Ернестина Шинова: Мислех се за луда, преди да открият болестта ми!
Ернестина Шинова е от актрисите, които не носят маска в живота си, не влизат в непознат облик и играят постоянно на цялостните си 100 %. Дъщеря е на писателя сатирик Чавдар Шинов, снаха на гениалния артист Петър Слабаков и брачна половинка на режисьора бунтовник Андрей Слабаков. Но Ерна, както я назовават най-близките й, е съумяла да построи име с персонален труд и триумфи! В този диалог тя е откровена до болежка с нас.
- Ернестина, в предварителния ни диалог ми загатна, че ще оперират майка ти...
- Операцията мина успешно, лекарите бяха доста положителни, само че дано да не приказваме още, тъй като въпреки всичко 50 % са интервенция и останалите 50 % - възобновяване след нея, а аз, нали знаеш, съм суеверна.
- Колко суеверна?
- Аз съм суеверна в границите на естественото като всеки актьор. Няма пояснение по какъв начин неща, които правиш по един и същи метод, и текст, който е един и същи, всякога се получава друго. Има обстановки, при които най-вероятно си и втълпявам, само че ги има и другите, повярвай ми. Влизаш на сцената с левия крайник, пък излизаш с десния, ей такива работи. Хората си вършат най-различни диващини, всеки си има собствен обред, който като си извърши, си споделя – ето, направих си всичките нелепости, към този момент всичко е наред, като че ли се усеща предпазен.
- Наскоро имаше рожден ден...
- Да ти кажа почтено, май не можах доста да го усетя, работих. Пък и Андрей ми купи доста гадна торта – беше извънредно горещо и тя беше полуразмазана. Ужасна торта, не беше и вкусна! И не знам това какво би трябвало да значи… нека годината да ми е хубава, щом тортата не беше. А на Андрей ще му го „ върна” – и аз ще му подаря гадна торта (смее се) Лошото е, че той няма отношение към сладките неща, а аз обичам – рядко, само че качествено похапвам сладко. Докато Андрей би предпочел каса бира със забодена свещичка от горната страна. (смее се).
- След толкоз години взаимен живот, успявате ли с Андрей към момента да се изненадвате?
- О, да, непрестанно. Например аз всеки ден си върша почти проект по какъв начин би трябвало да ми протече денят и той се появява, и разрушава на пух и прахуляк всичко – споделя би трябвало да сме там, да се забележим с този, с онзи… Но отвън тези ежедневни изненади, които ми сервира, в действителност той е доста прочувствен, доста благ човек. Подарява ми най-различни благи неща - част от тях – красиви и безполезни за мен (смее се). - Преди време беше споделила, че с Андрей сте цялостни противоположности!
- При нас е напрежение във всички ъгли на „ квадрата”, само че пък заради това имаме една постоянна „ фигура”. Е, от време на време в действителност изморява, а при нас основно се показва в безсмислени разногласия. Дай ми нещо, каквото и да е – незабавно можем да оформим скандал с Андрей на тази тематика.
Каквото пожелаеш, можеш и копче да кажеш, отново ще се скараме – дали е с четири дупки, дали с две, дали носи шанс, дали злощастие, дали би трябвало да бъде взето, или не… Скарването наложително го има, след това обаче след сдобряването чак, следва естествен диалог по тематиката. И по този начин сме повече от 25 години.
- Преди няколко години помня, че загатна, че имате желание да си извършите една женитба...
- Нямахме време, само че непрестанно си обещаваме, че като намерим такова, ще си създадем. Искахме църковна женитба, тъй като такава си нямаме.
- Но първата ви и единствена до момента женитба е била тайна… Защо?
