Европа иска банкови шампиони, но сама спира създаването им
Европа от години приказва за потребността от " първенци ", способни да се конкурират със Съединени американски щати и Китай, само че когато се появи действителен късмет за основаване на по-голям банков състезател, континентът още веднъж демонстрира остарялата си уязвимост: желае интеграция на думи, само че пази национални позиции на процедура.
Именно това разкрива напрежението към опита на UniCredit да придобие Commerzbank. Случаят е доста повече от корпоративна договорка. Това е тест дали Европа в действителност е подготвена за обединен финансов и банков пазар, или остава съюз от страни, които одобряват интеграцията единствено когато не визира личните им институции.
На доктрина моментът наподобява съвсем съвършен. Европа е под напън от по-агресивна американска икономическа политика, от китайска индустриална конкуренция и от потребността сама да финансира повече защита, енергийна промяна и софтуерно възобновяване. Всичко това изисква мощни банки, дълбоки финансови пазари и институции с мащаб. Малки национални играчи мъчно могат да финансират огромни европейски упоритости. Именно по тази причина концепцията за трансгранична консолидация звучи разумно.
Източник:
И въпреки всичко, когато италианска банка протегне ръка към немска институция, логиката бързо се сблъсква с политиката. Германия не гледа на Commerzbank просто като на котирана компания. Тя я вижда като част от финансовата инфраструктура на страната, значима за Mittelstand модела, за корпоративното кредитиране и за икономическата еднаквост. В този смисъл всяка външна оферта неизбежно става политически въпрос.
Италианската UniCredit подаде публична оферта за " усвояване " на втората по величина немска банка
Този ход обаче слага UniCredit в спор с управлението на Commerzbank
Проблемът не е единствено в немската реакция. Проблемът е и в метода, по който Андреа Орчел подхожда. Репутацията му на мощен договарящ и умел банкер е безспорна, само че Европа не е капиталово банкиране от началото на века.
Това е политическа територия, където математиката не е задоволителна. Ниска оферта, тактически ходове и последователно увеличение на въздействие могат да наподобяват умни от позиция на финансова успеваемост, само че елементарно се възприемат като враждебно нахлуване. А когато ти трябват регулатори, държавни управления, синдикати и локални акционери, чувството за почитание постоянно е толкоз значимо, колкото и цената.
Точно тук Европа сама си пречи. Континентът желае по-големи банки, само че не желае националните банки да бъдат купувани. Иска общ пазар, само че държи на локалния надзор. Иска самостоятелност от американските финансови колоси, само че забавя основаването на лични съперници. Това не е ново събитие. То е повтарящ се европейски модел: стратегическа упоритост без институционална скорост.
Сравнението със Съединени американски щати е неловко. Американските банки оперират в обединен пазар, с един регулаторен център, общ финансов режим и надалеч по-голяма независимост за мащаб. JPMorgan Chase, Bank of America и Goldman Sachs не мислят в границите на обособени щати.
Те мислят континентално и световно. В Европа даже в границите на еврозоната капиталът към момента не се движи изцяло свободно сред банковите структури, а регулаторните и политически бариери остават мощни. Това значи, че американските институции постоянно влизат в европейския корпоративен бизнес с преимущество по мащаб и успеваемост.
Именно по тази причина възможна композиция сред UniCredit и Commerzbank би имала алегорична тежест. Тя би посочила, че Европа може да основава паневропейски банки, а освен национални първенци. Но символиката не е задоволителна. Сделката би трябвало да има стопански смисъл. Трябва да донесе синергии, по-добро систематизиране на капитала, по-ниски разноски и по-силна конкурентоспособност. Ако остане просто политически план, тя ще тежи повече, в сравнение с ще оказва помощ.
Има и още един риск. Банковите сливания в Европа постоянно се продават като стратегическа нужда, само че на процедура водят до години интеграционни проблеми, съкращения, софтуерни спорове и културни конфликти. Германска институция с локална корпоративна просвета и италианска група с друг управнически жанр не се сливат автоматизирано в естетика. Това е комплициран учредителен развой, който може да унищожи стойност, в случай че бъде недооценен.
Въпреки това по-голямата картина остава ясна. Европа има потребност от по-силна финансова архитектура. Ако желае индустриални първенци, зелени вложения, цифрова инфраструктура и защитителен потенциал, тя ще има потребност от банки с размер, баланс и упоритост. Не може по едно и също време да се оплаква от американската доминация и да блокира всяка стъпка към личен мащаб.
Случаят с UniCredit и Commerzbank в действителност демонстрира две паралелни истини. Първата е, че Европа е права да бъде деликатна към метода, по който се вършат покупко-продажби. Национални институции не трябва да бъдат поглъщани посредством финансови трикове и напън. Втората е, че Европа бърка, в случай че още веднъж употребява процедурите като опрощение за безучастие.
Истинският въпрос не е дали тази съответна договорка ще се случи. Истинският въпрос е дали Европа има волята да разреши идващите 10 сходни покупко-продажби, когато са стопански рационални и добре структурирани. Ако отговорът е не, континентът ще остане фрагментиран банков пазар в свят, който става все по-концентриран.
Европа обеднява? Истината е по-лоша – моделът се разпада
Най-големият риск не е рецесията, а неналичието на акомодация
В този смисъл спорът към Commerzbank не е просто корпоративна драма. Това е огледало на европейския модел. Много тактика, доста регулация, доста национална сензитивност и прекомерно малко скорост. А в световната конкуренция бавната рационалност постоянно губи от по-бързата увереност.
Ако Европа желае да бъде финансова мощ, ще би трябвало да избере какво цени повече: националния комфорт или континенталния мащаб. Засега наподобява, че още не е подготвена да избере.
