Европейското издание на Политико“ публикува преди два дни информацията, че

Европейското издание на „ Политико “ разгласява преди два дни информацията, че през 2020 година Доналд Тръмп предизвестил в частен диалог, че Америка няма да се притече на помощ на Европейски Съюз, в случай че бъде нападната. Свидетел на думите му бил европейският комисар Тиери Бретон. Според описа на Бретон думите били произнесени пред председателката на Европейска комисия Урсула фон дер Лайен. И още от Тръмп тогава: „ НАТО е мъртъв и ние ще напуснем, ще напуснем НАТО “.

По мотив публикацията в „ Политико “ политологът доцент Огнян Минчен разгласява разбор в профила си във Facebook.
Ето целият текст.

Доц. Огнян Минчев

Според еврокомисаря Тиери Бретон през 2020 година в " полу-личен " диалог с Урсула фон дер Лайен Доналд Тръмп е декларирал, че " в случай че Европа бъде атакувана, ние (САЩ) в никакъв случай няма да се притечем да ви помогнем ", също, че НАТО " е мъртва и ние (САЩ) ще излезем от НАТО ". И апропо - продължава Тръмп - " вие ми дължите 400 милиарда $, тъй като вие не платихте, вие германците, това, което трябваше да платите за защита “.

Тиери Бретон разкрива този " полу-личен " диалог, на който е участвал, съвсем четири години по-късно с цел да стартира план за взаимна инвестиция в европейската защита в размер на 100 милиарда евро. Защото в случай че Тръмп се върне в Белия дом, явно е, че Европа ще би трябвало освен да се оправя с неговата неистова ненавист към Стария континент, само че и ще би трябвало незабавно да поеме цялата тежест на личната си защита.

С идването на Доналд Тръмп в Белия дом през 2016 година претенциите на Вашингтон към европейските членки на НАТО за техния финансов принос към общата защита внезапно ескалираха. Наистина, на фона на стабилно възходящия боен бюджет на Съединени американски щати през годините, европейските бюджети за защита оставаха на равнищата сред 1-1.5 на 100, макар неведнъж поеманите задължения бързо да доближат 2 на 100 от националните бюджети. Едва след началото на експанзията против Украйна през февруари 2022 година нещата започнаха много бързо да се трансформират. Все още обаче надалеч не всички европейски страни членки на НАТО са достигнали отметката от 2 на 100. Но главният въпрос, който се слага от Тръмп - както обществено, по този начин и в този персонален диалог с фон дер Лайен визира на първо място една европейска страна - изключително ненавистната му Германия. Германия богатее за " наша сметка " - в типичния си внимателен жанр на изложение нееднократно акцентира Тръмп. Докато Америка „ се задъхва “ с растежа на своя защитителен бюджет, германците щастливо забогатяват „ под сянката “ на американските гаранции за сигурността на Европа. Може би най-трудният проблем за Германия в подтекста на тези изявления е, че тя няма право и храброст да ги отвърна с откровена позиция за същинското положение на нещата.

След 1945 година Германия се смята за победена страна - каквато тя действително е в следствие от края на Втората международна война. Най-сериозният боязън - както на съседите й, по този начин и на съдружниците на следвоенна Германия в НАТО - е, че тя още веднъж може „ да се милитаризира “, още веднъж може да се трансформира в реваншистка мощ.

Оттук, цялото интернационално държание на Германия - и в границите на Студената война, и след нейния край - е фокусирано върху нуждата да бъде безапелационна в три съществени посоки.

Първо, постоянно да бъде примерен член на отбранителната общественост на Запада - на първо място на НАТО. Второ, да изразходва своето бързо възходящо национално благосъстояние в интерес на построяването на една все по-обединена Европа - стожер на интернационалния мир, съдействие и единение на демократичния свят. Трето - в никакъв случай да не си разрешава дейна политика в региона на военната сигурност, която да праща сигнал за това, че " Германия се завръща " като мощна военна мощ.

