Въпрос на чест
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Само една седмица откакто един тунизиец преряза гръкляните на две богомолки в Ница и обезглави клисаря на църквата „ Света Богородица, американският всекидневник „ The New York Times " посвети обширна публикация на Франция.
Авторът на материала, някой си Бен Смит, разобличи обстойно неуспеха на френския интеграционен модел. Стремежът на французите да наложат светско общество, чиито членове разполагат с равни права, без религиозни и етнически разлики, е неразбираем за американския публицист.
Той даже демонстрира схващане и ненапълно оправдава ислямистите. Ако тези редове бяха оповестени от вестник на страна, чиито жители всяка заран носеха кроасани на съседите си, а вечер се събираха на чашка, обявата би могла да служи за урок и даже за образец. Американският публицист обаче демонстрира мъчно обяснима слепота. Бен Смит проучва обстановката във Франция, без да вижда протичащото се към него.
Съвременна Америка е раздробена на раси, етноси, обществени касти, секти и религии, които се управляват от лични правила и традиции. В тази мозайка всеки пази традициите на страната от която е пристигнал, той или родителите му. Поради това в Щатите постоянно има конфликти, които са на границата на гражданската война.
Ако Америка е основана от емигранти, Франция не е .
" Равенство, приятелство и независимост " не е единствено девиз. Това е закон, който задължава новопристигналите да одобряват метода на живот на локалните хора. Пристрастният взор на Бен Смит към протичащото се във Франция, дефинира готвещия се закон срещу „ ислямския фракционизъм “, като израз на ислямофобия. Полицейските обиски във фондациите проповядващи ненавист към „ неверниците “ съгласно него са проява на расизъм и ксенофобия. Никъде в публикацията не става дума за 290-те човешки живота, които ислямските фанатици лишиха в последните пет години.
Ако тази публикация беше написана по поръчка на Ердоган и оповестена в Истанбул може би никой нямаше да ѝ обърне огромно внимание. Тя обаче излиза в международна медия с голяма публика в миг, в който френското общество стартира война против крайния ислям, несъответстващ със полезностите на демокрацията.
Американският публицист даже не си задава въпроса - откакто френските управляващи преследват мюсюлманите, за какво хилядите мигранти от Афганистан, Пакистан, и Чечня, не се насочват към Турция, а избират Франция?
Еманюел Макрон, който владее чудесно британски, е сред постоянните читатели на вестника.
За френският президент, както и за болшинството французи, „ Свободата на словото “ е заветен принцип.
В името на същият този принцип страната е давала и дава почтени жертви, които заслужават респект и почитание. След като се среща с обявата Макрон звъни персонално на Бен Смит, който наподобява е повече „ Бен “ в сравнение с Смит.
За наличието на диалога може единствено да се допуска. Това което френските медии разясниха е безапелационното опровергаване, както на причините, по този начин и на заключенията оповестени в „ The New York Times “.
Знае се също, че Макрон е споделил в умозаключение на американския публицист
„ Ако желаете да пишете за Франция, може да ми се обадите преди този момент! “
Само часове след диалога, редакцията на вестника смъкна публикацията отдадена на Франция от уеб страницата на изданието.
Колкото и необичайно да звучи, за България също се написа. И то не малко. Само през ноември тази година вестник „ Le Monde “ разгласява публикация отдадена на всеобщата злост на българите към Делян Пеевски и връзките му с Бойко Борисов.
Преди това в „ Nouvel Obs “ бе оповестена анкета по отношение на търговията с български паспорти, въртяна от Държавната Агенция за българите от чужбина.
Преди години, „ потерята “ на властта против Алексей Петров също откри отзив в Париж. Никой от София не опроверга изявленията на френските публицисти.
Това или значи, че няма наранени или, че ръководещите не владеят непознати езици.
Само една седмица откакто един тунизиец преряза гръкляните на две богомолки в Ница и обезглави клисаря на църквата „ Света Богородица, американският всекидневник „ The New York Times " посвети обширна публикация на Франция.
Авторът на материала, някой си Бен Смит, разобличи обстойно неуспеха на френския интеграционен модел. Стремежът на французите да наложат светско общество, чиито членове разполагат с равни права, без религиозни и етнически разлики, е неразбираем за американския публицист.
Той даже демонстрира схващане и ненапълно оправдава ислямистите. Ако тези редове бяха оповестени от вестник на страна, чиито жители всяка заран носеха кроасани на съседите си, а вечер се събираха на чашка, обявата би могла да служи за урок и даже за образец. Американският публицист обаче демонстрира мъчно обяснима слепота. Бен Смит проучва обстановката във Франция, без да вижда протичащото се към него.
Съвременна Америка е раздробена на раси, етноси, обществени касти, секти и религии, които се управляват от лични правила и традиции. В тази мозайка всеки пази традициите на страната от която е пристигнал, той или родителите му. Поради това в Щатите постоянно има конфликти, които са на границата на гражданската война.
Ако Америка е основана от емигранти, Франция не е .
" Равенство, приятелство и независимост " не е единствено девиз. Това е закон, който задължава новопристигналите да одобряват метода на живот на локалните хора. Пристрастният взор на Бен Смит към протичащото се във Франция, дефинира готвещия се закон срещу „ ислямския фракционизъм “, като израз на ислямофобия. Полицейските обиски във фондациите проповядващи ненавист към „ неверниците “ съгласно него са проява на расизъм и ксенофобия. Никъде в публикацията не става дума за 290-те човешки живота, които ислямските фанатици лишиха в последните пет години.
Ако тази публикация беше написана по поръчка на Ердоган и оповестена в Истанбул може би никой нямаше да ѝ обърне огромно внимание. Тя обаче излиза в международна медия с голяма публика в миг, в който френското общество стартира война против крайния ислям, несъответстващ със полезностите на демокрацията.
Американският публицист даже не си задава въпроса - откакто френските управляващи преследват мюсюлманите, за какво хилядите мигранти от Афганистан, Пакистан, и Чечня, не се насочват към Турция, а избират Франция?
Еманюел Макрон, който владее чудесно британски, е сред постоянните читатели на вестника.
За френският президент, както и за болшинството французи, „ Свободата на словото “ е заветен принцип.
В името на същият този принцип страната е давала и дава почтени жертви, които заслужават респект и почитание. След като се среща с обявата Макрон звъни персонално на Бен Смит, който наподобява е повече „ Бен “ в сравнение с Смит.
За наличието на диалога може единствено да се допуска. Това което френските медии разясниха е безапелационното опровергаване, както на причините, по този начин и на заключенията оповестени в „ The New York Times “.
Знае се също, че Макрон е споделил в умозаключение на американския публицист
„ Ако желаете да пишете за Франция, може да ми се обадите преди този момент! “
Само часове след диалога, редакцията на вестника смъкна публикацията отдадена на Франция от уеб страницата на изданието.
Колкото и необичайно да звучи, за България също се написа. И то не малко. Само през ноември тази година вестник „ Le Monde “ разгласява публикация отдадена на всеобщата злост на българите към Делян Пеевски и връзките му с Бойко Борисов.
Преди това в „ Nouvel Obs “ бе оповестена анкета по отношение на търговията с български паспорти, въртяна от Държавната Агенция за българите от чужбина.
Преди години, „ потерята “ на властта против Алексей Петров също откри отзив в Париж. Никой от София не опроверга изявленията на френските публицисти.
Това или значи, че няма наранени или, че ръководещите не владеят непознати езици.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