*Материалът е с изчерпателен темперамент и не съставлява съвет за покупка или продажба на финансови активи.
Именно това разкрива напрежението към опита на UniCredit да придобие Commerzbank. Случаят е доста повече от корпоративна договорка. Това е тест дали Европа в действителност е подготвена за обединен финансов и банков пазар, или остава съюз от страни, които одобряват интеграцията единствено когато не визира личните им институции.
На доктрина моментът наподобява съвсем съвършен. Европа е под напън от по-агресивна американска икономическа политика, от китайска индустриална конкуренция и от потребността сама да финансира повече защита, енергийна промяна и софтуерно възобновяване. Всичко това изисква мощни банки, дълбоки финансови пазари и институции с мащаб. Малки национални играчи мъчно могат да финансират огромни европейски упоритости. Именно по тази причина концепцията за трансгранична консолидация звучи разумно.
Източник:
И въпреки всичко, когато италианска банка протегне ръка към немска институция, логиката бързо се сблъсква с политиката. Германия не гледа на Commerzbank просто като на котирана компания. Тя я вижда като част от финансовата инфраструктура на страната, значима за Mittelstand модела, за корпоративното кредитиране и за икономическата еднаквост. В този смисъл всяка външна оферта неизбежно става политически въпрос.
Италианската UniCredit подаде публична оферта за " усвояване " на втората по величина немска банка
Този ход обаче слага UniCredit в спор с управлението на Commerzbank
Проблемът не е единствено в немската реакция. Проблемът е и в метода, по който Андреа Орчел подхожда. Репутацията му на мощен договарящ и умел банкер е безспорна, само че Европа не е капиталово банкиране от началото на века.
Това е политическа територия, където математиката не е задоволителна. Ниска оферта, тактически ходове и последователно увеличение на въздействие могат да наподобяват умни от позиция на финансова успеваемост, само че елементарно се възприемат като враждебно нахлуване. А когато ти трябват регулатори, държавни управления, синдикати и локални акционери, чувството за почитание постоянно е толкоз значимо, колкото и цената.
Точно тук Европа сама си пречи. Континентът желае по-големи банки, само че не желае националните банки да бъдат купувани. Иска общ пазар, само че държи на локалния надзор. Иска самостоятелност от американските финансови колоси, само че забавя основаването на лични съперници. Това не е ново събитие. То е повтарящ се европейски модел: стратегическа упоритост без институционална скорост.
Сравнението със Съединени американски щати е неловко. Американските банки оперират в обединен пазар, с един регулаторен център, общ финансов режим и надалеч по-голяма независимост за мащаб. JPMorgan Chase, Bank of America и Goldman Sachs не мислят в границите на обособени щати.
Те мислят континентално и световно. В Европа даже в границите на еврозоната капиталът към момента не се движи изцяло свободно сред банковите структури, а регулаторните и политически бариери остават мощни. Това значи, че американските институции постоянно влизат в европейския корпоративен бизнес с преимущество по мащаб и успеваемост.
Именно по тази причина възможна композиция сред UniCredit и Commerzbank би имала алегорична тежест. Тя би посочила, че Европа може да основава паневропейски банки, а освен национални първенци. Но символиката не е задоволителна. Сделката би трябвало да има стопански смисъл. Трябва да донесе синергии, по-добро систематизиране на капитала, по-ниски разноски и по-силна конкурентоспособност. Ако остане просто политически план, тя ще тежи повече, в сравнение с ще оказва помощ.
Има и още един риск. Банковите сливания в Европа постоянно се продават като стратегическа нужда, само че на процедура водят до години интеграционни проблеми, съкращения, софтуерни спорове и културни конфликти. Германска институция с локална корпоративна просвета и италианска група с друг управнически жанр не се сливат автоматизирано в естетика. Това е комплициран учредителен развой, който може да унищожи стойност, в случай че бъде недооценен.
Въпреки това по-голямата картина остава ясна. Европа има потребност от по-силна финансова архитектура. Ако желае индустриални първенци, зелени вложения, цифрова инфраструктура и защитителен потенциал, тя ще има потребност от банки с размер, баланс и упоритост. Не може по едно и също време да се оплаква от американската доминация и да блокира всяка стъпка към личен мащаб.
Случаят с UniCredit и Commerzbank в действителност демонстрира две паралелни истини. Първата е, че Европа е права да бъде деликатна към метода, по който се вършат покупко-продажби. Национални институции не трябва да бъдат поглъщани посредством финансови трикове и напън. Втората е, че Европа бърка, в случай че още веднъж употребява процедурите като опрощение за безучастие.
Истинският въпрос не е дали тази съответна договорка ще се случи. Истинският въпрос е дали Европа има волята да разреши идващите 10 сходни покупко-продажби, когато са стопански рационални и добре структурирани. Ако отговорът е не, континентът ще остане фрагментиран банков пазар в свят, който става все по-концентриран.
Европа обеднява? Истината е по-лоша – моделът се разпада
Най-големият риск не е рецесията, а неналичието на акомодация
В този смисъл спорът към Commerzbank не е просто корпоративна драма. Това е огледало на европейския модел. Много тактика, доста регулация, доста национална сензитивност и прекомерно малко скорост. А в световната конкуренция бавната рационалност постоянно губи от по-бързата увереност.
Ако Европа желае да бъде финансова мощ, ще би трябвало да избере какво цени повече: националния комфорт или континенталния мащаб. Засега наподобява, че още не е подготвена да избере.
*Материалът е с изчерпателен темперамент и не съставлява съвет за покупка или продажба на финансови активи.
Източник: money.bg
КОМЕНТАРИ