Нов ужасяващ разказ за трагедията с Атанас Скатов
Емоционален роман за трагичния случай с българина Атанас Скатов написа канадският планинар, приключенец и кино режисьор Елиа Сайкали в персоналния си уебсайт.
Сайкали се върна към събитията от нощта на 4 февруари и сутринта на 5 февруари, когато почина Скатов. Той е един от директните очевидци на рухването на българина, само че акцентира, че никой не е видял какво тъкмо се е случило, с цел да се стигне до съдбовния полет на българина в бездната.
„ Това, което чувахме по радиото в нощта на 4 февруари бе притеснително. „ Този ще се самоубие “, сподели един планинар за различен, който бе решен да опита да изкачи върха.
Имаше над 25 индивида в лагер 3 в нощта на 4 февруари. Алпинистите бяха принудени да се тъпчат като сардини и ние трябваше да сме с тях, само че в личната палатка, която носехме. По подигравка на ориста имахме сериозен проблем с кислорода. Този, който поръчахме не бе там, където трябваше. Поръчахме 6 бутилки и всички трябваше да са там, а не бяха. Пристигнахме прекомерно късно под К2 и бяхме на проект за бърза адаптация, при който разчитаме 100% на спомагателен О2 и знаехме, че сме мъртви без него. В резултат се отказахме от изкачването и продукцията, поради тази логистична неточност. Грешка, която може би ни избави живота.
Слязохме към японския лагер 3 и разгърнахме палатката при бруталната температура от минус 35 градуса. Газовите ни котлони едвам работеха, с цел да разтопим лед. Единственото ни избавление бе топлината, която създават три тела, покрити единствено от детайлите на найлонова материя. Но беше като „ Дисниленд “ в съпоставяне това, което се случваше по-нагоре “, разказва обстановката Елиа Сайкали и цитира:
„ Не си усещам пръстите на краката тук. Не съм си сменял облеклата и измръзвам. “ „ Защо по дяволите няма повече палатки. “ Това са част от репликите, които се чуват по радиото.
Сайкали написа още:
„ Ние бяхме разочаровани поради кислорода, само че имахме задоволително опит, с цел да приемем, че нищо не може се направи. Нашата експедиция завърши. Сега ставаше въпрос за оцеляването ни. Ние се бяхме позиционирали за 2,5 седмици, с цел да опитаме да последваме нашите съотборници/герои Али Садпара, неговият наследник Саджид и Джон Снори в техния опит да изкачат К2. Беше упорит проект, като се има поради, че те бяха в планината от 5 декември, добре аклиматизирани. Но и ние бяхме там с нашите 15 години опит, подготвени да снимаме до най-високата допустима точка и подготвени да обърнем назад във всеки един миг.
Около 11 вечерта изключихме радиото, с цел да пестим от батерията. Знаехме, че няма да знаем какво е станало с нашите другари до идващия ден. Знаехме, че те са си самодостатъчни и са най-силният и най-опитният екип. На другата заран започнахме да слизаме към 10 часа сутринта. Вече бях ударен тъкмо по главата от камък, който можеше да ме убие и остави дупка в каската ми. Заради това бях извънредно внимателен надолу.
Много е мъчно да знаеш кое въже да избереш, когато слизаш от К2, защото има прекомерно доста остарели. Трябва да си деликатен, а и наясно с обстоятелството, че вземеш ли неверното решение, въжето няма да издържитежестта ти и ще завършиш мъртъв. Внимавах и пресмятах по три пъти при слизането. Когато се съмнявах, се захващах за няколко и разчитах на това, което имах вяра, че е новото. Трябва да благодаря на моя другар и сътрудник в катеренето Пасанг Каджи Шерпа, който ми помагаше да прегледам всяко едно въже. Малко под Черната пирамида, тяло прелетя над мен от нищото. Нямаше предизвестие. Нямаше крясъци. Нямаше тон. Само ужасяващата панорама на един човек, с червен екип, който прелетя главата ми. Изкрещях от смут. „ По дяволите. О, не. По дяволите! “
Това бе Атанас Скатов. Прелетя на сантиметри от главата на Пасанг Каджи, който бе над мен. Гледах 5-10 секунди, до момента в който той се търкаляше и преобръщаше по твърдите ледени наклони на К2. Първата ми мисъл бе, че приятелката му Шени е в базовия лагер. Тя съпровождаше Атанас в приключението му към втория по височина връх на света и щеше да е разрушена от новината. Както и доста други. Това, което се случи с Атанас е най-големият призрачен сън за всеки планинар. В някакъв миг тялото на Атанас излетя от костюма му. Той продължи да пада към подножието, а екипът му остана на ската, в снега, някъде сред японски лагер 3 и лагер 1.
