Говореха, че ядат деца: Какво разказа 100-годишна украинка
Евдокия Шевченко е родена в село Толмач в Черкаска област. Цялото ѝ семейство оцелява по време на Гладомора през 1932-1933, който обгръща северните, централните, южните и източните региони на Украйна. Не всички поданици на селото обаче имат този шанс, заяви.
През Втората международна война дамата е била в продължение на 4 години " източен служащ " в Германия (от немски Ostarbeiter – хора от окупираните територии, полагащи насилствен труд за Германския райх). А през днешния ден най-вече от всичко желае да доживее успеха на Украйна във войната, стартирана от Русия.
Въпреки напредналата си възраст Евдокия Шевченко води деен живот: през лятото столетницата живее на вилата си, грижи се за зеленчуковата си градина, а студения сезон прекарва в жилището си в Черкаси дружно с щерка си. Преди две седмици тя е била със сина си на лов на риба - това е общото им занимание. Даже ходили в гората за гъби.
" Не мислех, че ще пребивавам толкоз години и че иска ми се постанова да лазя на четири крайници. Но по този начин стана ", споделя дамата.
Когато в Украйна почнал Гладоморът, Евдокия била на девет години. Бащата Семьон Вакулович бил на фронта в Първата международна война и се върнал неработоспособен.
" Целият беше неподвижен " , спомня си тя.
Семейството на Евдокия Шевченко имало плантация с домашни животни, само че нямали доста земи - по тази причина не ги считали за кулаци. А когато почнала колективизацията, родителите ѝ се включили към колхоза. " Много хора отказваха. Тях ги товареха във вагони и ги откарваха на север, Бог знае къде ", спомня си дамата.
" Комунистите ни предизвикаха Гладомора "
Един ден болшевиките пристигнали в селото с плакати " Дай хляба ", споделя столетницата. Всеки предал каквото имал, а след това комунистите почнали да обикалят къщите и да прибират и запасите – до последното парче самун или зрънце жито, спомня си Шевченко.
" Останахме без нищо, желаеха да ни накарат да гладуваме ", споделя още тя и прибавя, че на фамилията ѝ му бил лишен съвсем целият добитък - останала им единствено една крава. Те и другите в селото се видели принудени да крият зърно в земята.
Виждайки, че хората не мрат, комунистите засилили инспекциите.
" Почти всеки ден идваха в селото. Прибираха това, което предния път не са намерили ", спомня си старата жена.
После измислили налог върху плодните дръвчета. И тъй като хората не можели да заплащат данък за всяка овошка, почнали да ги изсичат, за което пък били наказвани.
" Беше доста мъчно да се оцелее "
" Нямахме какво да ядем ", споделя с болежка Евдокия Шевченко. Майка ѝ се опитвала по всевъзможен метод да избави фамилията от гладна гибел, казвала им: " Деца, ще оцелеем ". Карали с останки от брашно или с малко картофи, които заделяли техни родственици. А напролет берели наболите пъпки от дърветата, сушели ги във фурната и след това ги мелели на брашно. " Така оцелявахме " , споделя Шевченко.
Майка им забранила да ядат каквото и да било на улицата - споделя дамата. Тя си спомня по какъв начин един път брат ѝ Пьотр получил тежко отравяне от някаква маруля, повръщал, а краката му се подули.
" Умирахме от апетит, всеки търсеше нещо за ястие ", спомня си старата жена.
" Много хора умряха – минимум една трето от жителите, в случай че не и половината село ", продължава Евдокия. Товарели мъртвите на коли и карали на гробището - без ковчези.
" Увиваха ги в парцали, изкопаваха дупка, хвърляха ги там и ги заравяха ", споделя тя.
Столетницата споделя, че в фамилията пиели по половин чаша мляко дневно. А когато братята успеели да откраднат някой и различен житен клас, майка им ги гощавала с " същински палачинки " . Но наказванията за такива обири били жестоки. Имало назначен съгледвач, който обикалял из селото и следял кой какво носи.
" Всеки, който хващаха да краде, влизаше в пандиза за шест месеца, за година или две ", спомня си тя.
