Иконостасът на нацията
Есето е препубликувано от.
В деня, когато чествахме 173-годишнината от рождението на Иван Вазов, имах достойнството да получа Вазовата премия.
За мен бе огромна чест и наслада да съм в град Сопот в деня, в който в него е роден най-бележитият му жител и да поема в ръцете си Националната премия на неговото име.
В подножието на паметника на централния градски площад още по-силно се усеща величието на неговата персона. Много по-силно се усеща и духът му в родния му град, където всичко е пропито от него. От едната страна на бронзовия паметник е родният му дом, издигнат от неговия прародител и изгорял през август 1877 година по време на " Страшното ", когато целият град е трансфорат в пепелище, доста от жителите му избити, а измежду закланите е и Минчо Вазов. Къщата е възобновена в достоверния си тип десетина години след гибелта на писателя, най-много по мемоари на неговия брат военачалник Георги Вазов и сестра му Въла Фетваджиева. А в паметта на Иван Вазов тя е останала такава, каквато я помнел от детството и младостта си.
В този незабравим дом-светиня, откакто през лятото на 1849 година Съба Хаджиниколова се венчава с Минчо Вазов, са родени и отгледани Иван, Никола, Кирил, Ана, Георги, Михаил, Вълка, Владимир и Борис Вазови. Всички те по изумителен метод записват имената си в българската история. Тази неизтощима майка и тази сговорна патриархална фамилия постоянно са ме удивлявали. Цялата българска история минава през семейството Вазови.
Иван Вазов и неговите близкиС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
В своите " Спомени ", които написа през 1891 година, Съба Вазова споделя за раждането на първородния си наследник: " После научихме, че дохождали от любознание: да видят има ли някаква прокоба за детето, като сме се взели родственик ". Поличба имало, само че тя останала скрита за любопитните очи на сопотненци - бил се родил великият наследник и въодушевен стихотворец на България.
Съба Вазова дала на деветте си деца високо обучение и ги възпитала в чест, родолюбие и религия. Водела ги постоянно в църквата " Свети апостоли Петър и Павел ", покрай тяхната къща, издигната няколко години преди раждането на Иван, там те се научили да се кръстят, да споделят детските си молебствия, да носят вярата в сърцето си. Християнската традиция била жива във семейството, държала ги сплотени, формирала ги като персони състрадателни към гладния и жертвоготовни за Отечеството. Тези думи, които през днешния ден звучат като факсимиле, тогава са били метод на живот. Заради всичко това към края на живота си признателният наследник написа за любящата си майка:
Ти ме роди, само че ти ми даде
и светлото, що в теб блещеше,
ти и индивида в мен сътвори -
ти два пъти ми майка беше!
Иван Вазов е бил спорна персона. Имал е много врагове, недоброжелатели и присмивачи. Бил е безмълвен и затворен човек, а е откликвал на всяко национално неспокойствие, на болките и възторзите на народа, споделял е негодуванията от неправдите. И постоянно е бил почтен без съмнение. Най-ярък образец за тази негова линия е смяната на отношението му към Русия. Когато през 1916 година Русия води война против България той написа с печал и отвращение:
Вий в миналото знаме Христово
развяхте за богатство човешко -
строшихте ни игото тежко,
а днеска ни носите ново!
Когато в съветски вестници страната ни е наречена " Юда ", той пази справедливостта и Отечеството с болежка и обич:
Не носиш ли дълбоки
ти рани по снага?
За цели най-високи
не лейш ли кръв в този момент?
Писма от Иван Вазов С код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Както Иван Вазов обича своя народ, по този начин и народът обича него. Връзката на всеки българин с Вазов е доста мощна и което е по-важното, тя е прекомерно персонална. Иван Вазов е най-обичаният български публицист. Ние се отнасяме към него по едно и също време като към учредител на българската литература, назоваваме го патриарх на българската литература, само че се отнасяме към него и като към собствен непосредствен, доста непосредствен човек, отнасяме се към него като към собствен покровител, свое прикритие, собствен татко и собствен дядо. Моят живот се стече по този начин, че аз израснах без татко, бях шестгодишна, когато той умря. И тъй като съм къснородено дете, аз не познавах и нито един от дядовците си. Може би по тази причина чувствам, че към него мога да се обърна с това извънредно персонално, интимно, доверчиво послание - дядо. Затова споделям, че връзката на всеки българин с Вазов е надълбоко интимна и съкровена. Дядо Вазов е нашето прикритие, нашият утешител.
