Деяна Алшех: Нарочиха баща ми за формалист, не му продаваха бои
Елиезер Алшех още веднъж е в родината си десетилетия откакто я напусна. По мотив 110-годишнината от рождението му негови платна извършиха Софийската градска изложба. Изложбата е самобитен образен роман за сложния житейски и креативен път на създателя. Той е роден във Видин, не е признат в Софийската художествена академия и в Мюнхен получава художественото си обучение. Странства по света, интерниран е в трудови лагери за евреи по време на фашизма, а през 1951 година дружно с брачната половинка си Бронка Гюрова-Алшех, също художничка, вечно напуща родината си. Установява се в Буенос Айрес. Там работи и живее до края на живота си. Почива през 1983 година. За откриването на изложбата в София дойде дъщерята на художника проектант Деяна Алшех, дружно със фамилията си. Тя бе общителна да отговори на въпросите на кореспондент от вестник „ ШОУ ”:
- Г-жо Алшех, на колко години бяхте, когато заминахте от България?
- Това се случи през 1951 година. Тогава разрешиха на еврейските семейства да напуснат страната и да отидат в Палестина.
- Защо променихте посоката и отидохте в Аржентина?
- Защото голямата сестра на баща ми вече беше там. Тя бе последвала мъжа си, който в Аржентина искаше да направи своята Америка и бе заминал там още през 1927 година. Ние прекархме една година в Милано в очакване на виза. Пристигнахме в Буенос Айрес през 1952-ра. Тогава бях на три години.
- Чувстваше ли се баща ви изгнаник зад Океана?
- Той винаги се чувстваше чужденец.
- А беше ли известен там?
- Не. Имаше много емигранти от Европа след войната. Интересни хора, негови колеги: италианци, испанци, дори един българин. Сред тях беше популярен.
- А като художник?
- Не като тука. Там го познаваше само една малка интелигентна артистична среда. Неговото изкуство е такова, че не може да го направи звезда.
- Идва ли Алшех в България?
- Няколко пъти, но когато първия път аз дойдох с майка си, той не пожела да ни придружи. Болеше го много още за раздялата с България. Едва 1975 година се върна.
- И как се почувства тогава?
- Беше много хубаво да се види с всичките си колеги. Аз бях с него. Светлин Русев организира една много голяма ретроспективна изложба. Събрахме картини оттук-оттам, донесохме много, беше много вълнуващо.
- Как съхранихте българския си език, след като почти не сте живели тук?
- Заслугата е на майка ми Бронка Гюрова. Тя също е художник, чиста българка. Учеше ме. Пращаха ни буквари от тук, сядахме и три пъти на седмицата задължително учихме. Синът ми Алехо, който е преводач, владее френски, английски, португалски, испански, говори добре и български. Дъщеря ми Виолета е архитект, като мен и баща си не я бива в българския.
- В семейството на български ли говорите?
- С моите родители вкъщи - да.
- Къде са картините на баща ви?
- В България и Аржентина.
- Баща ви имаше ли чувството, че е голям художник?
- Не. Той беше много скромен човек. Много скромен.
- В крайна сметка, ето че го признаха, тук в родината му. Сега ще излезе голяма книга за живота и творчеството му.
- Признаха го, но той не доживя това признание.
- Поддържаше ли Алшех връзка с българската общност там?
- Не. Не много. Майка ми повече...
- Какво ви разказваше за България?
- Много неща: За лагерите, за колегите, за мюнхенската академия. България беше много важна за него. Важен момент от живота му. С тъга говореше, че трябвало да я напусне.
- Какво е вашето чувство, когато идвате тук?
- Радост. Голяма радост и много вълнение. Въпреки че съм идвала много пъти, винаги сърцето ми бие много силно.
- Коя от бащините картини ви е любима?
- Тези, на които съм била свидетелка, когато ги рисува.
- Нещо особено, когато работеше?
- Много тишина, дори муха не трябваше да бръмне.
