Епископ Мелетий: Вярата в Христос не е приказка от Средновековието, а нещо живо
Епископ Мелетий е човек, който е почнал пътя си по всемирски метод. Работил е в областта на осведомителните технологии, в доста огромна интернационална компания, учил е в чужбина, Завършил е висше обучение в такива предмети. Как от една от най-големите софтуерни компании в света, той се оказва духовник в манастир, а през днешния ден и ректор на Семинарията.
- Учили сте в чужбина, приключили сте висше обучение. Какво ви накара да изоставите целя този живот и да се обърнете към Господа?
- В годините, когато съм учил и работил, също съм бил християнин. За мен това не е било внезапно да стана християнин на 25-26 години и тогава да постъпя в манастир. Всички тези неща, които вие казвате, са скъпи и човек е признателен. Аз съм признателен, че съм имал опция да изучавам, да работя, да съм непосредствен с разнообразни хора. И най-много бих споделил да сбъдвам свои стремежи, фантазии в тази общо човешка или да кажем световна сфера.
Но при всяко едно достижение остава незадоволеност. И малко по малко узрява едно схващане, че това не е твоето. Има нещо, което е доста надълбоко и може би не постоянно може да бъде добре рационално обяснено.
Така мисля, че и това е едно предопределение, покана от Господа, от Христос, което ни приканва и ти имаш потребност от освен това. Имаш предпочитание, блян с цел да направиш освен това в живота си. Но доста хора се задоволяват точно от този вид триумфи. Финансови, персонални, фамилни. Аз не съм човек, който би споделил, че надали не материалното, светското, нямат стойност и не са почтени за почитание, в противен случай. Въпросът е, че то удовлетворява индивида на едно равнище. И мисля, че доста пъти ние имаме в себе се една пустош, някакво незадоволство. Много хора през днешния ден усещат една нелепост, откакто си достигнали дадени свои цели. Повече няма какво и ти изпадаш в по този начин едно отчаяние, меланхолия.
Не тъй като индивида не е станал духовник и то не е нужно, всеки да става духовник или духовник, с цел да извърши живота си със смисъл, а е нужно да живее достоверен живот. Той има и душа и той постоянно помни връзката си с създателя, произхода в Господа, че имаш генезис от Бога, че тези неща, които виждаш красиви, хубави, стойностни, скъпи и в обществен, и в стопански, и във всевъзможен битов проект, удовлетворяват душата ти до някъде и по-късно има един апетит, който може да бъде заситен единствено от същинска храна, която е духовна храна, дълбока, безконечна и тя е нашия Бог. И по тази причина всеки християнин, в действителност е един естествен човек, който обаче осъзнава тази нужда и търси нейното задоволство.
- При вас тогава в какъв миг пристигна този взор нагоре и тази нужда да измененията живота си?
- Аз си отворих очите за Православието и вярата в гимназията. Проигравах този сюжет, при който вероятно с доста старания завършваш положително учебно заведение, по-късно постъпваш в някой добър университет. Не е несъмнено, само че в случай че се трудиш и полагаш старания, имаш качества, намираш добра работа, създаваш положително семейство и се запитах и какво? Накрая стигаш една възраст, пенсионна възраст и просто си си извървял един витален, биологичен и обществен цикъл и какво от това? Каква е разликата с този, който не е съумял, когато и двата случая всичко приключва със гибел. Този въпрос допускам, че доста хора си го задават, ме е вълнувал и съм търсил някакъв отговор в религията, в тематиката за живота след гибелта и го открих в християнството, в Евангелието.
И когато започнеш да изпробваш някакви неща - да отидеш на черква, да се изповядаш, да се причастиш, да се помолиш, да опиташ да изпълниш Христовите заповеди, виждаш някаква смяна за себе си, виждаш, че тези неща, по този начин да кажем, са ефикасни, че те в действителност са действителни, че това не е приказка или справочник от препоръки от Средновековието, а че са нещо живо, което прави личният ти живот по-пълен, по-смислен, по-щастлив.
Когато споделяме, че се посвещаваме на Христос, ние се посвещаваме на Неговата черква, а това значи, че ние се посвещаваме и на Неговия народ. Вярващите, всички хора и членовете на Църквата - и това значи, че това е нашият главен приоритет, счита свещеник Мелетий.
По думите му мирянитът, който е водил всемирски метод на живот и който поема по пътя на религията, би трябвало да се откаже от доста неща.
Най-интересно е, че човек не се отхвърля от себе си. Той се отхвърля от неприятни страни в себе си. Нещата са най-различни. От това, че не сме с най-близките си хора, нямаме фамилии в този общопризнат смисъл като другите хора. Това не значи, че не ги обичаме и нямаме грижа за тях, описа той.
Монасите дават три съществени обета, зад които се крият дребни отричания от доста неща:
Това е обет за нестяжение - да нямаме своя персонална благосъстоятелност, обет за смирение - че живеем с благословението на църквата, на игумена или на църковната власт и обет за непорочие - ние пазим телесната непорочност. Това са три фундаментални обета, под които се крият дребни отричания от доста неща, само че бих споделил, че едно „ не “ е едно огромно „ да “ за други неща, които по този метод ни се дават, изясни отец Мелетий.