- Така се получи, а в действителност ние не го мислехме по този метод. Просто единственият свободен ден тогава беше… 9 септември, тъй като по същото време Андрей снимаше „ Под игото”, а аз снимах представления, участвах и във филм. И на 9 септември 1987 година не се и работеше, тъй че по тази причина тогава взехме решение да се оженим – в ритуална зала, за която ние бяхме първият брак. Следващият, след нашия, бе този на брата на Андрей, който е доста добър дърворезбар, беше правил и дърворезбите там. И апропо, доколкото разбрах – и други хора са се женили там, и от всички тях до момента никой не се е развел (смее се). Изглежда е някаква късметлийска. Сватбата беше в с. Велика и преобладаваща част от нашите посетители бяха роми. Там имаше доста роми и някак си Андрей доста бързо се вписа в техните понятия за неустрашимост. А на мен доста ми се радваха – непрестанно ходеха след мен и викаха: „ Ей, каква хубава младоженка!”, а аз една русичка, бяла, с лунички, смут (смее се).
- Вярно ли е, че двамата се познавате от възпитаници?
- Знаеш ли, като ти е писано, някак си не можеш да избягаш от него. Аз персонално пробвах на няколко пъти да избягам, само че все не се получаваше. И се примиряваш. Не, че никой от нас не е имал елементарните флиртове, истории и работи преди този момент – имали сме, само че тази история се оказа супер упорита, дълготрайна и интензивна. Просто й се подчиняваш в един миг. - От какво си се опитвала да „ избягаш”, откакто възприятията са били и не престават да бъдат толкоз мощни?
- В един миг като усетиш, че всичко е толкоз интензивно, надълбоко започваш да си казваш „ Ама не съм ли доста млада, но това няма ли да ме ангажира прекомерно, да ми промени живота?!..” – Аз в никакъв случай не съм била безотговорна. И не мога да се влюбя от пръв взор. Абсурд е поради това, че някой ми харесва на осанка или пък поради някаква сетивно-сексуална химия, нали по този начин споделят – че имало било феромони, не знам си какво… Ама то хубаво феромоните, но в случай че си чел единствено „ Виновен ли е Мечо” на 3-годишна възраст, или някой ти я е прочел, а оттова нататък не си прочел нито една книга, по какъв начин да си живеем дружно?! - Няма метод!
Не съм почитател на любовта от пръв взор
Обичам да се допирам на сигурни неща в живота си – тъй като извънредно доста са несигурните, най-малко тези да са някакви крайпътни заслони, в които можеш да се скриеш, да се спреш в живота си. Да се чувстваш закрилян и обичан – това е пъклен значимо.
- Вярно ли е, че си скрила от Андрей за бременността си първоначално?
- Да. Андрей ми викаше: „ Айде бе, няма ли да си имаме към този момент детенце, желая да си имаме…”, а аз към този момент бях схванала, че съм бременна, само че не му споделих. И той дори взе да се тормози – чудеше се какво става, за какво не можем да имаме дете (усмихва се). А аз към този момент бях от месец, месец и нещо бременна. Исках да съм сигурна, разбираш ли?!… Че това дете ще бъде обичано и желано от двамата. Не мога да си обясня по какъв начин двама души вършат дете и по-късно се разделят. Това е просто жалко! Не желаех такава история. Исках всичко да е същинско! И в действителност по този начин се получи, че аз по този начин и не му споделих, че съм бременна. Просто бяхме в някакъв ресторант, на мен ми стана неприятно, доповръща ми се, гадна история, а ресторантът беше покрай Шейново. И за лично утешение желаех да отида до Шейново, с цел да видя дали всичко е наред. Тогава ми направиха ехография, с цел да са сигурни изцяло, и когато изкараха първата фотография, Йоана беше единствено една черна точка. Андрей си гушна фотографията, държеше я в себе си, говорейки: „ Виж какъв брой е сладко, на мен наподобява, виж какво е черничко” (смее се) Много беше благ! И по-нататък следеше дружно с мен всичките крачки на бременността. При една от ехографиите Йоана ме ритна, тъй като аз имах извънредно доста околоплодни води – всяка бременност има някаква такава патология, а от тези води тя се усещаше доста свободна вътре, риташе, блъскаше, беснееше. И в мига, в който ритна и крачето й се отпечата на екрана, и аз, и Андрей, в безспорен синхрон, преброихме пръстчетата на крачето й (усмихва се).
- Около раждането и малко след него обаче, е имало сложни моменти...
