нашите сътрудници и другари би трябвало да си дават сметка, че защитаваният от районен съд Македония в този му вид македонизъм е основан, съществува и ще съществува на антибългарска основа. С приемането на тази страна за член на Европейски Съюз този македонизъм ще бъде легализиран, а това значи, че проблемите единствено ще бъдат задълбочени и усложнени. Задължително е да се прояви същото далновидно схващане, че както Гърция с твърдоглавие съумя да спре мераците на Скопие посредством „ антиквизацията “ да открадне нейното антично завещание, по този начин и да поддържа българския блян да запази своето историческо и културно завещание. Още повече, че ние желаеме сплотяване, а не разделяне, а още по-малко спорове в този момент и в бъдеще.
Какво е решението?
То е ясно и е пред очите ни. Просто ръководещите в Скопие би трябвало да намерят куража и най-накрая скъсат с архаичната ХIХ-ти вековната антибългарска матрица и признаят, че МАКЕДОНСКАТА НАЦИЯ Е МОДЕРНА ПОЛИТИЧЕСКА НАЦИЯ.
Какво ще произтече от това?
Признаваното и от България битие на обособена македонска нация. Признаване, че тя е дефинитивно образувана на територията на днешна районен съд Македония, в действителност признавано с отхвърли на Скопие да желае признание на македонско малцинство в България. Кога и по какъв начин е станало – дано учените решат. Впрочем доста от актуалните народи са политически (като да вземем за пример американската) и това не е спънка за тяхното сполучливо политическо, стопанско и културно развиване.
Признаване, че модерната македонска нация е зародила на основата на българската националност. Показателно е, че повече от 65 хиляди жители на РСМ са получили българско поданство, доказвайки своите български корени, въпреки част от тях да са с македонско съзнание.
Признаването на обособен македонски език. Кой, по кое време и по какъв начин на основата на български диалекти е кодифицирал тази книжовна норма остава единствено обект за университетски занимания.
Такова решение би следвало и в РСМ най-накрая да стартира, както и във всички останали някогашни комунистически страни - сложният развой на преосмисляне и преоценка на предишното, освободени от идеологически и политически канони и ограничавания. Колкото и трудно да е това.
Приемането на това решение като авансово изискване ще реши най-важните проблеми. Първо – в Европейски Съюз ние ще сътрудничим със настояща районен съд Македония с нейните неоспорими от никого вътрешнополитически действителности. Второ – съгласно условията на Европейски Съюз районен съд Македония няма да има нерешени конфликтни проблеми със своите съседи. Трето – в случай че не спре, то мощно ще ограничи опциите за външна интервенция в нейната външна и вътрешна политика.
Най-сетне решаването на казуса се връща при тези, които могат и би трябвало да го решат – виновните политици в Скопие, София и Европейски Съюз. Крайно време е политици и общественици край Вардар да осъзнаят своята отговорност, скъсат с щраусовата си политика и проявят кураж и предвидливост в името на нейното по-светло бъдеще.
Приемането на тази явна истина ще постави завършек на безперспективното вглеждане в предишното и езика на омразата.
Ако добре аргументираме и необятно разгласим тази наша позиция, безспорно ще получим освен поддръжката на нашите сътрудници в Европейски Съюз и НАТО.
Коментар на доцент Лъчезар Стоянов за комплицирания проблем с Република Северна Македония:
За първи път след приемането ни в Европейски Съюз всички меродавни институции в България – държавно управление, Народно събрание и Президент – демонстрираха рядко единогласие и не поддържаха започването на договаряния за приемане на Република Северна Македония за участие в Европейски Съюз. Мотивите за това са неизпълнението на поетите отговорности с Договора за другарство сред двете страни и България ясно показва своите съответни условия. Това изненада Скопие и провокира напряко неврастенична антибългарска реакция. И в случай че тази реакция не е толкоз учудваща с оглед и на до момента водената политика, то реакцията на избрани среди в България е дваж по-учудваща. Тази малобройна, само че креслива и обичайно критикарска група е извънредно разнородна - от малограмотни и все търсещи абсурда публицисти, през всичко знаещите блогъри и влогъри до извънредно леви либерали интернационалисти. Те с комунистически жар ни убеждават, че нацията и националните ползи са единствено излишно задължение по пътя на построяването на бъдещото световно общество и в частност - да се откажем от своето минало в името на приемането на районен съд Македония в Европейски Съюз. И скопските политици, и българските критикари настояват, че българската позиция е ултиматум, с който се отхвърля македонската еднаквост (идентитет) – съществуването на обособена македонска нация и език. Именно с това изказване се раздухва невиждана антибългарска акция в районен съд Македония и дейна външнополитическа агитация. Проблемът на Скопие е, че това не просто не дава отговор на истината, а е преднамерена неистина!