Лакпа Денди, сътрудникът и шерп на Атанас, бе в спокоен (контролиран) смут. Ние бяхме първите, които го видяха след случая. Лакпа ни сподели видео, което е направил моменти преди рухването. Атанас изглеждаше постоянен на него. Той се бе вързал към предпазното въже и използваше своето ATC устройство, с цел да слиза по закрепените линии. Нямаше нищо неизмеримо във видеото.
Бил съм на експедиции с Лакпа и той е един от най-милите и способени катерачи там. Знаех, че страда от загубата на своя другар и клиент. Чувствах се извънредно за него, нищо не можеше да е по-лошо. „ В един миг Атанас беше там, в идващия го нямаше “, сподели Лакпа.
Не е допустимо да се изясни тъкмо какво е станало, тъй като няма очевидци на серията от дейности на Атанас преди рухването. Спекулира се, че има неточност при прекачване на въжетата. Моментът, в който се откачаш от него и оставяш цялата си тежест, разчиташ на обстоятелството, че не си направил неточност. Защото, в случай че си, си мъртъв. Паднеш ли, няма да спреш до дъното на планината. Аз непрекъснато ревизирах по три пъти да не направя неточност. Атанас може да е направил такава, само че никой в никакъв случай няма да знае това, тъй като никой не видя тъкмо какво се е случило.
Не познавах Атанас. Срещали сме се няколко пъти в базовия лагер и в лагер 2. Последният път, когато го видях, ми махна през процепа на палатката и ме поздрави. Поинтересувах се от атанас поради случая с различен българин - Иван Томов, който загуби живота си под Лхотце през 2019 година Пътувах два пъти до България, с цел да се видя с родителите му, да им опиша историята на Иван и да им оказа помощ да почетат живота на сина си. По подигравка на ориста, Али Садпара бе основният очевидец за последните мигове от живота на Иван, тъй като са били в една палатка преди гибелта му. Интервюирах Али тъкмо преди да изчезне под К2. За страдание още един българин почина.
По мое непретенциозно мнение, от това, което видях и разбрах от Лакпа, случаят с Атанас е в действителност случай. Може би в действителност е направил неточност, до момента в който е сменял въжето, което за жалост коства живота му. „ Шени (приятелката на Атанас) ме пита за въжето. Казах, че не е скъсано. Слязох по същото въже “, споделил Лакпа Денди.
Почивай в мир, Атанас. “
“Монитор”
Сайкали се върна към събитията от нощта на 4 февруари и сутринта на 5 февруари, когато почина Скатов. Той е един от директните очевидци на рухването на българина, само че акцентира, че никой не е видял какво тъкмо се е случило, с цел да се стигне до съдбовния полет на българина в бездната.
„ Това, което чувахме по радиото в нощта на 4 февруари бе притеснително. „ Този ще се самоубие “, сподели един планинар за различен, който бе решен да опита да изкачи върха.
Имаше над 25 индивида в лагер 3 в нощта на 4 февруари. Алпинистите бяха принудени да се тъпчат като сардини и ние трябваше да сме с тях, само че в личната палатка, която носехме. По подигравка на ориста имахме сериозен проблем с кислорода. Този, който поръчахме не бе там, където трябваше. Поръчахме 6 бутилки и всички трябваше да са там, а не бяха. Пристигнахме прекомерно късно под К2 и бяхме на проект за бърза адаптация, при който разчитаме 100% на спомагателен О2 и знаехме, че сме мъртви без него. В резултат се отказахме от изкачването и продукцията, поради тази логистична неточност. Грешка, която може би ни избави живота.
Слязохме към японския лагер 3 и разгърнахме палатката при бруталната температура от минус 35 градуса. Газовите ни котлони едвам работеха, с цел да разтопим лед. Единственото ни избавление бе топлината, която създават три тела, покрити единствено от детайлите на найлонова материя. Но беше като „ Дисниленд “ в съпоставяне това, което се случваше по-нагоре “, разказва обстановката Елиа Сайкали и цитира:
„ Не си усещам пръстите на краката тук. Не съм си сменял облеклата и измръзвам. “ „ Защо по дяволите няма повече палатки. “ Това са част от репликите, които се чуват по радиото.
Сайкали написа още:
„ Ние бяхме разочаровани поради кислорода, само че имахме задоволително опит, с цел да приемем, че нищо не може се направи. Нашата експедиция завърши. Сега ставаше въпрос за оцеляването ни. Ние се бяхме позиционирали за 2,5 седмици, с цел да опитаме да последваме нашите съотборници/герои Али Садпара, неговият наследник Саджид и Джон Снори в техния опит да изкачат К2. Беше упорит проект, като се има поради, че те бяха в планината от 5 декември, добре аклиматизирани. Но и ние бяхме там с нашите 15 години опит, подготвени да снимаме до най-високата допустима точка и подготвени да обърнем назад във всеки един миг.