Отношението ни към него не е константа, тъй като ние не го откриваме едновременно, напълно, не можем от първия, даже от втория, даже от третия път да обхванем неговия мащаб. А когато приказваме за него, сякаш точно неговият мащаб е най-поразителната характерност в личността и творчеството му. Мащабът на неговата душа се прелива в творчеството му. И това са го усещали българите от всички генерации. Най-естествено е било след провалянето при Първата международна война, след подписването на трагичния Ньойски контракт, след унижението и унинието, измежду бедствието на провалянето и неуспеха, че хората непринудено са се стекли под неговия балкон, с цел да чуят точно той какви думи ще им каже. И това е силата на престижа на един обичан публицист.
Днес ние нямаме такива духовни престижи, пред които да се стечем, с цел да чуем словото им. Склонни сме всичко да неглижираме и да омърсяваме, без да си даваме сметка, че с това омаловажаваме самите себе си. Склонни сме да злоречим. Мащабите на паметта ни се съкратяват.
Иван Вазов: Лирика (антология)С код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Проф. Симеон Янев дава отговор на това съкращаване и смаляване посредством едно огромно резюме за неговата персона: " След като толкоз години честваме Вазов като национален стихотворец, като патриарх на българската литература, забравяме една друга негова изключителна, велика заслуга освен към литературата и културата, само че въобще към нацията - това, че той от събитията, от историята, от личностите съумява да сътвори иконостаса на нацията.
Наричам иконостас това свещено в нацията, което се символизира от " Епопея на забравените ", от " Немили-недраги ", от " Под игото ", т.е. от най-значимото и най-голямото от Вазов. Това не е единствено културологичен проблем и проблем на литературата, само че в действителност е доста по-мащабно, тъй като показва самото битие на нацията, сцеплението на нацията, което в този момент можем да забележим атакувано отвред. И още веднъж ролята на Вазов тук е изключителна ".
Затова сме признателни, че имаме Вазов. Без неговото слово нашата литература нямаше да има своите европейски измерения, без неговия дух нашата история нямаше да има своя възхитен артист, нашият дух нямаше да има патриарх. Без него нямаше да имаме иконостас.
В деня, когато чествахме 173-годишнината от рождението на Иван Вазов, имах достойнството да получа Вазовата премия.
За мен бе огромна чест и наслада да съм в град Сопот в деня, в който в него е роден най-бележитият му жител и да поема в ръцете си Националната премия на неговото име.
В подножието на паметника на централния градски площад още по-силно се усеща величието на неговата персона. Много по-силно се усеща и духът му в родния му град, където всичко е пропито от него. От едната страна на бронзовия паметник е родният му дом, издигнат от неговия прародител и изгорял през август 1877 година по време на " Страшното ", когато целият град е трансфорат в пепелище, доста от жителите му избити, а измежду закланите е и Минчо Вазов. Къщата е възобновена в достоверния си тип десетина години след гибелта на писателя, най-много по мемоари на неговия брат военачалник Георги Вазов и сестра му Въла Фетваджиева. А в паметта на Иван Вазов тя е останала такава, каквато я помнел от детството и младостта си.
В този незабравим дом-светиня, откакто през лятото на 1849 година Съба Хаджиниколова се венчава с Минчо Вазов, са родени и отгледани Иван, Никола, Кирил, Ана, Георги, Михаил, Вълка, Владимир и Борис Вазови. Всички те по изумителен метод записват имената си в българската история. Тази неизтощима майка и тази сговорна патриархална фамилия постоянно са ме удивлявали. Цялата българска история минава през семейството Вазови.
В своите " Спомени ", които написа през 1891 година, Съба Вазова споделя за раждането на първородния си наследник: " После научихме, че дохождали от любознание: да видят има ли някаква прокоба за детето, като сме се взели родственик ". Поличба имало, само че тя останала скрита за любопитните очи на сопотненци - бил се родил великият наследник и въодушевен стихотворец на България.
