Ето, че мечтата ми се осъществи – да видя Странджа

Ето, че фантазията ми се реализира – да видя Странджа във всичките й цветове. Жълто, кафяво, оранжево, на места зелено и даже лилаво от есенните минзухари, които са обсипали цялата гора. Денят е явен и топъл, а слънчевите лъчи в допълнение позлатяват целия пейзаж. Имам една цел – да открия меандрите на река Велека. Те съставляват подковообразни извивки на речното корито, които гледани панорамно, основават спираща дъха картина.

Казвам „ да открия ” тъй като, както и допуснах по оскъдната информация в Интернет, това напълно не е лесна задача. Не инцидентно назовават Странджа най-мистичната българска планина. Тя ревностно крие най-красивите си кътчета, а на попадналият там екскурзиант се оферират скучни и еднообразни пътеки, които напразно прекосяват гората. Изглежда с вярата никой да не обезпокои наново вековната й тишина. Затова не чаках голям брой табели и добре маркирани пътеки да ме отведат до забележителностите, както съм привикнала в гостоприемните Родопи, а се въоръжих с откривателски дух. Тук планината открива своята хубост единствено на тези, които да са задоволително упорити и търпеливи, с цел да я опознаят.

Имах някаква обща визия за местоположението на меандрите. На картата ясно се виждаха извивките на реката, а най покрай тях минава „ Пътят на ясния месец ” – това е горски маршрут сред селата Бръшлян и Стоилово, в средата на които би трябвало да се направи отклонението за меандрите. Самата еко пътека не предлага никакви гледки – гора, гора и отново гора, само че разходката е приятна, поради есенния нюанс. Тук-там дърветата са прорязвани от всякакви пътечки, само че не я ясно на къде водят. Слънцето към този момент стартира да се скрива зад планината и аз разбрах, че е време да се връщам обратно – безславно и без даже да съм зърнала Велека, а какво остава за меандрите. Точно тогава гората се разреди и видях далечни хълмове, а на тях самотна, съвсем слята с околния пейзаж, оранжева къща – същата, за която знаех, че се намира на връх меандъра. Време да стигна до там обаче към този момент нямаше. Оставям го за различен път, само че не се отхвърлям от меандрите. На другия ден ще ги нападам от друго място - паметника на Петрова равнища.


Преди здрача да падне изцяло, към този момент бях в Бръшлян. Табелата преди селото ме известява, че това е архитектурен резерват и макар оскъдната светлина виждам, че има цялостно право да се назова по този начин. Всички къщи тук са представители на самобитната странджанска архитектура, а в центъра виждам още един набелязан обект – църквата „ Св. Димитър ”. Сега обаче най-близката ми цел е да се настаня да в резервираната стая, да хапна пъстърва от близкия рибарник и да поспя сладко на чистия планински въздух.

Продължава: Есен в Странджа - IIПродължава: Есен в Странджа - III