101 години Ньойски договор - една от най-пагубните спогодби в цялата българска история
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
В края на Първата международна война българската страна има нещастието да е от страната на изгубилите най-големия до тогава международен спор. Тя, както и останалите съдружници от Централните сили, е принудена да моли за мир.
Така на 27 ноември 1919 година се подписва несъмнено една от най-пагубните спогодби в цялата българска история, а точно – Ньойският контракт.
Договорът е подписан от тогавашния министър-председател Александър Стамболийски, а съгласно известната легенда незабавно откакто поставя подписа си под документа, той обществено чупи на две писалката си, с цел да покаже на Антантата възмущението си от наложения на България диктат.
Ньойският контракт откъсва от територията на България 11 278 кв. км., 600 000 българи остават отвън границите. Репарациите, които би трябвало да изплати страната ни на съдружниците, възлизат на 2,25 милиарда златни франка.
Според клаузите на контракта губим Южна Добруджа, Струмишко и Западните околности. Западна Тракия е окупирана от френски войски, а на конференцията в Сан-Ремо през 1920 година Антантата я предава на Гърция с ангажимента тя да обезпечи на България свободен и безмитен изход на Бяло море - нещо, което в никакъв случай не става.
От военна позиция на българите е неразрешено да имат тежки въоръжения, да имат наборна войска, а професионалната армия е лимитирана до 20 000 души. С течение на времето родните политици съумяват да се договорят за 10 000 жандармеристи и 3000 души гранични войски.
Картината е покъртителна като към нея се прибавят към 400 000 деца-сираци, още 400 000 – 500 000 емигранти пристигнали в България.
Всички въпроси по отношение на бъдещите взаимоотношения сред спечелили и победени се уреждат преди този момент на Парижката мирна конференция, открита на 18 януари 1919 година.
Ръководител на българската делегация е Теодор Теодоров – министър-председател и министър на външните работи и изповеданията, а в нейния състав влизат Венелин Ганев – министър на правораздаването, Янко Сакъзов – министър на търговията, индустрията и труда, Александър Стамболийски – министър на публичните здания, Михаил Сарафов – някогашен министър. Заедно с тях са редица движимости лица и секретари, които оказват помощ. Сред тях се отличават имената на Иван Евстратиев Гешов, началникът на Генералния щаб ген. Иван Луков, посланикът в Съединени американски щати Стефан Панаретов, депутатът от комунистическата партия Никола Сакаров, ръководителят на Съюза на тракийските сдружения в България Димитър Михалчев.
Впечатление прави и наличието на Надежда Станчова, щерка на българския посланик Димитър Станчов, чието семейство поддържа положителни контакти с общественици от Франция и Англия. Както се вижда, това са някои от най-подготвените и способни български държавници, дипломати и политици.
Техните умения обаче скоро се оказват без значение. Обстановката по посрещането на делегацията като че ли загатва бъдещите събития. Тя идва в Париж на 26 юли 1919 година. Членовете ѝ са настанени в хотел „ Мадридски палат “, в предградието Ньой и са сложени под полицейско наблюдаване. Контактите им с външни лица не могат да станат без зоркия контрол на органите на реда. Това доста лимитира способността на делегацията да реализира директни връзки, посредством които да търси схващане за своите ползи.
В предварителните съвещания на комисията, която се занимава с българския въпрос излиза наяве, че страната ще пострада извънредно съществено поради присъединяване си във войната. Мерките, които са взети от Великите сили се оказват прекомерно крайни.
Самият президент на Съединени американски щати – Удроу Уилсън, отявлено им се опълчва и декларира, че сходно решение на казуса би довело единствено и само до втора международна война (така и става през 1939 година).
По време на разискванията България получава известна поддръжка против някои несъразмерни претенции на нейните балкански съседи. Това става най-много от страна на Съединени американски щати и Италия. Така да вземем за пример още на 21 юли, на съвещание на комисията за границите е прочетен отчет, в който е изразена американската позиция: „ Американската делегация счита, че ще бъде нецелесъобразно да се наложи на една нация за тя да бъде осъдена със загубата на територия, върху която тя има обективни етнически и стопански искания “.
Въпреки голям брой сходни заявки, делегацията на Съединени американски щати би трябвало да се преценява с мнението на своите съдружници от Антантата и в последна сметка съумява само да ограничи в известна степен претенциите на българските съседи, без да демонстрира непримиримост в договарянията със своите съдружници. От друга страна италианското застъпване е предизвикано от усилването на Гърция и е преодоляно елементарно от англо-френския блок посредством отстъпки.