- Да, случи се по този начин, че с Андрей хлътнахме с едно такси, и аз не бях готова за подобен удар. И това отлепи плацента, след което станаха по-сложните обстановки. Няколко дни по-късно ми направиха цезарово сечение, тъй като трябваше да избавят и детето, и мен. Това е неприятна история, трагична, само че и позитивна – тъй като въпреки всичко сме живи и сме на този свят. Андрей постоянно е бил до мен, не се отдели нито за секунда. И мога да кажа, че съм признателна безпределно на всички лекари, които участваха в това събитие. Андрей ми трепереше ужасно. Това с колата беше прекомерно непредвидено. Припаднах, стана ми неприятно, потеглиха да текат кървища, без да са изтекли околоплодни води, страшна история. Но лекарите реагираха пъклен бързо, доста съответно. И въпреки сега коремът ми да е по-грозен поради този белег, аз се гордея с него, тъй като това е щерка ни! За към седмица по този начин се калих, че си нямаш визия. От боязън си бях внушила, че нещо може да стане на детето, усещах се доста зле, до момента в който най-после не ме смъкнаха на ръце долу при бебетата, домъкнаха ми Йоана и в мига, в който я видях, всичко ми мина! Вече нямах никакви проблеми. Можех да стана и да търча – с разпрания си стомах и всичко останало. Нямаше никакво значение. Това е супер велико събитие, може би най-великото в живота на един човек – когато просто даваш живот на нещо друго отвън теб и то нещо, което ти е почукало на вратата, и ти е споделило: „ Здрасти, аз съм твоето дете!” Пожелавам го на всички!
- Йоана какво дете е?
- Тя е мощна, дебелоглав се роди, на инат на всички – тъй като за две трети отлепена плацента в учебниците по гинекология написа, че плодът не може да получава нито О2, нито храна, и умира.
Е, моята се роди, жива и здрава е, и аз оцелях
Инат е, мощна е от дребна. Помня, че на седмия ден я видях за първи път, а тя като ме видя, се засмя, гадината мръсна (усмихва се). И си виреше главата още от напълно малко бебе. По темперамент е такава. Като каже, че желае нещо, край – нищо не може да я спре! И просто го прави! Свалям й шапка за това, тъй като аз съм друга, отхвърлям се, по-ленива съм… Неща, които знам, че мога, леко ме отегчават, а тя, гадината, желае да ги може от ден на ден и повече (усмихва се). Отделна галактика е.
- Не съм съгласна, че ти не си борбена. Затова свидетелства и борбата ти с заболяването, която получаваш след раждането. Знам от Андрей, че си слагала листчета с неговия телефонен номер в джобчето на бебето, с цел да може в случай че с теб стане нещо, недай си Боже, хората да го открият…
- Ако се оставиш на заболяването – в моя случай Базедовата болест, това значи, че би трябвало да се откажеш от самия живот, а това е нещо, което не мога да направя. Много съм всеотдайна и знаеш ли – мисълта, че наемам някого със себе си ме побърква. Но какво да правиш, от време на време не може по различен метод. И Андрей беше на висотата на ситуацията за благополучие. Ти можеш да опиташ всичко, само че с 200 пулс какво да опиташ?! Просто се прощаваш с живота и това е. С подобен пулс нищо не можеш да направиш, даже не можеш да седнеш, всичко ти бучи в главата и просто си уверен, че си отиваш. Базеда се отключи при мен след тежкото раждане. Аз живях една седмица, откакто я родих, без да я виждам. И взех решение, че откакто не ми я демонстрират толкоз време, значи нещо не е наред. Притесненията бяха разрушителни. После след към 4-5 месеца заболяването е тръгнала, без да схвана, тъй като аз съм и със страхотни физически запаси, което някой път играе неприятна смешка. Не можеш да схванеш, че си болен, аз все мислех, че съм изтощена, изтощена, нервна. После пък, откакто дълго време не можеха и да ме диагностицират, взех да се мисля и за луда, надали не. Докато се разбере какво е, си беше огромен стрес – и това продължи години. Но това е… всевъзможни такива неща ни образуват по пътя ни и от време на време не знаеш за положително ли е, за неприятно ли е. Не си даваш сметка…