Около 11 вечерта изключихме радиото, с цел да пестим от батерията. Знаехме, че няма да знаем какво е станало с нашите другари до идващия ден. Знаехме, че те са си самодостатъчни и са най-силният и най-опитният екип. На другата заран започнахме да слизаме към 10 часа сутринта. Вече бях ударен тъкмо по главата от камък, който можеше да ме убие и остави дупка в каската ми. Заради това бях извънредно внимателен надолу.
Много е мъчно да знаеш кое въже да избереш, когато слизаш от К2, защото има прекомерно доста остарели. Трябва да си деликатен, а и наясно с обстоятелството, че вземеш ли неверното решение, въжето няма да издържитежестта ти и ще завършиш мъртъв. Внимавах и пресмятах по три пъти при слизането. Когато се съмнявах, се захващах за няколко и разчитах на това, което имах вяра, че е новото. Трябва да благодаря на моя другар и сътрудник в катеренето Пасанг Каджи Шерпа, който ми помагаше да прегледам всяко едно въже. Малко под Черната пирамида, тяло прелетя над мен от нищото. Нямаше предизвестие. Нямаше крясъци. Нямаше тон. Само ужасяващата панорама на един човек, с червен екип, който прелетя главата ми. Изкрещях от смут. „ По дяволите. О, не. По дяволите! “
Това бе Атанас Скатов. Прелетя на сантиметри от главата на Пасанг Каджи, който бе над мен. Гледах 5-10 секунди, до момента в който той се търкаляше и преобръщаше по твърдите ледени наклони на К2. Първата ми мисъл бе, че приятелката му Шени е в базовия лагер. Тя съпровождаше Атанас в приключението му към втория по височина връх на света и щеше да е разрушена от новината. Както и доста други. Това, което се случи с Атанас е най-големият призрачен сън за всеки планинар. В някакъв миг тялото на Атанас излетя от костюма му. Той продължи да пада към подножието, а екипът му остана на ската, в снега, някъде сред японски лагер 3 и лагер 1.
Лакпа Денди, сътрудникът и шерп на Атанас, бе в спокоен (контролиран) смут. Ние бяхме първите, които го видяха след случая. Лакпа ни сподели видео, което е направил моменти преди рухването. Атанас изглеждаше постоянен на него. Той се бе вързал към предпазното въже и използваше своето ATC устройство, с цел да слиза по закрепените линии. Нямаше нищо неизмеримо във видеото.
Бил съм на експедиции с Лакпа и той е един от най-милите и способени катерачи там. Знаех, че страда от загубата на своя другар и клиент. Чувствах се извънредно за него, нищо не можеше да е по-лошо. „ В един миг Атанас беше там, в идващия го нямаше “, сподели Лакпа.
Не е допустимо да се изясни тъкмо какво е станало, тъй като няма очевидци на серията от дейности на Атанас преди рухването. Спекулира се, че има неточност при прекачване на въжетата. Моментът, в който се откачаш от него и оставяш цялата си тежест, разчиташ на обстоятелството, че не си направил неточност. Защото, в случай че си, си мъртъв. Паднеш ли, няма да спреш до дъното на планината. Аз непрекъснато ревизирах по три пъти да не направя неточност. Атанас може да е направил такава, само че никой в никакъв случай няма да знае това, тъй като никой не видя тъкмо какво се е случило.
Не познавах Атанас. Срещали сме се няколко пъти в базовия лагер и в лагер 2. Последният път, когато го видях, ми махна през процепа на палатката и ме поздрави. Поинтересувах се от атанас поради случая с различен българин - Иван Томов, който загуби живота си под Лхотце през 2019 година Пътувах два пъти до България, с цел да се видя с родителите му, да им опиша историята на Иван и да им оказа помощ да почетат живота на сина си. По подигравка на ориста, Али Садпара бе основният очевидец за последните мигове от живота на Иван, тъй като са били в една палатка преди гибелта му. Интервюирах Али тъкмо преди да изчезне под К2. За страдание още един българин почина.
По мое непретенциозно мнение, от това, което видях и разбрах от Лакпа, случаят с Атанас е в действителност случай. Може би в действителност е направил неточност, до момента в който е сменял въжето, което за жалост коства живота му. „ Шени (приятелката на Атанас) ме пита за въжето. Казах, че не е скъсано. Слязох по същото въже “, споделил Лакпа Денди.
Почивай в мир, Атанас. “
“Монитор”
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