Проектодоговорът, направен напълно от спечелилите, е показан на българската делегация на 19 септември, когато под защита нейните членове са съпроводени до Министерството на външните работи на Франция. Даден е период от 25 дни за запознаване с текста и вероятно изявление на възражения. Искането на българските представители този период да се удължи на два месеца не е почетено.
Клаузите провокират реакция на българските представители. Делегацията показва несъгласието си с откъсването на Южна Добруджа, Западните околности и Западна Тракия. По отношение на Македония тя предлага популацията единствено да дефинира ориста си посредством осъществяване на допитване. Възражения се изричат и във връзка с непостижимите за България репарации и останалите финансови тежести.
На 3 ноември е изпратен отговор на българските възражения, а дружно с това и окончателният текст на контракта. Претенциите на страната са отхвърлени и е даден период от 10 дни за позитивен или негативен отговор. Възможността за отвод от страна на България е значително само на хартия. Съюзниците категорично показват, че при подобен сюжет действието на Солунското помирение ще се счита за прекратено.
Отговорността пада върху новия министър-председател Александър Стамболийски, чиито последни опити за намаляване на някои от клаузите също са несполучливи. Няма опция да организира срещи с основните фигури от делегациите на Антантата, а балканските им съдружници упорстват за по-бързо подписване на контракта.
Официалното сключване става в парижкото предградие Ньой на Сена от Стамболийски за България и от спечелилите в лицето на Съединени американски щати, Британската империя, Франция, Италия и Япония като основните съюзени сили и техните съдружници Белгия, Китай, Куба, Гърция, Хиджас (днес Саудитска Арабия), Полша, Португалия, Румъния, Кралство на сърби, хървати и словенци, Сиам (днешен Тайланд) и Чехословакия.
Най-голямо значение се отдава на териториалните клаузи, съгласно които българската страна е лишена от Западните околности, които са с значимо стратегическо значение – Царибродско, Босилеградско, елементи от Трънско и Кулско минават под властта на Кралство на сърби, хървати и словенци, което получава и град Струмица с неговата местност. Южна Добруджа остава част от Румъния, а Беломорска Тракия е сложена под контрола на съдружниците, като нейното бъдеще остава за решение на по-късен стадий. Въпреки това член 48 планува стопански достъп на България в Егейско море. Само година по-късно, на конференцията в Сан Ремо, Беломорска Тракия е предадена на Гърция, а обещанията по член 48 остават неизпълнени.
Според финансовите клаузи страната е задължена да изплати 2,250 милиарда златни франка с рента от 5% (с изключение на първите две вноски, които са с рента от 2%) или общо за 37 години сумата възлиза на съвсем 5 милиарда златни франка – сума, непостижима за българското държавно управление по това време. В период от пет години естествените запаси от мините край Перник би трябвало да се изнасят за Кралство на сърби, хървати и словенци. Впечатление прави, че за разлика от споразуменията с останалите победени сили, сумата е тъкмо избрана.
Освен репарациите, клаузите на контракта плануват спомагателни финансови тежести: окупационен дълг, прехрана на смесените арбитражни съдилища, комисиите по разоръжаването и репарациите, реституции и други По подигравка на ориста България още веднъж би трябвало да поеме и част от османския дълг. Интересно е визията на спечелилите за размера на репарациите. Според тях сумата е доста по-малка от вредите, които България нанася на своите врагове по време на войната и нейният размер е понижен само заради осъзнатата от съдружниците неспособност българската страна да изплати една по-голяма сума.
Военните клаузи обричат България на една непрекъсната неустановеност. Премахната е наборната система и съставът на българската войска се образува само на непринуден принцип. В рамките на тази самобитна професионална армия е неразрешено общата цифра на военнослужещите (включително офицерите и служителите от допълващите части) да надвишава 20 000 души. Броят на офицерите не може да надминава 1/20 от целия състав на войската, а при подофицерите – 1/15.
Направено е изключение за стражари, митничари, горски стражари, локални и общински полицейски сътрудници и други, които обаче не могат да надвишават броя на изпълнявалите сходни длъжности към 1911 година, т.е. да са над 10 000. Точната цифра следва да се дефинира от Съюзническата военно-контролна комисия. На България е разрешено да набере до 3000 души гранична стража (отново на непринуден принцип), а общото число на пушките в ползване да не надвишава 33 000.
