Европейската комисия обяви вчера, че от името на ЕС се

Европейската комисия разгласи през вчерашния ден, че от името на Европейски Съюз се причислява към съглашението за основаване на специфичен арбитражен съд за закононарушението експанзия против Украйна. Той ще проверява и съди висши представители на съветското управление, в това число съветския президент Владимир Путин.

 

Паралелно с това Европейски Съюз поддържа и интернационална комисия за искове за вреди, която ще преглежда случаи на убити цивилни, разрушени домове, полово принуждение, нелегално задържане и депортирани деца.

 

Става дума за закононарушения, които светът следи към този момент повече от три години.

 

За украинските градове, оставяни без ток, вода и отопление след масирани съветски удари по енергийната инфраструктура в разгара на зимата.

 

За цивилни коли, обстрелвани по пътищата, до момента в който фамилии се пробват да избягат от бойните дейности.

За всеобщите гробове в Буча. За стаите за изтезания в окупираните територии. За ударите по жилищни блокове, гари, театри, родилни домове и детската болница „ Охматдит “ в Кийв.

 

За хилядите украински деца, депортирани в Русия и окупираните територии. Част от тях са откъснати от фамилиите си, подложени на русификация и лишени от език, дом и еднаквост.

 

Украински деца получават съветски документи, съветски учебници и нова история. Някои от тях даже не знаят дали ще видят родителите си още веднъж.

 

Разследвания и свидетелства демонстрират и случаи, при които цивилни хора са преследвани с FPV дронове – хора на колела, в коли или пешком, надалеч от бойни позиции. Видео след видео демонстрира по какъв начин човешкият живот се трансформира в цел. Не би трябвало ли да има съд и за това човешко сафари?

 

Буквално преди дни, на 14 май, в Кийв след поредна съветска офанзива против цивилна инфраструктура починаха 24 души. Сред тях и 3 деца. 

 

На този декор България отхвърли да се причисли към самодейността за трибунала.

 

За кого няма да има правдивост?

Не считат ли министър председателят Румен Радев и българското държавно управление, че би трябвало да има съд за ужаса в Буча? За вързаните ръце на убитите цивилни. За телата по улиците. За всеобщите гробове. За хората, разстреляни в личните си домове.

 

Не счита ли българската страна, че би трябвало да има отмъщение за удара против детската болница „ Охматдит “? За децата под руините. За лекарите, които оперират по време на въздушни паники. За родителите, които държат окървавени одеяла вместо играчки.

 

Не счита ли властта, че би трябвало да има наказване за изтезаваните военнопленници? За украинските бойци с български корени. За бесарабските българи, които водят война и умират на фронта, до момента в който България отхвърля да застане зад интернационалното правораздаване.

 

Терорът, който светът видя

Това не е единствено война за територия. Това е война против цивилното население. Русия удряше енергийната инфраструктура в разгара на зимата. Милиони украинци останаха без ток, отопление и вода в студените месеци. Цели градове потъваха в мрак след масирани ракетни офанзиви.

 

Семейства готвеха на свещи. Възрастни хора стояха на студено в домовете си. Деца учеха в убежища.

 

Имаше удари по жилищни блокове, театри, гари, родилни домове и лечебни заведения. Имаше фрагменти на бременни дами, изнасяни на носилки след бомбардировки. Имаше цивилни коли, обстрелвани по пътищата. Имаше хора, които изчезнаха в окупираните територии и повече не се върнаха.

 

Имаше стаи за изтезания. Имаше всеобщи гробове. Имаше хиляди деца, откъснати от фамилиите си.

 

А България отхвърля да поддържа арбитражен съд, който да проверява всичко това.

 

Била съм там

Била съм в Бесарабия по време на война. Чувала съм сирените измежду бял ден. Усещала съм това напрежение, което не може да се опише изцяло – мисълта, че идната ракета може да удари тъкмо теб. Точно тази улица, заведението за хранене. Точно тази къща.

 

Била съм без ток поради съветски офанзиви против енергийната инфраструктура. Била съм и без вода.

 

И все пак, си потеглих оттова с цялостно сърце. Заради украинските българи. Заради отношението им. Заради гостоприемството. Заради разсъдъка и силата, които носят в себе си, даже когато към тях има война.

 

Те говореха за България с любов. Говореха за Христо Ботев, за историята, за шевиците, за предците си, за езика, който пазят генерации наред.

 

В домовете им има български книги. В учебните заведения им се учи български. В песните им има България.

 

Но говореха и за Украйна. За страната си. Говореха с обич и увереност. С ясното схващане, че пазят дома си, децата си и правото си да съществуват.

 

И тъкмо тези хора през днешния ден чуват, че България отхвърля да поддържа арбитражен съд за съветската експанзия. Точно тези хора – които пазят българската памет надалеч от България – остават с въпроса дали историческата им татковина е подготвена да отбрани най-малко правото им на правдивост.

 

Това ли е българската страна – да мълчи, когато украинските българи са под бомбите?

 

Това ли е лицето на България?

Това ли е външната политика на България? Да не желаеме отмъщение за военни закононарушения? Да не пазиме интернационалното право? Да не пазим личните си сънародници в Украйна? Да одобряваме безмълвно зверствата, тъй като причинителят е Русия?

 

Докато Европа приказва за правдивост, България рискува да остане от неверната страна на историята – страната на мълчанието, страха и примирението.