Осинових сляпо и глухо момиче, а получих дъщеря мечта
Елена не спала три дни подред… Момиченцето, с което се срещнало в сряда, въобще не излизало от главата й. Едно мъниче, някъде на към половин годин, съвсем неподвижно, със сива пелена на очите…
Елена имала двама огромни сина, спокоен и рационален живот, работа, мъж, дом. А по този начин желала щерка – радостна, палава, усмихната… Но белким това момиченце може да стане такава? А вместо здрав разсъдък в главата й се загнездила една мисъл: това момиче е моята щерка. И й е нужна помощ. Спешно.
— Вие чувате ли ме, разбирате ли, че тя е сляпа и глуха??
— Да, всичко със слуха ми е наред! – Елена усетила, че излиза отвън кожата си. – Решението не е леко и въобще не желая да се потвърждавам на някого, опасявам се, че няма да ми стигнат причините – чух всичко, рабрах всичко. Подписах единодушие, че това момиче е моята щерка.
— Изчакайте един месец да оформим инвалидността…
Тук Елена ненадейно избухнала:
— Затова ли не сте изследвали детето шест месеца въобще! Ето за какво не са направени никакви разбори! Чакали сте просто публично да бъде приета за неработоспособен, с цел да получи домът за нея повече пари?! Правилно ли Ви разбрах?!
Управителят безмълвно се обърнал на пети и излязъл, тряскайки вратата. Елена въздъхнала. Нейното мъниче не е инвлид. Всичко може да се позволи. Всичко ще бъде наред, наложително ще бъде. Те ще се оправят, дружно.
Трудно време последвало. Лекари, проучвания, лекари, промяна на протоколи на лекуване. За да се оперират очите – а то трябвало да се направи – първо трябвало да бъде изцяло здрава.
Мъжът не издържал на напрежението и си тръгнал… Но пък макар всички прогнози „ лежащото “ момиче за няколко месеца у дома се изправило, пропъляло, изправило се и почнало да прави първи крачки.
А един път, когато куриерът донесъл за нея нови дрешки, тя потреперила от звука на домофона и заплакала.. Потреперила от звука!! Тя чува!!
Елена седяла в болничната стая, галела косата на ссвоето самоуверено момиче – тя преди малко се била събудила след интервенция, лицето й било закрито с бинтове. Хирургът седнал на стола до нея и доста безшумно и съществено споделил:
— Прогнозите към момента не са ясни. Много време е пропуснато, вродената катаракта би трябвало да се поправи допустимо най-рано, разбирате… Възможна е недоразвитост на зрителния нерв. Не можем да ви дадем гаранция…
Той деликатно почнал да смъква превръзките бинт. Елена усетила по какъв начин с всеки пласт бинт паниката й нараства. Какво да чака? Какво ще излезе най-после от цялата тази бора? Какво се крие там, под превръзката?
Последният пласт бинт останал в ръцете на доктора. Въздухът се тресял от напрежение. Момиченцето мигнало няколко пъти, примижало поради ярката светлина, само че не заплакала.
Бавно се обърнала наляво и надясно, погледнала лицето на лекаря и се обърнала към Елена. Едногодишното бебе, което преди минути излязло от упойката, погледнала дамата право в очите и се усмихнало.
Тя за пръв път в живота си виждала.
Тя най-сетне видяла мама.
П. С. – тази история не е измислена. Познавам Елена и щерка й Ангелина..