Нещо повече, несъмнено е едно-единствено военно учебно заведение, а във всички останали просветителни институции и клубове е неразрешено занимаването с каквито и да е военни въпроси. В часовете по гимнастика не се разрешава практическо напътствие за приложимост на оръжие и всевъзможни други извършения, свързани с война.
Ньойският контракт съдържа и някои рядкости, подбудени от известното преповтаряне на клаузите от Версайския контракт сред спечелилите и Германия като да вземем за пример възбраната на България да има подводници, дирижабли и други Въпреки това те могат да се преглеждат и като една добра застраховка, като тук е задоволително да посочим обстоятелството, че по време на войната българската страна разполага с подводница.
В заключителните разпореди се планува, че договорът влиза в действие посредством ратификация, като това не зависи от ратификацията на всички съюзени сили. Ньойският контракт няма период, нещо което е изцяло разумно, имайки поради желанието на спечелилите да основат един ненакърним следвоенен ред.
България ратифицира контракта на 15 февруари 1920 година.
Сенатът на Съединени американски щати обаче отхвърля да ратифицира Парижките мирни контракти, воден от лични външнополитически съображения. Това се отнася и за Ньойския контракт.
Как тогава се уреждат връзките сред България и Съединени американски щати? Администрацията на новия президент Уорън Хардинг (4 март 1921 – 2 август 1923 година) предлага сключването на сепаративен контракт с България, какъвто метод Щатите подхващат с Германия, Австрия и Унгария.
През декември 1921 година държавният секретар Чарлс Хюз изпраща до пълномощния министър в София проектодоговор, в който е изразено „ желанието да се развиват другарски връзки, както и да се окуражи комерсиалният продан “.
Проектът за съглашение е показан на Александър Стамболийски. Естествено по неговото наличие пораждат разногласия, само че рухването на кабинета на Български земеделски народен съюз след преврата от 9 юни 1923 година и тежката вътрешнополитическа обстановка в България по-късно не разрешават да се преодолеят противоречивите моменти.
Все отново Ньойският контракт открива опцията за присъединението на България към Обществото на народите (ОН), чийто статут е неразделна част от мирното съглашение. Така България е една от първите победени страни, членуващи в организацията, влизайки по едно и също време с Австрия през 1920 година. В идващите години ОН заема значимо място в опитите на София за мирна проверка, както и в прекратяването на гръцката експанзия от 1925 година.
Съгласно контракта, България се причислява и към Международната организация на труда (МОТ). В идващите години тя приема всички нейни по-важни решения и развива впечатляващата обществена система и трудово законодателство за времето си, макар обстоятелството, че равнището ѝ на индустриализация е по-ниско от това на други европейски страни.
Разпадът на Югославия през 90-те години на ХХ век провокира редица въпроси към Ньойския контракт, наред с които и опцията за неговата проверка в частта му за Западните околности. Сърбия, както и останалите четири страни, зародили на мястото на Югославия, са правоприемници на Югославия според съглашение сред тях от 2001 година. Виенската спогодба за правоприемство от страните във връзка с договорите обаче категорично изключва въпроса за откритите посредством контракт държавни граници. Освен всичко друго България е обвързана и с Парижкия кротичък контракт от 1947 година, в чийто чл.1 границите на страната са такива, каквито съществуват на 1 януари 1941 година, т.е. без Западните околности.
Ньойският контракт маркира и Втората национална злополука. Българският народен въпрос освен не е решен, само че минава във фаза, в която негово реализиране става извънредно мъчно. Почти всички придобивки от войните са изгубени (с изключение на Пиринска Македония и Родопите). България е в дипломатическа изолираност и в идващите години нейните държавни управления се стремят първо да я преодолеят и едвам по-късно се ориентират към мирна проверка на контракта.
Но като че ли най-пагубната последица е разбиването на националното единение. От този миг се вижда изключително ясно разделянето в обществото както по повод целите във външна политика, по този начин и в посоката на вътрешното развиване. В идващите години България е залята от политически убийства, преврати, атентати, опити за въстания и непрестанни борби сред другите публични групи.
Години по-късно, споменът за нещастието от Ньой изиграва значима роля за политическите решения на цар Борис III. По време на Втората международна война, България още веднъж застава зад своя предходен съдружник – Германия.