Всъщност каква е българската позиция?
Първото, което би трябвало да се подчертае е, че тя е в цялостно единодушие с правилата на интернационалното право и основополагащите хрумвания на Европейски Съюз. В единодушие с правилото на признание действителностите, основани след Втората международна война, с изключение на признаването на страната (което България първа направи!), към този момент в духа на правилата на Европейски Съюз се признават и основаните в нея нови политически действителности. България признава съществуването на обособена македонска нация и публична книжовна норма – т.е. македонски език.
Тогава къде е казусът?
Проблемът е в това, че в Междуправителствения контракт е записано, че имаме обща история, която взаимно да честваме. Създадената на негова основа Междуправителствената научна комисия само би трябвало да откри докога продължава взаимната ни история и кои са най-важните събития и персони, на които да се отдава респект. Това на процедура значи формалните управляващи в Скопие да признаят, че македонската нация и езикова норма са построени на българска основа. Тук ясно желая да дефинирам това, което политиците в Скопие не желаят, а в София не споделят ясно – неоспоримата от научна позиция истина, че МАКЕДОНСКАТА НАЦИЯ Е ПОЛИТИЧЕСКА. а не етническа. Тя е плод на съчетаването на една политически дефинирана концепция и характерната политическа орис на територия и население, откъснато от главната маса на българската нация. Нервността на Скопие е провокирана от това, че тази теза влиза в остро несъгласие с публично наложения и практикуван македонизъм, основан върху концепцията за етническия темперамент на македонската нация.
Македонизмът е дефиниран като политическа концепция в края на ХIХ в. от сръбския академик и политик Стоян Новакович, подсилен от Русия при започване на ХХ в. и най-после (макар и с други цели) натрапен на всички комунистически партии през януари 1931 година. Въпреки другите политически функции, които му се разпореждат, той е основан върху априорната теза за съществуването на македонска националност и нация разнообразни от българската. Затова кражбата на историята става неизбежна. Както постоянно – за изпълнителите на политически поръчки подправеното приспособяване на историческата истина не е било проблем. Дълго време – до идването на власт на комунистическите партии в България и Югославия през 1944/5 година, македонизмът няма доста адепти даже в подложената на сърбизация Вардарска Македония. След това, като публична държавна политика, наложена със силата на държавната насила и всеобщи репресии, процесът се форсира в името на създаване на Българо-Югославска федерация по самодейност и под егидата на Москва. В нея се планува Федералната република Македония, уголемена с българската Пиринска Македония, да бъде независима единица. Така в комунистическа Югославия македонската страна, нация и език са превърнати в конституционна норма. Това и изяснява за какво югоносталгията е толкоз мощна, а култът към комунистическите величия и особено към Тито продължава да е сакрално ненарушим.
Поради всеобщата опозиция и краха на концепцията за създаване на федерация през 1948 година, през 1963 година политиката на насилствена македонизация публично е оповестена за неточност от Българска комунистическа партия. Освобождаването на историографията от наложените ѝ догми след 1989 година докара до еднопосочна оценка на насилствената македонизация като на едно от най-големите закононарушения на комунистическия режим в България. Това влезе в учебните стратегии, а Георги Димитров към този момент не е измежду най-тачените персони в нашата история. Създадените македонци у нас са бързо стопяваща се групичка.