Елица Кънчева, бТВ
- Учили сте в чужбина, приключили сте висше обучение. Какво ви накара да изоставите целя този живот и да се обърнете към Господа?
- В годините, когато съм учил и работил, също съм бил християнин. За мен това не е било внезапно да стана християнин на 25-26 години и тогава да постъпя в манастир. Всички тези неща, които вие казвате, са скъпи и човек е признателен. Аз съм признателен, че съм имал опция да изучавам, да работя, да съм непосредствен с разнообразни хора. И най-много бих споделил да сбъдвам свои стремежи, фантазии в тази общо човешка или да кажем световна сфера.
Но при всяко едно достижение остава незадоволеност. И малко по малко узрява едно схващане, че това не е твоето. Има нещо, което е доста надълбоко и може би не постоянно може да бъде добре рационално обяснено.
Така мисля, че и това е едно предопределение, покана от Господа, от Христос, което ни приканва и ти имаш потребност от освен това. Имаш предпочитание, блян с цел да направиш освен това в живота си. Но доста хора се задоволяват точно от този вид триумфи. Финансови, персонални, фамилни. Аз не съм човек, който би споделил, че надали не материалното, светското, нямат стойност и не са почтени за почитание, в противен случай. Въпросът е, че то удовлетворява индивида на едно равнище. И мисля, че доста пъти ние имаме в себе се една пустош, някакво незадоволство. Много хора през днешния ден усещат една нелепост, откакто си достигнали дадени свои цели. Повече няма какво и ти изпадаш в по този начин едно отчаяние, меланхолия.
Не тъй като индивида не е станал духовник и то не е нужно, всеки да става духовник или духовник, с цел да извърши живота си със смисъл, а е нужно да живее достоверен живот. Той има и душа и той постоянно помни връзката си с създателя, произхода в Господа, че имаш генезис от Бога, че тези неща, които виждаш красиви, хубави, стойностни, скъпи и в обществен, и в стопански, и във всевъзможен битов проект, удовлетворяват душата ти до някъде и по-късно има един апетит, който може да бъде заситен единствено от същинска храна, която е духовна храна, дълбока, безконечна и тя е нашия Бог. И по тази причина всеки християнин, в действителност е един естествен човек, който обаче осъзнава тази нужда и търси нейното задоволство.
- При вас тогава в какъв миг пристигна този взор нагоре и тази нужда да измененията живота си?
- Аз си отворих очите за Православието и вярата в гимназията. Проигравах този сюжет, при който вероятно с доста старания завършваш положително учебно заведение, по-късно постъпваш в някой добър университет. Не е несъмнено, само че в случай че се трудиш и полагаш старания, имаш качества, намираш добра работа, създаваш положително семейство и се запитах и какво? Накрая стигаш една възраст, пенсионна възраст и просто си си извървял един витален, биологичен и обществен цикъл и какво от това? Каква е разликата с този, който не е съумял, когато и двата случая всичко приключва със гибел. Този въпрос допускам, че доста хора си го задават, ме е вълнувал и съм търсил някакъв отговор в религията, в тематиката за живота след гибелта и го открих в християнството, в Евангелието.
И когато започнеш да изпробваш някакви неща - да отидеш на черква, да се изповядаш, да се причастиш, да се помолиш, да опиташ да изпълниш Христовите заповеди, виждаш някаква смяна за себе си, виждаш, че тези неща, по този начин да кажем, са ефикасни, че те в действителност са действителни, че това не е приказка или справочник от препоръки от Средновековието, а че са нещо живо, което прави личният ти живот по-пълен, по-смислен, по-щастлив.
Когато споделяме, че се посвещаваме на Христос, ние се посвещаваме на Неговата черква, а това значи, че ние се посвещаваме и на Неговия народ. Вярващите, всички хора и членовете на Църквата - и това значи, че това е нашият главен приоритет, счита свещеник Мелетий.
По думите му мирянитът, който е водил всемирски метод на живот и който поема по пътя на религията, би трябвало да се откаже от доста неща.
Най-интересно е, че човек не се отхвърля от себе си. Той се отхвърля от неприятни страни в себе си. Нещата са най-различни. От това, че не сме с най-близките си хора, нямаме фамилии в този общопризнат смисъл като другите хора. Това не значи, че не ги обичаме и нямаме грижа за тях, описа той.
Монасите дават три съществени обета, зад които се крият дребни отричания от доста неща:
Това е обет за нестяжение - да нямаме своя персонална благосъстоятелност, обет за смирение - че живеем с благословението на църквата, на игумена или на църковната власт и обет за непорочие - ние пазим телесната непорочност. Това са три фундаментални обета, под които се крият дребни отричания от доста неща, само че бих споделил, че едно „ не “ е едно огромно „ да “ за други неща, които по този метод ни се дават, изясни отец Мелетий.
Елица Кънчева, бТВ
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