Коментар: Епицентър
В края на Първата международна война българската страна има нещастието да е от страната на изгубилите най-големия до тогава международен спор. Тя, както и останалите съдружници от Централните сили, е принудена да моли за мир.
Така на 27 ноември 1919 година се подписва несъмнено една от най-пагубните спогодби в цялата българска история, а точно – Ньойският контракт.
Договорът е подписан от тогавашния министър-председател Александър Стамболийски, а съгласно известната легенда незабавно откакто поставя подписа си под документа, той обществено чупи на две писалката си, с цел да покаже на Антантата възмущението си от наложения на България диктат.
Ньойският контракт откъсва от територията на България 11 278 кв. км., 600 000 българи остават отвън границите. Репарациите, които би трябвало да изплати страната ни на съдружниците, възлизат на 2,25 милиарда златни франка.
Според клаузите на контракта губим Южна Добруджа, Струмишко и Западните околности. Западна Тракия е окупирана от френски войски, а на конференцията в Сан-Ремо през 1920 година Антантата я предава на Гърция с ангажимента тя да обезпечи на България свободен и безмитен изход на Бяло море - нещо, което в никакъв случай не става.
От военна позиция на българите е неразрешено да имат тежки въоръжения, да имат наборна войска, а професионалната армия е лимитирана до 20 000 души. С течение на времето родните политици съумяват да се договорят за 10 000 жандармеристи и 3000 души гранични войски.
Картината е покъртителна като към нея се прибавят към 400 000 деца-сираци, още 400 000 – 500 000 емигранти пристигнали в България.
Всички въпроси по отношение на бъдещите взаимоотношения сред спечелили и победени се уреждат преди този момент на Парижката мирна конференция, открита на 18 януари 1919 година.
Ръководител на българската делегация е Теодор Теодоров – министър-председател и министър на външните работи и изповеданията, а в нейния състав влизат Венелин Ганев – министър на правораздаването, Янко Сакъзов – министър на търговията, индустрията и труда, Александър Стамболийски – министър на публичните здания, Михаил Сарафов – някогашен министър. Заедно с тях са редица движимости лица и секретари, които оказват помощ. Сред тях се отличават имената на Иван Евстратиев Гешов, началникът на Генералния щаб ген. Иван Луков, посланикът в Съединени американски щати Стефан Панаретов, депутатът от комунистическата партия Никола Сакаров, ръководителят на Съюза на тракийските сдружения в България Димитър Михалчев.
Впечатление прави и наличието на Надежда Станчова, щерка на българския посланик Димитър Станчов, чието семейство поддържа положителни контакти с общественици от Франция и Англия. Както се вижда, това са някои от най-подготвените и способни български държавници, дипломати и политици.
Техните умения обаче скоро се оказват без значение. Обстановката по посрещането на делегацията като че ли загатва бъдещите събития. Тя идва в Париж на 26 юли 1919 година. Членовете ѝ са настанени в хотел „ Мадридски палат “, в предградието Ньой и са сложени под полицейско наблюдаване. Контактите им с външни лица не могат да станат без зоркия контрол на органите на реда. Това доста лимитира способността на делегацията да реализира директни връзки, посредством които да търси схващане за своите ползи.
В предварителните съвещания на комисията, която се занимава с българския въпрос излиза наяве, че страната ще пострада извънредно съществено поради присъединяване си във войната. Мерките, които са взети от Великите сили се оказват прекомерно крайни.
Самият президент на Съединени американски щати – Удроу Уилсън, отявлено им се опълчва и декларира, че сходно решение на казуса би довело единствено и само до втора международна война (така и става през 1939 година).
По време на разискванията България получава известна поддръжка против някои несъразмерни претенции на нейните балкански съседи. Това става най-много от страна на Съединени американски щати и Италия. Така да вземем за пример още на 21 юли, на съвещание на комисията за границите е прочетен отчет, в който е изразена американската позиция: „ Американската делегация счита, че ще бъде нецелесъобразно да се наложи на една нация за тя да бъде осъдена със загубата на територия, върху която тя има обективни етнически и стопански искания “.
Въпреки голям брой сходни заявки, делегацията на Съединени американски щати би трябвало да се преценява с мнението на своите съдружници от Антантата и в последна сметка съумява само да ограничи в известна степен претенциите на българските съседи, без да демонстрира непримиримост в договарянията със своите съдружници. От друга страна италианското застъпване е предизвикано от усилването на Гърция и е преодоляно елементарно от англо-френския блок посредством отстъпки.