Бащата на Евдокия бил награден с три ордена за присъединяване си в Първата международна война. Затова фамилията им било проверявано по-малко от другите. За оценките си той получавал по 3 рубли всеки месец. " Но какво тъкмо да си купиш с тези пари, откакто в магазина нямаше нищо? ", пита риторично дамата и добавя, че се налагало майка им да върви до близкия град – пешком, през гората. " Всеки път се страхувахме, че може да не се върне. "
Яли ли са дребни деца?
Възрастната жена си спомня, че е било ужасно да вървиш по улицата. Майка ѝ не я пускала да излиза на открито, тъй като из селото се носели клюки, че хората ядат дребни деца. Една такава история Евдокия е запомнила за цялостен живот: хората разказвали за едно младо момиче с дълги, красиви коси, което минало през селото им и влезнало в къщата на едно семейство. След това в никакъв случай повече не я видели, а когато пристигнали да ревизират къщата, намерили единствено една отрязана плитка. По-късно това семейство било съдено.
Според историци Гладоморът в Украйна през 1930-те години е лишил живота на съвсем четири милиона души. Изкуствено провокираният всеобщ апетит е натрапен в Украйна от управлението на Съюз на съветските социалистически републики, с цел да вкара украинските селяни в колхозите и в същото време да пречупи националната опозиция. През 2006 година Върховната рада на Украйна призна Гладомора за геноцид над украинския народ.
" Искам да преживея и тази война "
Няколко години след Гладомора избухва Втората международна война и нацистите изпращат Евдокия Шевченко и други младежи от селото, в това число един от братята ѝ, да поставят насилствен труд в Германия.
" Пътувахме в товарни вагони. Настаниха ни в бараки и там идваха да си избират кого да вземат на работа " , спомня си Евдокия.
В Германия тя останала 4 години, през които чистела в едно домакинство, грижела се за добитъка и работела на полето. След войната фамилията ѝ предложило да остане, само че тя се върнала вкъщи при родителите си.
Сега, към този момент като 100-годишна, Евдокия Шевченко още веднъж би трябвало да живее с ужасите на войната – този път руско-украинска. Тя проклина съветските военни и най-вече от всичко си пожелава да доживее успеха на Украйна: " Искам я и ще доживея да я видя! ", споделя столетницата.
Не пропускайте най-важните вести - последвайте ни в
През Втората международна война дамата е била в продължение на 4 години " източен служащ " в Германия (от немски Ostarbeiter – хора от окупираните територии, полагащи насилствен труд за Германския райх). А през днешния ден най-вече от всичко желае да доживее успеха на Украйна във войната, стартирана от Русия.
Въпреки напредналата си възраст Евдокия Шевченко води деен живот: през лятото столетницата живее на вилата си, грижи се за зеленчуковата си градина, а студения сезон прекарва в жилището си в Черкаси дружно с щерка си. Преди две седмици тя е била със сина си на лов на риба - това е общото им занимание. Даже ходили в гората за гъби.
" Не мислех, че ще пребивавам толкоз години и че иска ми се постанова да лазя на четири крайници. Но по този начин стана ", споделя дамата.
Когато в Украйна почнал Гладоморът, Евдокия била на девет години. Бащата Семьон Вакулович бил на фронта в Първата международна война и се върнал неработоспособен.
" Целият беше неподвижен " , спомня си тя.
Семейството на Евдокия Шевченко имало плантация с домашни животни, само че нямали доста земи - по тази причина не ги считали за кулаци. А когато почнала колективизацията, родителите ѝ се включили към колхоза. " Много хора отказваха. Тях ги товареха във вагони и ги откарваха на север, Бог знае къде ", спомня си дамата.
" Комунистите ни предизвикаха Гладомора "
Един ден болшевиките пристигнали в селото с плакати " Дай хляба ", споделя столетницата. Всеки предал каквото имал, а след това комунистите почнали да обикалят къщите и да прибират и запасите – до последното парче самун или зрънце жито, спомня си Шевченко.
" Останахме без нищо, желаеха да ни накарат да гладуваме ", споделя още тя и прибавя, че на фамилията ѝ му бил лишен съвсем целият добитък - останала им единствено една крава. Те и другите в селото се видели принудени да крият зърно в земята.
Виждайки, че хората не мрат, комунистите засилили инспекциите.