Андрей беше доста комплициран, горкият… От една страна, лекарите споделяха, че нищо ми няма и съм просто някаква нервна и истерична, въпреки това, той виждаше ясно, че нито съм нервна, нито истерична, тъй като ме познава доста добре – и съзнаваше, че се случва нещо друго. Безпокоеше се ужасно доста. Не се отделяше от мен, когато имаше такава опция, когато не снимаше. И всякога ме оставяше с отвращение и със боязън. Просто виждах страха в очите му, той не знаеше какво следва. А лекарите първоначално ми даваха и някакви медикаменти, антидепресанти, от които се усещах още по-зле. Лекуваха ме от някакви неща, от които безусловно щях да умра. Най-лошото нещо е да ти се сбърка диагнозата. Така че Андрей си е изкарал тогава чудно с мен – по всякакви незабавни помощи, тъй като в границите на 20 минути кръвното ми ставаше от 200 на 180 – на 50 на 20. Веселба страшна… И никой не можеше да разбере защо става дума. Ако бях някакъв естествен човек – да писна, да се разкрещя, да си покажа всичките признаци,..а аз... Нали знаеш, актьорите не умират на сцената. Не умират пред аудитория. Умират зад завесата. Това е ситуацията.
- Говорейки за магията на сцената, незабавно се сещам за едни твои думи, изречени за бащата на Андрей – огромния български артист Петър Слабаков: „ Помнете Петър Слабаков като Шибил. Достоен. Достолепен!”
- Ами единствено ще ти кажа, че когато Петър Слабаков се изправи, с цел да получи „ Златна роза” за поддържаща роля, тогава аз получих за основна женска. Залата се изправи на крайници и му ръкопляска. Бяхме дружно на сцената, в никакъв случай няма да го не помни. В този миг той към този момент беше болен, беше доста, доста болен. И тази магия е работила в този миг за него по този начин, като че ли кипи от сила. Той се разплака, благодари. Но той в действителност си отиваше тогава… Но просто не го знаеше. Ние не му го казахме до края, тъй като нямаше потребност. Нямаше да помогне това с нищо, нямаше причина. Той си усещаше нещата, само че някак си ги премълчаваше, и ние ги премълчавахме.
Едно изявление на Анелия ПОПОВА
- Ернестина, в предварителния ни диалог ми загатна, че ще оперират майка ти...
- Операцията мина успешно, лекарите бяха доста положителни, само че дано да не приказваме още, тъй като въпреки всичко 50 % са интервенция и останалите 50 % - възобновяване след нея, а аз, нали знаеш, съм суеверна.
- Колко суеверна?
- Аз съм суеверна в границите на естественото като всеки актьор. Няма пояснение по какъв начин неща, които правиш по един и същи метод, и текст, който е един и същи, всякога се получава друго. Има обстановки, при които най-вероятно си и втълпявам, само че ги има и другите, повярвай ми. Влизаш на сцената с левия крайник, пък излизаш с десния, ей такива работи. Хората си вършат най-различни диващини, всеки си има собствен обред, който като си извърши, си споделя – ето, направих си всичките нелепости, към този момент всичко е наред, като че ли се усеща предпазен.
- Наскоро имаше рожден ден...
- Да ти кажа почтено, май не можах доста да го усетя, работих. Пък и Андрей ми купи доста гадна торта – беше извънредно горещо и тя беше полуразмазана. Ужасна торта, не беше и вкусна! И не знам това какво би трябвало да значи… нека годината да ми е хубава, щом тортата не беше. А на Андрей ще му го „ върна” – и аз ще му подаря гадна торта (смее се) Лошото е, че той няма отношение към сладките неща, а аз обичам – рядко, само че качествено похапвам сладко. Докато Андрей би предпочел каса бира със забодена свещичка от горната страна. (смее се).
- След толкоз години взаимен живот, успявате ли с Андрей към момента да се изненадвате?