Обърнете внимание на политиката на Берлин за военно подкрепяне на Украйна. Германия дава на Киев единствено такава военна техника, която към този момент е била предоставена от страна на Вашингтон. Танкове - да, само че след Вашингтон. Противовъздушна отбрана ракети - да, само че единствено след Вашингтон...

След Втората международна война и със основаването на НАТО спецификите на интернационалния статут на всяка от главните страни членки пораждат и характерно „ разделяне на труда “ сред сътрудниците. Новият световен водач - Вашингтон - обезпечава европейската сигурност под своя „ нуклеарен чадър “ и в границите на своята нова световна роля. Франция и Англия поддържат относително лимитирани, само че значими нуклеарни капацитети като страни - непрекъснати членки на Съвета за сигурност на Организация на обединените нации. Германия способства за общата защита в мащаба на възходящите си благоприятни условия, само че с избрани негласни ограничавания. Германия не създава военна авиация, няма даже лично произвеждане на цивилен самолети - взе участие в партньорство с Лондон и Париж в плана „ Еърбас “. Дълги десетилетия немски бойци не вземат участие в интернационалните военни задачи - даже мироопазващи - с цел да „ не вършат намек “ за немско военно наличие. Това табу бе частично разчупено едвам към края на 90-те години, когато Бундесверът стартира да взе участие в някои филантропични задачи след естествени бедствия - в Африка, в Пакистан и така нататък

Едва присъединяване на немски контингент в задачата на НАТО в Афганистан внимателно разчупи това дългогодишно табу върху интернационалното присъединяване на Берлин във военни задачи.
Ролята на Германия - както в десетилетията на Студената война, по този начин и в границите на „ демократичния консенсус “ от 90-те години и началото на нашия век - бе и си остава фокусирана върху вложение в косвените фактори на европейската сигурност и непоклатимост, и на първо място - в развиването на европейската интеграция и разцвет. Германия е най-големият чист донор (спрямо размера на своята икономика) в европейските фондове за развиване - в кохезионната политика, както и в интернационалните планове за развиване и щедрост.

Значителна част от тежестите на разширението на Европейски Съюз в Източна Европа паднаха още веднъж върху най-голямата стопанска система на Европейски Съюз - немската. Този принос на Берлин е доста значителен и в цялостно сходство с това мълчешком „ разделяне на труда “, подбудено от наследството на Германия от годините на Втората международна война. Разбира се, немската експортна стопанска система доста печели от обединявания европейски пазар, само че самото обединено европейско пространство е основано с десетилетия грижлива инвестиция - както на Германия, по този начин и на нейните сътрудници - в превъзмогване раздялите от предишното и в основаване на една Европа, в която нациите имат все по-дълбоко доверие една към друга. Крайно отрицателните - меко казано неделикатни изявления на Доналд Тръмп - в действителност оголват една сложна алтернатива, която стои на първо място пред Германия, само че и пред цяла Европа в днешните турбулентни времена на разрушаваща се интернационална система.

Светът през днешния ден е доста друг от този, който бе основан в следствие от края на Втората международна война. Три десетилетия след рухването на руската империя Вашингтон има нов световен противник - Китай, който бе построен като подобен вследствие от масираните вложения на световния, на първо място американски капитал в развиването на китайската стопанска система. През последните 30-40 години Америка повтори това, което бе направила през 30-те - 40-те години в Съветския съюз. Впечатляващата индустриализация на сталинистка Русия стана допустима с помощта на масираната инвестиция на американски финансисти и индустриалци в стопанската система на огромния, само че първичен и изостанал комунистически исполин.

Огромните мащаби на американския план за land-lease в интерес на Москва, воюваща с нацистите трансфораха Съветския съюз във боен и геополитически исполин от първа големина. Броени месеци след края на войната този исполин застана в директна позиция на съревнование с Вашингтон и Запада. Последва Студената война. Изглежда, че през днешния ден този цикъл се повтаря - този път с Китай.

