Ръководство за обществена опасност: шеф на районно – нисък риск, кмет – заплаха за държавата
В България очевидно има нова канара за „ социална заплаха “. Ако си началник на районно с обвинявания за групи, палежи и дрога – рисков си до тази вечер, след това си безвреден и си вървиш вкъщи. Ако си митичен контрабандист, укривал се 20 години – отново безвреден, щом ти се е допил чай и лекуване. Миналото се занулява, паметта на институциите – също.
Но в случай че си кмет, обществена фигура, без оръжие, без бягство, без 20 години укриване – тогава си смъртна опасност за страната. Пет месеца арест, тъй като някъде в делото се мярка рушвет от банички и чай. Очевидно това е върхът на проведената престъпност.
Ако се проучват обществените изявления от последните месеци, се обрисува надълбоко несъгласие в метода, по който българската правосъдна система прави оценка риска, публичната заплаха и потребността от арест. Това несъгласие към този момент не може да бъде обяснено с „ преценка по съответен случай “, а наподобява като резистентен модел на селективно правоприлагане.
Според медийни изявления, началникът на Пето районно ръководство – Пламен Максимов – е разследван по изказвания за управление на проведена група, свързвана с палежи и наркотрафик, както и за контакти с фигури от подземния свят, известни с прякори като Железара и Стъкларя. Това са изказвания, които по всички типичен критерии попадат в категорията „ висок публичен риск “. И все пак, карцерът трае алегорично – едно денонощие – след което следва освобождение с аргумента, че няма заплаха.
От аналитична позиция тук поражда първият основен въпрос: по какъв начин институциите дефинират „ заплаха “, когато става дума за човек с дългогодишна позиция в Министерство на вътрешните работи, професионални контакти, вътрешна информация и хипотетично въздействие? Ако сходен профил не попада в категорията „ риск за следствието “, тогава самата категория губи смисъл.
Контрастът става още по-остър, когато се сложи паралелно казусът с кмета на Варна – Благомир Коцев. Публична фигура, с непрекъснат адрес, политическа отговорност и висока известност, която по формулировка затруднява укриване. И все пак – нескончаем арест, стимулиран с „ социална заплаха “, по дело с стеснен финансов мащаб, най-малко съгласно обществено известната информация.
Тук към този момент не става дума за съответни персони, а за институционална логичност. Когато съгласно изявления шеф на районно с тежки изказвания към себе си е третиран като най-малък риск, а определен кмет – като опасност за обществото, казусът не е в обособения проблем, а в стандарта.
Анализът на тези случаи демонстрира, че карцерът в България все по-често действа не като процесуална мярка, а като инструмент за надзор на обществения разказ. При едни – безмълвно омекотяване и бързо освобождение. При други – демонстративна суровост и дълготрайно задържане. Това поражда разумно подозрение, че „ публичната заплаха “ не се мери с обстоятелства, а с институционална принадлежност.
Когато съдът и прокуратурата ползват разнообразни аршини по отношение на сходни или даже несъизмерими по тежест случаи, доверието в правораздаването неизбежно ерозира.
В този смисъл апелът „ време е да изтрием правораздаването и да стартираме отначало “ не е прочувствена хипербола, а аналитично умозаключение за система, която е изгубила най-важното си качество – предвидимостта. А когато правораздаването е непредвидимо, то престава да бъде правораздаване и се трансформира в инструмент за селективно влияние.
Б.р. - фотографията не е неверно сложена.