- О, да, непрестанно. Например аз всеки ден си върша почти проект по какъв начин би трябвало да ми протече денят и той се появява, и разрушава на пух и прахуляк всичко – споделя би трябвало да сме там, да се забележим с този, с онзи… Но отвън тези ежедневни изненади, които ми сервира, в действителност той е доста прочувствен, доста благ човек. Подарява ми най-различни благи неща - част от тях – красиви и безполезни за мен (смее се). - Преди време беше споделила, че с Андрей сте цялостни противоположности!
- При нас е напрежение във всички ъгли на „ квадрата”, само че пък заради това имаме една постоянна „ фигура”. Е, от време на време в действителност изморява, а при нас основно се показва в безсмислени разногласия. Дай ми нещо, каквото и да е – незабавно можем да оформим скандал с Андрей на тази тематика.
Каквото пожелаеш, можеш и копче да кажеш, отново ще се скараме – дали е с четири дупки, дали с две, дали носи шанс, дали злощастие, дали би трябвало да бъде взето, или не… Скарването наложително го има, след това обаче след сдобряването чак, следва естествен диалог по тематиката. И по този начин сме повече от 25 години.
- Преди няколко години помня, че загатна, че имате желание да си извършите една женитба...
- Нямахме време, само че непрестанно си обещаваме, че като намерим такова, ще си създадем. Искахме църковна женитба, тъй като такава си нямаме.
- Но първата ви и единствена до момента женитба е била тайна… Защо?
- Така се получи, а в действителност ние не го мислехме по този метод. Просто единственият свободен ден тогава беше… 9 септември, тъй като по същото време Андрей снимаше „ Под игото”, а аз снимах представления, участвах и във филм. И на 9 септември 1987 година не се и работеше, тъй че по тази причина тогава взехме решение да се оженим – в ритуална зала, за която ние бяхме първият брак. Следващият, след нашия, бе този на брата на Андрей, който е доста добър дърворезбар, беше правил и дърворезбите там. И апропо, доколкото разбрах – и други хора са се женили там, и от всички тях до момента никой не се е развел (смее се). Изглежда е някаква късметлийска. Сватбата беше в с. Велика и преобладаваща част от нашите посетители бяха роми. Там имаше доста роми и някак си Андрей доста бързо се вписа в техните понятия за неустрашимост. А на мен доста ми се радваха – непрестанно ходеха след мен и викаха: „ Ей, каква хубава младоженка!”, а аз една русичка, бяла, с лунички, смут (смее се).
- Вярно ли е, че двамата се познавате от възпитаници?
- Знаеш ли, като ти е писано, някак си не можеш да избягаш от него. Аз персонално пробвах на няколко пъти да избягам, само че все не се получаваше. И се примиряваш. Не, че никой от нас не е имал елементарните флиртове, истории и работи преди този момент – имали сме, само че тази история се оказа супер упорита, дълготрайна и интензивна. Просто й се подчиняваш в един миг. - От какво си се опитвала да „ избягаш”, откакто възприятията са били и не престават да бъдат толкоз мощни?
- В един миг като усетиш, че всичко е толкоз интензивно, надълбоко започваш да си казваш „ Ама не съм ли доста млада, но това няма ли да ме ангажира прекомерно, да ми промени живота?!..” – Аз в никакъв случай не съм била безотговорна. И не мога да се влюбя от пръв взор. Абсурд е поради това, че някой ми харесва на осанка или пък поради някаква сетивно-сексуална химия, нали по този начин споделят – че имало било феромони, не знам си какво… Ама то хубаво феромоните, но в случай че си чел единствено „ Виновен ли е Мечо” на 3-годишна възраст, или някой ти я е прочел, а оттова нататък не си прочел нито една книга, по какъв начин да си живеем дружно?! - Няма метод!
Не съм почитател на любовта от пръв взор
Обичам да се допирам на сигурни неща в живота си – тъй като извънредно доста са несигурните, най-малко тези да са някакви крайпътни заслони, в които можеш да се скриеш, да се спреш в живота си. Да се чувстваш закрилян и обичан – това е пъклен значимо.
- Вярно ли е, че си скрила от Андрей за бременността си първоначално?