Проектодоговорът, направен напълно от спечелилите, е показан на българската делегация на 19 септември, когато под защита нейните членове са съпроводени до Министерството на външните работи на Франция. Даден е период от 25 дни за запознаване с текста и вероятно изявление на възражения. Искането на българските представители този период да се удължи на два месеца не е почетено.
Клаузите провокират реакция на българските представители. Делегацията показва несъгласието си с откъсването на Южна Добруджа, Западните околности и Западна Тракия. По отношение на Македония тя предлага популацията единствено да дефинира ориста си посредством осъществяване на допитване. Възражения се изричат и във връзка с непостижимите за България репарации и останалите финансови тежести.
На 3 ноември е изпратен отговор на българските възражения, а дружно с това и окончателният текст на контракта. Претенциите на страната са отхвърлени и е даден период от 10 дни за позитивен или негативен отговор. Възможността за отвод от страна на България е значително само на хартия. Съюзниците категорично показват, че при подобен сюжет действието на Солунското помирение ще се счита за прекратено.
Отговорността пада върху новия министър-председател Александър Стамболийски, чиито последни опити за намаляване на някои от клаузите също са несполучливи. Няма опция да организира срещи с основните фигури от делегациите на Антантата, а балканските им съдружници упорстват за по-бързо подписване на контракта.
Официалното сключване става в парижкото предградие Ньой на Сена от Стамболийски за България и от спечелилите в лицето на Съединени американски щати, Британската империя, Франция, Италия и Япония като основните съюзени сили и техните съдружници Белгия, Китай, Куба, Гърция, Хиджас (днес Саудитска Арабия), Полша, Португалия, Румъния, Кралство на сърби, хървати и словенци, Сиам (днешен Тайланд) и Чехословакия.
Най-голямо значение се отдава на териториалните клаузи, съгласно които българската страна е лишена от Западните околности, които са с значимо стратегическо значение – Царибродско, Босилеградско, елементи от Трънско и Кулско минават под властта на Кралство на сърби, хървати и словенци, което получава и град Струмица с неговата местност. Южна Добруджа остава част от Румъния, а Беломорска Тракия е сложена под контрола на съдружниците, като нейното бъдеще остава за решение на по-късен стадий. Въпреки това член 48 планува стопански достъп на България в Егейско море. Само година по-късно, на конференцията в Сан Ремо, Беломорска Тракия е предадена на Гърция, а обещанията по член 48 остават неизпълнени.
Според финансовите клаузи страната е задължена да изплати 2,250 милиарда златни франка с рента от 5% (с изключение на първите две вноски, които са с рента от 2%) или общо за 37 години сумата възлиза на съвсем 5 милиарда златни франка – сума, непостижима за българското държавно управление по това време. В период от пет години естествените запаси от мините край Перник би трябвало да се изнасят за Кралство на сърби, хървати и словенци. Впечатление прави, че за разлика от споразуменията с останалите победени сили, сумата е тъкмо избрана.
Освен репарациите, клаузите на контракта плануват спомагателни финансови тежести: окупационен дълг, прехрана на смесените арбитражни съдилища, комисиите по разоръжаването и репарациите, реституции и други По подигравка на ориста България още веднъж би трябвало да поеме и част от османския дълг. Интересно е визията на спечелилите за размера на репарациите. Според тях сумата е доста по-малка от вредите, които България нанася на своите врагове по време на войната и нейният размер е понижен само заради осъзнатата от съдружниците неспособност българската страна да изплати една по-голяма сума.
Военните клаузи обричат България на една непрекъсната неустановеност. Премахната е наборната система и съставът на българската войска се образува само на непринуден принцип. В рамките на тази самобитна професионална армия е неразрешено общата цифра на военнослужещите (включително офицерите и служителите от допълващите части) да надвишава 20 000 души. Броят на офицерите не може да надминава 1/20 от целия състав на войската, а при подофицерите – 1/15.
Направено е изключение за стражари, митничари, горски стражари, локални и общински полицейски сътрудници и други, които обаче не могат да надвишават броя на изпълнявалите сходни длъжности към 1911 година, т.е. да са над 10 000. Точната цифра следва да се дефинира от Съюзническата военно-контролна комисия. На България е разрешено да набере до 3000 души гранична стража (отново на непринуден принцип), а общото число на пушките в ползване да не надвишава 33 000.
