За да не се превърне българското правосъдие в Ердоганово
Коментар на Ивайло Нойзи Цветков:
Седя и се чудя: отиваме ли към турски Ердоганов модел в правосъдната система? Защо се запитвам? Защото по моему има нещо като днешната Ердоганова двоякост на правораздавателната действителност, част от която може би се следи и у нас. А точно: официално и популистки Ердоган съвсем всяка седмица изяснява, че фокусът му е в справедливостта, както се споделя и партията му, само че в действителност мнозина приказват за безмилостно смазване на политическите съперници.
И още по-големият въпрос е: допустимо ли е днешната българска власт да упражнява по-мек вид на същото?
Думам ти за Турция, сещай се за България
Отбягвам съзнателно проблема " Коцев " и " говора примерно ", както споделя Хазарта, само че и с опит за взор от хеликоптер върху системата. Първото и най-важно, което ми хрумва, е, че като правист, пък и наблюдаващ на процесите, имам вяра надълбоко в българския съд и множеството български съдии. Голямата част от тях са същински почтени магистрати, които, доколкото им разрешават рамките на правото, се опълчват на изкривяванията в системата. Същевременно с помощта на Третата индустриална гражданска война прекомерно постоянно " орки " съдят по Фейса вместо съдиите, а това е изронващо и даже разпадащо за самата концепция на правото. Още по-красиво казано по древноримскому (и по-специално от Салустий в " Югуртинската война " ): Когато улицата се намеси в правото, то изхвърча през прозореца.
А за какво започнах с Турция: тъй като има директни паралели, въпреки и в релативно друг подтекст. Имам два образеца за вас. Първият е истанбулският кмет Екрем Имамоглу, а другият е Селахатин Демирташ, най-успешният тамошен кюрдски водач. Имамоглу е в злокобния затвор " Силиври ", а Демирташ - в сходен в Одрин. Тук " занимателното " е, че вторият е на път да излезе, тъй като Ердогановият ултра-националистичен съдружник Девлет Бахчели желае да се показа пред различен тип гласоподаватели като " демократичен ". С други думи: следим едно властово двуличие, което споделя, че макар десетилетната война против кюрдите, ние ги приоритизираме и възприемаме. Това, несъмнено, е безсрамен отзвук на неудържимата популистка вълна в днешния свят, която постоянно премазва смисъла и рациото за сметка на краткотрайни политически дивиденти. Гледаме го и у нас.
Имамоглу наподобява като съвършената жертва на властническата и подчинена правосъдна система. Той два пъти е избиран за кмет на Истанбул от опозиционната Републиканска партия и за мнозина безспорната назидателно е вкаран в пандиза от Ердогановия режим - режим, който напълно двойствено е в положение да продуцира две действителности. Едната публична, а другата - строго политическа. Това да ви наподобява на нещо?
И в този момент идва и същински мъчителният проблем по отношение на нашата действителност. Демирташ ще подписа договорка и ще излезе, само че съвсем университетският въпрос е допустимо ли е политици да употребяват правосъдната система като инструмент? Тогава идва остарелият римски въпрос " quis custodiet Ipsos custodes ", т.е кой би ни пазил от самите пазачи (на правото)? Възможно ли е към този момент да живеем в страна, в която правосъдната система да бърка - преднамерено или не - наказателното с политическото? И да употребява главните медии за нужната съпътстваща назидателност? Помислете малко.
За да не завоюва злият вълк
Да опитам и леко метафизичен, без когнитивно напрежение. Самата доктрина на правото, като че ли комфортно неразбираема даже за някои изявени магистрати, презумира, че всеки е почтен до доказвано на противното, а не бърза жертва на Facebook правораздаването. Т.е. тя е питагорейска априори - допускаме, че субектът е добър, а не неприятен, само че когато попаднем на неприятен, наказването би трябвало да го промени. И вие безусловно не знаете каква голяма " писателска " работа прави даден арбитър, с цел да съблюдава закона (тук турските ми образци от нагоре не работят).
Би работило единствено едно: съдиите у нас да запазят един тип Платоновата си почтеност. Ако загубим и нея, губим всичко, и тогава, да речем, вълкът от " Ну, погоди " печели мача против зайчето на справедливостта.
Има и огромен информационен проблем, обвързван с обяснимия национален блян по бързо правораздаване. Съдиите напълно вярно не се изясняват пред медиите, само че в днешната цифрова среда това води до отвращение от " дребния човек ". Ерго, съдът постоянно - медийно и всячески - е зашит като муден и/или подкупен, даже да правоприлага същински. В този смисъл е добре освен общите, само че и районните съдилища да коментират проблеми и каузи - немислимо преди, напълно мислимо при днешното соцмрежово експлоадиране.
Да почитаме съдиите и техните решения
Съдебната система у нас може да си работи напълно обикновено, стига да се съблюдават checks and balances. Най-секси промяната там може да се сведе до нещо релативно просто: третата власт у нас да не може и да няма метод да стане " Ердоганова ", т.е. да припомня политическа и от време на време персонална бухалка на овластените.
Затова ще завърша по вазовски: съдиите, съдиите, те да са живи. И да имат куража и честността да се опълчват на " Силистра йолу " -то на политическия напън - на това изпълнително-властово разпищолване и лоен гювеч, което по тези ширини сега наподобява неизбежно.
Ще завърша с нещо още по-важно: правосъдната наша (континентална) система, изключително в наказателната си част, не може и не трябва да бъде повлиявана от революционен прерогатив. В днешния си тип въпреки всичко тя е правнук на просвещенското схващане за диспозиция и глоба в правната норма, които допускат тъждество пред закона, даже той да е неприятен. Друг е въпросът, че съгласно мен глупавата страна върви след събитията и преправя законите, следвайки най-различни трагични събития с огромен публичен отзив. Но да почитаме съдиите и техните решения, апелирам: те са главните крепители на приблизителния либерален ред, в който живеем.