" Почти всеки ден идваха в селото. Прибираха това, което предния път не са намерили ", спомня си старата жена.
После измислили налог върху плодните дръвчета. И тъй като хората не можели да заплащат данък за всяка овошка, почнали да ги изсичат, за което пък били наказвани.
" Беше доста мъчно да се оцелее "
" Нямахме какво да ядем ", споделя с болежка Евдокия Шевченко. Майка ѝ се опитвала по всевъзможен метод да избави фамилията от гладна гибел, казвала им: " Деца, ще оцелеем ". Карали с останки от брашно или с малко картофи, които заделяли техни родственици. А напролет берели наболите пъпки от дърветата, сушели ги във фурната и след това ги мелели на брашно. " Така оцелявахме " , споделя Шевченко.
Майка им забранила да ядат каквото и да било на улицата - споделя дамата. Тя си спомня по какъв начин един път брат ѝ Пьотр получил тежко отравяне от някаква маруля, повръщал, а краката му се подули.
" Умирахме от апетит, всеки търсеше нещо за ястие ", спомня си старата жена.
" Много хора умряха – минимум една трето от жителите, в случай че не и половината село ", продължава Евдокия. Товарели мъртвите на коли и карали на гробището - без ковчези.
" Увиваха ги в парцали, изкопаваха дупка, хвърляха ги там и ги заравяха ", споделя тя.
Столетницата споделя, че в фамилията пиели по половин чаша мляко дневно. А когато братята успеели да откраднат някой и различен житен клас, майка им ги гощавала с " същински палачинки " . Но наказванията за такива обири били жестоки. Имало назначен съгледвач, който обикалял из селото и следял кой какво носи.
" Всеки, който хващаха да краде, влизаше в пандиза за шест месеца, за година или две ", спомня си тя.
Бащата на Евдокия бил награден с три ордена за присъединяване си в Първата международна война. Затова фамилията им било проверявано по-малко от другите. За оценките си той получавал по 3 рубли всеки месец. " Но какво тъкмо да си купиш с тези пари, откакто в магазина нямаше нищо? ", пита риторично дамата и добавя, че се налагало майка им да върви до близкия град – пешком, през гората. " Всеки път се страхувахме, че може да не се върне. "
Яли ли са дребни деца?
Възрастната жена си спомня, че е било ужасно да вървиш по улицата. Майка ѝ не я пускала да излиза на открито, тъй като из селото се носели клюки, че хората ядат дребни деца. Една такава история Евдокия е запомнила за цялостен живот: хората разказвали за едно младо момиче с дълги, красиви коси, което минало през селото им и влезнало в къщата на едно семейство. След това в никакъв случай повече не я видели, а когато пристигнали да ревизират къщата, намерили единствено една отрязана плитка. По-късно това семейство било съдено.
Според историци Гладоморът в Украйна през 1930-те години е лишил живота на съвсем четири милиона души. Изкуствено провокираният всеобщ апетит е натрапен в Украйна от управлението на Съюз на съветските социалистически републики, с цел да вкара украинските селяни в колхозите и в същото време да пречупи националната опозиция. През 2006 година Върховната рада на Украйна призна Гладомора за геноцид над украинския народ.
" Искам да преживея и тази война "
Няколко години след Гладомора избухва Втората международна война и нацистите изпращат Евдокия Шевченко и други младежи от селото, в това число един от братята ѝ, да поставят насилствен труд в Германия.
" Пътувахме в товарни вагони. Настаниха ни в бараки и там идваха да си избират кого да вземат на работа " , спомня си Евдокия.
В Германия тя останала 4 години, през които чистела в едно домакинство, грижела се за добитъка и работела на полето. След войната фамилията ѝ предложило да остане, само че тя се върнала вкъщи при родителите си.
Сега, към този момент като 100-годишна, Евдокия Шевченко още веднъж би трябвало да живее с ужасите на войната – този път руско-украинска. Тя проклина съветските военни и най-вече от всичко си пожелава да доживее успеха на Украйна: " Искам я и ще доживея да я видя! ", споделя столетницата.
Не пропускайте най-важните вести - последвайте ни в
Източник: vesti.bg
КОМЕНТАРИ