Този, въпреки най-кратък обзор, идва да ни поддържа тезата, че македонизмът е политическа идея, която се осъществя с политически средства и най-много посредством страната. Или по-ясно – основаната на основата на македонизма нация е ПОЛИТИЧЕСКА. Именно в това е и самата същина на казуса. Още от формулирането си и в духа на ХIХ в., та до момента македонизмът е основан върху априорната теза, че и македонската нация, също като останалите на Балканите, е етническа – т.е. образувана на основата на настрана и характерно население.
Кражбата на българската история става съществена цел, тъй като Сърбия посредством македонизма преследва образуване на районно съзнание и по този начин блокира устрема на преобладаваща България да промени статуквото и сплоти българската нация. Именно антиревизионистичната устременост на македонизма карат Русия, по-късно и Съюз на съветските социалистически републики, а в разнообразни интервали и други велики сили - да го поддържат. Това е повода и през днешния ден да получава поддръжка. На това и разчитаха в Скопие. Само че нашите сътрудници и другари би трябвало да си дават сметка, че защитаваният от районен съд Македония в този му вид македонизъм е основан, съществува и ще съществува на антибългарска основа. С приемането на тази страна за член на Европейски Съюз този македонизъм ще бъде легализиран, а това значи, че проблемите единствено ще бъдат задълбочени и усложнени. Задължително е да се прояви същото далновидно схващане, че както Гърция с твърдоглавие съумя да спре мераците на Скопие посредством „ антиквизацията “ да открадне нейното антично завещание, по този начин и да поддържа българския блян да запази своето историческо и културно завещание. Още повече, че ние желаеме сплотяване, а не разделяне, а още по-малко спорове в този момент и в бъдеще.
Какво е решението?
То е ясно и е пред очите ни. Просто ръководещите в Скопие би трябвало да намерят куража и най-накрая скъсат с архаичната ХIХ-ти вековната антибългарска матрица и признаят, че МАКЕДОНСКАТА НАЦИЯ Е МОДЕРНА ПОЛИТИЧЕСКА НАЦИЯ.
Какво ще произтече от това?
Признаваното и от България битие на обособена македонска нация. Признаване, че тя е дефинитивно образувана на територията на днешна районен съд Македония, в действителност признавано с отхвърли на Скопие да желае признание на македонско малцинство в България. Кога и по какъв начин е станало – дано учените решат. Впрочем доста от актуалните народи са политически (като да вземем за пример американската) и това не е спънка за тяхното сполучливо политическо, стопанско и културно развиване.
Признаване, че модерната македонска нация е зародила на основата на българската националност. Показателно е, че повече от 65 хиляди жители на РСМ са получили българско поданство, доказвайки своите български корени, въпреки част от тях да са с македонско съзнание.
Признаването на обособен македонски език. Кой, по кое време и по какъв начин на основата на български диалекти е кодифицирал тази книжовна норма остава единствено обект за университетски занимания.
Такова решение би следвало и в РСМ най-накрая да стартира, както и във всички останали някогашни комунистически страни - сложният развой на преосмисляне и преоценка на предишното, освободени от идеологически и политически канони и ограничавания. Колкото и трудно да е това.
Приемането на това решение като авансово изискване ще реши най-важните проблеми. Първо – в Европейски Съюз ние ще сътрудничим със настояща районен съд Македония с нейните неоспорими от никого вътрешнополитически действителности. Второ – съгласно условията на Европейски Съюз районен съд Македония няма да има нерешени конфликтни проблеми със своите съседи. Трето – в случай че не спре, то мощно ще ограничи опциите за външна интервенция в нейната външна и вътрешна политика.
Най-сетне решаването на казуса се връща при тези, които могат и би трябвало да го решат – виновните политици в Скопие, София и Европейски Съюз. Крайно време е политици и общественици край Вардар да осъзнаят своята отговорност, скъсат с щраусовата си политика и проявят кураж и предвидливост в името на нейното по-светло бъдеще.
Приемането на тази явна истина ще постави завършек на безперспективното вглеждане в предишното и езика на омразата.
Ако добре аргументираме и необятно разгласим тази наша позиция, безспорно ще получим освен поддръжката на нашите сътрудници в Европейски Съюз и НАТО.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