Ето че пристигна и вълшебницата Баба Марта, този път по-щедра

Ето че дойде и вълшебницата Баба Марта, този път по-щедра и слънчева от всеки път. Предвестницата на пролетта изсипа като че ли цяла торба усмивки над града и те цъфнаха като пролетни цветове върху лицата на всички ни. През целия първи ден от месец март и мало, и огромно се закичваме с гривнички и декорации, направени от червено-бели усукани кончета. Пожелаваме си здраве, наслада и вяра, а фамозните Пижо и Пенда се полюшват радостно отляво, до сърцето на съвсем всеки срещнат.
Традицията с разменянето и окичването на мартеница в действителност води началото си от антични времена само по нашите земи. Има няколко митове за нейния генезис, само че всички те са свързани с създателя на българската страна – хан Аспарух. Ние ви припомняме две от тях:

Преданието за Хуба, Баян и гълъба

Владетелят на Стара Велика България - хан Кубрат, повикал петимата си сина на смъртния си одър със заръката в никакъв случай да не се разделят и да бъдат постоянно единни, с цел да не ги поробят враговете. Не след дълго хазарите нападнали прабългарите и завладели дъщерята на Кубрат – Хуба. За да освободи сестра им и да остави земите им, предводителят на хазарите предложил на канските синове да го признаят за техен държател. Най-големият наследник - Баян, склонил глава и останал при пленената си сестра. Другите тръгнали да търсят свободна земя за своите племена. Единият се отправил на север, а другите – Аспарух, Кубер и Алцек - на юг.Преди да се разделят, братята скрито се уговорили с Хуба и Баян, че този който пръв стигне до свободна земя, ще изпрати птица, вързана със златна нишка на крачето. Тя ще бъде знак, че са стигнали до земя и сигнал Хуба и Баян да избягат.
И ето, че един ден при Хуба дохвърчал гълъб със златен конец на крачето. Както се били разбрали, Хуба и Баян избягали от хазарите и достигнали водите на Дунав, само че нямали средство, с което да преминат голямата река. Тогава Хуба вързала бял конец на крачето на гълъба. Пуснали птицата да полети на юг над реката, само че в този момент се появили преследвачи, които почнали да стрелят. Баян бил ранен от стрела и началото на конеца, който държал, поруменял от кръвта му. В този миг на другия бряг на реката се появил Аспарух с неговите бойци. След като съзряли войската от другия бряг на Дунав, преследвачите побегнали. Аспарух оказал помощ на Хуба и Баян да минат реката. Взел конеца от Баян и завързал белия му край с аления. Закичил всеки един от своите войни с парченце от него. След това застанал пред войската и признал, че той и неговите братя не са се вслушали в съвета на татко си и по този начин са заплатили с кръвта си своето разцепление. Заръчал червено-белият конец в никакъв случай да не се раздира, тъй като тази окървавена нишка вечно ще свързва българите.

Преданието за Хуба и сокола

Преди да напусне белия свят, хан Кубрат завещал на своите петима сина повелята да не се разделят и да бъдат постоянно единни. След гибелта на татко си синовете обаче не запомнили мъдрия бащин съвет и били победени от предводителя на хуните Хан Ашина. Той заграбил владенията им и отвел в плен Хуба. Братята тръгнали да търсят нова земя, а сестра им зачакала вести от тях. И положителната новина пристигнала с разпукването на пролетта, донесена от сокол. В писмото Аспарух съобщавал, че е намерил райско кътче на юг от река Дунав и ще се заселят там. Хуба избягала, водена от сокола, на чието краче завързала бяла копринена нишка.
Птицата я отвела до новата земя, само че тъкмо в този миг вражеска стрела я пронизала, а кръвта й обагрила конеца. След като получил скъпата новина, че сестра му е при него, Аспарух почнал да късал конци от бяло-червената нишка, връзвал ги на ръцете на бойците си и повтарял: “Нишката, която ни свързва, да не се прекъсва в никакъв случай “. Бил ден първи, март, лето 681.
Оттогава до ден сегашен всички българи си разменяме аленочервени и снежнобели конци – знак на единението, силата и щастието.