Съба Вазова дала на деветте си деца високо обучение и ги възпитала в чест, родолюбие и религия. Водела ги постоянно в църквата " Свети апостоли Петър и Павел ", покрай тяхната къща, издигната няколко години преди раждането на Иван, там те се научили да се кръстят, да споделят детските си молебствия, да носят вярата в сърцето си. Християнската традиция била жива във семейството, държала ги сплотени, формирала ги като персони състрадателни към гладния и жертвоготовни за Отечеството. Тези думи, които през днешния ден звучат като факсимиле, тогава са били метод на живот. Заради всичко това към края на живота си признателният наследник написа за любящата си майка:
Ти ме роди, само че ти ми даде
и светлото, що в теб блещеше,
ти и индивида в мен сътвори -
ти два пъти ми майка беше!
Иван Вазов е бил спорна персона. Имал е много врагове, недоброжелатели и присмивачи. Бил е безмълвен и затворен човек, а е откликвал на всяко национално неспокойствие, на болките и възторзите на народа, споделял е негодуванията от неправдите. И постоянно е бил почтен без съмнение. Най-ярък образец за тази негова линия е смяната на отношението му към Русия. Когато през 1916 година Русия води война против България той написа с печал и отвращение:
Вий в миналото знаме Христово
развяхте за богатство човешко -
строшихте ни игото тежко,
а днеска ни носите ново!
Когато в съветски вестници страната ни е наречена " Юда ", той пази справедливостта и Отечеството с болежка и обич:
Не носиш ли дълбоки
ти рани по снага?
За цели най-високи
не лейш ли кръв в този момент?
Както Иван Вазов обича своя народ, по този начин и народът обича него. Връзката на всеки българин с Вазов е доста мощна и което е по-важното, тя е прекомерно персонална. Иван Вазов е най-обичаният български публицист. Ние се отнасяме към него по едно и също време като към учредител на българската литература, назоваваме го патриарх на българската литература, само че се отнасяме към него и като към собствен непосредствен, доста непосредствен човек, отнасяме се към него като към собствен покровител, свое прикритие, собствен татко и собствен дядо. Моят живот се стече по този начин, че аз израснах без татко, бях шестгодишна, когато той умря. И тъй като съм къснородено дете, аз не познавах и нито един от дядовците си. Може би по тази причина чувствам, че към него мога да се обърна с това извънредно персонално, интимно, доверчиво послание - дядо. Затова споделям, че връзката на всеки българин с Вазов е надълбоко интимна и съкровена. Дядо Вазов е нашето прикритие, нашият утешител.
Отношението ни към него не е константа, тъй като ние не го откриваме едновременно, напълно, не можем от първия, даже от втория, даже от третия път да обхванем неговия мащаб. А когато приказваме за него, сякаш точно неговият мащаб е най-поразителната характерност в личността и творчеството му. Мащабът на неговата душа се прелива в творчеството му. И това са го усещали българите от всички генерации. Най-естествено е било след провалянето при Първата международна война, след подписването на трагичния Ньойски контракт, след унижението и унинието, измежду бедствието на провалянето и неуспеха, че хората непринудено са се стекли под неговия балкон, с цел да чуят точно той какви думи ще им каже. И това е силата на престижа на един обичан публицист.
Днес ние нямаме такива духовни престижи, пред които да се стечем, с цел да чуем словото им. Склонни сме всичко да неглижираме и да омърсяваме, без да си даваме сметка, че с това омаловажаваме самите себе си. Склонни сме да злоречим. Мащабите на паметта ни се съкратяват.
Проф. Симеон Янев дава отговор на това съкращаване и смаляване посредством едно огромно резюме за неговата персона: " След като толкоз години честваме Вазов като национален стихотворец, като патриарх на българската литература, забравяме една друга негова изключителна, велика заслуга освен към литературата и културата, само че въобще към нацията - това, че той от събитията, от историята, от личностите съумява да сътвори иконостаса на нацията.
Наричам иконостас това свещено в нацията, което се символизира от " Епопея на забравените ", от " Немили-недраги ", от " Под игото ", т.е. от най-значимото и най-голямото от Вазов. Това не е единствено културологичен проблем и проблем на литературата, само че в действителност е доста по-мащабно, тъй като показва самото битие на нацията, сцеплението на нацията, което в този момент можем да забележим атакувано отвред. И още веднъж ролята на Вазов тук е изключителна ".
Затова сме признателни, че имаме Вазов. Без неговото слово нашата литература нямаше да има своите европейски измерения, без неговия дух нашата история нямаше да има своя възхитен артист, нашият дух нямаше да има патриарх. Без него нямаше да имаме иконостас.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