- Да. Андрей ми викаше: „ Айде бе, няма ли да си имаме към този момент детенце, желая да си имаме…”, а аз към този момент бях схванала, че съм бременна, само че не му споделих. И той дори взе да се тормози – чудеше се какво става, за какво не можем да имаме дете (усмихва се). А аз към този момент бях от месец, месец и нещо бременна. Исках да съм сигурна, разбираш ли?!… Че това дете ще бъде обичано и желано от двамата. Не мога да си обясня по какъв начин двама души вършат дете и по-късно се разделят. Това е просто жалко! Не желаех такава история. Исках всичко да е същинско! И в действителност по този начин се получи, че аз по този начин и не му споделих, че съм бременна. Просто бяхме в някакъв ресторант, на мен ми стана неприятно, доповръща ми се, гадна история, а ресторантът беше покрай Шейново. И за лично утешение желаех да отида до Шейново, с цел да видя дали всичко е наред. Тогава ми направиха ехография, с цел да са сигурни изцяло, и когато изкараха първата фотография, Йоана беше единствено една черна точка. Андрей си гушна фотографията, държеше я в себе си, говорейки: „ Виж какъв брой е сладко, на мен наподобява, виж какво е черничко” (смее се) Много беше благ! И по-нататък следеше дружно с мен всичките крачки на бременността. При една от ехографиите Йоана ме ритна, тъй като аз имах извънредно доста околоплодни води – всяка бременност има някаква такава патология, а от тези води тя се усещаше доста свободна вътре, риташе, блъскаше, беснееше. И в мига, в който ритна и крачето й се отпечата на екрана, и аз, и Андрей, в безспорен синхрон, преброихме пръстчетата на крачето й (усмихва се).
- Около раждането и малко след него обаче, е имало сложни моменти...
- Да, случи се по този начин, че с Андрей хлътнахме с едно такси, и аз не бях готова за подобен удар. И това отлепи плацента, след което станаха по-сложните обстановки. Няколко дни по-късно ми направиха цезарово сечение, тъй като трябваше да избавят и детето, и мен. Това е неприятна история, трагична, само че и позитивна – тъй като въпреки всичко сме живи и сме на този свят. Андрей постоянно е бил до мен, не се отдели нито за секунда. И мога да кажа, че съм признателна безпределно на всички лекари, които участваха в това събитие. Андрей ми трепереше ужасно. Това с колата беше прекомерно непредвидено. Припаднах, стана ми неприятно, потеглиха да текат кървища, без да са изтекли околоплодни води, страшна история. Но лекарите реагираха пъклен бързо, доста съответно. И въпреки сега коремът ми да е по-грозен поради този белег, аз се гордея с него, тъй като това е щерка ни! За към седмица по този начин се калих, че си нямаш визия. От боязън си бях внушила, че нещо може да стане на детето, усещах се доста зле, до момента в който най-после не ме смъкнаха на ръце долу при бебетата, домъкнаха ми Йоана и в мига, в който я видях, всичко ми мина! Вече нямах никакви проблеми. Можех да стана и да търча – с разпрания си стомах и всичко останало. Нямаше никакво значение. Това е супер велико събитие, може би най-великото в живота на един човек – когато просто даваш живот на нещо друго отвън теб и то нещо, което ти е почукало на вратата, и ти е споделило: „ Здрасти, аз съм твоето дете!” Пожелавам го на всички!
- Йоана какво дете е?
- Тя е мощна, дебелоглав се роди, на инат на всички – тъй като за две трети отлепена плацента в учебниците по гинекология написа, че плодът не може да получава нито О2, нито храна, и умира.
Е, моята се роди, жива и здрава е, и аз оцелях
Инат е, мощна е от дребна. Помня, че на седмия ден я видях за първи път, а тя като ме видя, се засмя, гадината мръсна (усмихва се). И си виреше главата още от напълно малко бебе. По темперамент е такава. Като каже, че желае нещо, край – нищо не може да я спре! И просто го прави! Свалям й шапка за това, тъй като аз съм друга, отхвърлям се, по-ленива съм… Неща, които знам, че мога, леко ме отегчават, а тя, гадината, желае да ги може от ден на ден и повече (усмихва се). Отделна галактика е.