Такава, надълбоко парадоксална е логиката и историята на американското водачество в световния свят.

Америка реалокира центъра на своето геополитическо наличие в света от атлантическото пространство към Тихия океан. В някаква степен Европа се оказва външна страна - само че доста значима, значима външна страна за националната сигурност на Америка. В Европа са ситуирани основни военни бази на Вашингтон. Сдържането на нуклеарния капацитет и на цялостната неоимперска упоритост на Москва не е допустимо без значително американско наличие в Европа. Същевременно, Вашингтон има все по-силен приоритет да понижи до най-малко разноските и ресурсите - в това число стратегически - за гарантиране на европейската сигурност. Тази позиция на Америка все по отчетливо показва един фиктивен абсурд. От една страна Вашингтон желае да резервира своя надзор върху Европа. Това е значимо за Америка както от стратегическа - отбранителна, по този начин и от позиция на комерсиалното съревнование от двете страни на Атлантическия океан. Към това съревнование се прибавя и страха, че в случай че Европа бъде изпусната „ от надзор “, тя може да резервира и развие връзките си на комерсиално съдействие с Пекин в една ера на стратегическа поляризация сред Америка и Китай. Германската експортна стопанска система е изключително предразположена към сходно съдействие - както с Москва на Путин до 2022 година, по този начин и с Пекин, макар че в Берлин и в Брюксел си дават ясна сметка за големите опасности на една китайска комерсиална и стратегическа агресия в Европа.

От друга страна, Вашингтон желае да се освободи от разноските на своя надзор върху Европа, желае европейците да поемат не просто по-голям дял, само че „ лъвския “ дял от финансирането на НАТО. И в случай че администрациите на другите американски президенти формулират по-деликатно политиките на това вътрешно „ раздвояване “ на Вашингтон по отношение на партньорството с Европа в областта на сигурността, Доналд Тръмп употребява оптимално жесток език и намерено желание да „ обязди “ възродения изолационистки подтик в американската политика, с цел да скъса всевъзможни задължения на Вашингтон към атлантическото съдействие и на първо място към Европа.

Личната злоба на Тръмп към Германия е главен мотив на тази надменно поднесена стратегическа платформа. Но не единствен мотив. Трябва да се напомни, че политиките на формален Берлин през годините на ръководство на Ангела Меркел предоставиха учредения на хора като Тръмп да проблематизират позицията на Германия в подтекста на общата атлантическа сигурност. Тук две неща са изключително значими. Първото – свръхтърпимостта на Берлин към ескалацията на неоимперските упоритости на режима на Путин след 2007-2008 година За Германия - както и за цяла Западна Европа - съдействието с Москва непременно бе главен фокус на политическо държание, на моменти затъмняващ даже основната атлантическа ос на европейската сигурност. На срещата на НАТО в Букурещ през 2008 година Меркел и френският президент Саркози блокираха даването на статут МАР на Украйна и Грузия като антре на тяхното пълноправно участие в Алианса. Целта, несъмнено, беше „ да не дразним Путин “. Кремъл изтълкува сходна позиция, несъмнено, като уязвимост и няколко месеца по-късно нахлу в Грузия.

Когато през 2014 година Путин реши да продължи своята неоимперска ескалация с анексията на Крим и със фракционизъм в Донбас, Берлин и Париж му осигуриха интернационална дипломатическа легитимация посредством споразуменията Минск - 1 и 2. Може да се спекулира по отношение на мотивацията на дългогодишния европейски водач Меркел за сходно меко, грижливо отношение към Кремъл, само че един от претекстовете е напълно явен. На второ място, учредения за проблематизиране на немската позиция по отношение на атлантическия (американския) интерес се пораждат като разследване на устойчивата енергийна политика на Берлин в продължение на десетилетия. Концепцията за съдействие с Москва непременно се основаваше на допускането, че Русия може да бъде интегрирана в европейското и в атлантическото пространство посредством развиване на взаимоизгоден интерес - енергоизточници за Германия и Европа против технологии за модернизацията на Русия. Подобна договорка би била изцяло рационална в условия на явна акомодация на политиката в Кремъл към полезностите и правилата на взаимоизгодното партньорство с Европа. Поведението на Кремъл обаче напълно предстоящо се разви в противоположната посока - колкото по-големи бонуси и жестове от страна на Запада, толкоз по-арогантна политика на напън и експанзия - комерсиална, хибридно-пропагандна, дипломатическа – по отношение на „ мекушава Европа “. Това даде учредения на Тръмп в един миг тържествуващо да съобщи на Берлин - " Аз ви предупреждавах за Северен поток... "