- Разбрахте ли в крайна сметка защо баща ви е бил принуден да напусне родината си?
- Да.
- Защо?
- Обявиха го за формалист. Забраниха му да излага, не му продаваха бои. Нямаха изход, нито той, нито майка ми.
- Аржентински или български художник е Елиезер Алшех?
- Мисля, че е по българин, отколкото аржентинец. Но там има произведения, които са уникални. Аржентина му даде свободата да се развихри, докато тук беше потиснат.
Исак ГОЗЕС
- Г-жо Алшех, на колко години бяхте, когато заминахте от България?
- Това се случи през 1951 година. Тогава разрешиха на еврейските семейства да напуснат страната и да отидат в Палестина.
- Защо променихте посоката и отидохте в Аржентина?
- Защото голямата сестра на баща ми вече беше там. Тя бе последвала мъжа си, който в Аржентина искаше да направи своята Америка и бе заминал там още през 1927 година. Ние прекархме една година в Милано в очакване на виза. Пристигнахме в Буенос Айрес през 1952-ра. Тогава бях на три години.
- Чувстваше ли се баща ви изгнаник зад Океана?
- Той винаги се чувстваше чужденец.
- А беше ли известен там?
- Не. Имаше много емигранти от Европа след войната. Интересни хора, негови колеги: италианци, испанци, дори един българин. Сред тях беше популярен.
- А като художник?
- Не като тука. Там го познаваше само една малка интелигентна артистична среда. Неговото изкуство е такова, че не може да го направи звезда.
- Идва ли Алшех в България?
- Няколко пъти, но когато първия път аз дойдох с майка си, той не пожела да ни придружи. Болеше го много още за раздялата с България. Едва 1975 година се върна.
- И как се почувства тогава?
- Беше много хубаво да се види с всичките си колеги. Аз бях с него. Светлин Русев организира една много голяма ретроспективна изложба. Събрахме картини оттук-оттам, донесохме много, беше много вълнуващо.
- Как съхранихте българския си език, след като почти не сте живели тук?
- Заслугата е на майка ми Бронка Гюрова. Тя също е художник, чиста българка. Учеше ме. Пращаха ни буквари от тук, сядахме и три пъти на седмицата задължително учихме. Синът ми Алехо, който е преводач, владее френски, английски, португалски, испански, говори добре и български. Дъщеря ми Виолета е архитект, като мен и баща си не я бива в българския.
- В семейството на български ли говорите?
- С моите родители вкъщи - да.
- Къде са картините на баща ви?
- В България и Аржентина.
- Баща ви имаше ли чувството, че е голям художник?
- Не. Той беше много скромен човек. Много скромен.
- В крайна сметка, ето че го признаха, тук в родината му. Сега ще излезе голяма книга за живота и творчеството му.
- Признаха го, но той не доживя това признание.
- Поддържаше ли Алшех връзка с българската общност там?
- Не. Не много. Майка ми повече...
- Какво ви разказваше за България?
- Много неща: За лагерите, за колегите, за мюнхенската академия. България беше много важна за него. Важен момент от живота му. С тъга говореше, че трябвало да я напусне.
- Какво е вашето чувство, когато идвате тук?
- Радост. Голяма радост и много вълнение. Въпреки че съм идвала много пъти, винаги сърцето ми бие много силно.
- Коя от бащините картини ви е любима?
- Тези, на които съм била свидетелка, когато ги рисува.
- Нещо особено, когато работеше?
- Много тишина, дори муха не трябваше да бръмне.
- Разбрахте ли в крайна сметка защо баща ви е бил принуден да напусне родината си?
- Да.
- Защо?
- Обявиха го за формалист. Забраниха му да излага, не му продаваха бои. Нямаха изход, нито той, нито майка ми.
- Аржентински или български художник е Елиезер Алшех?
- Мисля, че е по българин, отколкото аржентинец. Но там има произведения, които са уникални. Аржентина му даде свободата да се развихри, докато тук беше потиснат.
Исак ГОЗЕС
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