- Не съм съгласна, че ти не си борбена. Затова свидетелства и борбата ти с заболяването, която получаваш след раждането. Знам от Андрей, че си слагала листчета с неговия телефонен номер в джобчето на бебето, с цел да може в случай че с теб стане нещо, недай си Боже, хората да го открият…
- Ако се оставиш на заболяването – в моя случай Базедовата болест, това значи, че би трябвало да се откажеш от самия живот, а това е нещо, което не мога да направя. Много съм всеотдайна и знаеш ли – мисълта, че наемам някого със себе си ме побърква. Но какво да правиш, от време на време не може по различен метод. И Андрей беше на висотата на ситуацията за благополучие. Ти можеш да опиташ всичко, само че с 200 пулс какво да опиташ?! Просто се прощаваш с живота и това е. С подобен пулс нищо не можеш да направиш, даже не можеш да седнеш, всичко ти бучи в главата и просто си уверен, че си отиваш. Базеда се отключи при мен след тежкото раждане. Аз живях една седмица, откакто я родих, без да я виждам. И взех решение, че откакто не ми я демонстрират толкоз време, значи нещо не е наред. Притесненията бяха разрушителни. После след към 4-5 месеца заболяването е тръгнала, без да схвана, тъй като аз съм и със страхотни физически запаси, което някой път играе неприятна смешка. Не можеш да схванеш, че си болен, аз все мислех, че съм изтощена, изтощена, нервна. После пък, откакто дълго време не можеха и да ме диагностицират, взех да се мисля и за луда, надали не. Докато се разбере какво е, си беше огромен стрес – и това продължи години. Но това е… всевъзможни такива неща ни образуват по пътя ни и от време на време не знаеш за положително ли е, за неприятно ли е. Не си даваш сметка…
Андрей беше доста комплициран, горкият… От една страна, лекарите споделяха, че нищо ми няма и съм просто някаква нервна и истерична, въпреки това, той виждаше ясно, че нито съм нервна, нито истерична, тъй като ме познава доста добре – и съзнаваше, че се случва нещо друго. Безпокоеше се ужасно доста. Не се отделяше от мен, когато имаше такава опция, когато не снимаше. И всякога ме оставяше с отвращение и със боязън. Просто виждах страха в очите му, той не знаеше какво следва. А лекарите първоначално ми даваха и някакви медикаменти, антидепресанти, от които се усещах още по-зле. Лекуваха ме от някакви неща, от които безусловно щях да умра. Най-лошото нещо е да ти се сбърка диагнозата. Така че Андрей си е изкарал тогава чудно с мен – по всякакви незабавни помощи, тъй като в границите на 20 минути кръвното ми ставаше от 200 на 180 – на 50 на 20. Веселба страшна… И никой не можеше да разбере защо става дума. Ако бях някакъв естествен човек – да писна, да се разкрещя, да си покажа всичките признаци,..а аз... Нали знаеш, актьорите не умират на сцената. Не умират пред аудитория. Умират зад завесата. Това е ситуацията.
- Говорейки за магията на сцената, незабавно се сещам за едни твои думи, изречени за бащата на Андрей – огромния български артист Петър Слабаков: „ Помнете Петър Слабаков като Шибил. Достоен. Достолепен!”
- Ами единствено ще ти кажа, че когато Петър Слабаков се изправи, с цел да получи „ Златна роза” за поддържаща роля, тогава аз получих за основна женска. Залата се изправи на крайници и му ръкопляска. Бяхме дружно на сцената, в никакъв случай няма да го не помни. В този миг той към този момент беше болен, беше доста, доста болен. И тази магия е работила в този миг за него по този начин, като че ли кипи от сила. Той се разплака, благодари. Но той в действителност си отиваше тогава… Но просто не го знаеше. Ние не му го казахме до края, тъй като нямаше потребност. Нямаше да помогне това с нищо, нямаше причина. Той си усещаше нещата, само че някак си ги премълчаваше, и ние ги премълчавахме.
Едно изявление на Анелия ПОПОВА
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