Мамо, тате, спрете да се карате!
Факт: 50% от всички деца изпитват боязън, когато родителите им се карат. Какво изпитват другите 50% е въпрос на колорит. Всяко хлапенце, даже по-голямо да е, реагира друго на свадите сред огромните.
Някои се затварят вътре в себе си и се умълчават за дълго, което въобще не е успокояващо; други се разплакват, трети пробват да се намесят и да разтърват майка си и татко си, които, увлечени в упреци и обидни думи, са изпаднали в кресчендо. Ако се разменят и плесници, нещата стават в действителност отвратителни, само че и много по- “мекия “ звук, изречен с укор и опасност, е гибелен за детската душeвност и носи след себе си съществени поведенчески проблеми.
Но пък кой може да каже с ръка на сърцето, че в никакъв случай не е спорил с половинката си, не е крясвал яростно, не е чупил паница в пода, с цел да излее яда си? Не можем да се сдържаме постоянно – това е правилно, дори е нездравословно да потискаме възприятията си, само че родителските драми, разразяващи се пред децата, ужасяват. Не просто са нездравословни, а създават стрес, който просто не се уталожва. И кой може да признае, че не е чувал своите мама и баща да си викат, сякаш затворили вратата на кухнята?
„ Ами по какъв начин да се сдържа, като той още с влизането стартира да ми лази по нервите? “
Хайде, хайде, постоянно има метод нещата да се кажат по-различно, не с викове, просто хората са огромни егоисти и не мислят какво (си) предизвикват.
Всичко ще си остане в фамилията? Е, имаме неприятна вест: не, няма да си останат сред стените на този дом. Проблемите ще се развият във времето и в други фамилии. Но в случай че, до момента в който нагрубявате мъжа/жена си не ви хрумва да помислите за това дали синът или щерка ви един ден ще се кара със своя сътрудник по този начин, както вършиме вие, помислете си какво причинявате в този миг на детето си, тук и в този момент.
„ Вредни са не кавгите и крясъците сами по себе си, а произлизащото от тях разбиране на детето, че сигурността му е застрашена, а близките не заслужават доверие “ , написа Пол Колман в книгата си „ Нека поговорим... “ (издание на „ Кръгозор “).