Претенциите на Доналд Тръмп - които са прекомерно груба версия за цялостна смяна на стратегическата ориентировка на Вашингтон към Европа - слагат всички европейски страни, само че най-много Германия пред сложен избор. За самата Германия този избор е сред две прекомерно неизгодни други възможности. Първата - да се откаже от своя народен и внимателен неутрализъм - завещание от травматичния статут на победена страна във Втората международна война - и да се включи пълноценно в повишението на отбранителния капацитет на Европа, даже това да бъде тактика, реализиране отчасти или напълно отвън НАТО (ако един нов мандат на Тръмп изпразни НАТО значително от съдържание).

При този избор Германия рискува да разсъни или да провокира целенасочени страхове от „ новата военна мощност “ и евентуален " ревизионизъм " на Берлин... Реални страхове в това отношение надали са обосновани, само че спекулативно подклаждани " страхове " - в това число и от позиции като тази на Тръмп - могат да бъдат изказвани за да се вбият клинове в партньорството на европейските страни във връзка с сигурността.

Втората опция за Германия е да остане повече или по-малко въздържан наблюдаващ на бързо изменящата се стратегическа настройка в и към Европа, поемайки риска да осуети нужното съзряване на Европейски Съюз като главен фактор на своята лична сигурност. Към втората опция Берлин ще бъде тласкан и от личното си прекомерно левичарско и пацифистко публично мнение, което ще принуди Германия да играе по-скоро роля на жертва на изменящата се интернационална среда, в сравнение с деен фактор за нейното преодоляване и гарантиране на европейската сигурност. Може би за Германия най-препоръчителен би бил един уравновесен избор сред двете други възможности. Повишаването на общоевропейската подготвеност за защита и основаването на система за европейска сигурност - при положение на парализиране на НАТО от Тръмп - е императивно належащо и е допустимо единствено посредством единодушие на европейските страни във връзка с тези цели за сигурност. Франция, Англия, Полша, Нидерландия би трябвало да бъдат дейни и водещи фактори в тази посока, а Германия би трябвало да бъде вписана в това партньорско изпитание в степен, която да я направи задоволително ефикасна в сходство с нейната стопанска и политическа мощ, без да поражда страхове - достоверни или спекулативни - по отношение на нейното " завръщане " като военна мощ.

От края на Втората международна война изминаха съвсем 80 години. Днес заканите от възобновление на човеконенавистни имперски - тоталитарни идеологии и практики идват от други направления - не от Европа. Те идват от сегашния режим в Кремъл. Идват от многоликата настъпателност на ислямизма. Тези закани единствено се облагодетелстват и укрепват от слабостта на Европа, от процесите на културен разпад и левичарски хедонизъм, подкопаващ самоуважението и достолепието на западната цивилизация - както в Европа, по този начин и в Америка.

За Запада е нужна готовност в отбрана на тези полезности, които го трансфораха във водеща мощ на човешката цивилизация. Демокрацията не е мотив в интерес на един културен и публичен разпад. Тя е мотив в интерес на нуждата свободата да бъде защитавана. Включително и против арогантния популизъм на политически фигури като Тръмп и Орбан, в това число против политическите платформи на левичарското декадентство и пермесивизъм.