Нещо повече, несъмнено е едно-единствено военно учебно заведение, а във всички останали просветителни институции и клубове е неразрешено занимаването с каквито и да е военни въпроси. В часовете по гимнастика не се разрешава практическо напътствие за приложимост на оръжие и всевъзможни други извършения, свързани с война.
Ньойският контракт съдържа и някои рядкости, подбудени от известното преповтаряне на клаузите от Версайския контракт сред спечелилите и Германия като да вземем за пример възбраната на България да има подводници, дирижабли и други Въпреки това те могат да се преглеждат и като една добра застраховка, като тук е задоволително да посочим обстоятелството, че по време на войната българската страна разполага с подводница.
В заключителните разпореди се планува, че договорът влиза в действие посредством ратификация, като това не зависи от ратификацията на всички съюзени сили. Ньойският контракт няма период, нещо което е изцяло разумно, имайки поради желанието на спечелилите да основат един ненакърним следвоенен ред.
България ратифицира контракта на 15 февруари 1920 година.
Сенатът на Съединени американски щати обаче отхвърля да ратифицира Парижките мирни контракти, воден от лични външнополитически съображения. Това се отнася и за Ньойския контракт.
Как тогава се уреждат връзките сред България и Съединени американски щати? Администрацията на новия президент Уорън Хардинг (4 март 1921 – 2 август 1923 година) предлага сключването на сепаративен контракт с България, какъвто метод Щатите подхващат с Германия, Австрия и Унгария.
През декември 1921 година държавният секретар Чарлс Хюз изпраща до пълномощния министър в София проектодоговор, в който е изразено „ желанието да се развиват другарски връзки, както и да се окуражи комерсиалният продан “.
Проектът за съглашение е показан на Александър Стамболийски. Естествено по неговото наличие пораждат разногласия, само че рухването на кабинета на Български земеделски народен съюз след преврата от 9 юни 1923 година и тежката вътрешнополитическа обстановка в България по-късно не разрешават да се преодолеят противоречивите моменти.
Все отново Ньойският контракт открива опцията за присъединението на България към Обществото на народите (ОН), чийто статут е неразделна част от мирното съглашение. Така България е една от първите победени страни, членуващи в организацията, влизайки по едно и също време с Австрия през 1920 година. В идващите години ОН заема значимо място в опитите на София за мирна проверка, както и в прекратяването на гръцката експанзия от 1925 година.
Съгласно контракта, България се причислява и към Международната организация на труда (МОТ). В идващите години тя приема всички нейни по-важни решения и развива впечатляващата обществена система и трудово законодателство за времето си, макар обстоятелството, че равнището ѝ на индустриализация е по-ниско от това на други европейски страни.
Разпадът на Югославия през 90-те години на ХХ век провокира редица въпроси към Ньойския контракт, наред с които и опцията за неговата проверка в частта му за Западните околности. Сърбия, както и останалите четири страни, зародили на мястото на Югославия, са правоприемници на Югославия според съглашение сред тях от 2001 година. Виенската спогодба за правоприемство от страните във връзка с договорите обаче категорично изключва въпроса за откритите посредством контракт държавни граници. Освен всичко друго България е обвързана и с Парижкия кротичък контракт от 1947 година, в чийто чл.1 границите на страната са такива, каквито съществуват на 1 януари 1941 година, т.е. без Западните околности.
Ньойският контракт маркира и Втората национална злополука. Българският народен въпрос освен не е решен, само че минава във фаза, в която негово реализиране става извънредно мъчно. Почти всички придобивки от войните са изгубени (с изключение на Пиринска Македония и Родопите). България е в дипломатическа изолираност и в идващите години нейните държавни управления се стремят първо да я преодолеят и едвам по-късно се ориентират към мирна проверка на контракта.
Но като че ли най-пагубната последица е разбиването на националното единение. От този миг се вижда изключително ясно разделянето в обществото както по повод целите във външна политика, по този начин и в посоката на вътрешното развиване. В идващите години България е залята от политически убийства, преврати, атентати, опити за въстания и непрестанни борби сред другите публични групи.
Години по-късно, споменът за нещастието от Ньой изиграва значима роля за политическите решения на цар Борис III. По време на Втората международна война, България още веднъж застава зад своя предходен съдружник – Германия.
Коментар: Епицентър
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