На касата с лев, в сърцето с конспирация: Как Сорос и Дяволът ще ни докарат до търговия с кокошки
Еврото няма да ни убие, само че суматохата и пропагандата – сигурно. Покрай еврото някои от нас ненадейно преоткриха себе си като занаятчии, икономисти и партизани. Знайни и незнайни създатели създават пана от дърво, везба и метал в чест на българския лев, като че ли не валута изпращаме, а национален будител. Други пък се канят да основават общности, в които ще се търгува единствено с левове.
Дребен подробност е, че с цел да си същински самостоятелен от „ нездравословното евро “, би трябвало да си произвеждаш всичко самичък – от хляба до смарт телефона. По една от публичните малките екрани жена даже съществено предложи да разменя разсад за зеленчуци против други артикули, с цел да „ спасим лв. “. Ако прибавим и разплащане с кокошки, може би ще си върнем и Възраждането.
За „ рухването на лв. “ критиците, несъмнено, показват добре познатите виновници. На първо място няма по какъв начин да не споменем безконечния зложелател Джордж Сорос. Човекът навърши 95 години, само че освен че не се отхвърля, а продължава с жар да подкопава българската страна, сред две лъжици чорба и евентуално няколко валутни заговора. Очевидно е вечен и ще продължи да измисля нови способи да ни унищожава.
В действителността Сорос е изразявал сериозни позиции към еврото, ръководството на еврокризата и ролята на Германия, предложил е хрумвания за по-тясна интеграция и е признавал рисковете от въвеждането на единната валута в нестабилни райони. Това обаче няма никакво значение, тъй като митологията и пропагандата изискват явен изверг, а комплицираните нюанси и инспекцията на обстоятелствата са зложелател на положителната интрига.
Случаят с Любомир Петков от групировката „ Заедно за България “, който демонстративно остави банкнота от 100 лв. на каса и настоя рестото да му бъде върнато единствено в левове, не е гражданска позиция. Това е политически пърформанс, деликатно изчислен да сътвори напрежение там, където действителен проблем няма. Левът не се пази с касови подиуми, както демокрацията не се избавя с викове в супермаркета.
Част от хората пък откровено се тормозят (в обществените мрежи), че в еврозоната ще плащаме задълженията на Германия и Франция. Представата е съвсем идилична – на 1 януари германци и французи се разсънват, потъркват ръце и афишират: „ Край, българите поеха сметката “. Само дето икономическата действителност е малко по-различна и не включва магическо прекачване на задължения към най-бедния член на клуба.
Най-разпространеният боязън остава инфлацията, постоянно бъркана с високите цени. Цените могат да са високи и без инфлация, само че това изисква едно неловко изпитание, а точно да се прави разлика. Хората с по-ниска покупателна дарба се опасяват, че тя няма да се увеличи с магическа пръчка, и разумно търсят провинен. Еврото е комфортно. Ако търговците надуват цените, виновността надали е в банкнотата, само че това е прекомерно прозаично пояснение.
Е, има и по-цветни теории. Според някои в евробанкнотите са вплетени демонски знаци, които се разкриват, в случай че ги сгънеш, огледаш, допреш една до друга или ги покажеш на лунна светлина. На 50 евровата банкнота дяволът бил с рога, на другите – без. Очевидно пъкълът също страда от бюджетни ограничавания.
Още от първите стъпки към еврозоната тематиката беше превърната от механически въпрос в идеологическа война. Аргументите за цени и тематиката за суверенитет и еднаквост последователно беше изместена от страхове, внушения и апокалиптични прогнози. С времето този роман се институционализира посредством уеб сайтове, профили и обществени фигури, които години наред въртят една и съща плоча. Процесът не е инцидентен и следва добре познати модели на дезинформационни акции.
Все отново митингите против еврото не се трансфораха в преобладаващ публичен консенсус. Въпреки шума процесът продължи. Еврото не беше наложено ненадейно, а подготвяно повече от десетилетие. Този факт постоянно се губи измежду пророчества за крах, иго и ред други неприятни неща.
Социалните мрежи родиха скъпи бисери – от ритуали за „ обезсилване на силата на еврото “ със светена вода и монети, до прогнози за деца-роби, военни преврати и избавителна съветска интервенция. Някои разказват обмяната на левове в евро като сцена от филм на ужасите, с „ изтезания “ и чували с пари, като че ли става дума за готическа драма, а не за банкова интервенция.
Всичко това звучи още по-иронично на фона на един елементарен факт – от 1999 година левът е закрепен първо към немската марка, а след това към еврото. Валутният ръб значи, че България от дълго време не води независима парична политика. Левът не плува свободно, не е самостоятелен и не се дефинира от българската стопанска система. Той от години е вързан за еврото, просто с друго име.
Истината е надалеч по-прозаична и по тази причина не е изключително известна. Не инцидентно в последните дни стана изключително известен един анекдот: „ Стара европейска сентенция гласи, че който не е имал левове, няма да има и евро “.
